Петър Русчуклиев
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
1.
Вечерта след първия работен ден Василев ме извика при себе си и поиска да му дам отчет за хода на събитията в моята подгрупа. Разказах му незабавно за контраверсните становища на съветската и полска делегации по отношение типоредовете на калибрите на котвените вериги.
За мое учудване той не даде вид на много изненадан.
- Поляците са троянския кон в нашия лагер. – Беше първата му спонтанна реакция.
Подобни тонове вече ми се бе случвало да чуя от устата на новоизлюпения началник на „моя отдел“ в нашия филиал по адрес на пан Опочински, полският водящ конструктор на серията китайски кораби, с когото той трудно се разбираше. В неговите очи полякът бе класов враг, който му пречел на работата. Моите лични впечатления от единствената задгранична комсомолска екскурзия в тази страна преди няколко години обаче бяха по-различни от неговите. Сед две седмици прекаране в гостуване в някалко града на тая страна ми струваше, че полската „палатка“ в лагера на страните с народна демокрация бе значително по-разкошна от нашата. А що се отнася до полските колеги, както пан Опоченски, така и нспекторите от полския регистър във Варна бяха твърде симпатични хора. Същото можех да кажа в общи линии и за впечатленията ми останали от краткия контакт с полски летовници това лято на морския бряг.
Запазих, разбира се, мнението за себе си и тъй като не желаех да изпадам в противоречие с моя шеф и в момента се ограничих само да откликна:
- Не можех да предполагам, че поляците ще се заядат до такава степен за няколко незначителни диференции от порядъка на милиметри в диаметрите на няколко котвени вериги.
- Всичко може да се очаква от тях. Поляците са много... „крива круша“ нация!
Ограничих се да свия само „непричом“ рамене. Василев изглежда не намери моята реакция за много удовлетворителна. Погледна ме някак „на чомпи“, сиреч - мнително и продължи - „Още докато бях във Варна, при едно посещение на Гданската корабостроителница за „обмяна на опит“ преживях нещо, което ако някой ми го беше разказал, бих го приел за виц.“
Наострих уши по време на мимолетната пауза, която той направи. Той се поусмихна, но не кой знае колко весело – „По време на едно събеседване полкият заводски партиен секретар по едно време внезапно сложи край на на срещата, понеже изведнъж се досетил, че било време да отиде на черква! Какво ще кажеш?“
Звучеше действително като виц, но се постарах да избегна подобно мнение. От някаде за щастие ми изкочи нещично от студентските оеместри по „марксизъм – ленинизъм“ и издекламирах:
- Ленин, или някой друг от „класиците“ струва ми се бе казал, че „релегията е опиум за народите“ - нищо по-добро не ми се отдаде да измисля.
- Това, разбира се – във всеки случай! Но в конкретната обстановка защо поведението на поляците се крият и други, по-земни проблеми!
Неволно се изпуснах да изкажа моята собствена интерпретация на „проблема“ - Струва ми се, че тяхната упоритост днес бе просто твърде пресилено парадиране на нещо като... национална чест или нещо подобно.“
Той незабвно ме коригира :
- По-скоро театър! И, разбира се, не само театър. Зад котвените вериги стоят още и котвените рудани и други неща. И руснаците и поляците имат специализирани предприятия за серийно производство на палубните механизми и всяка от двете страни е заинтересована след въвеждането на новите стандартни типоредове, тя да остане производител и снабдител на останалите страни членки на СИВ.
„Виж каква била работата!“ – откликна вторият от моите „близнаци“.
Трябва да си призная, че до момента сам не бях си и помослил за тази страна на въпроса. Значи, „приятелстното си е приятелство, но сиренето - с пари!“ Дори и между нашите „братски народно-демократични“ страни в рамките на социалистическата общност.
- Това означава, че за в бъдеще ние ще трябва да доставяме котвени рудани, пък и каквито и да са други палубни механизми за всеки кораб, който строим. Нещо което досега си правехме за всеки обект сами. - откъсна се несъзнателно от устните ми.
