Петър Русчуклиев
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
1.
Сесията на нашата работна група по стандартизация постепенно отиваше към своя край.
В последните дни положих усилия да не ставам повече причина за вдигане на кръвното налягане на моя началник, както и да щадя собствените си нерви. Кротувах си мирно и чинно пасивно на мястото и не си отварях устата, ако не се наложеше съгласно протоколните изисквания. Разбира се, без да накърнявам нашите, респективно – съветските интереси.
От време на време пан Поспишил се опитваше с шикозни кодоши да ме изведе от летаргичната инертност в която се бях барикадирал, но аз съумявах да спазвам изричното нареждане на Василев да не се подавам на каквито и да е „провокации“ от негова страна. В крайна сметка той престана да се занимава с мене.
За мое величайше удивление през следващите дни след обедната сцена на нашата маса в гостилницата, се натъкнах на удивително, ако мога така да се изразя, внимание спрямо мен от страна на Бондарчук. Когато случайноста ни изправеше един срещу друг ми се стори, че той неочакнано започна да ме поздравява с изненадваща учтивост. Необеснимо защо и то непосредствено след като си бях позволил да оспорвам с неговите сънародници „автентичноста на руската азбука“!?
В края на нашето пребиваване в Комарно на заключителното „парти“ в сиютата на съветската делегация не можах да скрия моето любопитство и при една открила ми се възможност се осмелих да му задам въпроса:
- Ах, товарищ Бондарчук, извините пожалуйста моето любопитство, но трябва да Ви призная, съм безкрайно изненадан и не мога да си обясня, след като още първата вечер се компромитирах ужасно във Ваше лице и останалите колеги като мъж, който не може да пие и... - тук изведнъж изпаднах в затруднение да продължа и с мъка измънках в допълнение – Вие напоследък, ако се не лъжа, въпреки това се отнасяте необеснимо толерантно с мен... – отново се запънах и езикът ми окончателно се заплете.
Сините му очи се усмихнаха непринудено и като сведе леко глава, при което охлювчетата на казашкият му перчам палаво потрепнаха и се плъзнаха надолу по челото му, с леко туширан глас, сякаш се стараеше да си остане между нас прошушна:
- Аз не обичам подлизурковците и подмазвачите! В същото време умея да ценя и уважавам хора, които в определени ситуации са готови открито да заявяват своето собствено мнение. – И добави с незлоблива усмивка – Дори и ако не умеят да пият!
---
Как протичаше работата в другата подгрупа не ми беше известно. Моят шеф все така не пропускаше да изисква от мене ежедневно информации как е преминала работата при нас, но не обелваше нито дума за хода на събитията при тях. Все пак, от някое и друго инцидентно подмятане от негова страна можеше да се заключи, че и там не винаги всичко протича изключително по мед и масло. Веднъж спомена дори, че се наложило срещу едно решение на мнозинството да се намесва самият Бондарчук, който в качество си на висш представител на Комитета по стандартизация в СИВ приложил правото си на „вето“.
Иначе, нищо достойно за отбелязване в последните дни и нощи на територията на отпусналото се в прегръдката на мъглявината на есенната сивота провинциално крайдунавско градче. Една вечер обладан от скука, прескочих до бирхалето, но след като нито Манфред и неговите колеги се забелязаваха някъде, не ми се отдаде да открия подходяща компания, се завърнах в стаята си. След като на бързо гаврътнах чаша бира на барчето. Този път на нашия етаж коридорът беше тих и безлюден. Насреща ми не се показа жива душа и съвсем безинцидентно се прибрах в стаята си.
Отегчен от моето монотонно, до известна степен дори досадно ежедневие, изпратих още една изпълнена с помпозни словоизлияния картичка на Даниела. Известна роля в това отношение изиграха може би и компликациите около събитията с „руската азбука“. Не бе изключено, при известни обстоятелства в бъдеще да се нуждая от солидна флангова защита. По отношение проблема „да бъда или да не бъда“ постепенно бях стигнал дефинитивно до прозрението, че за мене няма нищо по-лошо от унижението да продължавам да марширувам в лимана край Дунава, тъпкан от ботуша на другаря Русев!... От друга страна не се знаеше и как биха се развили взаимоотношенията между мен и Василев на територията на Генералната дирекция вбъдеще... Това, разбира се, беше далечна перспектива, но покрай шахмата бях навикнал да анализирам всака позиция по възможност много ходове напред... Що се отнася до моята практика в реалния живот, беше ми направило впечатление, че с малки изключения взаимоотношенията ми с „началствата“ традиционно не бяха кой знае колко любвоебвилни.
