Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
1.
Нещо, което периферно започна да ми прави впечатление беше, че за значителна част от колегите от останалите националности ресторантът на хотела се бе превърнал в едно съществено звено в тяхното ежедневие. Те не само се хранеха там, но и мнозина от тях предпочитаха да прекарват подавляващата част от свободното си време вечер в бирхалето на долния етаж на чашка чешко пиво и сладки приказки.
Днес моят съсед в пленарното помещение Манфред Хофманн, след изглежда ритуалното за немците сутрешно ръкостискане, сред размяната на обичайния „Guten Morgen!“, ме посрещна с въпроса - Lieber Herr Kollege, интересно къде и как намирате да прекарвате вечерите си в това скучно провинциално гнездо, след като никога не Ви виждам в заведенията на хотела?
Въпросът му ме постави в сериозно затруднение, тъй като изпаднах в неудобство да му призная истината. Той изглежда изтълкува в по-друго направление моята смутена физиономия и с хитро подхилване побърза да добави – „Бях чувал, че българите били любвиобвилни натури, но все пак за мен остава удивителна загадка, по какъв начин Вие намирате да убивате времето си в това скучно градче!
Принудих се, все пак да се усмихна.
- Трябва да Ви разочаровам, по отношение на Вашите подозрения! Има, разбира се и такива хора у нас, както навсякъде по света, но аз не съм много по тая част. Моята страст е преди всичко бриджът!
Тук неговото лице придоби внезапно затормозено изражение. Изглежда понятието „бридж“ не му беше познато и това му подейства неприятно. Немците, или най-малкото той, изглежда не се чувстват удобно в ситуации, в които независимо защо и как не са достатъчно компетентни.
- Бридж е най-интересната, при това стратегическа игра на карти! – Постарах се да го осветля и побързах да добавя – Той е при това не просто „игра на карти“, но и спортна дисциплина! За съжаление, както и Вие току-що отбелязахте, тук ми е трудно да си представя да попадна в подходяща среда.
- Ние германците играем обикновенно „скат“ и „допелкопф“! Те са също много интересни.
- За съжаление, те пък за мен са непознати.
При резултат 1:1, на хер Хофман се отдаде да възстанови първоначалното си настроение. Това го направи и по разговорлив на тази тема.
- Снощи например, с няколко колеги поиграхме в бирхалето малко „допелкопф“ – продължи той - една много забавна наша игра - и не пропусна да се похвали - на мене ми се усмихна щастието накрая да забогатея с някоя и друга чешка крона!
- Играли сте на карти тук в бирхалето на ресторанта! – изтръгна се с удивление от устата ми. У нас след „освобождението от капитализма и фашизма“ не ми бе известно и не бях чувал да се играе на обществено място карти. Дори в съзнанието ми възкръсна един комичен спомен. - Веднъж, бях още учеченик или най-много студент, бяхме в един хотел в София по време на Републиканско отборно първенство по шахмат. Една сутрин чистачката ни завари по време на анализ на отложна позиция, която правехме колективно. Тя изглежда си нямаше понятие от шах, но което беше по-лошо, не след дълго в стаята ни нахлу някакъв хотелиерски по-важен от нея служител, който също изказа недоволство от обстоятелството, че на територията на хотела играем „хазартни игри“, което било строго забранино!...
Моето възклицание, а може би и видът ми на смайване се сториха трудно обясними за немския колега.
- Къде на друго място!? В хотелските стаи е тясно и неуютно, а и липсва хубавата чешка бира!
Последните негови думи предизвикаха турбулетно възбуждение и у моите двама мои „близнака“.
- „Удивително! – избъбра първият – Тук, на всеослушание игра на карти в бирхалето! И то на пари!“
- „Изглежда, че формите на социалистическото строителство у някои други Народни-демократични републики, не са много идентични с нашите!“ – побърза да възкликне и неговият събрат.