- Точно така. Именно в това е същността на унификацията и стандартизацията. По тоя начин се повишава ефективността и себестойността на продукцията в социалистическия лагер!
- В глобален мащаб, във всеки случай. Но специално за нас, ще ни се налага да купуваме тия съоръжения, които досега си правехме сами, без да плащаме и за тях валута, което... от друга страна ще ни принуждава да изнасяме повече пиперки, домати и розово масло за да плащаме за руданите.
Той се усмихна и запали цигара.
- Много започваш да се задълбочаваш, мой човек! Плащанията между страните от соц-лагера се извършват на друга база и не изискват разход на „твърда валута“.
- Но положително нищо не се подарява! – изпусна се отново малко неволно от устата ми.
Той ме изгледа с лека насмешка, но същевременно и с нескрита... бих рекъл досада или не зная що и като изпусна облък дим отвърна – „Послушай един съвет от мен! Не си обременявай главата с излишни натоварвания! Особено, след като това не се изисква от тебе. Изпълнявай си задачите, които ти се поставят и ще видиш, как тогава ще понапреднеш в службата! – След това лицето му придоби мъничко по-ведро, но същевременно и заговорническо изражение - не забравей твоята основна актуална стратегическа задача! – Имаше пред вид вероятно моето задомяване като зет на другаря Найденов. Или, неговата генерална инструкция по отношение моята така да се нарече „работна задача тук“!?
Стори ми се че имаше право, но в момента неговото поредно „нравоучение“ не предизвика кой знае колко еуфорична реакция от моя страна.
2.
Постепенно навикнах с ритъма на моето ново работно ежедневие. Обстоятелството, че бях соло в нашата работна подгрупа се оказа по същество по-скоро добре дошло за мене, понеже ме даряваше с известна свобода и самостоятелност, тъй като в продължение на по-голямата част от деня по тоя начин се чувствах освободен от опеката на останалите двама колеги.
Иначе, моето извънработно време, особено в първите дни на моята прословута задгранична командировка ми се стори ужасно монотонно, да не кажа – направо скучно. Като, разбира се, се изключи „коктейла“ в сюитата на съветската делегация първата вечер. Последиците от него за мене бяха, за съжаление твърде печални. Това изпитвах ежедневно и ми действаше много болезнено от резервираността, да не кажа пренебрежението в държанието на болшинството от съветските колеги спрямо мене в паузите по време на сесията в нашата рабонтна група. Пък и извън работната обстановка.
Наред с всичко, си бях по природа не твърде общителен и контактен тип и в обществото, в което в момента бях за първи път попаднал, се държах определено дистанцирано и с известен респект по отношение на околните. Вероятно известна роля в същото направление играеше и обстоятелството, че не бях и пушач. Пушачите са народ, който бързо намира общ език с всеки негоподобен, след като застанат един срещу друг със запалена цигарка.
От друга страна, допълнителна негативна роля играеше и моето предопределено ми от съдбата безлично поведение по време на нашите ежедневни заседания, което предизвикваше понякога не до там прикрити ироничини подмятания зад гърба ми от страна на някои колеги и от трети страни, когато ми дойдеше реда да направя моето поредно безрезервно подкрепление на становището на Съветски съюз. Това представляваше сериозно психологическо затормозяване, срещу което бях безсилен да предприема каквото и да е.
Единствен релативен слънчев лъч в ежедневието беше моят съсед Манфред Хоффманн. Той също не беше пушач и често в почивките дори сам търсеше моята компания. Изглежда моят примитивен немски го забавляваше, или до колкото подразбрах, той възнамерявал следащата година да посети със семейството си нашето Черноморие и се интересуваше за това – онова у нас. От него пък аз се запознах с някои неща в неговата родина. Например попълних оскъдните си географски познания и научих, че в ГДР съществува град наречен Десау, в чиято околност съществувал корабостроително предприятие, в конструктивното бюро на което той работел като „Ръководител бюро стандарти“. Както и че още в неговата околност се намирал и прекрасният, според него, Вьорлитцов парк, за който също никога нищо не бях чувал.
