Петър Русчуклиев

ГЛАВА   ШЕСТНАДЕСЕТА

                                                                            1.

    С първия автобус, който ни попадна се завърнахме в Братислава. Това, което ми направи впечатление докато чакахме на спирката бе, че той дойде на минутата по табелката с разписанието. Нещо, което у нас, особено що се отнася  до превозните средства от градската транспортна мрежа в моя роден град, бе рядкост. 

Слязохме наслука някъде в централната част на града. Дъждовните капки бяха станали по-дребнички, но все още не преставаше да вали. След сравнително кратка рекогносцировка ни се отдаде да открием някакво заведение от рода на закусвалните с цени, които ни позволиха да се наобядваме, без да ни  развалят апетита.

    Отново се озовохме под открито небе. Фигуративно погледното, това сравнение днес не съответстваше на реалноста. Няпротив, небето продължаваше да бъде забулено от непрогледна облачна покривка. 

     В още ранните следобедни часове се помотахме из съседните улици, като се опитвахме да убиваме времето с разглеждане на привлекателно подредени витрини, които изобилстваха в тоя сити район. За моите очи – въобще в Братислава както архитектурата, така и целият останал екстериар, независимо от лошото време правеха впечатление на симпатичин голям европейски град.

     Опитах да се възползвах от възможността да зърна нещичко, което би ме насочило към решаване на моя проблем №1 - подарък за Даниела, но не можах да се натъкна на нищо подходящо. Моето затруднение се коренеше преди всичко в противоречието между атрактивноста на обекта и неговата цена. Вече бях отдавна забелязал, че хиляда крони далече не са чак толкова много пари, както ми се видяха в първия момент, когато симпатичната служителка ми беше изплати на рецепцията в хотела. А особено след закупването на шушлячното яке и подготовката за заключителното парти в сиютата на съветсската делегация, те бяха чувствително намалели.        

    Станоева от нейна страна изпадна окончателно в разочарование, тъй като не ни се отдаде да открием нито един отворен магизин. Скоро  скитосването очевидно й дойде до гуша и тя простена, отправейки мрачен поглед към Василев.

   - За какъв дявол ни трябваше да идваме днес, в неделя в този град?! Само да се скитаме немили-недраги цял ден като мухи без глави по сокаците и да се мокрим на дъжда.

  Тъй като нашият шеф се поумълча, тя продължи да му натяква: - „Защо не си заминахме направо за Прага?“

   - И там в неделя магазините са затворени! – постара се да я успокои нашият шеф, но тя продължи да мрънка - Може би поне там не вали такъв идиотски дъжд като тукашния, от който може да си навлечем и някоя неприятна настинка. Най-малкото в Прага щяхме да разполагаме с възможност да се приютим на сухо и топло в хотела.

     - Хотелът ни е ангажиран, обаче, едва от утре!

   Последната забележка  на Василев потвърди моето съмнение, че той, или по-скоро Дановски, който още от София бе извършил резервацията в чехословашката столица, си бе направил сметката да прекараме една нощувка в спален вагон, вместо в хотел.

   Но в такъв случай възникнаваше, обаче вече стананалия банален, за мен   загадъчен  въпрос – „Защо, при подобна пестеливост, трябваше да летим обратно за София от Прага, а не от тук, от Братислава?“ 

                                                                2.

   С пооклюмали носове продължихме още малко без компас по-нататък по един широк булевард. След като нашата колежка започна да се оплаква и от преумора, Василев реши да се завърнем на гарата и там, подслонени в чакалнята да прекараме остатъка от времето в този досаден ден. Понеже нямахме представа къде се намираме, той стигна дори до там, да прояви готовност да вземе такси.

   Удивителен компромис! 

