Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДЕСЕТА
1.
Почти десетина минути по-рано от уречения час, въоръжен с папката с проекто-материалите на домакините по актуалната за разглеждане тема, макар и не много самоуверено, прекрачих прага на залата, на вратата на която стоеше табелка с надпис:
- ПЕРВАЯ РАБОЧАЯ ГРУПА –
„КОРАБНЬIЕ УСТРОЙСТВА“
Помещението беше с размери на класна училищна стая.
Обстановката ми напомни с нещо за семинарните занятия от студентските години. С тази разлика, че отпред липсваше черна дъска, а вместо катедра за асистента бе разположена неголяма продълговата маса, застлана с добре изгладена покривка, върху която бяха надлежно подредени купчинки циклостилни печатани материали, меки папки и известни канцеларски принадлежности. Между тях се забелязваха бутилки с минерална вода и няколко стъклени чаши. Всичко подредено в стройна фаланга. Не липсваха и няколко издания на корабни регистри. Вероятно на страни-участнички в работната група. Които имаха такива.
Неочаквано ме обзе своеобразно досадно чувство, че НРБългария не притежава подобен собствен нормативен документ. Това беше едно мимолетно, да го наречем усещане, но трябва да си призная, че съм много своеобразен човек. Понякога, без каквито и да е логически причини, съображения или Бог занае що, съм в състояние да изпадна в необичайни емоционални настроения. Водещи при известни обстоятелства до необозрими деяния. И последствия.
В случая следствие обстоятелството, че съм се родил в България, а че моята родина по силата на известни, да ги наречеме „исторически причини“, на първо място 500 години турско иго, бе изостанала под нивото на другите европейски нации.
Така или иначе, ние сме превърнати в мъничка държавица, нищожна отломка от епохата на някогашното българсо царство през „златния век“ на България по времето на цар Борис I-ви и неговия син Симеон.
И това в момента ме направи просто завистлив спрямо другите. Нещо като някои дребнички на ръст хора, които злобеят, че са се родили такива и често страдат от мания за величие, без да са Наполеоновци...
---
Постепенно ми се наложи да се върна отново в пленарната зала на нашта работна група. Но, с развалено настроение.
Огледах се наоколо.
На централно място в центъра на масата, като унесено в дрямка, самотно клюмаше едно чехословашко флагче, което подсказваше че петте, все още незаети стола, наредени от едната страна на масата са предназначени за представителите на екипа на домакините. И че по протокол, на техен представител предстоеше да председателства предстоящатна дейност на нашата работна подгрупа.
На някой и друг метър насреща бяха разположени местата на останалите националности. Подредени в три редици маси се простираха по цялата широчина на помещението. И тук, както по време на официалното откриване и закуската, делегациите бяха подредени по азбучен ред. В резултат на което най-ляво на първия ред до стената с прозорците, осветен в момента от един бледолик есенен слънчев лъч, скромничко си кротуваше българският трибагреник. В негова близост една химикалка и купчинка бели листи формат „А4“, в компания на бутилка с минерална вода и стъклена чаша, както и копие на познатата ми вече отпечатана на ксерокс зеленикава хартия на проектостановището на делегацията на домакините.
Зад масата – самотен стол. Беше предназначен за моята особа! Заля ме вълна от нови, противоречиви емоции в един широк диапазон между смущение и донякъде едва ли не чувство на малко нещо като гордост, след като един бегъл поглед по-нататък ме увери, че аз съм единственият сингъл в нашата работа група. Всички останали националности бяха представени с по няколко специалисти, придружени от преводачки. Съветската делегация, макар и без преводач, изглеждаше най-многобройна. Тя заемаше целия последен ред. По протокол.
Известна част от участниците вече бяха заели местата си. Някои предпочитаха все още да се разхождат и бъбрят с колеги из помещението. Други пушеха навън в коридора. На челната стена в помещението бе окачен надпис: „Пушенето забранено!“. На руски език.
Всички официални обсъждания и изказвания съгласно протокола предстояха да се водят по руски. Но документите – се пишеха със славанобългарската азбука на Кирил и Методи.
2.