- „Но в Съветския съюз положително е като у нас!“
- „Или по-точно – обратното! Но руснаците вече са на път към поставяне основите на комунистическото общество.“
- „А ние изглежда, в сравнение със всички останали от социалистическия лагер, сме най-напредналите в социалистическото строителство!“
- „Защо ли тогава нещо „ни стискат обувките“ да прекрачим прага на хотелската кръчма?“
Този диалог се проведе за части от секундата в моето подсъзнание. Разговорът ми с Манфред бе прекъснат от гласа на шефа на чехословашката делагация, който с призоваване за внимание, откри поредното заседание на нашата подгрупа.
2.
Вечерта на следващия ден след инцидента с изкълчването на глезена на колежката Станоева, (то за щастие се оказа не твърде сериозно), нашата делегация прекара в хотела, където си позволихме за първи път да вечеряме. Разбира се, след подробно изследване на цените. Не само от моя страна. Василев се отказа да ни води на вечерна разходка и твърде рано ние тримата се прибрахме мирно и чинно по стаите си. Неизвестно защо нашият началник днес не ни покани и на традиционното „производствено съвещание“ в неговия апартамент и дори не прояви интерес да иска от мене обичайния доклад, как е преминала работата в нашата подгрупа, а на раздяла в коридора ми пожела лаконично - „Приятна почивка“.
Видях се принуден да се прибера в моята стая, където потребност за сън беше последното чувство, което бях в състояние да изпитам в тая част на денонощието. Останал сам на саме със себе си между тесните четири стени на помещението, се почувствах, че изпадам в лошо настроение. Магазините за горно облекло бяха вече отдавна затворени. С какви възможности въобще разполагах за „приятна почивка“?
Все още не бях в състояние да се реша да направя достояние на останалите произхода на моите хиляда крони.
Но това далече не беше всичко. Постепенно у мен започна да се поражда нещо като разочерование по отношение на моята, по силата на стечение на някои обстоятелства, станала вече прословута „служебна задгранична командировка“. Разбира се, не бях в състояние да дам задоволителен отговор на въпроси от рода „В какво по-точно са се изразявали очакванията ми в това отношение?“ Или „Какво впрочем конкретно съм възнамерявал да преживея, като делегиран представител на НРБългария на въпросния международен форум?“
Разбира се, бях далеч от каквито и да е миражни очаквания, че участието ми в работната група в Комарно би представлявала някакъв „Холидей“, един вид „платена служебна отпуска в чужбина“. Не бях гуляйджия или каквото и да е от този род, но честно казано, бях сериозно разочарован от отегчителноста на „извънработното ежедневие“ на нашия тричленен колектив. Понякога си задавах въпроса – „Нима всички наши сънародници прекарват по същия начин като мен свободното си време при тяхните задгранични мисии?... И ако е така, защо пък чак толкова хората се натискат да бъдат удостоени с тази чест?“
Тази вечер между четирите стени на хотелската стоя, застрашаваше да стигна до там, да се опитам да направя посещение на танцовия локал, който бяхме неотдавна открили в градчето. Но бързо се разубедих.Не беше „лъжица за моите уста“!... - посъветва ме №1 от моите „близнаци“. Неговият събрат бе на по-друго мнение, но не не успя да намери сериозни аргументи да му се противопостави.
...На всичко отгоре отново почувствах, че ме гони и жажда. По време на вечерята в ресторанта бях „забравил“ да си поръчам нещо за пиене.
В същото време гласът на „близнак №2“ ми подшушна – „До кога възнамеряваш да прахосваш живота си в пост и молитви? За какво толкова стискаш тия крони в джоба си?“
Понякога „чашата прелива“ неочаквано бързо и без много повече колебание взех решение незабавно да сляза долу в ресторанта и да изпия чаша чешко пиво. При това се досетих, че може би там ще открия Манфред и неговите колеги да играят тяхния „допелкопф“. А дали, щом тук се играело свободно на карти, няма случайно да се натъкна и на някоя бриджорска комапания!