Или, че родното място на Манфред било някъде далече на изток в границите на съвременна Полша, от където цялото им семейство след войната било принудено да се изсели, за да направи място на поляци, които също не по собствена воля пък идвали от още по-далечни източни, бивши полски земи, които път след Втората световна война били анексирани от трета „Велика сила“. - Всичко това, резултат от разкрояването на новата географска, по точно казано - политическа карта на Европа след войната.
Наистина това бяха интересни неща, каквито не бяхме учили нито по география, нито по история, или по никой друг предмет в училище. Или не бях срещнал никъде в пресата или телевизията.
---
Нашите пленарни ежедневни заседания заемаха подавляващата част от времето между закуската и обяда, респективно – обяда и вечерята. Не бива да пропускам да отбележа, че Василев, в ролята на ръководител на нашата делегация, полагаше изключително старание да поддържа, ако не иначе, то поне оптически външно целокупността на поверения му колектив. Така например, за задоволяване на нашите кулинарни потребности той ни водеше, като квачка пиленцата си, ежедневно да се храним заедно. Не зная какво бе мнението на Станоева по отношение на това съвместно мероприятие, но лично аз бих се чувствал далече по-удобно и приятно, ако ми се предоставеше възможност да се храня сам.
Всеки ден закусвахме в едно скромно кафененце не много близко до хотела, при това съвместно със съветската делегация. Руснаците бяха пристигнали по-рано в Комарно и имаха възможност да се запознаят своевременно с местната обстановка и доколкото разбрах това заведение е било препоръчано на нашият шеф от неговия съветски колега. А съветския опит по ония времена беше особено важен за нас българите.
Екипът на представителите на Съветския съюз, също като нас, се движеше при отиване за задоволяване на кулинарнтите ни потребности колективно. Едва ли не под строй. За разлика от нашата „тройка“, те бяха твърде внушителна трупа. Почти цяла дузина. Така че в подготовката на всяко предстоящо ходене на закуска сутрин се събирахме като на митинг пред хотела и след това като в казармата, се отправяхме на храна.
Само, че – без песен.
Това наше „колективно мероприятие“ освен ярка демонстрация на „нерушимата българо-съветска дружба“ и че можеше да послужи и за илюстрация на актуалния на времето почин – „Да живеем и работим по социалистически!“. В същото време съдържаше и още един допълнителен „икономически“ аспект - закуска с оптимално минимален разход на „валутни“ средства!
Първият етап на нашия марш водеше до един съседен дисконтер за хранителни стоки, където всеки от нас се снабдяваше по собствен вкус и финансови възможности с всичко необходимо за закуска. Във въпросното кафене ние си поръчвахме предимно само кафе. Болшинството от руснаците предпочитаха да пият чай.
Обикновенно закусвах с конфитюр или мед в пластмасови опаковки и две миниатюрни питкоподобни хлебчета, които купувах от въпросния магазин. В кафенето изпивах по две чаши кафе. Нямах навик рано сутрин да ям колбаси, но тук понякога излапвах някой и друг кренвирш. Трябва да призная, намирах чешките кренвириши за много вкусни. У нас колбасни изделия от тоя род в последните години се правеха почти изключително от соя. Апетитът ми донякъде бе затормозен от обстоятелството, че се чувствах неудобно във въпросното кафене, понеже ние се хранехме в него без да консумираме почти нищо повече от по една, две чашки кафе. Същевременно се учудвах, защо управителеят на заведението не само, че не ни бе изгонил, а изобщо не ни бе направил дори сериозна забележка, да не говорим за предупреждение на тази тема... С още по-голямо удивление научих, че заведението било частно. Нещо трудно за асимилиране от моя страна. Не ми беше известно у нас да съществуват частни заведния. Марксическата политикономия, по която аз, като всеки студент по каквато и да е специалност, бях положил задължителен изпит учеше изрично, че частната собственост раждала по неговия израз „ежечасно“ капитализъм...
