Приемането на правилник през 1887 г. се основава на схващането, че проституцията е неизкоренима и затова е по-добре да бъде легализирана и ограничена
След Освобождението, та чак до Първата световна война, България е с преобладаващо селско население, което успява да съхрани своя изключително здрав морал и това превръща проституцията, хазарта и алкохолизма в изключително градски проблеми.
Държавата не ги счита за приоритет и натоварва общините да ги решават по свое усмотрение, пише chernomore.bg.
Според д-р Васил Миков „Така се възприема широко разпространената по това време в Европа система на регламентация (изрично разрешителен режим), основаваща се на схващането, че проституцията е неизкоренима и затова е по-добре да бъде легализирана и ограничена от медицински и административен контрол, който да намали отрицателното й морално и физическо въздействие върху обществото“.
Варна е първият български град, който регламентира проституцията чрез приетия през юни 1887 година „Правилник за проституцията в гр. Варна“. Според него за „публични жени“ (проститутки) се считали „всички онези моми, разведени жени или вдовици, които се занимават с проститутство т.е. с блудство, като средство за поминък“.
Всички проституиращи били вписани в специални списъци в полицията и се водели на отчет от здравните власти, като периодично били преглеждани за венерически болести. Резултатите от тези прегледи се публикували във „Варненски общински вестник“, а болните били изолирани до оздравяването им. Задължително било дамите да имат навършени поне 18 години, но в редки случаи можело да бъде издадено разрешение и на по-млади, като според параграф 3 от глава 1 на Правилника „ако се яви някоя публична жена, по-млада от 18 години и заяви, че постъпва в публичен дом във Варна, за всяка такава жена са долага на Общинский Съвет за специално решение по нейното заявление“.
Издадените разрешителни също се публикували
във „Варненски общински вестник“, за да не се спекулира с това дали някоя дама практикува „най-древната професия“ регламентирано или не. Последното не се възприемало особено положително от общественото мнение, както разбираме от публикация в бр.14 от 5 септември 1891 г. на вестник „Черно море“: „Твърде зле бие на очи решението на тукашния Общински Съвет, да се позволи на некоя си да практикува проститутство в града, в публичен дом. Едва ли ще откаже и на самият Съвет това. Едно общество да не намери ли някакви средства за да отстрани подобно мизерно желание в един свой член, да го остави на волята на Дявола - е непрепоръчително…
Най сетне, в краен случай Управлението не трябваше да пусне това решение под печат. Това е вече…“
След записването в регистъра на жените, отдали се на „платената любов“, им били прибирани всички документи и те оставали „на съхранение“ в канцеларията на Общинското управление, а на тях им се издавала специална „книжка за проститутство“.
Разбира се, за всичко това се заплащали и съответните такси към Общината. Според параграф 9 таксите били три:
„а) Градско право за проститутство.
б) За всяко редовно преглеждане от надлежний доктор по един лев, т.е. в месеца 8 лева и
в) За книжката за проститутство, която се подновява в януарий всяка година и съдържа на чело тоя правилник, един лев“.
Според същия параграф
„размерът на градското право за проститутство,
което за 1887 година е 16 лева, се определя със специално решение за всяка финансова година“.
Дамите били длъжни да носят книжките си, които били поименни и „с портрет“, винаги със себе си и да ги показват при поискване на властите.
По това време, с цел да се намали отрицателното въздействие на проституцията върху морала на обществото, дамите, практикуващи древната професия, били изолирани в публични домове, които се позиционирали в определен район и се подчинявали на поредица от ограничения.
Забранено било на жените да стоят пред вратите на тези домове, да посещават обществени места, като градини, паркове театри и т.н., и дори да се разхождат с мъже не само пеш по улицата, но дори и с файтон. Те трябвало да ходят в града облечени „скромно и прилично“ и да спазват добрите нравствени порядки на обществото.
Правилник за проституцията в гр. Варна.
Впоследствие били приети множество решения и заповеди на властта, които допълвали ограниченията, наложени от Правилника. Те също се публикували в печата, за да бъдат информирани всички граждани за тях.