Последната алтернатива ме направи любопитен и накара да побързам.
Измъкнах се на пръсти от стаята си и като се пооглеждах да не попадна случайно в очите на моите хора, като някой престъпник, прекосих с ускорен ход коридора и се спуснах надолу по стълбището.
3.
Бирхалето на хотела заемаше подземен, не твърде просторен салон, обзаведен в национален словашки стил. Представляваше нещо от рода на българските „механи“, с тази разлика, че в местния екстериор преобладаваше светло син десен с бели гарнитури, докато нашите битови заведения бяха декорирани предимно в цветовете на нашия национален трибагреник. Това обхващаше както покривките на масите, тапецировката на стените на помещението, така и работнатаа униформа на обслужващия персонал. Липсата на прозорци бе компенсирана с ефектно дискретно скрито осветление и нещо, което ми направи допълнително впечеатление –заведението притежаваше отлично функционираща климатична инсталация. Последното се потвърждаваше и от факта, че моето чувствително на цигарен дим обоняние не изпадна в затруднение, въпреки че наоколо цареше забележително оживление и болшинството от масите бяха заети. При това - предимно – от пушачи.
Тук-таме в полето на зрението ми попадаха някои визуално познати физиономии от нашата работна група, които в малки или по-големи компании убиваха времето си на чашка бира. Усилията ми да забележа някъде Манфред Хофман останаха за съжаление напразни. Не забелязах и никаде изобщо някъде да се играе на карти. „Козовият цвят“ на всички маси наоколо тази вечер беше бирата! Пред всекиго от присъстващите лежеше халба бира, садържанието на която той старателно преливаше в стомаха си. Това принуждаваше келнерите да сноват енергично между масите и трезена, зад който едър мъжага с късо подстригана на „четка“ коса, турски мустак и врат на борец от тежка категория бе непрекъснато ангажиран да пълни халбите. Като на конвейр до него работеше и младо момиче с руса конска опашка, което с труд смогваше да го подхранва с прясно приплакнати чаши.
В актуалната обстановка изпаднах в ново затруднение - какво по точно да предприема. От руските колеги също не ми се отдаде да регистрирам познати лица. Не открих и никъде абсолютно свободна маса. Бях още и жаден, а просто да направя кръгом и и да се прибера в бърлогата си, нямах желание дори да помисля.
И така, след като направих няколко нерешителни крачки в неопределено направление, в един момент забелязах, че наблизо в ляво на една маса сравнително мирно и тихо си пиеха пивото трима колеги от нашата подгрупа. До момента не бях имал директни контакти с никого от тях, но това не ми попречи да се приближа до тяхната маса. Двамата по-млади бяха от полсия екип, а третият беше един от унгарците, който ми беше направил впечатление още от първия ден с това, че имаше фигура и особено прическа на моя шахматен идол Паул Керес. Последното вероятно изигра решителна роля и аз, макар и малко плахо да ги заговоря.
-Добър вечер! – отрони се от устата ми на чист български език.
Погледите и на тримата се насочиха към мене. Не ми се отдаде да разгадая какво точно се четеше в тях. Двамата поляци, които се бяха освободили от техните официални костюми, в каквито всички се представяхме ежедневно на заседанията бяха твърде по домашному слезли в ресторанта – в пъстри пуловери и сини джийнсови дънки, ме изгледаха въпросително с тяхните русоляви физиономии. Във всяки случай изпитах чувството, че нямаха вид на много възхитени от появяването ми. Нищо чудно, след като гласувах срещу тях при дискусията за новия стандартен типоред на котвените вериги.
Унгарецът сравнително непринудено отвърна на моя поздрав с нещо като „Доброе вечер!“, но произнесено по начин, който би затруднил всеки руснак да го разбере. След това добави още нещо на „егеш-мегеш“, което пък остана неразбрано за мене, но при добро желание би могло да бъде възприето като покана да седна при тях.