От моя дядо, чието име носех, бях чувал често да произнася –„Аз чорбаджии на главата си не обичам да търпя!“ – В тая връзка биографията му беше преизпъстрена с многобройни работни джобове и то не само в Русе... – А както е прието да се казва, генетичното наследство се изразява особено релефно при внуците.
Трябва все пак да си призная, че композирането на текста на картичката за актуалната „Дулцинея“ по моя жизнен друм ми костваше и този път не малко усилия. От друга страна изпитах удивление при констатацията, че постепенно като че ли започвах да навиквам с някои неща, които доскоро ми беше невъобразимо трудно да акцептирам... Дали някаква, Господ или Дявол знае откъде осенила ме „парафизическа сила“ не ме беше трансферирала в нова орбита на съществувание на първо време поне в сферата на мислене!
2.
Моят жест с новото оказано внимание към неговата колежка от плановата служба не се изплъзна от зоркото око на Василев. В тая връзка той не пропусна да подметне – „Какво велико нещо била любовта!? - при това, ако се не лъжех, без забележими следи от жлъч в неговата ирония.
Наред с всичко, поне в последните 48 часа ми правеше впечатление, че повече от негова страна не чувах понататъшна критика или укори по отношение на „неприличното ми поведение“ в гостилницата. Все пак не ми беше възможно да проницая в процесите витаещи в неговото съзнание.
В бриджа, както и шахмата, понякога ми се отдаваше удачно да разгадавам „ходовете“ на моите противници. Но когато се стигнеше до потайностите на човешката душа, извън тия две сфери, нещата стояха значително по-трудно разрешими. - Вероятно ролята на практиката стоеше по-високо от тая на интуицията. А в останалите жизнени друмища ми липсваше често и то с болезнени последствия необходимия опит.
В същото време не можех да забравя, което правеше и трудно да игнорирам факта, че за разлика от него, моята майка положително няма да остане възхитена от пътя, който бях поел в посока на една рокада от „лимана край Дунава“ към „полите на Витоша“. Но какво ми оставаше по-добро на кръстопътя в живота, пред който в момента ме изправила съдбата?
Нима в „партията на живота“ в момента разполагах с по-перспективен „вариант“? Особено след като зад гърба ми се появи бюрото на новия ми началник на отдел!
---
Иначе като реална придобивка, с която бих могъл да се похваля от
досегашното ми пребиваване на чехословашка територия, си оставаше закупването на синьото шушлеково яке. При това, благодарение единствено на една щастлива за мене ескапада на случайноста, то остана и незабелязано от моите колеги. Вечерта след като се прибрах в хотела се заключих в стаята и облечен в него дълго му се любувах в различни пози пред огледалото. Със задоволство констатирах, че беше добре подплатено и ми стоеше не лошо. Не можех, обаче за съжаление, да си позволя незабавно да го облека.
Бях открил на витрината на един магазин за спиртни напитки плоска бутилка със син етикет на който се четеше надпис „Бешеровка“ – пожеланата от чичо Сашо чешка ракия. Засилих се да я купувам, но си помислих, че ще бъде излишно да товаря куфара си още от тука, след като ни предстоеше да отиваме до Прага. Беше ми направило впечатление, че моите сънародници тук се ограничавааха само да хвърлят по някой бегъл поглед върху витрините на местните магазини, но не купуваха нищо. И от устата на двамата бях чувал, че – „В Прага има по-богат избор на всичко и не си струва да си даваме парите още тук за боклуци!“
Пред мене стоеше с доста голяма сериозност един допълнителен проблем около подаръците, с които ми предстоеше да се завърна в София. „Бешеровката“ за Сашо Рашев и евентуално нещичко за спомен от моята прословута първа задгранична командировка за майка ми и баща ми, не представляваха проблем. Грижи ми създаваше вниманието, респективно благодарноста, която ми предстоеше да окажа на многочленната фамилия Найденови.
