Разгръщайки вътрешните страници на вестник "Вечерни новини" от началото на 60-те години на двадесети век, читателят се натъква на каретата с обявите за продажба на жилища.
"Вечерни новини" за разлика от "Работническо дело", "Отечествен фронт и други тогавашни вестници дава място на информация за продажби и покупки на недвижими имоти.
В тези обяви наред с обичайните параметри – брой на стаите, етаж, изложение – е отбелязано и едно друго важно определение – жилището се предлага "с опразване" или "без опразване". Може също и с "частично опразване".
Тази основна характеристика: "със" или "без", се отнася за всички жилища на скромния тогава пазар на имоти в големите градове с изключение на новото строителство. Тя води до съществена разлика в цената на жилището.
Но какво означава това? Днес може би само по-възрастните помнят как е било възможно да си купиш жилище "без опразване". Не става дума за мебелите.
През петдесетте години към големите градове въпреки ограниченията на жителството и трудностите на неговото придобиване се устремяват големи групи хора, прогонени от родните си места от колективизацията на селското стопанство или привлечени от по-доброто заплащане. Новите индустриални предприятия имат нужда от работна ръка, а администрацията търси предани на новата власт хора.
Хиляди семейства разчитат да бъдат устроени някъде и се нуждаят от жилища. Наемането на стая струва скъпо, а търсенето е много голямо. Т.нар. свободен наем е твърде висок.
Жилищната политика следва в общи линии съветския модел. От национализираните жилища е създаден т.нар. жилфонд (в столицата "Софжилфонд"). В по-луксозните сгради са настанени семействата на началниците, а бившите собственици най-често са изселени в провинцията.
Жилищата на останалите граждани са максимално населени, а обитателите им - сгъстени, като в апартаментите, но също така и в тавани и мазета са настанени възможно най-голям брой хора.
За разлика от национализираните сгради тук собствеността върху имотите не е отнета и те продължават да принадлежат на старите си стопани. Собствениците обаче не могат да ползват своите стаи, а когато запазват едно или две помещения, делят баня, кухня и тоалетна с настанените в жилищата им 3-4 семейства, които заплащат минимален, т.нар. нормиран наем.
Собствениците на такива жилища, в които със заповед са настанени семейства, не могат да дадат стаите си на "свободен наем", но все пак имат право да продадат имота си "без опразване", т.е. заедно с настанените в тях наематели.
Новият собственик ще купи жилището на сравнително по-ниска цена с надеждата, че някой ден заварените наематели ще предпочетат да живеят в собствено жилище. Свободното собствено жилище се превръща в мечта и водеща жизнена цел както за собствениците, така и за наемателите.
В края на шестдесетте години нещата се променят. Промяната в жилищния закон до известна степен облекчава търсенето на възможност да се освободят някои от заетите стаи. Но и за натъпканите в чуждите жилища хора най-сетне се появява алтернатива за собствено жилище в новите градски части.
В СССР Хрушчов предприема мащабно строителство на жилищни комплекси в големите градове. Смята се, че това е най-доброто, което властта е направила за хората в цялата съветска история.
Стотици хиляди семейства напускат света на комуналките, изтерзани от кухненската мизерия и вечните съседски кавги, и най-сетне получават макар и маломерно, но отделно свое жилище в сградите на новите комплекси. На смяна в живота на новите поколения идват панелките.
И в българските градове през шестдесетте години израстват обширни квартали с жилищни блокове. Новите апартаменти разтоварват сформираните няколко години по-рано комуналки от градските центрове. Обявите за продажба на жилища "без опразване" в големите градове намаляват и през седемдесетте години вече са забравени.
Старите вестници остават да ни напомнят тази толкова разпространена някога възможност за купуване на жилище, която не можа да доживее времето на демокрацията, за да може тя да ни я отнеме.
Текст: dnevnik.bg