Изглежда, обаче, че не всички пътища към социализма в нашите страни с народни демокрации бяха абсолютно идентични. На тази подробност се бях натъкнал още по време на моята първа и единствена комсомолска екскурзия до Полша. Където за първи път конфронтирах с частни заведения.
Допълнително удивление от моя страна предизвика обстоятелството, че не някой друг, а началникът на съветската делегация бе избрал именно това частно заведение. Малко трудно обяснимо, но – факт. У него изглежда бе заговорила материалната заинтересованост. Вероятно и на него предстоеше да направи някоя и друга покупка със спестявания, направени от кроните, които имаше за храна.
Интересна симбиоза между съзнание и прагматизъм!
Няпоследък понякога обядвахме само тримата. При това предимно в откритата първият ден от Василев гостилница. За щастие, освен картофена супа със саламче заведението предлагаше и други менюта, които заслужаваха внимание. При това на сравнително достъпни цени. Вечерехме понякога в закусвалнята с любмиите сандвичи на Станоева, които ми се услаждаха и на мен. За разлика от закуските, пътищата ни с болшинството от съветските колеги по обяд и особено вечер, кой знае защо се разделяха. Изглежда някои от тях, независимо от официалната забрана, предпочитаха да се хранят със сухоежбина в хотелските стаи. Или имаше и такива, които предпочитаха ресторанта в хотела.
Впрочем другарят Бондрчук не бях забелязал нито ведднъж между нас по време на съвместните ни закуски.
3.
По такъв начин практически не ни оставаше много време за каквото да е покрай нашите пленарни заседания и ходенето на храна. В обстановката на условията, които скромното провинциално градче можеше да предложи на гостите си, тази подробност не беше „болка за умиралка“. В Комарно не ми се бе отдало да забележа следи от какъвто и да е бридж-, или шяхматен клуб, които евентуално биха могли да привлекат вниманието ми. При една от вечерните ни колективни разходки веднъж се натъкнахме на заведение, което се оказа танцувален локал. Но беше с входна такса, която може би се оказа фактор да го отминем.
След като получих кроните от сина на приятеля на баща ми, животът ми се усложни неочаквано с един предварително непредвиден проблем. Тоталната колективност, която цареше в нашата тричленна делегация не ми позволяваше да намеря начин да остана поне за един час лишен от опеката на останалите двама, за да си купя заплануваното яке без тяхно знание. Все още те не знаеха за моето „богатство“, придобито при това по един начин, който вероятно не беше и прекалено легален. Продължавах да се удивлявам, как просто така без каквито и да е формалности, симпатичната чиновничка в хотела ми наброи парите! В моето досегашно пребиваване на този свят нямах много вземане – даване с пари. Бях навикнал, в случай на необходимост да тегля малки суми от моета спестовна внижка. Но никога не бях получавал така „кеш“ на ръка пари със запис. Както ми ги наброи симпатичната хотелска служителка на рецепцията.
А дните, с които разполагах тук започнаха да се нижат и аз продължавах да бъда в невъзможност да намеря подходящо решение на проблема. Което действаше все повече страпациращо на нервите ми.
В същото време ми направи впечатление, че нито един от останалите
двама все още не проявяваше интерес да правя каквито и да е покупки. В паметта ми се бе запазил и съвета на Василев по време на разходката ни първия ден, да не си харча тук парите за щяло и нещяло. Имаше пред вид, че на връщане пътят ни щял да мине през Братислава и Прага, където съществувал положително много по-голям избор. Защо впрочем беше необходимо да летим за София чак от пражкото летище, продължаваше да остава за мене необяснима загадка! Щеше да струва във всеки случай нещичко на бюджета на Генералната ни дирекция... От друга страна, можех само да бъда само благодарен за това. Кога иначе би ми се отдало и аз да видя „Златната Прага“?
