Биография

Светослав Боснов е роден на 23 април 1931 г. в Бургас.

Основното си образование е завършил в училище „Цар Борис“ което после е преименувано на „Петър Берон“, а сега е пак „Княз Борис І“. През 1945 г. е приет в Механотехникума. 

През 1946 г. той е един от основателите на първия в Бургас клуб на радиолюбителите. Тогава те се снабдяват с части от първата фабрика за радиоапарати „Тулан“, която е в Бургас.

По това време има Съветски войски от Втората световна война, и след завършването си  били мобилизирани в различни училища.  

Светослав Боснов завършва Военно-въздушна академия със специалност електробордна екипировка и автоматика на боен самолет през 1952 г. Но той е бургазлия, морето е на 100 метра от бащината му къща, се освобождава от военно-въздушните войски и постъпва във военно-морските.

Когато сe връща от армията пред 1955 г., радиолюбителският клуб вече се е развил, има вече отдел радиотелеграфия.

През 1956 г. постъпва като радиомеханик в международната бреговата радиостанция в Бургас, където поддържа апаратурата.

Светослав Боснов завършва вечерното английски училище на професор Дяков, дългогодишен директор на Робърт колеж в Истанбул. Курсът на обучение по английски се провежда в Бургас и е тригодишен. В групата през 1960 г. се записват 50 души, но изпитите успяват да вземат само 10 от тях.

Както обаче самият Боснов казва „заяде ме крастата – морето“, тъй като е музикант, свири на китара, звуците на телеграфията му „влизат като музика в ушите“. Завършва курс и през 1964 г. се качва на кораб.

От тогава има 30 години по моретата. Плавал на всички видове кораби, включително и на танкери.

Работил е в Тексим, където е плавал с кораба-рудовоз „Алгол“ с капитан Георги Гърдев. Историята, която разказва Светослав Боснов е от това време.

***

Спасяването на кораба Преслав

Беше през септември 1967 година. Бяхме натоварили руда от Новоросийск за Германия, Бремен. Движихме се по фарватера от Новоросийск, Черно море, Средиземно море към Бремен през Гибралтарския проток.

Аз обаче, на който кораб се кача, изваждам два високоговорителя от радиоприемниците над главата ми. На единия се слушаха бедствените честоти на радиотелефония на 2182 килохерца, а на другия – бедствените честоти на 500 килохерца.

Включвах ги и едва като заседнем на кея ги изключвах. И по време на прехода, точно между Матапан и Пасеро ни посреща страшна буря. Ние на този район му казваме Малкия Бискай. Вълната беше жестока. Возим 10 хил. тона и сме потънали във водата. 

Слушам на аварийната честота мой колега от кораба „Преслав“, който е бил натоварен с ролони от Кремиковци. Единият ролон тежи 20 тона. Пътуват за Италия, за Равена. Посреща ги един голям шквал /силен порив на вятъра/, 100 км/ч. Корабът започва да се люшка с крен 30-40 градуса и един от ролоните се откъсва от хамбара и се блъска в левия борд на кораба. Пробива високия танк и разцепва обшивката на кораба и той започва да се пълни с вода. Влиза в хамбара, от отдушниците влиза и в машината и блокира главният двигател.

Корабът остава като една черупка. Обаче, ако подаде сигнал SOS, ще дойдат да го спасят и половината от товара, и половината от стойността на кораба остават за организацията, която ги спасява.

Затова той изпраща сигнала на български: Има ли някой български кораб в този район? Не си дава координатите. 

Тъкмо бях си легнал, скачам, пускам радиостанцията и му се обаждам. Мен ме знаеха Савко. 

Преминахме на работна честота. Обясниха, че потъват, но капитанът казал още да не дават SOS.

Събуждам капитан Гърдев, казвам му „Преслав се давят“. Скочи той, пуснахме аларми на кораба. Ние бяхме по тексимски флаг, нямахме нищо общо с БМФ.

Независимо от това – дясно на борд, пълен напред, аварийният ход…

Двамата капитани се разбраха. Те си дадоха координатите, обаче той на дрейф и много бързо се измества от центъра. Вятърът го духа.

Аз му казах „дай да се пеленговаме на един сигнал, да видим долу-горе къде сте“, намерихме ги.

И започнаха разправиите между Български морски флот и Тексим – кой ще плаща, кой няма да плаща. А ние през това време на авариен ход отиваме към кораба, за да ги спасяваме.

След три часа и половина или дори четири идва съобщение от Тексим „Имате разрешение да спасите кораба“. 

Капитан Гърдев им тегли една сочна българска… Ако бяхме закъснели с три часа, щеше да потъне.

Радарът имаше обхват 50 мили, можехме да го хванем на радар. Просто аз работих на пелинги и по радиотелефона се разбирахме долу-горе къде сме, що сме.

И това не е всичко. Останахме без връзка. Дадох радиото за връзка на двамата капитани, докато обхвата УКВ-то ги хване. И влязохме в 50-милната зона на радара. Там имаше няколко кораба. Обаче аз като направих пелинга, разбрах кой е кораба „Преслав“ и се насочихме към него. 

Видяхме някакви светлинки се люшкат. „Видяхме ви“, и те отговориха „и ние ви видяхме“. Аз се качих на семафора и взех да давам моите позивни и се разбрахме.

Беше непрогледна нощ, вълната беше 6 бала и нагоре, ние като подводница, едва се доближихме до кораба. Капитанът беше доста смел, каза „ще направим един поворот около него“. Имахме специални хвъргала, които ги изстрелваме.

Изстреляхме едното хвъргало, но заради вълнението не можахме да го закачим и направихме втори поворот. Минахме съвсем близко, изстреляхме второто хвъргало, закачихме го. Корабът вече почти не се виждаше, вълната го заливаше. Екипажът беше готов с поясите. Моряците бяха подготвени, подадоха въжета. Хванахме го на буксир и полека-полека към Пирея.

Ако бяхме закъснели един или два часа, бяха на дъното.

Обадих се в Пирея да ни посрещнат. Пристигнахме рано сутринта. Казаха ни „вие, луди ли сте“. Ролонът танцуваше вътре. Вземаха го влекачите, откачихме буксира, казахме си „гуд бай“ и се тръгнахме.

Ако ние не бяхме отишли… Корабът беше по средата на Малкия Бискай. Фунията идваше от Адриатика, жестока. Никой нямаше да се заеме с това спасяване. Още щяха да носят техните роднини черни забрадки. Тридесет и пет души отиваха на дъното.

Аз спокойно можеше да кажа „майната им“ и да продължим, както има много такива колеги и щяха да отидат на дъното.

Като се върнахме на брега, получихме радиограма, че капитан Гърдев го назначават за главен директор на Танкерен флот.

Нас ни наградиха с по една месечна брутна заплата – 125 лева. Спасихме кораб и товар за милиони и 35 човешки животи. Бяхме едни от мълчаливите герои на България.

Това няма да го забравя. Моята моряшка съвест не ми позволи да си загася радиото и да заспя.

Текст и снимки: Ирина Генова