Капитанът е почетен гражданин на Бургас, Туапсе, Новоросийск и Одеса

Биография

Роден на 5 май 1922 г. във Видин, починал на 10 декември 2012 г. във Варна. Последните 40-години от живота си е бил в Бургас.

Завършва видинската мъжка гимназия 1942/46 г. Участник във войната и бригадирското движение.

През 1946 г. заминава за Варна, където завършва курсове по хидрография и започва да работи в Хидрографска служба. Завършва с отличие две годишните курсове за капитани във ВВМУ „Н.Й. Вапцаров“.

От 1951 г. до 1957 г. плава като помощник капитан на един от най-модерните по това време кораби „Димитър Кондов“. 

Бил е втори помощник-капитан на първия български кораб, минал екватора – „Васил Левски“, с който успешно е стигнал до Буенос Айрес. След година и половина се качва на м/т „Комсомолец“, вече като капитан, а по-късно и на м/т „Пионер“. 

Капитан е на 20 000 - тонния „Марица“, а после и на „Искър“. През 1990 г. плава на м/т „Места“ , от 1995 г. на най-големия танкер „Хан Аспарух“ – 100 000 тона.

Името на Спиридон Димитров е все още легенда в трите големи пристанища, обслужвали българските танкери – в градовете Туапсе, Новоросийск и Одеса, на които е станал почетен гражданин.

През 2010 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на Бургас.

***

Предоставяме на нашите читатели един разказ, посветен на к.д.п. Спиридон Димитров и написан от негов колега – к.д.п. Дянко Кънчев:

Леденият кораб

http://meridian27.com/article/ledeniyat-korab

Тежката корабна верига се източи като змия от клюзовете. Танкерът потрепери и се отпусна върху вълните. Край. След пет мъчителни денонощия – край! Двадесет и осем чифта очи погълнаха жадно обвития в мъгла и изпарения варненски бряг.

Пред пет денонощия “Комсомолец” остави зад себе си сгушения в Кавказ Батуми и взе курс към родината. Нямаше никакъв вятър, но тежката северозападна вълна предупредително заръмжа около бордовете.

Капитан Димитров влезе в навигационната, хвърли бегъл поглед върху картата и нареди:

– Ще държим Синоп! Ако времето се вложи, ще хвърлим котва в бухтата, ако ли не, след два дни ще си бъдем вкъщи.

Не бяха минали и два часа, когато морето зарева. Облаците паднаха ниско, сякаш увиснаха върху двете корабни мачти. По кабините, мостика, помещенията, всичко незакрепено добре затанцува. Корабът се задъхваше между тежките вълни и съвсем бавно продължаваше пътя си. Така измина едно от петте денонощия. И макар хората дан е спах, да псуваха, да проклинаха, в това нямаше нищо ново, нищо необикновено. Едно от хилядите трудни денонощия.

На втория ден между разкъсаните облаци неочаквано изгря слънце. То прогони вятъра, силния студ и както обикновено се случва в такъв момент, докара по-добро настроение, макар че все още вълната си беше вълна. Някъде вляво неясно се очертаваше синопския бряг.

Капитан Димитров погледна барометър, картата, слънцето и сподели с помощниците си:

– Е, момчета, няма да спираме! Времето пада. По всичко личи, че ще имаме късмет.

– Да вървим, другарю капитан. Щом вятърът утихна, всичко е наред. И вълнението ще стихне.

Скоро Синоп остана зад кърмата.

Втората нощ дойде както идват всички нощи. Вахтите се смениха мълчаливо. Животът течеше по каробното разписание.

В дванадесет часа през нощта вторият помощник Стоянов пое ходовата вахта. И тогава започна онова, което не беше обикновено и за което дълго може да се разказва. А и екипажът дълго ще го помни.

От северозапад като из засада връхлетя силен леден вятър. Един порив можеше да събори човек. Вторият помощник извика веднага капитана на мостика. Димитров изкачи бързо стъпалата и като прибираше разпилените си коси изруга:

– Изигра ни проклетото време. Изигра ни при Синоп. Сега вече едва ли ще утихне.