Особено ме затрудняваше въпроса, какво можех и трябваше да поднеса на Даниела! Липсваше ми каквато и да е представа с какво бих могъл евентуално да я сюрпризирам по начин, който да удовлетвори нейните без съмнение екстремни изисквания към вещи от ексклузивен характер. При това трябваше разбира се да се съобразявам с моя финансов потенциал.
Трудна, почти непосилна задача! Въпреки „инжекцията“ на лекаря от Братислява моите авоари бяха твърде скромни в сравнение с подаръците, на които тя бе навикнала в мащабите на сюрпрюзите, в лоното на нейната фамилия..
Майка ми в това отношение не ми създаде никакви трудности. Още в Комарно се натъкнах на една, сторила ми се интересна на вид сива зимна шапка от синтетична пухкава материя и без много да умувам я купих (не бе особено скъпа!) за нея.
Действително в последствие тя много се зарадва, въпреки че бе лишена от възможността да се кичи с нея. Жестоката артроза в ставите не й позволяваха да ходи никъде. Въпреки това, при всяка възможност я показваше на всички познати, дошли на гости. Баща ми, който получи една закупена в Прага трикотажна горна фланелка в тъмно синя разцветка на жълти раета, пожизнено не я смъкваше от гърба си и също не пропускаше да се хвали всекиму, че му била донесена подарък от неговия син, когато бил ходил в служебна задгранична командировка.
---
В петък вечерта се състоя заключителната, така да се каже прощална среща със съветските колеги в тяхния апартамент. По указание на Василев трябваше да се погрижим за някоя и друга бутилка с повишено алкохолно садържание. Нашият шеф, при това твърде сериозно, докато правехме избора си в магазина, подхвърли по мой адрес – „Другарят Маринов би трябвало да прибави от себе си още една бутилчица, като извинение за известни проблеми предизвикани от недисциплинираното му поведение!“
Наложи ми се да се изръся добавъчно. Но не посмях да опонирам.
Този път партито премина без неприятности от какъвто и да е характер за мен. Наличният алкохол бе изглежда в сравнително ограничено количество. Вероятно затова, не бях подложен на натиск многократно да изпразвам на екс чашата си и ми се размина, без да ми се налага да ходя да облегчавам стомаха си в тоалетната.
2.
Събота беше последния ни работен ден. По-скоро – полуден. Сесията на нашата работна група завърши с колективеен обяд, даден отново от делегацията на домакините. Той се проведе в подходяща тържествена обстановка и атмосфера в камерното салонче на ресторанта, където бе и откриването на нашия пленум.
За първи път по времето на моето служебно задгранично пътуване ми се случи да обядвам с тройно меню. Първо – супа (пилешки бульон), второ – свинско печено с обилна зеленчукова гарнитура и вкусни кнедлички, разбира се и хубава чешка бира. Трето – сладолед мелба за десерт с привликателна на вид и вкус гарнитура със шоколадени пръчици, пияни вишни и други атрактивни украшения. Не липсваше накрая и кафе.
Заключителният обяд бе съпътстван ог пампозни приветствия на всички ръководители на екипи, които един след друг, след заключителното слово на шефа на чехскословашката делегация, се заредиха да вземат думата. Василев също не остана назад и въпреки не до там прецизния си руски словар, покрай облигаторните благодарности по адрес на домакините не пропусна да изкаже и неговото задоволство от плодотворноста и кооперативноста на всички участници.
Обстановката в това отношение напомняше с нещо на класическо клише на профсъюзно отчетно събрание.
Бялото, добре темперирано местно вино, както и обилното количество чехско пиво, с което усърдни сервитьори в черни костюми и папионки се надпреварваха да ни пълнят чашите, предразполжиха към развързваща езиците обстановка и сред редовите участници по масите...
В заключение думата бе взета още веднъж от най-отговорната личност сред всички присъстващи - представителят на Комитета по стандартизация на СИВ, другарят Бондарчук. Той също направи положителна оценка на извършената до тук работа и пожела още по-плодотворни резултати на всички участници в следващия рунд от дейноста на работната група, който както съобщи и той, предстояло да се състои в близко време на територията на ГДР. Последната подробност, предизвика в позагрятите ми от посръбнатия алкохол мозъчни клетки аспирации и аз да се намеря в екипа на българската делегация!... Въпреки скучното ми пребиваване до тук в провинциалното чехословашко дунавско градче.
