Какви чувства навява у нас, българите, датата Десети ноември 1989-а година? Удовлетвореност, разочарование, или носталгия по миналото преди нея?
Самочувствието, че сме равноправни европейци, или комплексите, че продължаваме да бъдем "бедните роднини" на Европа и света? Рухна ли реално Желязната завеса, или ни стига, че свободното пътуване ни прави "равни" с цивилизования свят? Способни ли сме да излезем от летаргията на дългия си Преход и с нови сили да започнем отначало?
В своята рубрика "ПоДИР 30 години..." Dir.bg ви предлага поредица от авторски материали, посветени на 30-годишнината от Десети ноември 1989-а година.
Този текст е част от четвъртия годишен сборник на сп. "dВерсия". Той е озаглавен "Времето е наше?" и е посветен на случилото се в България през изминалите 30 години. Книгата съдържа лични истории и критически анализи за прехода, както и нужните погледи към бъдещето. Сборникът ще бъде представен на 16 октомври, от 18:30, в Студентския дом на пл. "Народно събрание".
***
Моите 1990-те са по-кратки. Родил съм се в ямболската болница в твърде студения януари на 1992 г. Така го помнят родителите ми. Моите спомени започват от около средата на десетилетието. Те са изцяло цветни. С изключение на най-първата ми снимка.
Баща ми държи вързопчето пелени, из които трябва да съм и аз, между нас са майка ми и баба ми, отзад е Москвича му, спрян до родилното отделение на болницата. Следват голите ми снимки върху червени и жълти ледики или губери, бледорозовата блуза на майка ми, лилаво червило, тежки сенки, татко със зелено-кафява жилетка, странен абажур, плетена поставка за вестници, нафтова печка, стилен тапет с големи макове.
Сектите бяха сред най-големите заплахи в детството ми през втората половина на 1990-те. Ако ме примамят от някоя секта, ще ме зомбират и ще ме накарат да се отрека от семейството си и да си дам всички пари на сектантите.
Другите заплахи бяха отвличанията на деца, боцкащите се по пейките и запуснатите сгради, бонбоните с наркотик, свастиките по стените. За мутри не си спомням така ясно, може би шансът да им пресека пътя е бил по-малък.
Четях Вис-2 на много от витрините и автомобилите, но доста по-късно разбрах какво е. Снимката на Съвестин с червеното балонче и миловидния поглед по вестниците ми се е отпечатала и в паметта. Той беше едно от отвлечените и неоткрити деца през тези криви години. Спринцовката беше символ на наркоманията, не на здравеопазването.
Първата ми среща с наркомани беше едно лято в Созопол. Странно облечени и шумни хора, единият със зелен гребен вместо коса, кожени остатъци от дрехи, мокреха се в шадраван, ядяха череши. Може да са били пънкари, може рейвъри, може куиъри, може и да са се боцкали преди водното представление. Хората говореха, че са наркомани и да не се доближаваме. Остана ми като смущаващ спомен.
До Созопол ходехме на еднодневна разходка при двуседмичните ни почивки в Черноморец. Отсядахме при далечни роднини, имаха в двора си стаи за летовници. Пътувахме с ръбестия, бледожълт Москвич на татко, с щайги с домати, краставици, чушки, тиквички, патладжани, праскови, дини, пъпеши и прочие в багажника.
Гледка-кошмар за ърбъните с шалчета, израснали около Св. Седмочисленици, и вероятно постсоц балканска екзотика за хипстърите. Майка ми готвеше в квартирата, ресторантите бяха лукс за нас, но все пак понякога сядахме на по цаца с картофки. На заведенията с пластмасови маси и столове, сигурно и без покривки.
Чувствах ги като специални моменти. Между тях бяха караниците за пари. Тези скандали бяха не само на морето, а и във всекидневието, и още имам някаква лека травма от тях. Все нямаше пари, все едвам се "връзваха двата края", все бяхме пред "просешка тояга". Може би това е най-лошият спомен от ранното ми детство.
Майка ми и баща ми бяха мрачни и изнервени след работа. Едва сега отчитам колко страхотни и спокойни са днес, макар че, ако ги попиташ, пак ще се оплачат. Татко няколко пъти сменяше работа и на моменти нямаше такава. "Приватизация" се споменаваше често и навсякъде, не знаех какво е, но го свързвах с безпаричието и ограниченията ни.
