Автор: Георги Лозанов
Те са комуникативен продукт, създаден, за да заяви в максимално синтетичен вид главното (достойнство, постижение, уверение) на политическата сила – говорещо огледалце, което трябва да каже на избирателите ѝ, че тя е най-красива на света.
Ето партийните огледалца в тази кампания какво казват (по някой път във вариации):
ПБ: „Готови сме! Можем! Ще успеем!“
ГЕРБ: „Ред, Работа, Растеж“
ПП-ДБ: „Силна България в силна Европа“
ДПС: „Държавност, сигурност, просперитет за хората“
„Възраждане“: „Свободен народ, независима България“
БСП: „Справедлива България е възможна!“
АПС: „Изправи се и продължи напред!“
ИТН: „Да! Ще има такъв народ!“
МЕЧ: „България първо!“
„Величие“: „Свободата изисква ангажираност!“
Няма изненада – клишета и тавтологии, които трудно можеш да запомниш, а още по-малко да различиш от тези в предишните кампании. Но слоганите са коварни, защото партиите, загледани в себе си, лесно пропускат важното за обществото и проявяват дефицитите си.
Пропуснатите/отпадналите думи в този смисъл са далеч по-красноречиви от изречените, поставят диагноза на политическата класа с днешна дата. И поне четири от тях се набиват на очи с отсъствието си: демокрация, граждани, корупция (олигархия, мафия) и Европа (с едно знаково изключение).
Демокрацията, която даде посоката на промените в България, я няма в слоганите, но въобще и в речника на днешните политици. Те явно са се примирили, че идва „епохата на автократите“ (като Путин, Тръмп, Си Дзинпин…) и гледат да не ги дразнят, повечето дори вече изглежда, че са се подредили да ги посрещнат с хляб и сол.
С „граждани“ положението е сходно. След като до неотдавна партиите се надпреварваха да вкарат тази дума в логото си, сега целенасочено я избягват. Лидерите им предпочитат да говорят за и от името на хората (или народа) като неорганизирана маса, която приема властта за даденост и е готова да ѝ се подчинява. За разлика от гражданите, които са неин коректив и са готови да ѝ се съпротивляват. Затова първата работа на автократите, щом дойдат на власт, е да се разправят с гражданското общество, да обявят НПО-тата за национални врагове и да ги подложат на репресии.
Показателно за липсата на демократични качества е, че у нас партии с ужким противоположни възгледи като ДПС и „Възраждане“ в синхрон водят битка със „соросоиди“, „грантаджии“ и пр. пейоративни етикети, с които облепят представителите на гражданския сектор, изнервени от критичния им глас.
Най-странно обаче звучи отсъствието на „корупция“ и производните ѝ, при положение, че справянето с нея беше шлагерна заявка на цялата предизборна кампания, започнала с масови граждански протести срещу корупционния модел на управление.
Румен Радев, който така привлича „лъвския пай“ от вота, едва накрая с половин уста свърза темата за олигарсите с конкретни имена, а партията му се задоволи със слоган от типа „Дайте да дадем!“
Подобна стратегия е на „отворените врати“ за коалиция или подкрепа на всеки с всеки след изборите. И не би имало нищо лошо, ако бяхме устойчива демокрация, а не избирахме – за първи път през новия век – между демокрация и автокрация. В такава ситуация релативизмът в политическите оценки (най-честата е „всички са маскари“) от само себе си предопределя избора в полза на автокрацията – внесена отвън от режима на Путин (с благосклонността на Тръмп) във взаимодействие с дълбоката държава вътре.
А защо изчезна и Европа, която беше обект на твърд национален консенсус през прехода? Очевидно хибридната война, която, както знаем, е пропаганда плюс корупция, е успяла да убеди българските политици, че Европа е „бита карта“, а те, от своя страна, искат да убедят избирателите си, че лоялността към партньорите ни от ЕС е форма на зависимост, докато независимост е да си лоялен към Путин (стига с тези снакции).
Демократичната общност неведнъж атакува предизвестения победител в изборите Румен Радев, че го е страх да каже, че Путин е агресор. Той не само не го каза, но ѝ върна атаката, че „се срамува от нашата история, от българското знаме, от думичката „родолюбие“ и я е страх да каже кой ни е освободил от турско робство“.
Защо да се срамува не става ясно, но е ясно от поставянето в един ред на ролята на Русия през 19 век и символите на нашата национална идентичност през 21 век, че за Радев продължаваме да я дължим на Русия, че тя е руска по генеалогията си и националния ни интерес ни води натам, а не към Европа.
Впрочем, повече или по-малко, с руски или с атлантически мотиви, евроспекпитни са всички участници в изборите без ПП-ДБ. Те единствени имат смелостта да включат Европа в слогана си и то „силна Европа“, т.е. способна да се противопостави на правото на силата, което автократите искат да наложат като нов световен ред.
Слоганът им казва и още нещо съдбовно важно: само там България може да бъде силна. Извън Европа неизбежно ще се превърне в плячка на силните.
Вашият коментар