И тук мои непосредствени съседи бяха немците. Петте места зад флагчето на Германската демократиична република бяха вече заети от четирима мъже и една жена. Тъй като сега нямаше кого повече да чакам, както тази сутрин при откриването, без много да се колебая се разположих на предвиденото за мен място. Съседът ми в дясно беше приблизително на моя възраст, с непокорна кестенява права коса, която въпреки, че имаше вид на прясно измита и старателно сресана назад, стърчеше на места като бодли на таралеж. Трудно ми беше да определя дали бе по-млад или по-възрастен от мене, във всеки случай носеше брачна халка. Беше облечен в кафяв на цвят костюм от непопулярна за нашата българска конфекция синтетична материя.
Мимоходом „ми щракна“, че чичо Сашо имаше подобно сако, с което се хвалеше, че си го бил купил /някога когато още беше в Директората на Българска кинемотография/, по време на едно посещение на Лайпцигския панаир.
Немецът до мен реагира с неочаквано любезна усмивка на моето появяване. Почувствах се задължен да му отвърна със също така учтиво изражение на лицето си идори си позволих да произнеса едно скромно - „Guten Tag!“
От негова страна последва незабавно подаване на ръка.
- Хало! Много ми е приятно да се запознаем! Манфред Хофманн! – Произнесе без да снема усмивката от устните си моят съсед и съпроводи думите си с едно кимване с глава по направление на германския трикольор украсен от емблемата с пергел и чук, при което добави – Deutsche Demokratische Republik!
Какво по-точно трябваше да изразява неговият последен жест, не ми стана много ясно. Постарах се в подобаващ маниер да дам израз и на моето задоволство от запознаването ни и след като произнесох в допълнение също моето име и фамилия, кимнах и аз към моето знаменце и добавих – „Volksrepublik Bulgarien“!
- О, Вие говорите немски! Това е много хубаво, тъй като ще ни помогне да не скучаем по време на предстоящите целодневни и предполагам твърде скучни заседания.
- Страхувам се, че ще Ви разочаровам! Моят речников фонд по немски език е прекалено скромен. А да не говорим за граматическото му оформление! – Побързах да се извиня, при което изпитах сериозно затруднение „да свържа на кръст“ няколко елементарни думи в подходящо словосъчетание, като употребих колосални услия по възможност да поставя съществителните в подходящи родови и падежни склонения. Да не говориме за това, че обикновенно забравях, че в немския език глаголите се отзовават почти винаги на края на изреченията. Обстотелството, че говорех с немец, а не с някой друг чужденец, ми действаше допълнително силно стресиращо.
Той продължи да се усмихва толерантно.
- Не се безпокойте! Сигурен съм, че ще ни се отдаде да се разбираме! Въпреки че за разлика от Вас, за съжаление не разполагам с нито една българска думичка.
Настъпи кратко затишие в нашия разговор, което използвах за да се настаня по-удобно на моето място. Беше ми трудно да сътворя някакво ново, подходящо словосъчетание на немски. За щастие германецът беше изглежда разговорлив тип, а и не страдаше от затруднения с майчиния си език. Той не закъсня да се заинтересува.
- Вие както забелязвам, сте сам днес. Защо?
Обзе ме допълнително смущение. На първо време се ограничих да повдигна малко неопределено рамене и да направя нов опит да се усмихна. Макар и да не се чувствах много удобно, добавих с половин глас – Трудно ми е да задоволя любопитството Ви в това отношение. Вашият въпросът надхвърля рамките на моите компетенции. Съставът на нашата делегация беше редуциран на само три члена. Останалите двама са в другата работна подгрупа.
- В такъв случай, не Ви завиждам. Ще Ви се наложи да вземате участие във всяка точка предстояща да се обсъжда по актуалния протокол, а както забелязваам, ще трябва да се оправяте и без преводач! Вероятно сте следвали в Съветския съюз?
Наложи ми се да давам някои допълнителни автобиографични
пояснения. Моят съсед остана силно удивен като получи отрицателен отговор на поставения от него въпрос.
- От къде тогава можете да боравите и с руски език! – примигна с нескрито удивление моят съсед.
- В гимназията имахме много симпатична учителка по руски език и както болшинството от моите съученици бях влюбен в нея! – позволих си малка допълнителна шега. Въпросната учителка бе току-що завършила следването си и беше действително много красива жена. А беше и добра учителка.
- Аз години наред в училище и като студент също съм изучавал тоя език, но освен „Наздоровя!“, трудно бих могъл да кажа нещо много повече. Може би, понеже моите преподвателки не бяха особено симпатични на вид.
