Поетесата Ивелина Никова представи своята новела „Алтъна“ днес в Бургас, в галерия „Богориди“.
Авторката предразположи своите фенове с аранжировка, пресъздаваща бита на героинята си. Обреден хляб, железен свещник с три свещи, медно котле и много хризантеми допринесоха за пренасянето в друг свят – този на литературата.
Редактор на „Алтъна“ е Соня Първанова, художник - Мария Илиева, издателството - "Изида".
Първоначалната идея за оформление на книжното тяло включва снимки от Родопите, включително и на вълчица, а по отношение на корицата - пейзаж от планината или колаж с незабравки (любимите цветя на главната героиня). По настояване на издателството лице на книгата е портрет на самата авторка.
Откъс от „Алтъна“
Душа-светлина ! Пък тя старата вражда е яко дърво , дето само добрина го сече. Отсече ли го, сяда на дънера и пее.
Пророците ще идват и ще си отиват. По трънливият си път ще оставят истини - заръки. Святи люде са, ама от мен да помниш: слънцето е на всички, но само добрите улавят лъчите му и почват да светят. Те живеят, другите ги брой за сенки.
Биография
Ивелина Никова е родена през 1977 г. в Провадия. Завършва висшето си образование в Икономически университет - гр. Варна. Авторка е на стихосбирките „България в сърцето ми”, „Златни нишки”, „Копнеж по слънце” и „В тебе аз ще остана”.
През ноември т.г. издаде новелата си „Алтъна”.
Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. Няколко нейни стихотворения се превърнати в песни.
Работи като главен счетоводител в частна фирма. Живее в Провадия.
Текст и снимка burgasdream.com
Алтъна разказва
Родена съм на чèлото със тъмен знак
и мама мислела, че е от сатаната.
Била съм пеленаче, бяло като сняг.
Оставили ме близки в планината.
Дочула детски плач една вълчица.
В тревите ме открила сам-сама.
Засукала съм млякото й под звездици,
изгрели над Родопа планина.
Овчар на сутринта ме е намерил.
Повоят ми оплетен бил сред тръни.
До мен – вълчица и като в поверие
на шията ми имало един алтън.
Погледнал ме овчарят, та заплакал –
не бил завързвал люлка у дома.
С жена му дълго време чакали
да се порадват, като други, на деца.
От този ден до днес съм тяхна щерка.
По име ме нарекоха Алтъна,
че злато съм във дните им и щедро
в дома им грея, от зори до тъмно.
Отгледаха ме – първа хубавица!
В Родопа като мене друга няма!
Кога запея, се засрамват птиците
и слушат ме река, дърво и камък.
Вълчища отдалеч съзирам нявга
и тя ме слуша и си спомня сякаш,
нощта, в която никого си нямах,
че храни ме със вълчето си мляко.
До днес на шия нося си жълтицата.
И вярвам – някой свой ще ме познае
по нея и по белега ми над ресниците,
и ще ме върне. В ада или рая...
Ивелина Никова