И действително вятърът повече не спря. Той подгони големите вълни чак от Одеса. Високите им разпенени гребени стигаха до самия мостик и не слизаха от палубата. “Комсомолец” плаваше като подводница, на която се виждаше само перископът. И не плаваше, а просо стоеше на едно място.

– Седемдесет градуса надясно! – заповяда капитанът.

– Седемдесет надясно – отвърнаха рулевият и  помощникът.

– Се-дем-де-сет – повтаря задъхан “Комсомолец” и мъчително извива потопения във водата бак.

Повел курс срещу вълните, за да избегне жестокото бордово клатене, корабът почти спира.

Вече се развиделява, а обстановката е същата. Пада мъгла. Завалява сняг. Хоризонтът се събира в един малък кръг от няколко метра край мостика. Дори носът на кораба не се вижда. Като че ли всичко в  морето, което може да се нарече лошо, се събира на едно място.

Моряците стоят в малкия салон на топло. Едни са подпрели глави върху масите, други пушат, трети коментират нещо, но всичко без изключение псуват. Псуват така, както и дяволът не би могъл.

Настъпва обяд. Едва ли някому се яде в такъв момент, но трябва да се яде.  КС празен стомах не се издържа на бурята. И без това никой не може да спи. Като придържат в ръцете си чиниите, моряците обядват прави. Инак не може.

Като пребити слизат вахтените моряци от мостика, отпускат се на кожените кресла в столовата и обронват глави. Тежко. А горе допрял ръце на прозореца, стои прав без смяна капитан Димитров. едно денонощие, две, три… Изпити са много кафета, изпушени са много цигари. Всичко, което може да погони за миг поне тежестта легнала върху клепките, е направено. Инак капитанът е спокоен. Дори когато две последователни, по-високи от мостика вълни, се разпукват точно над кораба той не трепва. Може да е трепнал, но едва ли някой забеляза това. Ударите са зашеметяващи. Кафе, цигари, кафе, цигари. Само от едно се бои капитан Димитров и то бърза да дойде. Разпиляваната на кораба вода замръзва. Замръзва щом се допре до желязната палуба, леерите, надстройката. А това е действително страшно. Натрупаният неравномерен лед може да преобърне кораба.

– По изчисления трябва да бъдем пред Калиакра, другарю капитан – докладва дежурният помощник. – Да помолим поста да ни даде нашите координати.

– Помолете ги. Само че по-скоро – съгласява се капитанът.

Отново нощ. Последната и най-страшната. Брегът по всяка вероятност е близо, но къде е тихият рейд на Варна? Къде са острите зловещи камъни на Калиакра, на Галата, на Черни нос.

Ледът продължава да се трупа. “Комсомолец” отново сменя курса и бавно се изкланя към брега. Всички погледи са отправени само напред. И ето, в малкия кръг на корабния радар се появява светла ивица.

– Пред Бяла сме – все така спокойно казва капитан Димитров, но една предателска облекчителна въздишка го издава.

–  Сменете курса. Триста четиридесет и пет.

–  Триста четиридесет и пет – отвръщат всички, които са на мостика, дори и камериерът, който няма понятие от курсове. Той погледна с благоговение малкия железен прибор, който може да вижда всичко, когато трябва.

На екрана излиза Галата. Още малко и тежката корабна верига ще се изсипе във водата. Корабът влиза в залива. Вятър няма. Няма мъгла. Няма сняг.

–  Погледнете кораба. Няма кътче, което да не е покрито с лед. “Комсомолец” прилича повече на айсберг, отколкото на кораб. В ледената си обвивка той изглежда приказно красив. Красота, която можеше да му струва много.

Хората се суетят по палубата, по кабините, по столовата. Умората сякаш се стапя за миг, при вида на засмения, отрупан със сняг, град. Лицата на моряците са весели. Само един човек, като стъпва така, сякаш че носи на гърба си стотици килограми, влиза в кабината си и се отпуска като пиян върху дървеното легло.

Капитан Спиридон Димитров може вече да си почине.