- Бях чувал, че чувството на хумор у немците било в известни
граници, но както забелязвам, това далеч не съответства на действителноста. – Постарах се да му направя комплимент и аз, след което от учтивост побързах да добавя – За Вас славянските езици са много трудни, но за мнозинството от нас българите, руският език не е толкова проблематичен. Съществува известна сходност между нашите езици, която позволява, при известни обстоятелства, - тук направих дори опит отново да се пошегувам – при подобни мероприятия като на сесията на нашата работна група, да правиме икономии и да участваме без преводачи.
-Аха!... Впрочем вие пишете също с руската азбука.
Дойде мой ред да изпадна в недоумение, но „нещо ме жегна под лъжичката“ и побързах, при това твърде емоционално да го коригирам.
- Точно обратното! Руснаците са взаимствали преди много години нашата „Кирилица“!
Тук неговата физиономия се поудължи. В същото време изглежда моята възбудена реакция предизвика у него известно съмнение. В момента не се оказах в състояние да разгадая – точно какво. Той се замисли някое време.
- Сериозно? Много добре си спомням, че в нашия „Дуден“ някъде в началните страници наред с латинската азбука на която ние пишем, са поместени още и старогръцката гръцката и съветската азбуки!?
Не ми беше известно какво е това „Дуден“, но се почувствах силно раздразнен от неговото невежество или заблуждение и от устните ми се изтръгна едно още по-ядовито – Интересно, по какъв начин е попаднала тази „Съветска азбука“ във Вашия „Дуден“?
- Момент! – той ми направи знак за търпение и се обърна към тяхната преводачка, но след малко съобщи с разочарование – За беда, нашата преводачка не разполага тук с въпросния справочник. – след което добави с леко смущение – Извинете, колега! Вашата реакция ме принуждава да се извиня, ако съм изпаднал в заблуждание!
Бях на път с няколко думи да го запозная с делото на братята Кирил и Методи, но се оказа, че масата пред нас бе вече изпълнена с делегацията на домакините и техния шеф с помоща на миниатюрна камбанка в тоя момент призова аудиторията към внимание.
3.
Междувремено всички места вече бяха заети. Като се изключат унгарската и румънската делегации, които се състояха само от водач, специалист и преводачка, всички останали бяха по-многочислени. Аз единствен стърчах сам саминичек зад българското знаменце.
„Е, па и сам воинът е воин!“ – откликна в съзнанието ми от някъде тоя банален рефрен. Или беше заглавия на някакъв роман? Не бах в състояние да си спомня... В ученическите години четях ежедневно и то безобразно много. Особено през ваканциите... След като не ми беше позволено да следвам мечтаната от мене „журналистика“ се заинатих и то до такава степен, че обърнах гръб на литературата... и изобщо на четенето.
Впрочем, тук от мене далеч не се изискваше да воювам. От моя началник имах изрични инструкции да се въздържам от всякакви излишни самоинициативи по време на разискванията и когато се стигне до преброяването на гласове по някой въпрос, да поддържам Съветското становище.
---
Точно в 14,00 часа местно време мъжът в центъра на президиалната маса откри сесията на нашата работна група. Говореше чешки с по-друг диалект в сравнение с шефа на делегацията на домакините тази сутрин, който ми се стори макар не дотам мелодичен, но за мен по-разбираем. Имаше по-твърдо произношение и някои думи притежаваха дори корени сходни с българския език. Беше, както сам се прадстави, началник отдел „Корабни устройства и палубни механизми“ в Братиславската корабостроителница и бил удостоен, както се изрази, „с честта и задължението“ да председателства заседанията на нашата работна група.
Беше значи словак. Както по-късно ми се отдаде да науча, между двете славянски нации чехи и словаци, обединени в Чехословашката социалистическа република след Втората световна война съществуваха още и други диференции, освен произнасянето на някои вокали.
Подобно на колегата си тази сутрин и той също така не се отдаде много на ораторство и се ограничи само в няколко кратки приветствени слова, които преводачката вдясно незабавно след него повтаряше на руски език. В заключение пожела плодотворна колегиална работа, което бе посрещнато със сравнително въздържани ръкопляскания от аудиторията.