В същото време една подобна алтернатива ми се видя доста проблематична. Трудно ми беше да си представя, че моят началник в Русе ще ме изтърве отново „да отида да бия кучето на задграничен туризъм“, както се бил изразил неотдавна пред нашия Главен инженер. (Положително неговото отношение би било по-друго, ако станеше дума той да бъде призован за тая работа!)
Все пак, единият от моите близнаци прояви известен оптимизъм и подшушна – „Може би не е изключено от Генералната дирекция да пристигне отново телекс с персонално призоваване във въпросната работна група на твое име! Или, което би било още по-надежна алтернатива, ако още тая година се намериш на ново работно място, нямащо нищо общо с другаря Русев!?“
По лицето на неговия събрат, който много рядко имаше навик да се
усмихва, се появи лукаво присвиване на устните. – „Това е обаче малко вероятно да се реализира, ако както протагониста в „Приказка за стълбата“ на Смирненски не заплатим необходимата цена на дявола! – при което ехидно се обърна към втората си половинка: - „Не ти ли се струва, че тази цена може да се окаже болезнено висока и осакати душите ни за цял живот ?“
„Всичко е твърде относително на този свят!“ – след кратко размишление му възрази другият близнак. – „Една стара народна мъдрост гласи: - „Във всеки случай е препоръчително човек да се осмели да направи някаква грешка, но все пак да опита да предприеме нещо, отколкото – да не прави нищо и само да чака щастието да му падне от небето!“
---
Размишления от подобно естество витаеха дълго в моето съзнание
в тази съботна вечер преди да ми се отдаде да заспя за последен път в пухкавото легло в моята хотелска стая.
По едно време, вече в полусън ми мина през ума, че тук в това провинциално чехословашко градче беше първото ми преспиване в хотелска стая с единично легло. При всички български командровки никога не бе ми се случвало да си наема легло в единична стая. Не ми бе известно моето родословно дърво да притежава някви корени с Габрово, но аз си бях пословично пестелив, дори в много отношения – както се казва „скрънзав“ /забележка – Габровци – са синоним на пестеливост в България/.
Някои от делегациите побързаха да си заминават още същата вечер, но нашият шеф имаше струва ми се, по-специални тактически планове. Следващият ден бе предопределен за пътуване до Братислава. А от там, с нощният влак – да продължим за Прага. Със спален вагон. По такъв начин той спестяваше може би нощувка в хотел. Или... пък имаше по-други съображения да пренощува още веднъж на територията на Комарно?
Всичко това, разбира се не ме засягаше, а и не беше и моя работа да се интересувам и пъхам носи си там, където не му беше мястото. Василев ни бе освободил от задължението да се занимаваме със заплащане на разноските по преспивки и ни беше изплатил „кеш“ останалата сума, която ни се полагаше за храна и преживяване на чехословашка територия. Така, че къде ни предстои следващото пренощуване не представляваше проблем за мен.
Що се отнася до въпроса, защо не се връщаме по същия маршрут, по който дойдохме, а отиваме първо чак до Столичния град, това беше за мен загадка. Но... като дебютант съзнавах, че не бива да проявявам излишно любопитство.
Освен това, нямах разбира се нищо против да видя и аз Братислава и на всичко отгоре още и Прага. Което трудно би ми се отдало в бъдеще.
3.
Рано сутринта в неделя, с първия бърз влак се отправихме към Братислава – най-големия словашки град. Той не бе далеч и това ни предложи възможност да прекараме почти цял ден на негова територия. Оставихме нещата си на багаж на гарата и колективно, както винаги, поехме да скитосваме из улиците на непознатия град, разположен на левия бряг, значително по-нагоре по течението на Дунава.
Братислава бе далеч по-интересна във всяко отношение в сравнение с Комарно. Улиците бяха широки, зданията монолитни, многоетажни и с интересна архитектура. Пред очите ни на всяка стъпка се изпречваха привлекателно нагиздени витрини на разнообразни магазини, повечето от които, особено по-луксозните, спираха вниманието предимно на нашата варненска колежка. За беда днес, в неделя, те бяха всички затворени.
