Стефан Попов
Анализът е препубликуван от "Свободна Европа"
Отвъд смърт и разруха, които Русия сипе в Украйна, какво може да се каже за тази война? Какви са значенията й отвъд видимата трагедия? За една година тя произведе най-малко два подвеждащи въпроса, но даде и два положителни урока.
На първо място Украйна днес е пространството на конфликт, в който се решава глобалното битие на реда, условно наречен либерален, изграждан след Втората световна война.
Традиционно либералната идея се отнася до фундаменталните индивидуални права и свободи. Без такава предпоставка модерната политическа философия и съвременната държавност не могат да възникнат. Демократично конституираният суверенитет, който лежи в основата на съвременната държава след средата на 17-и век, я предпоставя.
Отвъд тази линия в ранната модерност на 17-и век либералното получава ново значение в 20-и век, особено след двете световни войни. След Втората световна война думата обозначава опита на САЩ да построи международни институции - международни режими, устойчиви договори, световни организации и пр.
Този агрегат от институции би дал високи гаранции за сигурност и, на първо място, би предотвратил поредна глобална война. Идеята е наглед проста: ако имаме стабилна институционална мрежа с голямо участие, управлението на конфликти ще се поеме от нея. Институции като ООН, Световна банка, а и регионални като Европейските общности осигуряват форум и механизми за редукция на рискове от остри, в частност военни конфликти.
Русия напада Украйна, наглед до това се свеждат действията на Путин. Но не е така. На карта е заложен целият международен ред след 1945 година, граден бавно, търпеливо, прагматично с цел постигане на максимално широка рамка за занижаване на високи рискове. Международната среда е анархистична, в суровия си вид отворена към постоянна конфликтност.
Изграждането на институционална мрежа след 1945 г. постига безпрецедентно укротяване на бесовете в света на анархията. Потенциално всеки конфликт е обект на превенция от гледна точка на споделен интерес на страните, а той се артикулира в изградените форуми и техните правни рамки.
Точно този ред атакува Русия на Путин, нападайки Украйна. Когато западният свят се обединява около каузата на Украйна той защитава този ред, защитава своето бъдещо съществуване и своя избор да не пребивава в анархистичната среда на, както казва Томас Хобс, война на всеки срещу всеки. Светът зад Украйна е свят на решимостта анархията да бъде преодоляна и припомняна само като алармен сигнал, а не като текущо състояние.
Само за миг да помислим за възможна загуба на Украйна. Самата Русия не би спряла дотук. Ще дойде ред пак на Грузия, на Балтийските републики и на Полша, което вече означава ескалация на ниво Русия срещу голямата група държави на НАТО. От Молдова до Черна гора и Балканите Русия ще се държи така, сякаш сме в 18 или 19 век. Същото се отнася за други претенденти за могъщество в света.
Ескалация ли? Кога е започнала?
Откакто започна агресията, постоянно се изказват опасения за ескалация. Те са подвеждащи. Причината е, че подобни предупреждения са едно от двете - или отворени и не е ясно какво се има предвид с тях, освен просто влошаване на нещата, или се отнасят до заплахата от тактически ядрен удар.
Основания за подобни опасения има, защото от самото начало Путин предупреди, че който се намеси в "специалната операция" ще срещне отговор, какъвто не може дори да си въобрази. По същото време Путин шумно нареди ядрени оръжия на Русия да бъдат поставени в бойна готовност. Но тези заплахи са заплахи, те не се оказаха подготовка за тактически ядрен удар.
Опасенията за ескалация на военните действия след ядрената заплаха визират изключително поведението на Русия, а не на защитаваща се Украйна. Тези страхове са наследство от годините на Студената война, от неправилни аналогии с Карибската криза, от други произволи на Русия и от приказната представа за руската военна машина, която е всъщност деградирала. Превърнати в аргументи и предупреждения, те предлагат една некоректна картина на събитията.