От страна на поляците последва също нещо като „Добр(ж)ий вечерь!“ Вероятно и тримата не бяха разбрали, че съм ги поздравил по български. Но това не представляваше за мене проблем.
Единият от поляците, лицето на който бе украсено със заострена руса брадичка и мустак, с които напомнеше образа на Арамис от „Тримата мускетари“ направи дори подканващ жест с ръка и произнесе на малко по-добре разбираем от мене руски, от тоя на унгараца:
-Ако пан-колега търси свободно място, би могъл да се присъедини към нашата компания, но трябва да си намери от някъде стол!
Четвърти стол за съжаление липсваше на масата.
За набавянето на такъв не ми се наложи да се грижа, тъй като един услужлив келнер със запотено кръгло като месечина лице изникна в този момент от някъде и ми поднесе един стол. Поляците се посместиха и ми направиха място мяжду тях. С помощта на може би единствения запазил място в съзнанието ми полски израз – Джемкуя барзо! (Много благодаря!) - се приобщих към малката компания.
Незабавно побързах да се извиня, че моите познания по полски се изчерпват с произнесените две думи, а с унгарския съм още по-зле. Унгарецът продължи да се усмихва учтиво. По гладко избръснатото лице на втория поляк, очите на когото се намираха под прикритието на черни очила с дебели рогови рамки, с които той може би имитираше своя сънародник, известния киноартист Цибулски, пробегна лека усмивка.
-Мога да Ви успокоя, драги колега, че моите познания по български, въпреки че вече нееднократно съм бил на летуване у Вас, не са по-добри. Освен „целувка“, „шоп-салат“... а още и „сливовиц“! В момента не мога да си спомня по-вече. Но Вашата сливовиц, действително си я бива! Също и другата ракия, която смесена с вода се превръща на мляко.
-Имате пред вид – мастика. – Побързах да го подсетя от моя страна.
Той кимна утвърдително с глава и усмивката му стана малко по-широка. Неговият руски превъзхождаше тоя на колегата му, но видимо му костваше немалко усилия да се артикулира.
В това време усърдният келнер изникна отново на нашата маса и се обърна към мене с въпроса – „Какво ще обичате да си поръчате, млади господине?“ Защо по немски, остана за мене загадка, но в същото време ми помогна на същия език да си поръчам чаша бира.
Той драсна една чертичка в бележника си и насочи вниманието си към останалите на масата. От опитното му око не бе избегнало, че чашите и на тримата бяха полуизпразнени.
-Още някой да желае нещо допълнително? – Заинтересува се той отново, също на немски.
Този с мускетарската брадичка изненадващо се обърна отново към мене
и ме сюрпризира с думите – „Vielleicht ist unser soeben gekommener Kollege so nett, als Einstand eine Runde zu schmeißen!“
Това означаваше приблизително –„Може би новодошлият наш колега, ще прояви желание за добре дошъл да извика един ред!“ Неговият немски не беше значително по-добър от руския, но достатъчен, за да ме накара да се почувствам като боксьор, който още с удренето на първия гонг, получава изневиделица яко круше. Положително съм се изчервил до върховете на ушите, а устата ми за миг пресъхнаха, та изпаднах в затруднение незабавнода реагирам.
Преди да успея да корегирам поръчката си унгарецът се обърна към келнера и поръча следващите четири нови бири за негова сметка. Също на немски. При това, по моя преценка, на много добър немски.
-Защо Вие! – опитах се да реагирам, макар и с малко закъснение и аз, при което изпаднах в още по-голямо неудобство.
Той се усмихна непринудено и любезно.
-Нека да почерпя аз! Струва ми се, че съм най-възрастният на масата и това ми дава право да направя една почерпка на по-младите си колеги.
Поляците не проявиха възражение. Тоя с брадичката реагира с елегантен поклон на френски благородник от времето на Людовик 14-ти на щедростта на унгареца, след което не пропусна да се обърне към мене.