Днешната първа тема третираше „Котвените устройства“. Практически на нашата работна група предстоеше да приеме стандартен, единен типоред на калибрите на котвените вериги, задължителен в бъдеще в речното корабостроене за всички страни членки на Съюза за икономическа взаимопомощ. Представинтел на делегацита на домакините прочете тяхното предложение, което бе подложено на обсъждане.
Първи взе думата старшият на Съветската делегация, който настоятелно поиска внасяне на редица корекции в типоредовете, предложени от домакините. Както незабавно установих, фактически той настоятелно изискваше номинирането на нормите на Съветския корабен регистър като стандарт в СИВ.
След него последва изказване на полската страна. Макар и доста дипломатичен и не в агресивен стил техният представител, който очевидно нямаше аналогични на моите инструкции, предложи също някои и други изменения, в унисон с... техния Регистър.
По такъв начин се стигна до изненадващи за мене компликации. Онова, което ми се видя твърде неочаквано и на първо време даже до известна степен забавно, беше че в последвалите коментари никой от трите страни не показа склонност да прави компромиси.
Останалите делегации не проявиха голяма заинтересованост в дебатите, както и сериозни амбиции от тяхна страна. И те, подобно на нас българите, като се изключи ГДР, не притежаваха коробостроителни традиции и собствени корабни регистри.
Съветските колеги, обаче, си останаха категорични. Изричното становище на тяхния предводител бе, че нормите на Корабния регистър на СССР бяха по асортимент най-подходящи за нуждите на новия стандартен типоред в рамките на страните членки на СИВ. Понеже именно по тоя начин щяла да се рационализира съвместната работа между всички страни.
Нашите скромни три корабостроителни предприятия работеха изключително по предписанията на Съветския Регистър, което означаваше, че на мен не оставаше нищо друго, освен да следвам указанията на моя шеф Василев, като солидаризирам българските национални интерееси с тия на СССР. От друга страна, започна да ме преследва едно не твърде гордо чувство, че при тия обстоятелства моето присъствие тук беше едва ли не еквивалентно на отсъствието ми...
Е, не абсолютно напълно. Притежавах юридически, ако не друго, то правото на собствен глас когато се стигне до гласуване. Нали по липса на второ лице в нашата делегация, се явявах нещо и като „ръководител“ на Българската делегация в това помещение... Но „тая работа“ би могъл да свърши едва ли не всеки сложен тук наслуки мой сънародник, който би бил в състояние да произнесе някалко думи на кръст по руски език.
Не така стояха нещата с някои от останалиите колеги от други националности. Особено поляците. Те се инатяха и продължаваха да не проявяват склонност да отстъпят от тяхните позиции.
Да си призная, не очаквах подобно начало на нашата, така
наречена „съвместна работа“. Не бях свикнал от практиката у нас на подобна опозиция, по отношение на Съветското становище. Макар и крайно учтиво, дипломатически и с благ глас, ръководителят на полския екип не отстъпваше нито крачка от неговата позиция.
Интересно, какво се криеше в тази игра!
Дебатите се проточиха. В ролята си на водещ заседанието, предводителът на домакините към края на днешния работен ден започна да пледира за компромиси.
4.
В този дух преминаха по-нататък първите два дена от сесията на нашата работна подгрупа. Постепенно започнах да се нагаждам в ролята, която бях акредитиран да изпълнявам тук. Полагах усилия да изпълнявам стриктно и чинно инструкциите, дадени ми от Василев и овековечавах безсмислието на моето присъствие, като винаги когато бивах призован да си кажа и аз думата, т.е. да изкажа „мнението на българската делегация“, от устата ми се изплъзваха изрази от порядъка на: - „Нямам да добавя нищо повече по същество.“, или „Подържам предложението на Съветската делегация!“... Нещо, което ми влияеше ужасно депресиращо и принуждаваше да се чувствам подтиснат от едно, не твърде изпълнено с национална гордост чувство.
...
Слава Богу, ежедневието ми поднесе и едно приятно преживяване. Втората сутрин докато предавах ключа на стаята си на една симпатична дежурна служителка на рецепцията, тя ме заговори с подкупваща усмивка:
-Господин Маринов, на Ваше име е пристигнал телеграфически пощенски пощенски запис от 1000 крони!
Въпреки, че не зная защо говореше на майчиния си словашки език, успях незабавно да разбера за какво става дума. Чудесно! Синът на приятеля на баща ми от Братислава бе удържал на думата си!