   Когато, обаче, нещо потръгне накриво, всичко върви наопъки. В теорията на вероятностите съществува  т.н. „Закон на серията“, който до колкото ми е известно е единственият закон в математиката, който няма математическо доказателство. Въпреки това, понякога когато се хвърля продължително време една монета настъпват периоди, в които многократно тя пада все на едната страна... По неизвестни причини в нашите учебни заведения „Теорията на вероятностите“ по онова време бе изтрита от програмите. У дома се намираха тетрадки от майка ми и нейната сестра, в които бях открил че на времето в русенската „Девическа гимназия“ те са писали доста домашни със задачи в тая област. 

    Така или иначе, неочаквано изпаднахме в трудно преодолима „марко-тотевищина“ - невъзможност да открием свободно такси.    

   Докато се оглеждахме във всички посоки  да дирим таксиметрова кола,  вниманието ми по едно време беше привлечено от един афиш върху   рекламен стълб от другатна страна на улицата, на който с големи букви бе изписано:

                                „СЛОВАН“   –   „СПАРТА - ПАРДУБИЦЕ“

    Сърцето ми заработи на повишени обороти.

    Без съмнение ставаше дума за хокеен мач, понеже на афиша много ясно се открояваше фигура на хокеист със стик в ръце.  Дъхът ми замря за  миг.  Обхвана ме радостна надежда, че може би ще ми се усмихне щастието да отида на истински голям хокеен мач! 

    „Не се радвай много предварително! Може афишът да е със вчерашна

дата!“ – Не пропусна да се обади гласът на втория ми „близнак“, който понякога беше голям черногледец.

   По някаква случайност се намирахме непосредствено на една улична пресечка и в следващият миг от светофара блесна зелен сигнал. Изпълнен до мозъка на костите от суперизблик на адреналин, без много да му мисля, припнах на отсрещния тротоар, където се издигаше рекламния стълб за да разбера кога е мачът. Щастието ми надхвърли всякакви граници след като с възбудени очи, макар че текстът бе на чужд език, успях да разчета, че ДНЕС следобяд, от 16 часа и 30 минути в  местния „Леден стадион“ престои да се проведе среща от първата чехословашка хокейна лига между отборите на местния „Слован“ и  „Спарта“ от  Пардубице!

- Какво те прихвана? – изруга с груб възбуден глас моят шеф, след като се завърнах обратно.. 

   Смутен  се постарах да му обесня причината.

   Това изглежда само още повече повиши гнева му.

- Ти, мой човек, - тук той направо се задъха, като че ли изпита недостиг от кислород - изглежда продължаваш да не обръщаш внимание на една малка подробност! А именно, че не си тук просто на екскурзия, а в служебна командировка като член на една макар и само тричленна делегация, при което не ти е разрешено да си правиш каквото ти скимне! И да не хойкаш където си пожелаеш!

   Изглежда и той бе прочел афиша.

   Побързах да направя опит да се защитя и смутолевих.

- Другарю Василеев, много се извинявам, но за миг възторгът ми, че ни се открива възможност да отидим да гледаме истински голям хокеен мач бе неописуем. Представете ли си! Не е изключено да играят Недомански и Голонка и кой знае още кои чехословашки национали в този мач!... 

    За съжаление трябваше да констатирам, че той ме гледаше по начин издаващ, че ни най-малко не споделя моите намерения. А един поглед по посока на Станоева само засили моето разочарование. 

     - Не преставам да ти се удивлявам на ума! Ти не разбра ли, че никой друг освен теб не е ни най-малко заинтересован да ходи на хокеен мач. – Продължи да се възмущава Василев.      

    - Аз изобщо не съм по мачовете! – Намеси се в негова подкрепа варненката. Беше на път да добави още нещо, но в същия момент тя престана да се интересува от мене и смушка възбудено Василев, сочейки нещо няколко десетки метра в ляво от нас на същата страна на улицата.        Там  над главите на минувачите там се издигаше надпис с внушителни неонови букви. Макар и на дневна светлина те се четяха без затруднение:

                                                 KINO „REX“ 

    А малко в страни – също огромен пампьозен рекламен плакат известяваше, че в този кинотеатър се прожектира филмът „Клеопатра“.   Това беше нашумяла напоследък касова холивудска продукция с известната Лиз Тейлър и един от нейните многобройни съпрузи в главните роли. В нашето филмово списание неотдавна бях прочел къса и разбира се не много ласкава статия за тоя почти тричасов филм, който не бе удостоен все още да бъде поднесен на българската публика. Тук изглежда нещата стояха малко по-иначе.