-Вие не си загубвате правото на реванш при следваащия ред!
За реванш от негова страна не отрони нито дума. Що се отнася до мене, продължих да страдам от затруднение да намеря подходящ отговор, което ми се оттрази крайно неприятно. На помощ ми дойде отново унгарецът. Той се декорира с нова усмивка и наруши малчанието:
-Както виждам вероятно най-подходящо ще бъде и след като нашата компания нарастна на четирима колеги от три националности да продължиме да се разговаряме на немски език. Струва ми се, че нашият български колега би могъл да си служи с този език не по-зле отколкото с руския.
Прозвуча почти като комплимент.
- Ще се постарая. – Съгласих се скромно от моя страна.
- Няма проблеми! – Присъедини се и полякът с тъмните очила, но побърза да добави с хитра, сторила ми се малко провокационна усмивчица – Въпреки, че честно казано, при възможност на избор, бих предпочел за неутрален език английският.
Човек можеше да си зададе въпроса – дали с последната си забележка
панът просто направи опит да се изфука, или да насочи разговора по плоскост, която ние в България бяхме навикнали да избягваме.
Унгарецът също предпочете да не реагира, но другият поляк дори си позволи една допълнителна, още по-солена шега.
-От две злини е за предпочитане да се приеме по-малката!
Аз и маджарина продължихме да пасуваме, което доведе до кратко затишие на нашата маса.
Това изглежда стана причина „Арамис“ да добави – Във всеки случай,
струва ми се, че ни е достатъчно, та ежедневно часове наред сутрин и
следобяд, по време на нашите скучни дебати слушаме да ни се говори само на руски!
По лицето на унгареца ми се стори да преминава сянка, смисъла на която не ми беше лесно да изтълкувам. На мой ред направих опит да отклоня вниманието в по-невинно направление.
-Моля само да не надценявате моите лингвистични възможности и да не обръщате внимание, че болшинството от родовете пред съществителните, които поставям са винаги погрешни!
За щастие, това до някъде ми се отдаде, понеже оня с черните очила побърза да ме успокои, като в същото време не пропусна да демонстрира отново неговата висока еродиция.
-Нищо чудно! По силата на закона на Мърфи, от две възможности човек винаги избира погрешната, а родовете във всеки език са три! А на всичкото отгоре немският език има още и четири падежа!
Досетих се, че от баща си, който разбираше малко турски бях чувал, че в тоя език всичко било мъжки род. Турците казвали – „Един жена“, „Един село“.
-С изключение на турския! Този език, до колкото ми е известно бил толкова „съвършен“, че не се нужаел нито от родове, нито от падежи!
-Причината вероятно се крие в обстоятелството, че при интелектуалното ниво на подавляващата част от населението в тази държава, наличието на граматически прравила от подобно естество би предизвикабо сериозни затруднения! – подхили се „Арамис“.
Всички прихнаха да се смеят. По този начин неудобната тема се изплъзна малко в страни. В същото време се появи нашият келнер, натоварен с огромно количество пълни „ халби“, които носеше на поднос върху дланта на неговата дясна ръка. Със завидна професионална ловкост той постави пред всеки от нас по една препълнена чаша, над горния ръб на която се издигаше гъбичка от бирена пяна. След това ни пожела учтиво „На здраве!“ и изчезна да обслужва следващата маса.
Унгарецът вдигна неговата чаша и в качеството си на старши на масата взе думата.
-Увлечени в разговори на... малко „повишен стил“, струва ми се, че пропуснахме да се представим един на друг. Драги колеги, хайде „На здраве!“ и няма да бъде зле по тоя случай да научиме и малките си имена. Аз се казва Имре!
Всички последвахме примера му и докато се чукахме последователно, всеки си каза малкото име.
-Адам! – Представи се полякът с очилата.
-Милослав! – неговият колега.
-Стефан! – произнесох на мой ред.