Побързах да благодаря предварително с едно „Демкуя барзо!“, което беше може би по-скоро на полски, след което развълнуван и доста смутен, се заинтересувах на една комбинация от думи на много езици, но предимно на руски къде се намира местната поща.
За щастие тя ме разбра. Усмивката й стана още по-очарователна, докато ми отговори нещо, което не ми стана много ясно, но то прозвуча някак успокоително и в следващия миг, без допълнителен коментар ми наброи 10 новички банкноти от по 100 крони.
Без излишни формалности, само срещу един подпис станах собственик на една сума, която ми се струваше баснословно голяма. Просто не можех да повярвам на очите си!
Благодарих развълнуван още веднъж. Този път на немски. Макар и с чувствителен акцент, за моя допълнителна изненада, тя отвърна също по немски, който бе не по-лош от моя.
- Пожелавам Ви приятно харчене на парите! – и като ме погледна дяволито, добави – И да не забравите да купите подходящи подаръци за семейството си!
Отвърнах спонтанно – Аз не съм женен! – при което изпитах
желание да добавя още нещо, но не ми достигна смелост да сторя това.
В същото време на рецепцията се появихи и други гости на хотела и ми се наложи, изпълнен с противоречиви чувства да се отдалеча.
Във всеки случай, от този момент притежавах достатъчно пари да си купя прословутото подплатено шушлечно яке! Проблемът покрай него се изразяваше в това, как да извърша покупката така, че тя по възможност да остане незабелязана от моите колеги.
На първо време тоя ден побързах да се справя с известни задължение от друго естество, които не изискваха да останат в тайна. Закупих при първата отдала ми се възможност няколко открити пощенски картички, които отразяваха някои не особено импозантни забележителности на провинциалното крайдунавско градче. Нахвърлих на гърба на всяка от тях по няколко реда стандартен поздравителен текст и ги адресирах до моите родители, чичо Сашо, колегите от Русенския филиал на НИПКИКА и още една - специално до моята група „Устройства“.
Това не беше всичко. Чувствително усилие предизвика редактирането на текста към още една картичка – за плановичката от Софийската генерална дирекция. Тя се беше появила съвсем неотдавна в моята биография, но както светкавично се развиваха някои събития, с всеки изминат ден застрашаваше да заеме изключително важно място в моя понататъшен живот. Наистина, бях принуден да призная, че чувствата ми към тая жена бяха далеч по-различни от ония, които поетите са навикнали да възпяват, но независимо от това, един непознат, но настоятелен глас, все по-убедително бе започнал да увещава моето съзнание в необходимостта, че е крайно време да променя моя досегашен начин на мислене и на живот... На практика това означаваше, свързване на моята съдба
и то в историческо най-близко бъдеще, с тази жена! При това при една предпоставка, която честно казано, не ми правеше много чест.
В края на крайщата ми се отдаде и то опитвайки се да пренебрегна историята с нашето посещение на „Сатиричния театър“ да изкомпозирам следващите няколко строфи, с каквито до момента не бях удостоявал никое земно същество:
Мила, Даниела!
Дунава, това скромно чехословашко градче и едно отдалечено от Родината и тебе самотно сърце, ти изпращат хиляди горещи поздрави! Към тях прибавям допълнително и още толкова (за дълбоко съжаление, само въздушни!) страстни целувки!
Накрая, под тия няколко реда, които ми струваха колосални усилия, малко изкривено, последва подписът ми.
Известно време задържах картичката в ръцете си. Тя представляваше беден от гледна точка на фотографическото изкуство изглед от местното Дунавско пристанище. Намерих я за твърде тривиална. Още по-малко ми се понрави текстът, който бях изписал. След всяко прочитане ми се струваше все по-наивно изкуствен и отблъскващо сладникав.
Въпреки това, след кратко колебание, я пуснах в пощенската
кутия. Нейното присъствие в ръцете ми водеше до негативни компликации в отношенията между двамата ми близнаци.
Изпитвах същевремано истинско удивление, как можах да изпиша подобна изгризица.
Накрая се постарах да се утеша с мисълта, че както казва една несъмнено умна приказка – „Хартията е търпелива“.
„Live“, никога не бих се осмелил да направя подобно словоизлияние.
---
ДО КОМАРНО - Глава единадесета