    При други обстоятелства, в най-общия случай положително бих проявил интерес да видя този широкоекранен филм. 

   Но в момента, над всичко доминираше моето желание да отида на хокейния мач. Точно обратно бе настроението на представителката на нежния пол в нашия екип. Тя изведнъж се оживи и прояви забележителен интерес да гледа тоя филм.  При актуалната обстановка от страна на нашия шеф, най-малкато като кавалер, не можех да очаквам, че ще се противопостави на нейното желание.

    Събитията в следващите секунди потвърдиха незабавно моите опасания.

Видимо с внезапно променено настроение Станоева, забрави за умората си и без да обръща повече нимание на дъжда, потегли нетърпеливо по посока на киното. Чух гласът й в емоционална скороговорка да произнася:

     - Най-разумното в положението, в което сме изпаднали е да използваме възможноста да прекараме няколко часа на сухо под покрива на това кино!

    - Не лоша идея! – подкрепи я незабавно нашият началник и тръгвайки слес нея ми направи знак с глава и аз да ги последвам. Вероятно му се стори по-приемливо да ходим на кино, вместо да наема такси. Впрочем... за таксито бе по лесно да се осребри квитанция, отколкото с билети за кино! Но...!

    По тоя начин ми стана кристално ясно, че ми бе присъдено да се откажа да гледам братиславския „Слован“. Не ми остана нищо друго, макар и крайно неприветен да се присъединя към „колектива“. Но съвсем без борба, все пак, нямах намерение да се предавам.  В тази връзка,  още пътьом да започнах да се одумвам:

- Аз трябва да ви кажа, другарю Василев, че не изпитвам желание да ходя на кино и да си давам парите да гледам филм на чужд език, който не разбирам! – след което за по-голям ефект дори добавих – При това американскси филм!

   Становеа реагира с един поглед по мой адрес, който не обещаваше нищо добро за мене.

- Входните билети за твоя мач, ако изобщо биха се намерили такива, в никакъв случай няма да бъдат по-евтини! – побърза да ме контрира варненската научна сътрудничка, която изведнъж се бе освободила от летаргията, от която бе обзета до преди малко. Последната нейна  забележка имаше вероятно за цел, да си подсигури допълнително подръжката на нашия шеф. Или, да ме докачи по отношение моята „стиснатост“, която трудно отстъпваше на тая на нашия шеф. 

  Аз, обаче, продължих да проявявам твърдоглавост и направих допълнителен опит да хвърля на масата моя „идеологически“ коз - „За мене, независимо от всичко е за предпочитане, отколкото  да ходя да зяпам някаква холивудска филмова продукция!“ – за съжаление не  забелязах у Василев ни най-малка следа от толерантност.

   От страна на Василев не последва коментар и ние продължихме в поетата посока към въпросното кино. При създадените обстоятелства на мен не остана нищо друго, освен да се подчиня на поредната горчива  повеля на съдбата.

                                                                 3.

   Волю-неволю що се отнася до мене, достигнахме не след дълго до киното, от двете странаи на входа на което ни посрещнаха две витрини с рекламни цветни снимки, които в различни пози и сцени ни поднасяха образа и лъстивата фигура на Елизабет Тейлър, на която независимо от нейните многобройните бракове, или може би тъкмо поради  тях, не се забелязваха годините. 