Ескалация има, но тя тече от двайсет години - откакто Путин е на власт, от погрома над Чечня, от Грузия, от интервенцията в Сирия, от масираната хибридна война в периметър от Балканите до САЩ, да не говорим за крехки държави като Молдова.
Който днес предупреждава за възможна ескалация, подминава факта, че настоящият момент на войната в Украйна е фаза в отдавна развиваща се ескалация.
На Украйна се падна злочестата съдба да бъде решаващо стъпало в експанзия и агресия по всички граници на Русия. В този смисъл Украйна е моментът, в който западният свят разбира, че е време не да се пази от бъдеща възможна ескалация, а да възпира ескалация, която отдавна протича.
Луд ли е Путин
Разговорът за Русия неизбежно се персонифицира, защото диктатурата на Путин премина всякакви граници и се превърна в безусловен авторитарен режим (не всяка диктатура е такава). Още преди войната в Украйна руската външна и военна политика се описваше като сбор от лични решения на Путин. Това е правдоподобно.
Оттук ни дели крачка от въпроса "Путин луд ли е?". Онова, което той прави, е както само по себе си лудост, така и резултат на налудни представи за историята на Русия, фантастични позовавания било на Сталин, било на Петър Велики, митопоетични идеи за величието на Русия, която е жертва на световен заговор, но се изправя и от жертва отново става титан-герой.
Зад "специалната операция" лежат подобни митове, с които се обосновава и небитието на самата Украйна, несъществуването на автономен украински народ и липсата на украинска държавност. Накрая се стига и до върховния фантазъм на Путин - войските му влизат в Киев на победен парад, за който колони с камиони носят декори и аксесоари и обединяват двата изкуствено разделени народа.
Но въпросът дали Путин е луд също подвежда. Този тип лудост е конструирана в публичния контекст на съвременна Русия, тя е отгледана постепенно и устойчиво. В крайна сметка, тя е продукт на руската народна воля, или, ако ползваме любим руски израз - на безкрайната руска душа.
Лудостта на Путин е неотделима от системата на политическо представителство на имперска Русия. Суверенна Русия по демократичен път поема пътя на този тип лудост. Путин като отделно лице в това отношение не е обикновен луд, каквито и лудости да изговаря, особено за Украйна. Това е лудостта на суверен, който живее в друга епоха и в пространства, които допускат безумствата на фантазията да се проектират върху целия свят.
Как Украйна пробужда света
При цялата трагедия, която всекидневно протича в различни краища на Украйна, поне две неща са дългосрочно положителни.
Едното засяга самата Украйна. На нея доскоро се гледаше като на неясно пространство. То е населено с хора, има характеристики на съвременно общество, но нещо сякаш не е съвсем наред там, има в него нещо недовършено. Нецялостно, несамостойно, агрегат (натрупване) на черти на модерно общество, които може да се разбягат и то да рухне.
За такава неопределена представа има заслуга тежката зависимост от Русия, както и правителства до 2014 година , които са подобни на това на Лукашенко, също така корупцията и тенденциите към олигархичен модел. Но идентификацията на Украйна с тези особености е грях на западните държави.
Днес Украйна не само получава решителна подкрепа от западния свят. В тази война тя показва на света своята персоналност и автентичен суверенитет. Украйна, както и името й показва, е спорно междинно пространство от хиляда години (!). Днес, в една унищожителна война тя завоюва за себе си не само формално признание, но и статут на държава и общество, за които ще се говори с дълбоко уважение в следващите десетилетия.
На света Украйна днес даде нещо, което без войната нямаше да се случи, поне не скоро и не така категорично. Демократичният свят трябва да изпитва към Украйна епохална благодарност за своето пробуждане. Украйна звънна като гигантски глобален часовник и извади от сиестата на социалната държава страни като Германия, Япония, дори максимално подготвените за такъв казус САЩ. Демократичният свят проумява днес, че между него и Русия има епохална несъизмеримост.
Интеграцията на Европа в началото на 50-те години започва от желание да се съхрани мирът и сигурността на континента. Поради наличието на върховен гарант в лицето на САЩ този основен мотив отстъпва пред приоритета на Европа да изгражда социална държава в рамките на интеграционния процес.