4.
Веднъж след вечеря нашият шеф ни сюрпризира с въпроса: - „Какво ще кажете за една малка разходка за поразтъпкване?“ – при което ми се стори, че запитването му бе отправено на първо място към варненаската колежка.
Правеше ми впечатление, че необяснимо защо, когато ни повеляваше нещо от подобен характер в извънработно време, той често го вършеше не под формата на нареждане, а като... предложение, което при това оставаше да бъде понякога и утвърдено от нас. Или по-скоро от представителката на нежния пол.
От страна на научната сътрудничка във Варненския НИПКИК в този случай не последва забелижима реакция. Нейното повдение понякога тук ми се струваше необеснимо инертно, дори загадъчно. Интересно защо бе проявила интерес да участва в тая работна група, след като доколкото ми бе станало ясно, нейната научна деятелност нямаше практически никакви допирни точки с нашата работа тук?
Що се отнася до мен, аз свих само безпричастно рамене, което би могло да се приеме като знак на съгласие. Магазините за облекло бяха или вече затворени, или ако не – също не бях в състояние да ги посетя.
За разлика от вчера, тази вечер нашият началник ни поведе в друго направление. Не към центъра на града. Ние го последвахме без някой от двама ни да прояви интерес на къде ни води. Впрочем, не ми бе напълно ясно дали той имаше някаква определена концепция, или просто се движеше на посоки.
Вечерта се оказа изненадващо приятна за сезона. Липсваше неуютната облачност, а вчерашният студен „северняк“ се беше отвял някъде надолу по течението на Дунава. Рано появилата се „Вечерница“ блещукаше като маяк високо в небосвода. Имахме новолуние и на небесния купол в леко изкривена поза вече се бе появил и тънкия сърп на месечината.
Уличите бяха тихи и безлюдни. Нещо, което вероятно не правеше на никого впечатление, с изключение на мене. До тоя момент животът ми бе преминал почти изключително в по-големи градове (Русе в български мащаби можеше да се смята за такъв) в моята радина, където уличната атмосфера в тая част на денонощието бе значително по-динамична.
Движехме се по не твърде широкия пешеходен тротоар в станалата вече
обичайна формация на нашата тройка. Тази вечер разговорът нещо много не вървеше. Всеки изглеждаше зает със собствените си мисли. Какви проблеми можеха да имат останалите двама ми беше неизвестно. Не притежавам дарба да чета мислите на чужди хора.
Независимо от обстоятелството, че не бях от много приказливите, тишината сред която се движехме ми действаше някак досадно, което ме предизвика да направя опит за повеждане на разговор. По липса на по-щастлива идея, прибегнах до класическата тема – времето.
- Доколкото си спомням и от двама ви бях чувал, че в Чехия по това време почти ежедневно валяло дъжд. Но може би в наша чест, тук все още не е капнала нито капка.
- Това е само добре дошло за нас. – Без да бърза реагира нашият шеф и
дори добави със задоволство – Иначе щяхме да се видим принудени да си стоим и скучаем по стаите, или да харчим пари в някоя кръчма.
Дамата между двама ни отново запази мълчание, но ми се стори, че тя
хвърли в негова посока един поглед криещ... не можах да си обясня точно какво. Изглежда нещо в актуалната обстановка не ѝ беше твърде по вкуса. Понеже изведнъж ми се прииска да подразня моите сънародници, позволих си да повторя още веднъж моето предизвикателство.
- Така или иначе, прогнозите от ваша страна до момента нещо не се потвърждават от Свети Петър.
- Аз имах пред вид Прага! - Неочаквано наруши мълчанието си варненската представителска. – Там действително в този сезон валят много дъждове.
- От къде Ви е известно толкова добре това? – заинтересувах се просто, само както се казва, за да се намеря на приказка.
- С мъжа си бяхме на сватбено пътешествие цяла седмица в Прага точно по това време! – похвали се Станоева.