   До началото на първата следобедна прожекция оставаше неповече от половин час. Без да губят време моите сънародници нахлуха в предверието и се насочиха към касата. В момента пред нея имаше малка опашка от предимно млади хора от двата пола, по гърбовете на които се виждаха якета в различна разкройка, но с цвят и материя предимно  подобни на моето. Раздразних се допълнително, че съм принуден да се влача из Чехословакия с моето старомодно, тежко и в момента неприятно пропито с дъждовна влага горно палто.    

   Василев се запъти незабавно към касата. Аз го последвах и възбудено, но с изнададваща самия мен решителност се провикнах – Другарю Василев, аз не се нуждая от билет, тъй като не желая да ходя на кино!

   По природа си бях много хрисим човечец, но понякога и за някои неща,  съм в състояние да проявявам „магарешки инат“, за което моите родители често се препираха, кой от двамата е генетичният източник.

   Моят началник се стъписа за миг и с примрежен поглед изсумтя – „Ти си

бил, ама страхотно крива круша! Напомних ти съвсем наскоро, че не си тук на разходка, а по служба! – И побърза да добави : - Я не се усуквай много много, а ми дай малко крони, аз нямам намерение да ти плащам билета!

   За негова, а и донякъде за собствена изненада, отнова се опънах. Докато Станоева незабавно отвори чантата си и извади пари, аз не само че не сторих това, но и си позволих да възразя.

   - Но другарю Василев, нашата работа отдавна приключи и ние в момента реално погледнато, въпреки че се движим в обратно направление, сме на път да се прибираме в България! – Защо се осмелих да вмъкна  забележката по отношение на „обратното направление“, ми е трудно да дам каквото и да е обяснение. То дойде абсолютно спонтанно, но може би и произнесено по начин, който накара моя началник за миг да ме изгледа по много особен начин.   

   - Какво каза!? – изръмжа застрашително, но като че ли с някак си смутено изблещени очи той.

   За миг се поизплаших, че отново проявих невнимание и като че ли пак „нагазих в лука“, но ефектът този път изглежда се оказа малко по-друг.  След като, макар и с чувствително туширан глас малко колебливо повторих – Добре, щом вие проявявате желание да гледате този филм, не мога да ви възпрепятствам. Но аз, като отдавна пълнолетен човек, нима съм задължен да правя същото. – и дори изтърсих още – Щом не ми разрешавате да ходя където ми се иска и ми заповядвате в качеството си на мой началник, ще остана да ви чакам докато свърши прожекцията тук във фоаето на кинотеатъра.

    Той попримигна няколко пъти, почти в безпомощност да повярва на очите и ушите си.

- Ти твърдиш, че си пълнолетен, но в последните дни започвам все повече  да се съмнявам дали при тебе имам работа с нормален възрастен мъж, или с малко момченце!

   Постарах се да направя опит да посмегча атмосферата.

- Нали знаете, хората на тоя свят са различни. Едни се раждат остарели, други пък им побеляват косите и въпреки това си запазват непроменени детските души.

   Той поклати глава по начин, който загатваше че изпада в недоумение какво да ме прави. Това ме окуражи и го ударих този път на молба.

- Другарю Василев, шегите настрана, защо не ми разрешите  една малка „градска отпуска“ (послужих си с войнишкия термин) от няколко часа!  До заминаването на нашия влак има предостатъчно време и аз Ви гарантирам, че в един точно определен от Вас час ще ме намерите в чакалнята на гарата!

   - Ти, чуваш ли се какви ги плещиш!? – Избухна отново той, но тоя път не така буреносно. – Как си представяш всичко това? Първо как ще намериш къде се играе тоя мач? Братислава не е Комарно. И второ, я се постави на моето място – какво ще правя, ако въпреки твоето обещание не се явиш на гарата до заминаването на влака?

   - Моля Ви се, другарю Василев! Не съм  чак толкова невменяем, да не мога  се оправя. С питане се стига и до Цариград, нали знаете! А след мача,  щом започва в четири и половиина часа, ще имам на разположение цяла вечност да се прибера на гарата.  