На мене ми направи отново впечатление, че и тук в предобедните часове липсваше обичайното у нас в България оживление по улиците. Пешеходците, които се изпречваха пред очите ни, бяха рядкост. А освен превозните средства от градския транспорт в този пореден сив и дъждовен предиобед и движението на леки коли бе в скромни граници. Очевидно хората бяха навикнали в празнични дни да си седят по домовете.
За последното положително допринасяше и крайно неуютното време. За разлика от няколкото почти слънчеви дни, които имахме през изтеклата седмица, днес „Свети Петър беше пооткрехнал кранчето“ и над главите ни се сипеше тих напоителен, но за нас досаден дъждец. Липсата на чадър направи и без това моето тежичко старомодно горно палто на гърба ми още по-досадно. Новото ми шушлечено яке би било далече по-подходящо, но...
След известно лутане на посоки попаднахме на брега на Дунава. Изглежда реката на брега на която повече от хиляда километра по-надолу по течението бях роден, оказваше поне върху мен удивително въздействие. Привлечени от внушителната снага на стомано - бетонната конструкция на един импозантен в моите очи мост, попаднахме на уютна кафе-сладкарница. Тя работеше и въпреки застрашително луксозния й вид, след кратко колебание от страна на нашия шеф, ние хлътнахме в нея.
Тук направихме хубава закуска, по време на която имах възможност от високо да наблюдавам под мене водите на Дунава. Прясно свареното кафе ми се стори много ароматично и приятно гарнираните за окото сандвичи – още по-вкусни от ония в Комарно. Малко по-други емоции възбуждаха, обаче, цените в заведението. Нашият предводител на пропусна накрая да отбележи – „В Комарно за тия пари можехме богато да се нахраним поне още два пъти!“
Не по-малко отрицателно бе влиянието върху настроението на нашия екип и на неблагоприятните метеорологически условия, които ни хвърлеха в неведение пред проблема „накъде по-нататък в неделя?“.
-Проклето време! – изруга полугласно Василев и запали нова цигара,
при което отправи навъсен поглед през прозореца.
Под нас тихо и спокойно си течеше Дунава. Той изглежда ни най-малко не се смущаваше от мъглата и дъжда.
Станоева присви нервно устни и потърси също мълчеливо утешение в никотина.
- Не познавам Братислава и нямам представа, при това идиотско време как можем да убием времето си до довечера! - измърмори видимо отегчено малко по късно варненката, изпускайки облак цигарен дим.
Моят крак също за първи път стъпваше тук, но затруднението пред което се намираха моите сънародници в момента ме навя на една, поне за мене привликателна идея. Години наред следях със затаен дъх световните и олимпийски хокейни първенства по телевизията и бях еуфоричен фен на чехословашкия отбор.
- Не зная, дали за вас би представляваало интерес, от друга страна разбира се, не ми е известно дали днес тук предстои да се проведе мач от първенството на Чехословашката хокейна лига, но при възможност бихме могли след обяд да опитаме, ако ни се усмихне щастието да наблюдаваме на живо истински хокей! Българската „хокейна лига“ се състоеше от ограничен на брой треторазрядни отбори, между които липсваше представител на нашия град.
За мое разочарование предпазливо подхърленото предложение увисна във въздуха. Никой от останалите не прояви ни най-малък интерес да ходи на хокеен мач. Ние вече бяхме доста отдавна завършили със закуската си и аз с безпокойство наблюдавах, че келнерката, тая сутрин тя нямаше много работа, от някое време ни хвърлеше въпросителни погледи в очакване евентуала допълнителна поръчка.
По едно време възрастен мъж с побелели коси и скулесто лице, което се различаваше от обикновенните физиономии на местните граждани, скучаещ самотен на чашка кафе на една съседна маса, подаде ухо към нашия разговор. В един момент той се понадигна от стола си и ни заговори на малко повален български език .
- Извинете за безпокойството, но подочух че говорите български и че имате известни проблеми! При възможност бих се опитал, ако мога да Ви помогна с нещо.
- А, Вие сте българин! Каква приятна изненада! – подскочи зарадван Василев и го покани да седне при нас.
Непознатият прие с готовност.
