За сравнително краткото време откакто Софтуерният университет съществува (по-конкретно 2 години), той е променил живота на вече много хора.
Защото СофтУни дава не само качествено образование по софтуерно инженерство на студентите си, но и възможност за нов път, осъществяване на мечта, реализиране на кариера. Но нека оставим точно студентите да споделят преживяването си в СофтУни.
Представяме ви Тонислав Атанасов, който е топ студент от четвъртия ни прием (май 2015 г.). В долните редове споделяме неговите спомени от първата му среща със Софтуерния университет, както и впечатленията му.
Първа среща със СофтУни
Записах се в курса Основи на програмирането през януари 2015 г. По това време нямах работа от известно време, а и честно казано, нещата, с които се занимавах тогава бяха започнали леееко да ми омръзват. Добре де, направо си ми беше писнало. Мисълта, че курсът е подходящ за всички и едва ли не всеки може да се научи да програмира, ми беше както силно привлекателна, така и ужасно подозрителна. Как така всеки може да се научи? Че то ако е толкова лесно, защо не сме всички програмисти? С леко недоверие пристъпих за пръв път прага на СофтУни на 10 януари 2015 г. Тогава се влизаше през паркинга отзад. Беше кално и студено и се посъбрахме групичка лутащи се, докато разберем откъде да влезем и къде да отидем. Докато се качвахме по стълбите, се питах "Абе, къде попаднах?". После влязох в зала Open Source и всичко почна постепенно да си идва на мястото.
Първо впечатление. Брей, чисто, подредено, проектор, микрофон... абе не изглежда зле. Сядам на първия ред. Второ впечатление. Да бе, да! Контакт и кабел за интернет на всяко работно място. Настолни компютри за хората без лаптоп. Сигурно не съм разбрал нещо. Най-вероятно не работят. Включвам. Работят. Влиза Светлин Наков. Трето впечатление. Голям чешит. Забавен. Говори увлекателно. С любов и вяра в програмирането. Отивам аз да ме научат на нещо, не съм дал един лев, а отпред седи Наков и ми обяснява колко е яко и интересно това, дето ще го учим и колко е полезно и защо точно. Че аз за 6 години в елитен държавен университет не съм чул тези думи от нито един преподавател, за нито един предмет. В този момент "продадох" душата си на Софтуерния университет.
Последва въведение в курса. Попивам всяка дума като гъба за баня и се усмихвам все по-широко. В почивката ще пием по нещо в кафето? Има кафе? С билярд? И PS3. Да бе!!! И ще пием кафе с даскала? Твърде хубаво, за да е истина. Ама се оказа истина.
Не е нужно да си писал дори един ред код в живота си; не е нужно да си добър по математика, всъщност математиката е сведена до минимум, а след всяка лекция има упражнения. Присъстват асистенти от горните нива, които да ни помагат със задачите. Задаването на въпроси се поощрява. Взаимопомощта се насърчава. Преподавателите са млади хора, практици. Преподават, защото наистина искат да те научат на нещо. Правят го с удоволствие. Личи си от първия момент. За втори път си задавам въпроса "Абе къде попаднах?", този път със съвсем друго звучене в главата ми.
Най-важното от встъпителната лекция (а и всички други лекции): "Ако искате да станете програмисти, трябва да се спукате от бачкане". Факт. Няма друг начин. За да се научиш да пишеш код, трябва да пишеш код. Много код. Много, много код. Eat, sleep, code, repeat. И наистина, който не е готов да вложи времето и усилията, недоспиването, главоблъсканиците, изчитането на десетки страници и писането на стотици редове код, триенето, четенето, писането наново... ежедневно, по много часове... не му е тук мястото. Или поне няма да стигне до края. Няма да е сред най-добрите. Е, аз искам да съм сред най-добрите. Запрятам ръкави!
Уча седем дни в седмицата. Вися си в университета и пиша код. Мога да го правя по всяко време, когато е отворено. Демек, почти денонощно. Минават хора, питат ме какво кодя. Искам ли помощ. Не ги познавам. Запознаваме се. Нови приятели. Нови идеи. Още код. След първата седмица вече съм забравил с какво съм се занимавал преди това. Завършвам подготвителното ниво с най-висок общ резултат. Печеля стипендия. Канят ме да споделям наученото с тези, които тепърва ще минат по моя път. Приемам с удоволствие. Повече ангажименти, по-малко сън, но определено огромно удовлетворение от това, което правя. И така до момента, в който седя и пиша тези редове в обедната си почивка. А да, вече работя по новата си специалност. Но продължавам да уча. И продължавам да помагам на другите. Абе, въобще - продължаваме напред!
Послепис:
А това е само началото на приключението, наречено СофтУни. Следват тийм билдингите, конференциите, срещите след лекции, събиранията петък вечер, гледането на мачове на проектора в залите, екипните проекти, палатките, турнирите по тенис на маса, хакатоните и какво ли още не. Зарибих ли ви? Надявам се!