    Със затаен дъх забелязах, че тук той размени бегъл поглед с бившата си съгражданка. След това изпадна в напрегато размишление, за което говореха изпъкналите му вени по слепоочието.

    Очивидно в него се водеше сериозна борба между различни емоции, но след кратко размишление, нямаше и много време, понеже до започване на филма оставаха броени минути, произнесе с половин глас - Не зная дали няма да изпадна в състояние някога да съжалявам дълбоко, ако рискувам неблагоразумието да те пусна да зяпаш твоя хокей, но...

- Гарантирам, Ви че няма да има за какво да съжалявате, другарю Василев! – окрилен от проблясъка на искрица на надежда, си позволих да го прекъсна.

   От него последва дълбока въздишка.

- Хайде от мен да мине!... Но внимавай! Ако най-късно довечера до осем и половина не си строен в две редици пред гишето за багаж на гарата, знай че много лошо ти се пише! 

   В пълния смисъл на думата – подскочих от радост.

- Благораря, Ви другарю Василев! Оставам Ви много задължен! Тогава до довечера – осем половина пред гишето за багаж на гарата. Приятно гледане на Елизабет Тейлер и не се безпокойте за мене!

   Преди да успея да офейкам, докато не му е дошъл друг ум, почувствах, че той отново ме задържа с ръка.

- Не бързай, чак толкова, мой човек! Необходимо е да спазим поне  една важна формалност. В качеството си на ръководител на нашата делагация, съм длъжен да задържа твоя паспорт за времето, през което ти се отцепваш от колектива!

   В първия момент ми беше малко трудно да повярвам на неговото, сторило ми се  абсурдно намерение.

- Нима се съмнявате, че аз... бих си позволил...!?...  Впрочем, къде по

дяволите бих могъл да отида от тука?

- Не забравей, че аз нося абсолютна отговорност за хората, които ми са поверени! Ако не ти се нрави, тръгвай с нас и ти да гледаш „Цезар и Клеопатра“!

   Нямах избор. Освен това си дадох сметка, че моят паспорт положително няма да ми бъде необходим за да бъда допуснат в „Ледения стадион“ на Братислава. Мълчаливо му го връчих. 

   Той го прибра, също без да каже повече нито дума.

                                                                      4.

    Като се стараех да не обръщам внимание на дъждовните капки, които за беда в момента бяха зачестили, изприпках незабавно на улицата. Първата ми работа беше да открия къде е „Ледения стадион“! Насочих внимание към насрещните пешеходци, с оглед да търся подходящ човек, който да ме информира за пътя до там.

   Спрях се на един възрастен мъж с приятна външност и като се извиних по възможно най-учтив начин, с помоща на моя немски вокабулар, запитах дали може да ме ориентира, по какъв начин бих могъл  да отида до стадиона, къдете предстои да се играе днешния хокеен мач.

   Той се извини, не по-малко учтиво, че не говори немски, но очевидно разбра за какво става дума и се постара да ми услужи като положи усилия да произнася бавно думите на неговия словашки диалект, в който тук-таме за мое щастие се долавяха и родствени корени с българския език.  

- Пръво, вземате трамвай №37 в тая посока – Той посочи с ръка накъде и с пръсти допълнително номера на трамвая.  – След това пътувате с него до спирката пред ресторант „Савой“, за което трябва внимателно да следите и да питате пътниците около вас, след като пропътувате около... четвърт час. Слизате там и отново търсите човек, който да Ви посочи как да продължите до „Ледения стадион. ОК?“

   Благодарих му най-сърдечно. На раздяла той вдигна палеца на свита в

юмрук дясна ръка в знак на пожелание за успех. Вероятно и той симпатизираше на местния „Слован“, или се радваше, че един чужденец се интересува от тоя спорт, който беше напоследък се беше превърнал в нещо  като национален символ.

