ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Данъкът върху недвижимите имоти е един от най-разпространените налози в света, но начините, по които се определя и събира, са различни в отделните държави. 

В някои страни той е основен източник на приходи за общините и достига хиляди евро или долари годишно за едно средностатистическо жилище. В други държави облагането е символично или дори липсва напълно.

Различията се дължат на исторически, икономически и политически фактори, както и на ролята, която местното самоуправление играе за финансирането на обществени услуги. САЩ, Германия, Франция, Сингапур и Обединените арабски емирства показват колко различни могат да бъдат подходите към облагането на жилищната собственост.

►  Франция – едни от най-високите местни данъци в Европа

Франция е сред държавите, в които местните данъци върху недвижимите имоти играят важна роля за финансирането на общините. Основният данък за собствениците е Taxe Foncière, който се плаща ежегодно независимо дали жилището се използва като основно местоживеене, ваканционен имот или инвестиционна собственост.

Френската система се основава на така наречената кадастрална наемна стойност на имота. Тя представлява теоретичен наем, който жилището би могло да генерира при отдаване под наем. 

Върху тази стойност местните власти прилагат собствени ставки, поради което размерът на данъка може да варира значително между различните региони и общини.

През последните години Франция извърши значителни промени в системата на местното облагане. Данъкът Taxe d'Habitation, който дълго време се плащаше от обитателите на жилищата, беше постепенно премахнат за основните жилища и окончателно отпадна през 2023 г. Това обаче не засегна данъка върху собствеността Taxe Foncière, който продължава да съществува и дори на много места се увеличава.

Особено в големите градове като Париж, Лион, Бордо и Марсилия местните власти повишиха ставките през последните години в опит да компенсират загубените приходи от отпадането на Taxe d'Habitation. 

В резултат много собственици отчитат ръстове от десетки проценти в годишните си задължения. За жилище със средна стойност годишният данък често възлиза на между 1 000 и 3 000 евро, а при по-скъпи имоти може да бъде значително по-висок.

Френският модел е показателен за европейския подход към финансирането на местните власти чрез ежегодно облагане на собствеността. Въпреки критиките, системата продължава да бъде ключов инструмент за осигуряване на средства за местните бюджети.

► Сингапур – данъчна политика като инструмент за контрол на пазара

Сингапур е интересен пример за държава, която използва данъчната система не само за събиране на приходи, но и като инструмент за регулиране на пазара на недвижими имоти. 

В града-държава всички жилищни имоти подлежат на ежегоден данък върху собствеността, но размерът му не се определя според пазарната стойност на имота, а според неговата така наречена Annual Value - оценка на потенциалния годишен наем, който би могъл да носи.

Този подход позволява данъчната тежест да бъде свързана по-пряко с икономическата стойност на имота. Освен това системата е прогресивна. Собствениците, които живеят в собственото си жилище, плащат по-ниски ставки, докато инвестиционните имоти и жилищата с висока стойност се облагат по-сериозно.

През последните години сингапурските власти многократно коригираха данъчните ставки с цел ограничаване на спекулативните инвестиции и прекомерния ръст на цените на жилищата. 

Освен ежегодния данък върху собствеността, страната налага и редица допълнителни такси при покупка на второ, трето или чуждестранно притежавано жилище.

Правителството открито заявява, че данъчната политика е част от стратегията за поддържане на достъпни жилища за местното население. В резултат Сингапур често се разглежда като един от най-ефективните примери за използване на данъчното облагане за управление на пазара на недвижими имоти.

ПРОДЪЛЖАВА

Какви са данъците върху жилищата по света I

***