В продължение на следващите няколко секунди всеки бе зает да освежи
гърлото си с няколко глътки бира. Отлично темперираното чехско пиво ми се услади. Както бях изжаднял, бях в състояние на един дъх да пресуша чашата. Но се съобразих, че това не е водка и че в актуалната компания надали би произвело много положително впечатление.
Разговорът постепенно се пренесе на почва обмяна на биографически подробности на професионална тематика. Което ми даде възможност да науча, че Имре работел в Будапещенската корабостроителница като началник отдел „Корабни устройства“. Беше ръководител на унгарския екип в нашата подгрупа. Двамата поляци се оказаха мои колеги по ранг. Били обикновенни ръководители групи в две полски провинциални корабостроителни предприятия за речни плавателни съдове. Аз от моя страна не се почувствах този път в необходимост да лъжа, че съм началник отдел и се представих със щатната си длъжност.
4.
След като забелязах, че чашите ни се бяха поизпразнили, в един момент когато келнерът се завъртя в близост до нашата маса го повиках и поръчах ощи четири бири. Той драсна някакъв знак на неговото тевтерче и изчезна с едно утвърдително поклащане на глава.
Жестът ми предизвика приветливо удобрение от страна на пановете. Разговорът помежду ни потръгна по интимно и постепенно се пренесе на теми – хобита и спорт. Неочаквано се оказа, че и четиримата сме обичали да поиграваме по малко непрофисионално тенис. Последната подробност допринесе да се почувстваме някак по-близки, в резултат на което по ситне пан Адам извика келнера и поръча от негова име още четири бири, след като бяхме изпили моите.
-Моето най-страстно хоби е бриджът! – не пропуснах да спомена между другото аз. След партията бридж неотдавна в края на лятото на Черноморското крайбрежие в компанията на пани Барбара бях склонен да се надявам, че и моите нови познайници нейни сънародници, също ще играят и бридж.
За съжаление тяхната реакция се оказа от рода на тази на маят руски колега по време на „партито“ в тяхния апартамент първата вечер, когато го заговорих на тема шахмат. Оказа се, че както не всички руснаци са „громайстори“, така и не всички поляци са корифеи в бриджа.
Адам реагира твърде индиферентно – По време на студентските години
понякога поигравах помалко плафон, но вече години наред, откакто тръгнах на работа почти съм позабравил тая хубава игра.
Още по-разочарователна бе реакцията на Милослав, който заяви –
Бриджът е действително интересна, но малко пенсионерска игра. Не случайно го наричат секс са баби и дядовци. Аз, щом става дума за игра на карти съм любител повече на покера! Ако от страна на останалите присъстващи съществува интерес, едно покерче би представлявало наистина прекрасно емоционално продължение на вечерта!
„Още един Боримиров!“ – откликна незаабавно първият от моите „Близнаци“.
Предложената от „пана“ алтернатива не срещна от моя страна ни най-малко въоодушевление. Не изпитвах абсолютно никаква необходимост да давам възможност на моите тазивечершни познайници да ми бръкнат в джоба. Унгарецът ме облекчи в това отношение, като побърза незабавно да разочерова полския колега.
-Ако става дума за бридж, въпреки че по мнението на моята дъщеря, която е просто влюбена в тази игра – при последните думи той с подсмихване хвърли поглед в мое направление – аз съм бил скучен партньор, бих могъл по липса на четвърти да попълня едно каре, но трябва да Ви призная, темата покер не представлява интерес за мене.
В крайна сметка по тоя начин стана ясно, че за разочарование на един или другиго, тази вечер между нас няма да се стигне до игра на карти.
По едно време и вторият поляк извика на свой ред келнера и ние изпихме още по една бира, което стана причина главата ми леко да се позамае и да направя посещение на туалетната. Разбира се този път не по причини, които ми наложиха първата вечер.
В един момент Имре Молнар изпусна една прозявка и като се извини и плати сметката си, напусна нашата маса, като ни напомни, че утре рано сутринта ни очаква поредното пленарно заседание.