   Изпълних стриктно неговите указания и успях да сляза на спирката пред въпросния ресторант. С помощта на различни хора и на различни езици най-сетне, но все пак доста преди започване на мача ми се отдаде да достигна стадиона, след като до там пропътувах още доста път с някакъв тролей и още един трамвай, което ми струва още известно количество крони допълнително.  

   Снабдяването ми с входен билет не стана така лесно, тъй като касата беше затворена. Сиреч всички билети били вече разпродадени. Допълнително подочух, че днешният мач бил решителен за „Слован“. Отборът на Пардубице в момента възглавявал таблицата на класирането с две точки преднина пред домакините. А словашкият отбор от Братислава бе кандидат за шампионската титла.

    Все пак ми провървя. Един тип, който ми се стори, че притежаваше повече билети, но заяви че се лишава уж от собствената си входна карта, ми продаде един правостояящ билет на двойна номинална цена. Той ми напомни за едно мое хоби на ученически години, когато през ваканциите имайки свободно време практикувах подобна стратегия. Но с прекалено нищожен икономически ефент.  Когато от време на време се пускаше в нашия град примерно френски или италиански филм с Жерар Филип, Белмондо, Лолобриджида или някои други звезди на тогавашния кинонебосвод, се нареждах на дългата опашка пред касата за билети рано в понеделник  сутринта. След дълго чакане и немалки усилия се снабдявах с няколко двойки билети, които преди съответната прожекция продавах по възможност срещу някоя стотинка бакшиш. А не на комерсиална цена! Най-щедри бяха кавалери в дамска компания, които на т.н. „търси се“ бяха дошли да прекарат в известна интимна близост вечерта. (Тогава времената и нравите бяха значително различни от днешните и „ходенето на кино“ заемаше високо място в нашето ежедневие ) „Заработката“ далеко не си струваше труда, но намирах  този „джоб“ за  много забавен и бях почти горд, че по тоя начин през ваканциите ми се отдаваше да препечеля някое и друго левче.   

                                                                 5.

      Понеже имаше все още предостатъчно време, а бях и доста сериозно

измокрен и изморен, ми се стори за най-целесъобразно да потърся  наблизо някакво заведение, където да мога да се подслоня на сухо и същевремено да се позагрея с едно коняче. В същото време се чувствах обзет от някакво необикновено крилато чувство, породено не на последно място от самостоятелноста, на която ми се бе отдало да се наслаждавам в следващите няколко часа. 

   Съвсем наблизо ми се отдаде да открия една кафе-сладкарница, върху фирмената табелка на която стоеше още и прозвището „бар“.  Още с прекрачването на прага ме посрещна полъх на въздух наситен с цигарен дим, аромат на кафе и спиртни напитки. Типична атмосфера на „богоугодно заведение“, както  моят приятел Гиги обичаше да нарича този този етаблесиман. От собствен опит наличието на думичката „бар“ върху фирмената табелка, криеше известни опасности от финансово естество, но в момента не разполагах с друг избор.

    В ранния следобеден час кафенето се радваше на обилно посещение. Почти всички маси в немного обширното помещение бяха заети. Между посетителите преобладаваха млади хора от двата пола – почти без изключение в джинсови панталони, у болшинството с продупчени колена. Без изключения всички бяха леко и небрежно облечени, с дълги коси и отегчени, лишени от полагащата им се от възраста жизненост физиономии. Представители на една родена като вече изморена от живота генерация.  Или нещо друго!... Наченки на подобни симптоми, макар и в слабо забележими популации можеха да се наблюдават и нас напоследък тук таме в по-големите градове.

     Първата ми грижа беше да се освободя от напоената с дъждовна влага горна дреха и да я окача да съхне. Тъй като не ми се отдаде да открия  подходящо свободно място на никоя маса, а и не изпитвах желание да се присламчвам към компания от непознати, се ориентирах към едно от високите столчета пред барчето, скътано в близкия ъгъл. Разноцветни лампички на тавана над последното хвърлеха премрежена светлина върху една не много млада блондинка, която се разпореждаше зад тезгаха, обградена от бутилки с разнообразни етикети и разноцветно съдържание.