Ето какво гласи заповедта на кмета Жеко Жеков, подписана от заместника му Коста Попов и публикувана в бр. 5-6 от 20 февруари 1897 г. на „Варненски общински вестник“, с която се регламентира работното време на въпросните заведения:
„Приказ номер 49, гр. Варна, 10-й Февруарий 1897 г. Подписанний кмет на гр. Варна, на основание § 24 на чл. 88 от „Закона за Градските Общини“, според който да определям часовете, до които могат да бъдат отворени кафенетата, гостилниците и публичните домове е предоставено мен, ПОСТАНОВИХ:
От днес до второ разпореждание публичните домове в гр. Варна да бъдат отворени нощта до 2 часа след среднощ. На съдържателите им внушавам да се придържат строго в параграф 21 от правилника за проституцията в гр.Варна. За всяко несъблюдение на този параграф ще бъдат наказвани с 25 лева глоба“
На регламентиране дейността на съдържателите на публичните домове е посветена цялата втора глава на Правилника, като такъв дом можело да бъде отворен в града само след „решение на Градско-Общинский съвет“, но именно параграф 21 описвал най-точно изискванията към тях. Според него
съдържателите били длъжни
„а) да държат входната врата винаги притворени,
б) да поставят на вратата по един фенер с цветно стъкло, който фенер да се запаля всекий вечер, щом се мръкне и да гори всяка нощ до часа определен за затваряне,
в) да държат прозорците постоянно покрити отвътре с плъстени или от дебело цветно платно пердета,
г)да държат само толкоз проститутки, колкото има стаи в дома, изключая стаята, която служи за общ салон,
д) да мобилират стаите добре и да ги държат в най-голяма чистота и
е) да държат във всяка стая винаги по един лиген, два ибрика с чиста вода и по два всякога чисти пешкира.“
Както виждаме, чрез този параграф властите се грижели и за комфорта и хигиената на посетителите на въпросните домове.
Тайната проституция, т.е. тази извън публичните домове, се подлагала на преследване. Според параграф 12 на Правилника „Обитаването във Варна на проститутки в частни къщи, хотели, ханища, гостилници, кафе-шантати и всъду (навсякъде – б.а.), освен в „Публичните домове“ е съвършенно запретено. Изключват се от това правило проститутките пътници, които могат да се спрат в хотелите или ханищата само за 24 часа, но пак без да упражняват там проститутство“.
През 1896 година нелегалната проституция е криминализирана
чрез приетия от ІХ обикновено народно събрание „Наказателен закон (НЗ)“ в раздел „Разврат“ на глава ХIV, чл. 228, където е обявено за престъпление „свождането към блудствени действия и съвкупление без оглед на това каква е целта – користна или друга, когато се отнася до лица с неукрепнала психика, в зависимо положение или роднини. Съдържател на публичен (блуден) дом носи отговорност, ако приеме в свой дом лице от женски пол, без да го предупреди за свойството на занятието, което се упражнява там, и то в присъствието на представител на местната полиция (чл. 484 от НЗ), а за лице от женски пол се предвижда наказание, ако се занимава с блудство във вид на занаят, без да е записано в числото на блудниците, или което, бидейки записано в числото на блудниците, наруши някоя от полицейските наредби, издадени за спазване на здравето, обществения ред и приличие” (чл. 485 от НЗ)“.
Въпреки строгите наредби и всички опити на властта да вкара „жриците на любовта“ в специализираните домове, явно много от тях останали да практикуват „занаята си“ нелегално, а полицейският контрол не бил на необходимото ниво. Според статия, публикувана във вестник „Свободен глас“, бр. 26 от 1 юли 1908 година, със заглавие
„Тайният разврат във Варна“
опасността за морално разложение „от ден на ден взема застрашителни размери с увеличаването на тайния разврат у нас, и колкото и да не искаме да ставаме банални с зачекването на същия въпрос, сметаме, че е престъпление да се замълчава една истина, която е колкото грозна, толкова и симптомична за начина по който нашата полиция бди за запазването чистота на нашите граждански нрави.
А истината е тая: преди години не виждахме нископадналите жени да красят със своето присъствие публичните места за увеселения и най-приятните градски места за разходки, а сега ги срещате и в приморската градина и в монастиря „Св. Константин" и навсякъде; Преди неколко години не чувахме похождения на ученици и ученички, а сега разврата се е вкоренил и в самите гимназии; преди неколко години хотелите беха чисти от разврат, а сега редко има такъв, в който да нема по едва, или неколко паднали жени. Какво е правила полицията - всеки може да си представи.
До скоро време полицията не беше нищо друго освен ортак на разврата, защото в него полицейските органи виждаха най-лесно средство за награбване пари. Но безсъмнено сега, когато се ласкаем от надеждата, че имаме по честни и дееспособни полицейски органи, ний сме в правото да искаме едно по-строго преследване на тайния разврат. А за да стане това непременно требва да се почне от хотелите.
Както казахме и по-горе много от тех се пълнят с тайни развратници. Героите на нощните похождения намират прибежище повече по хотелите и в такъво положение последните са заприличали на тайни шантави, разсадници на разврата“.
Текст: МАРИЦА ГЪРДЕВА
