Петър Русчуклиев
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
1.
В моите очи „Леденият стадион“ в Братислава, един колос от бетон, стомана и стъкло, предизвика удивително впечатление на първо място със своите размери. Когато почти половин час преди започване на хокейния двубой прекрачих прага на хокейната арена, тя беше претъпкана до последен предел. Както се казва – „Яйце да хвърлиш, няма място къде да падне“. Обстановката, в която се озовах предизвика своеобразен повей на „гензе хаут“ – „настръхване на кожата“. Бях многократно наблюдавал на телевизиония екран хокейни мачове от световни първенства и олимпиади, но за първи път попадах „лайф“ на хокеен мач! Ефектът в тоя момент бе неописуем.
Моят входен билет ме отведи в галерията на правостоящите сектори, които бяха разположени елипсовидно над всички останали трибуни със седящи места на най-горния балкон. Таванът над главата ми се стори застрашително нисък и неговото „подтискване“ предизвика неприятно психическо въздействие, но в момента не бях в състояние да обръщам внимание на последната подробност. То бе привлечено преди всичко от събитията, които се разиграваха долу на леда и крайно темпераментната публика около мене.
В „ложата“ около мене като кошер пчели бушуваха малчугани в широк възрастен диапазон, но мнозинството все още на училищна възраст. По-малко на брой бяха още небръснещи се предимно светло-руси младежи, които вероятно не бяха отбили военната си служба. Не липсваха и млади момичета. Тук-таме се забелязваха и еднични по-възрастни представители на мъжкия пол. Всички се набиваха в око, че бяха спортно облечени и значителен процент, особено по-младите - декорирани с дългокоси разчорлени фризури.
Изненадващо за мене беше още, че почти всички около мене бяха въоръжени със всевъзможни духови инструменти и кречетала за произвеждане на шум и независимо, че мачът още не беше започнал се надпреварваха фортисимо да създават невъобразима врява от прекалено висок порядък на децибели.
Още нещо ми направи силно впечатление. Значителен процент от присъстващите, при това в цялата зала, бяха като на карнавал накичени с трика на играчите от „Слован“. На гърба с автентични номера и имена на познати ми от телевизията хокейни звезди от местния отбор. Въпреки, че в залата далеч не беше студено, по вратовете на мнозинство осред присъстващите забелязах забулени или окачени светло сини шалове, по които надлъжно се четеше „Слован“. От време на време те опъваха шаловете над главите си и скандираха, което остана неразбрано за мене.
Бях пасиониран посетител на мачовевете на местния футболен отбор в моя роден град, следях също редовно предаваните по телевизията срещи от „А“- републиканска група, но по онова време у нас още не бях забелязвал подобно маскарадно костюмиране. Както и някои ритуали у публиката на наш терен.
...
Когато с героични усилия ми се отдаде да си извоювам достатъчно добро зрително поле, от което да имам поглед надолу върху ледената площадка, съставите на двата отбора вече интензивно загряваха. С вълнение разпознах, или прочетох по гърбовете на мнозина от актьорите в съставите и на двата отбора познати ми имена на чехословашки хокейни асове. Пред очите ми стремително кръжаха по леда, или обсипваха собствените си вратари с канонада от шайби легендарният Голонка, братята Черни, Хрбати и други хокеисти от световен мащаб. Не липсваше и двуметровата фигура на станалия легендарен за мен Недомански. На вратите бяха не кои да е, а легендарните Дзурила („Слован“) и Холичек („Пардубице“). Лицата им бяха скрити зад обичайните защитни маски – при Дзурила с образа на тигър, при Холичек – червен дявол. „Слован“ беше изцяло в син екип, гостите от Пардубице – в червено-жълта комбинация.
Въпреки че двубоят още не бе започнал, атмосферата в стадиона беше
наситена с пределно напрежение. Останалата част от публиката бе не по-лошо въоръжена със средства за произвеждане оглушителен шум, отколкото малчуганите около мене, а зад вратите бяха разположени конгломерации от тъпани, които бумтяха със застрашителен ефект в такт.
Като върховна атракция се набиваха в очи (и особено в уши!) две фаланги духови инструменти. Едната – със сини шалове около врата, под развяни сини знамена, на домакините. Другата - на гостите от Пардубице, в червено-жълта премяна. От тях иваше най-голямото претоварване на мембраните на слуховите ми органи.
Направи ми още впечатление, че повечето от посетителите около мене бяха въоръжени със защитни памучни тампончета в ушите, които както ми беше обяснено по-късно се продавали в близката аптека.
2.
След пускане още на първата шайба от рефера в центъра на игрището стадионът завря и закипя още по-бурно. Атмосферата тук, в която бях попаднал за първи път в моето досегашно съществуване, надхвърляше далеч предишните ми представи от телевизионния екран. Трубуните се превърнаха в развълнувано море. Над всичко се извисяваше хор от хиляди напрегнати до скъсване гласове, скандиращи в канон с местен акцент
–„Слооован!“ ... „Слоооован!“... „Слоооован!“...
Името на любимия отбор ехтеше на вълни, отначало лирично – напевно, но постепенно нарастваше до проглушително кресчендо, което разтърсваше и последното ъгълче в залата. Всичко тово се съпровождеше от трикратно ритмично припляскване на няколко хиляди чифта ръце и след това идваше отново реда на „музикалните инструменти“, асистирани от тъпаните. В същото време забелязах, че над главите на зрителите по трибините се развяваха дузини знамена с емблемата на „Слован“.