Подобно сватбено пътешествие по онова време беше много необичайно за голямото мнозинство на нашия народ.
-„Охо! В такъв случай положително няма да Ви е било скучно в хотелската стая!“ – откликна спонтанно пърият от моите „близнаци“. Обикновено неговото мнение не ставаше достояние извън моето съзнание, но тая вечер, просто без да мога да си обясня защо и как, произнесох неговата забележка на всеослушание.
Василев нещо се подхили, но предпочете да запази мълчание. За разлика от него, Станоева реагира, при това твърде предизвикателно – „Той беше, особено по онова време още твърде внимателен кавалер! Всяка вечер излизахме някъде из чешката столица! Въпреки дъжда!“
Последните думи на варненската колежка ме наведоха на една идея. -
Защо не използвам случая, при това показвайки се и аз нащо като „кавалер“ и не до там скъперник, да ги поканя тази вечер да пийнем някъде по една бира! Покрай това евентуално да им разкрия тайната си от къде имам моите крони. Разбира се, не биваше да издавам точно колко много са те!
Но нещо ме възпрепятства и не ми се отдаде спонтанно да реагирам.
Преди всичко се поогледах наоколо, но уличният пейсаж в този район на града представлявааше отчайващо сива и отегчителна картина. Никъде на длъж и шир не можах да открия някакво заведение. Липсваха дори и каквито и да е магазини. До сега пред очите ни се бяха появявали тази вечер само тук-таме по някоя хлебарница или колбасарница, но вече – с изгасени светлини. Намирахме се вероятно в новопостроен жилищен район. За което говорешие сивото еднообразие на постройки, които се бяха появили пред нас.
В крайна сметка се умълчах. Останалите двама – също не проявиха интерес да изневерят на инертността си. Продължихме да крачим по-нататък.
Постепенно ми направи впечатление, че улицата по която се движим започна леко да слиза надолу. След един по рязък завой пред очите ни във вече привечерната тъма изникна дълга поредица многоетажни блокови жилища. Всички притежаваха абсолютно геометрично подобие и имаха вид на архитектурни клони. Нещо, като новия русенски квартал „Здравец“, който се роди в източните покрайнини през последните години.
Продържихме по-надолу. Пред някои от постройките все по често се забелязваха паркирани леки коли. Изключително „Шкоди“. Нито един „Москвич“. Оказа се, че и тук се и тук не забелязах никаква следа от жива душа. Цареше мъртвешка тишина, която ми действаше още по досадно. Не съм бил никога бърборко, но в момента мълчаливостта на останалите двама просто ми влияеше даже провокативно.
Обстановката, сред която се движехме не допринасяше с абсолютно нищо за приятно отвличане на вниманието ми. Ако по прозорците не се забелязваха светлини, човек можеше да си помисли, че жителите са се изселили.
Като доказателсво на лемата, че всичко на този свят си има край, улицата най-сетне ни изведе на Дунавския бряг. Понеже бях се появил на земния свят само на няколкостотин метра от поречието на тази величествена река, нейната близост ми подейства разведрително. Почувствах известно ускорение на кръвта във вените. Картината, която се разкри пред очите ми, обаче, скоро ме разочарова. За разлика от импозантния пейсаж, на който бях навикнал да се възхищавам още от годините когато майка ми ме разхождаше в детска количка по русенския кей, тук картината бе изключително скромна.
Брегът бе нисък и плосък. Лешен от елементарна атрактивност. Бях навикнал повече от две десетилития да гледам Дунава от високо и днешната перспектива ми се стори скучна. На очите ми не се отдаде да почувстват величието на моята любима река, която направо обожавах. Тук Дунава ми се видя вял и муден, разлят като блато. За последното допринасеше и оскъдното лунно осветление, което вместо романтичност му придаваше по-скоро зловещо изражение.