    Освен мен на барчето нямаше премного посетители, не след дълго с рутинирана професионална усмивка тя безмълвно се заинтересува, какво ще си поръчам. Видът ми очевидно издаваше, че съм чужденец, но вероятно не можеше да реши на какъв език да ме заговори. Или не владееше чужди езици.

   Без много да се церемоня заявих на моя немски:

   - Моля едно малко бренди! – Имах зад гърба си опита да не употребявам често споменаванато у нас понятие „коняк“, което можеше да ми струва прескъпо, ако ми сервира действително коняк.

   Тя кимна учтиво с глава и незабавно посегна към една бутилка със светло-кафява течност и някакво наименование, което не успях да прочета. В същото време с другата ръка измъкна от измитата посуда  пред нея една чашка за истински „коняк“ в която внимателно отля, в моите очи буквално само няколко капки от садържанието на бутилката. С едно шармантно  -„Bitte schön, mein Herr!“-  плъзна под носа ми чашката, чието дъно бе едва покрито с едно пръстенце течност.

    Останах дълбоко изненадан от нейната пестеливост. У нас „едно малко питие“ беше 50 грама. А съдържанието на чашата ми не надхвърляше в никой случай дори и половинката от тоя грамаж. Не ми бе удобно да реагирам по друг начин, освен да я гаврътна на една глътчица. Останах неудовлетворен. След многочасовото скитане и мръзнене под досадния дъжд, организамът ми се нуждаеше от по-сериозна подгрявка.

    Незабавно пробутах обратно чашката, при което  се постарах да го сторя имитирайки нейния маниер, с който тя ми я сервира и повторих поръчката.

- Моля, още едно! Но по възможност по-голямо бренди!

    Опитът ми да се пошегувам, или може би да пококетирам с нея, бе породен от разочарованието поради проявената от нейна страна изключителна „икономичност“, с която тя наливаше чашата ми.

    Получих скоро, тоя път действително двойно по-голямо количество от въпросното бренди, но и сега то то не превишаваше една наша „малка ракия.“ Не зная как съм я изгледал, та тя прояви любопитство да узнае – „Вие от къде идвате, господине?“.

    Нейният немски правеше впечатление на много по-добър от моя. Наред с това изпитах и известен ироничен нюанс в зададения въпрос и това ме    раздразни допълнително.

    - От една страна, където едно голямо бренди се сервира 100 грама! 

    - За първи път чувам руснак да се опитва да говори по немски! – Откъсна се от устата й с изненада, която не издаваше изкуственост.

    - За съжаление се лъжете, уважаема госпожице! Никога не съм бил руснак.

    Тя ме погледна изпод вежди, но запази доброто си настроение, като побърза да ме коригира.

    - Какъв сте тогава?

   Реших да сложа край на комедията, която започна да ми досажда.

- Ако нямате нещо против, аз съм един българин!

   В това време една след друга изникнаха две сервитьорки и тя се зае да изпълнява поръчките им. Използвах прекъсването на разговора за да изпразня отново чашата си. Като отново останахме сами на барчето, научих от приказливата баркипърка, че в Чехословакия и както тя се изрази „в целия цивилизован свят“ малък алкохолен концентрат се сервирал 20 грама.

   Направих си сметка, че още едно голямо „цивилизовано бренди“ ще доведе днешното мое „пиянство“ сума-сумарно до 100 грама и след като се справих с него, платих и се отправих към „Ледния стадион“.

   Наред с приятния гъдел пред големия хокей, който отивах да гледам, ме преследваше едно не твърде приятно усещание, че срещу сметката която направих преди малко в местната кафе-бар-сладкарница, у нас можех положително да се напия и то – по казашки. 

    Като компенсация ми оставаше разширяването на кръгозора на моето познание, че в Европа една малка ракия била само 20 грама.

   Ако не друго, научих все пак нещо ново!  

                                                              ---   

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!