В негово отсъствие поляците оплаквайки се от скука проявиха склонност да продължим да се наливаме с бира, но аз предпочетох да последвам примера на унгареца. В крайна сметка всички напуснахме бирхалето. Стори ми се, че докато си плащах сметката на пан Адам направи изглежда впечатление, че в портмонето ми се намираха известно количество чехски банкноти, понеже на раздяла на стълбището, (техните стаи бяха на втория етаж), направи още един опит да ме преласти с по-емоционално продължение на вечерта.
-Да ви призная – обърна се той към мене и неговия колега – Мене още нещо никак не ми се спи! Знаете ли, в моята стая, струва ми се имам още една бутилчица „Зубровка“, с помощта на която можем да му хвърлим и едно покерче на три ръце и да се позабавляваме както трабва!
Само това ми липсваше! Наложи ми се още веднъж да употребя двете полски думички, които се съхраняваха в моето съзнание – Джемкуя барзо! – След това, с по възможно най-изисквана учтивост в рамките на моите познания по немски добавих – Благодаря за приятната компания и любезната покана, но се чувствам нещо вече поизморен. Може би, някоя друга вечер! Лека нощ.
Нагоре продължих сам. Коридорът на нашия етаж, слабо осветен от нощни лампички, които мъждукаха като маяци в морска мъгла, беше пуст и безлюден. Тишина и спокойствие цареше в помещенията на съветската делагация на ъгъла до стълбището. „Вероятно запасите им от водка са се изчерпали!“ – отбеляза единият от моите близнаци. В един момент, в дъното на коридора, където бяха нашите стаи позамъглените ми от четири халби бира очи съзряха нещо, което ме накара да притая дъх и да се притисна плътно до стената. Една врата предпазливо се отвори и се появи мъжка фигура, която по начин аналогичен на моя, когато тази вечер на път към бирхалето аз напуснах моята стая, пробегна и изчезна в съседната стая така бързо, както се появи.
За миг се почувствах склонен едва ли не да повярвам, че изпитвам халюцинации. Не вярвах в духове. А още по-малка бе възможността да се натъквам на крадец. .. Тогава!?
При това, що се отнасяше до „духа“, то макар че само за миг успях да зърна профила му, той ми се стори нещо много подобен на шефа на нашата делегация...
Всичко това трая броени секунди и нищо посетне не наруши безлюдието и тишината в коридора. В продължение на следващите няколко мига останах неподвижен, плътно залепен до стената, но след това стигнах до заключение, че не ми остава нищо по-добро, освен да се прибера в моята стая. Все пак с предпазливи стъпки на ловец, (по-скоро на крадец), които не оставяха никакъв шум по плътния килим, достигнах моята стая и след като се уверих, че номерът върху врата е действително моят, завъртях внимателно ключа.
В моето спално помещение всичко си беше в ред и порядък. От „духа“,
или „крадеца“ нямаше нито следа и това можеше да означава, че той се беше прехвърлил в една от останалите две стаи, обитаване от нашата делегация.
Благоразумно реших, че тоя инцидент трябва да запазя за себе си и че ще е най-добре да го забравя. Допълнително изпитах облегчение, че положително другарят Василев, който с голяма вероятност бе загадъчната личност, забелязана от мен преди няколко секунди, не беше регистрирал моето присъствие в коридора. От друга страна, среднощното видение ме навя на мисълта, че „изглежда съществуват и други възможности за по-разнообразно и приятно прекарване на свободното време в един хотел, освен в ресторанта.“ При това и по-евтино!
„Ето защо била включена в нашата делегация научната сътрудничка от Варненския институт!“ - откликна гласът на втория ми „Близнак“, който по традиция не обичаше дълго да държи езикът си зад забите.
---
ДО КОМАРНО - Глава единадесета
ДО КОМАРНО - Глава тринадесета