Не след дълго се озовахме пред пристанащето на Комарно. То ми се видя ва пръв поглед по-декоративно, отколкото досегашната картина, но не особено представително. Стори ми се, че неговите административни и складови постройки, притиснати от вечерния сумрак се гушеха в летаргичен сън. В моя роден град зданията на дунавското пристанище, и квартала наоколо са били построени от виенски архитекти в импозантен бароков стил. Той предаваше не само „европейски“ вид на града, но и приятно действаше на погледа.
Картината, пред която бях изправен ми напомни с нещо мрачна интерпретация на приказката „Спящата красавица“. Като унили бездомни скитници изглеждаха и корпусите на закотвените в съседство с кейовата стена малочислени плавателни съдове. Слабите вълнички полюляваха мързеливо един понтон в наша близост, към който бе швартовано скромно катерче, чиито прикачни въжета при триенето си скрибуцаха досадно. Не по-малка прокобност на картина възкресяваха силуетите на фаланга товарни кранове, накацали като огромни черни гарвани - великани по протежение на товарната рампа.
Кратко време тримата съзерцавахме тушираната от студена предимно небесна светлина картина. Последната възбуди кой знае защо у нашия началник лирично, по-друго въздействие от моето. След една прочувствена въздишка с удивително за мене въодушевление той издекламира:
- Каква омайна тишина и романтична идилия лъха от това усамотено кътче на божия свят!
Допълнително озадачение при това у мен предизвика обстоятелството, че той се прояви и като интерпретатор на „божествен“ произход на света.
Въпреки оскъдното осветление, забелязах че по лицето на Станоева в същото време пробегна леко иронична усмивка.
- От кога изведнъж се превърна в толкова поетична натура! – изгледа го тя с нещо като иронония, като отстъпи крачка назад.
- Може би от както...
Василев не успя да произнесе остатъка от мисълта си. Болезнен вик изтръгнат от устата на Станоева наруши „божествената тишина“ и го обезмълви. Нашата съекипничка, която за беда беше в обувки със значително високи и тънки токчета, при крачката назад, която се опита да направи може би прекалено артистично, имаше нещастието едното й токче да попадне в цепнатина между две павета от пътната настилка. При това, тя загуби равновесие и политна застрашително назад.
По някаква щастлива случайност ми се отдаде инстинктивно да предотвратя най-лошото. Можеше да си изпати много и ако паднеше по гръб или си удари главата.
Василев незабавно се притече на помощ и я пое от ръцете ми. Известно време всички изпаднахме изумени в мълчание. Варненската колежка болезнено стенеща прекара няколко секунди колегиално поддържана в неговите мишници.
Този непредвиден инцидент сложи край на нашето тазивечерно колективно мероприяятие.
Оказа се, че Станоева изпитва силни болки в глезена и не може да върви. По ония времена все още „GSM-ми“ не съществуваха и първият трудноразрешим проблем, на който се натъкнахме бе, по какъв начин да търсим такси, което да закара пострадалата до хотела.
- Ще прибягам до блоковите жилища, покрай които минахме и ще се опитам там да помоля някого да ни дойде на помощ с колата си или поне да извика такси! – беше единственото, което успях да измисля.
- Добре, но побързай! Може ... да си е счупила крака!
Тя обаче се възпротиви. Изглежда, че беше по-скоро изплашена и че
болките не бяха чак до там непоносими. Във всеки случай прояви
неочаквано геройство и се опита след някое време да щапукне.. В значително по пострадало състояние изглеждаше нейната обувка.
Въпреки това Василев не й разреши да се опитва да ходи и ме изпрати да
търся такси. Хлътнах в първия от жилищните блокове, който се изпречи пред очите ми и позвъних на първия попаднал ми звънец. Имах щастие да попадна на услужливи хора, с които въпреки че не говореха никакъв чужд език успях да се разбера на българо-словашки. Те извикаха по телефона такси и с негова помощ се прибрахме в хотела.
Василев, разбера се, не пропусна да вземе квитанция от шофьора.
---
ДО КОМАРНО - Глава дванадесета