- Аз по паспорт съм чехословашки поданик, но съм родом от Лясковец. – Представи се той, докато наместваше стола си между нашите. – Баща ми беше градинар и навремето, заедно с брат си бил дошъл на гурбетчилък тук. Уж за някое време, но работата потръгнала много добре и двете семейства се застоели по-задълго. След това дойде войната... Аз се ожених тука и станах заврян зет!
- Защо Вие не се завърнете в България? – заинтересува се нашата колежка.
Беловласият мъж изпусна една недефинируема въздишка.
- Навремето жената, Бог да я прости, не даваше да стане дума за това. От тогава изтече много вода по Дунава. Вече нямам никакви близки в България. Целият ми род, внуци и правнуци е тук. При кого да отида в България? – След като не получи отговор, побърза да прояви любопитство : - Вие по какъв повод сте в Чехословакия?
Изглежда беше приказлив тип и че живееше в самота. Или липсата на социални контакти и носталгията по далечната родна, го правеха в момента такъв.
Василев побърза да му обясни, че сме били в служебна командировка и че сме на път да се прибираме.
- Влакът ни е късно тая вечер и при това време се чудим какво да сторим докато чакаме цял ден през това неуютно време.
Мъжът се позамисли.
- За първи път ли сте в Братислава?
Тримата потвърдихме в хор.
- Не зная какви са интересите Ви, но бих Ви препоръчил за разглеждане старият град, който е интересен с постройки в античен стил. Но при дъждовното време днес...?
- Няма ли някой универмаг, или други магазини, които да работят в
неделен ден? – Не пропусна да запита варненката.
Той поклати отрицателно глава.
- Не ми е известно. - След това добави – Ако имате щастие, не е изключено след обяд дъждът да престане, можете да опитате да се натъкнете на такъв. – Ново замислене му подсказа още нещо – Мога да Ви предложа една хубава екскурзия до известния Храднички замък, който се вижда на хълма от тук през прозореца. – Той посочи с ръка нещо като едно тепе от рода на пловдивските, само че значително по-голямо. На върха му се забелязваха очертания на старинна крепост с четири ъглови кули.
- Много е далече. И при това отвратително време... – отбеляза с
кисела физиономия Станоева. Тя видимо не беше любителка на
„движението“, а още по-малко на ходенето пеш.
- Тъй като днес времето е действително неподходящо за туризъм, можете да отидите до там с такси.
При упоменаването на тоя вид превозно средство и физиономията на Василев се помръчи. Някогашният лясковчанин, вероятно забеляза това и побърза да добави: - Впрочем, не е необходимо обезателно да харчите пари за такси! Досещам се, че съвсем на близо от другата страна на моста минава автобус, който ще Ви отведе до там!... Ако желаете, мога да Ви придружа за да Ви покажа спирката.
- Много мило от Ваша страна! – откликна нашият началник – Но бива ли да си правите труд, при това в това време и заради нас да си губите времето?
- Аз съм пенсионер човек. – Усмихна се той. – Не съм претрупан толкова с много работа. За мене бе голямо удоволствие да поговоря малко с Вас на мая роден език, който с течение на времето почти съм забравил. Аз не ходех още на училище, когато дойдохме тук. До спирката, като ви съпровождам, ще ми се отдаде възможност поне още малко да си побъбрим!
Без да се интересува от моето мнение, Василев хвърли въпросителен поглед към неговата варненска съгражданка и след като тя повече не направи възражения, прие поканата ня непознатия.
Келнерката в това време изникна пред нашата маса и учтиво се заинтересува за допълнителна поръчка, но Василев се задоволи да обяви, че желаеме да плащаме. Непознатият прояви желание да ни почерпи, но това се стори изглежда неудобно не само на мене и ние всички напунахме сладкарницата.
На раздяла на автобусната спирка подарих за спомен на възрастния мъж едно мускалче с розова масло, което бе останало още в сакото ми.
4.
Автобусът ни изкачи на върха на тепето. Беше последната му спирка,
непосредствено пред входа на “Дворцовата градина“ на Мария Тереза. Малко посивяла от времето реликва от изтритата вече от картата на Европа някогашна Австроунгарска империя. От тук пред очите ни се разкри импозантна гледка надолу към града. Онова, което направи пейсажа още по привлекателен за моите очи, беше любимата ми река. Нейното корито живописно и величествено се диплеше, току що преминало без паспортна проверка границата между Чехословакия и Австрия, оставило зад себе си „Столицата на валсовате“ и романтичната „Виенска гора“, които за такива като мене лежаха в един чужд и забранен свят, разделен от невидимата, но непреодолима стена на „Желязната завеса“.