Днес въпросите на мира и сигурността, на заплахите от архаичната имперска форма на Русия, оттам и рисковете, свързани със страни като Китай или Иран, ще се върнат на приоритетното си място.
Русия живее в епохата на имперските фантазии, сякаш Голямата война от 1914 година никога не е избухвала и не им е сложила край. Сякаш, както смята Путин, от Петър първи до днес Русия има непрекъсната история. Сякаш, също, мирът от Вестфалия не е сложил начало на съвременната конституционна държава, развита като либерална национална държава в 19 век, в чиято основа е признаването на границите, на другия.
Но основни западни сили предпочитат да не виждат тези брутални истини. Какъвто и край на войната да си въобразим, светът трябва да е признателен на Украйна за своето отрезвяване.
Ще има ли съд за престъпленията на Русия?
На Мюнхенската конференция за сигурността в средата на февруари Камала Харис обяви официалното заключение на правителството на САЩ, че Русия е извършила "престъпления срещу човечеството" в Украйна. Комисия към ООН за Украйна също декларира, че в Украйна се извършват "военни престъпления". Засега ООН се въздържа от квалификацията "срещу човечеството", която е по-тежка и всеобхватна. Към днешна дата различни организации са документирали над 30,000 случая на "военни престъпления".
Камала Харис, която е и бивш главен прокурор на Калифорния, се изрази категорично в Мюнхен на 18 февруари: "Нека се съгласим: в името на жертвите, знайни и незнайни, справедливостта трябва да възтържествува!" Тези думи декларират ангажимент на САЩ за бъдещ съдебен процес по обвинения не само във "военни престъпления", но и в "престъпления срещу човечеството". Първите могат да бъдат инцидентни, отделни казуси, вторите предполагат голям мащаб и систематика и се насочват по "веригата на командването" към върховете на властта в Русия.
Скептичен съм за ролята на постоянно действащия Международен наказателен съд (МНС) в Хага, установен с Римския договор от 1998 година, влязъл в сила през 2002 година. Възможно е този "световен" съд да бъде ангажиран с технически ресурси. Но в МНС не членуват близо 40 държави, сред които Русия, САЩ, Китай, Израел, Индия и т.н., а дори и Украйна. Предвид ограниченото членство и особено отсъствието на Русия, МНС не е подходящата институция. По-вероятно е да се създаде специален трибунал, което и по принцип е много по-добре.
Това обстоятелство води към по-съществения въпрос за типа трибунал. Първо, няма съмнения, че разследване, съд, процедура и т.н. ще бъдат предприети, доказателства за тях се събират от началото на войната. А престъпният състав "агресивна война" е ясен от първия ден, макар да е комплициран за съдебна процедура.
Второ, има един нов-стар момент, засягащ международните трибунали от типа на Нюрнберг. За да се създадат и функционират, зад тях трябва да има или значително мнозинство, или победила страна. В случая с престъпленията на Русия в Украйна зад бъдещия трибунал ще застанат мнозинството демокрации, които ще са и победилата страна в конфликта. Подобно мнозинство се очерта в Общото събрание на ООН неведнъж с приемане на резолюции осъждащи Русия.
Това е повече от Нюрнберг и от постигнатото в институцията на МНС. Съдебен процес срещу Русия ще има, още повече, че големите държави, поддържащи Украйна, декларират решимостта за него. Този ангажимент означава обаче и ангажимент с каузата на Украйна и с победен изход от войната. В противен случай трибунал не би бил възможен.
А къде е България?
Да, къде е България в тази драматична ситуация и нейните епохални значения?
България е там, където е заседнала отдавна. Откакто се е престарала с Народния съд. После с васалната си роля в Студената война. С отсъствието на сериозно дисидентско движение. И днес с проруските настроения, със хитровата плахост и шизоидно поведение по най-съществения проблем след 1989 година. И с един президент, за когото не си заслужава да се говори.