Съвсем не помня един от символите на прехода, "Виденовата зима". Говореше се за Жан Виденов, някакви проблеми за възрастни, но не свързвам зимата на 1997 г. с глад и сивота. Предполагам, че това е защото по-голямата част от хранителните ни продукти идваше от селския труд на бабите и дядовците ми. Само хляб се купуваше от бакалията, другото идваше от селата.
Макар хиперинфлацията да оказва влияние върху всички сфери на производството, малките частни стопанства могат да съществуват и в почти затворен цикъл. Единственият външен физически ресурс беше бензинът. А той идваше от металните туби, които татко често разнасяше... Друго не знам.
Връщам се още малко до Черноморието. Буквално никога не съм разбирал защо родителите ми го наричаха почивка, след като за мен беше жежка, безкрайна скука, винаги завършваща с повръщане, разстройство и кафяви прахчета за успокоение на стомаха. За майка ми и баща ми почивката беше готвене, пране, парични отчаяния, спорове, ходене до пощата, за да телефонират как са нещата с бабите и дядовците.
Нямах търпение да свърши тази почивка, да ми мине задължителното повръщане и да ме пратят на село. Там се чувствах най-добре. Майка ми и баща ми и сега обичат морето, аз още не. Денем плажувахме, а вечер ме водеха на детските площадки по хотелите и ресторантите. Чакаха ме по пейките с другите родители, които не са клиенти.
Морето беше връзката ни с чуждестранното, непознатото. Една вечер за първи път видях червен лазер-играчка (после станаха доста популярни). Тогава още не знаехме каква е тази червена бягаща точка, а хората наблизо говореха, че са някакви топчета, "нещо руско".
През 1998 г. за един ден се случиха два катаклизма. Сутринта в морето видяхме хобот, излизащ от облаците и вършеещ из водата. Помня този воден смерч като почти апокалиптично явление за детската ми психика.
Следобед се заговори, че Тодор Живков е починал. Само се говореше, а майка ми допусна, че може да е фалшива новина. Ако в началото на тези дълги 1990-те хората все още са вярвали на екрана (мистификацията на Ку-Ку с аварията в АЕЦ "Козлодуй", например) и печата, то в края им вече бил налице здравословният скептицизъм. Взехме вестник "Труд" или "24 часа" на следващия ден, помня (може и да е измамен спомен, трябва да се провери) първата му страница с две чела.
Отгоре беше новината за деноминацията на лева, нещо от сорта на "Догодина махаме трите нули", а отдолу - "Живков си отиде". И през 1989 г., и през 1998 г. хората не вярват, че Живков си е отишъл. Не мога да забравя и цъкането по "западните коли".
Отидем ли на море, задължително се чудеха как хората са се напълнили с пари и си купили западни автомобили (пък макар и на старо, 10-20-годишни бракми). Вероятно са на бизнесмени, така отсъждаха. Бизнесмен идваше с негативна конотация. Срамувах се от Москвича ни с ръждата на задния калник, без дистанционно и аларма и с радио, което не ми позволяваха да пускам, защото щял да се изтощи акумулаторът. Още не съм сигурен дали наистина акумулаторът се изтощаваше или просто родителите ми не обичаха шума.
Колкото по-малък е човек, толкова по-бавно тече времето. После започва да свисти и не можеш да го яхнеш, само го гониш. Доста скучаех като дете, не ми достигаха заниманията, помня го ясно. Животът (ми) беше спокоен. Често се говореше за криза, за приватизация, за капиталисти, за инфлация, но не съм ги усещал пряко, а само като някакви разговори на възрастните и поводи за техни оплаквания. Не съм имал база за сравнение и съм вярвал, че повечето семейства са като нашето. Със съветски автомобил, със скандали за пари, нафтова печка и ходене на ресторант само по важен повод. Защитен в семейната си среда от нестабилния свят навън, вихрушката на прехода ме е пощадила.
Автор: Денислав Стойчев
/със съкращения/
Снимка: socbg.com