Защо ли и по силата на какъв закон и преди всичко с какво право някой бе устроил така света?... За което, струва ми и се Славейков беше писал: - “ Тъй върви светът! Лъжа и робство над тая пуста земя царуват и все така – от поптомство на потомство, ден и нощ се редуват...“
За момент изпитах завист по отношение на Дунава, който скоро прерастна в удивление и преклонение пред величието на необятната мощ на ПРИРОДАТА, пред която са безсилни амбициите на самозабравили се „ земни властници“, които по някаква приумица на съдбата, катапултирани на политичессия Олимп си въобразяват, че са се превърнали в божества, което им дава власт да си играят с участа на народите.
Долината, в която лежеше Братислава бе разтегната още на запад и чезнеше постепенно някъде в мъглявата имагинерност на хоризонта. Известно време дъхът ми замря, привлечен от безбрежието на безкрайността, която се разкри пред очите ми. Още като дете, изправен на най-високата точка на нашия брег на Дунава обичах да се взирам в далечината зад насрещния браг, особено когато слънцето бе на път да се скрие зад магическата линия на хоризонта, в която без да се докоснат се допираха Небето и Земята. От както се помня като човек, всеки контакт с това струва ми се иначе сухо географско понятие – хоризонт, привеждаше в трептение някаква невидима струна в моята душа, която ми навяваше противоречиви емоции. Хоризонтите ме фасцинираха страстно и винаги са ме удивлявали с тяхната романтична недостижимост, която физически погледното нямаше нито начало, нито край!
Под омая на природната картина престанах да обръщам внимание на досадните дъждовни капки. В същото врем ме обхвана болезнено чувство, че ми липсат крила, с помоща на които с волността на птица да полетя и аз към тази Безбрежност, която в този момент ме привличаше повече от всякога...
...
Поради лошото време днес в „Храд-а“, както местното население
наричело този замък, липсваше наплив от посетители. Това ни помогна без излишен стрес да се разхождаме и разглеждаме експонатите му. Въоръжени с магнетофонни слушалки с коментар на руски език, първо изслушахме встъпителна историческа информация. Научехме, че основите на този замък са били поставени далеко в средновековието, а неговото окончателно завършване се проточило до седемнадесетото, дори осемнадесето столетие. През 1811 год. сградата била опожарена и окончателната съвременната реставрация била извършена едва неотдавна през 1953 год. В настоящия си вид постройката и експонатите представлявали част от Националния музей на ЧССР...
След това поехме, обути в специални чехли от филцова материя да кръстосваме от зала в зала.
На мен ми се стори, че предлаганите на внимание на туристите помещения бяха безчетни. Както бях забелязал още нееднократно в миналото, когато попаднех на някаква изложба в началото разглеждах с повишено внимание и съсредоточеност всеки попаднал в полето на моето зрение експонат. Това ме изморяваше бързо и постепенно изпадах в чувство от първа необходимост да открия някоя
пейка за почивка.
Така беше и днес.
А накрая, когато се намерихме в изходното помещение бях обладан едва ли не от усещане на пресищане от духовна храна. Все пак си позволих да пожертвам част от кроните, с които разполагах, за да купя един обемист проспект, богато изпълнен със снимки и маса други информации от историческо и архитектурно естество.
Подобно на мен и моите сънародници също имаха поизморен вид и от тях също лъхаше не помалко преситеност от историческа култура. От едно понататъшно разглеждане на градината на Мария Тереза се отказахме единодушно. Беше вече минало дванадесет часа и когато напуснахме храдничкия замък и тримата усетихме, че човек се нуждае още и от „хляб“.
На моето предложение да посетим кулинарното заведение, което бе разположено недалече от автобусната спирка, Василев реагира отрицателно:
- На този висок хълм в непосредствена близост с куп исторически
забележителности, цените положително ще бъдат от порядък, който
ще ни развали апетита!
Неговият авторитет на началник, пък и аргументът му бе достатъчен да насочим внимание към следващия явтобус по посока обратно надолу към града.
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