Влиянието на околната обстановката предизвика трудно описуемо възбуждение върху моята емоционално чувствителна натура! Усетих как отново кожата ми настръхва!... Дори на моменти дъхът ми замираше, при по екстемни моменти.
В няколко броени на пръсти сектори бяха заела позиции и привърженици на гостите. Те бяха в червени пуловери, развяваха червено-жълти знамена и също с крясъци до небесата насърчаваха не по малко френетизирано техния отбор.
---
Първата третина донесе болезнено разочарование за домакините.
Въпреки, че шайбата се намираше в по-голямата част от игралното време у тях, на Дзурила се наложи на два пъти да я вади от мрежата. За съжаление на тяхните съграждани, включително и на мене (синият цвят, в който играеше и моят любим отбор „Левски“, ме бе направил фен на домакините), на слованските нападатели не се отдаде да отбележат даже един гол.
Голонка има двукратно нещастието да улучва гредите на вратата на Холичек. А и вратарят на „Пардубице“ на няколко пъти прояви действително невероятни рефлекси. А може би имаше тоя ден и - не по-малко щастие.
През втората третина „Слован“ подложи на плътна обсада вратата на гостите. За беда се оказа отново лишен от благосклонността на съдбата и особено тая на съдиите. Двубоите на леда бяха екстремно ожесточени и „бодичековете“ в повечето случаи далече извън рамките на допустимото. Въпреки бурните протести на зрителите, реферите изпращаха при повечето от конфликтните ситуации предимно човек от словашкия отбор на наказателната скамейка. В резултат на което на два пъти „Слован“ бе принуден да се бори с трима срещу петима полеви играча на леда, което в крайна сметка доведе до резултат 1:3.
Но „сините“ на леда и по трибуните не се предаваха!
Напрежението в заключителната третина на мача надхвърли по драматизъм и най-екстремните филмови сценарии на Хичкок. Двубоите със всяка изминала минута, следствие решителния характер на мача се разгорещяваха все повече и повече. „Бодичеците“ -ставаха все по-брутални. Един играч от „Слован“ получи до такава степен сериозно нараняване, че бе отнесен на носилка и както по-сетне съобщи високоговорителя, се наложило да бъде изпратен с мозъчно сътресение в болница. От медицинско обслужване се нуждаеха в хода на двубоя и още състезатели и от двата отбора.
По телевизията не бях наблюдвал толкова ожесточен хокеен мач. Събитията, които се разиграваха в момента пред очите ми надминаваха дори легендарният двубой между Чехословакия и СССР в края на шестдесетте години на Световното първенство след потушаването на т.н- „Пражка пролет“ от съветските танкове.
Кървава рана по лицето от удар със стик получи и Недомански, който в тая част на играта надмина себе си и всички останали на леда и броени минути преди края успя да изравни резултата на 4:4. А буквално секунди преди заключителния сигнал, когато домакините бяха извадили Дзурила от игра за да влезе на мястото му шести нападател, отбеляза и победния гол...!
Радостта на домакините нямаше граници. В тия мигове самият аз се почувствах не по-малко щастлив от всички в залата. Както от от крайния резултат, така и от преживяното днес на Братиславския бряг на Дунава.
Обзе ме дори спонтанен изблик на благодарност към щедроста на Съдбата, която ме дари с привилегията да участвам в работната група в Комарно.
И още нещо! Независимо от обстоятелството, че паспортът ми се намираше в джоба на другаря Василев, който както се изрази „човек без паспорт, не е човек“, може би за първи път в последно време се почувствах като самостоятелен, „свободен човек“´.
3.
Дълго време след като напуснах „Ледения стадион“ ушите ми болезнено и неукротимо бучаха. Гласът ми беше също застрашително прегракнал. Но преживяното на леденото поле остана незабравим спомен за цял живот. Години наред, при подходящ случай, не пропусках да се похваля, че съм гледал на живо истински хокей в Братислава!
Пулсът ми се нуждаеше от доста много време след последния гол на Недомански, за да се нормализира.
Разполагах с достатъчно време за да достигна преди заповядания от Василев час гишето пред гардероба на гарата и без да бързам се оставих да ме носи потока от зрители. Той ме отведе до някаква близка спирка на местното метро. След кратко двоумение се отказах да отседна да вечерям някъде в тоя район, а отложих това за по-късно. В една от почивките бях си купил едно варено саламче набучено в малко кръгло хлебче и не ме гонеше глад.
По ония години отдавах малко внимание на храненето. Бях на мнение, че е просто една биологическа необходимост. На тая тема дори веднъж спорих упорито с моя приятел Вилямчо, който още на млади години твърдеше, че яденето било удоволствие!? Тогава – нещо необяснимо за мене... Но с течение на годините нещата се промениха. Напоследък достигнах до неговата степен на познание и преоценка на много неща. В резултат, от някогашната ми стройна фигура вече не е останало твърде много. Какво да се прави, след като на човек след навлизане в една определено възраст, не му се полагат вече много други удоволстия?.
...........
Пътуването ми до централната гара протече аналогично на това преди няколко часа до „Ледения стадион“. С помощта на запитване на доста хора на всякакви възможни езици ми се отдаде отново да се ориентирам и след като пропътувах, вероятно с повече превозни средства, отколкото би било оптимално, достигнах все пак на време до заветното гише на гарата. Не направих опит да събирам пътните билети, понеже не можеше да се очаква, че бих могъл да ги осребря при отчитане на командировъчните ми разноски.
Въпреки че не се намирах в цайтнот, незабавно потърсих гардероба на гарата, на който си бяхме депонирали багажа. Оказа се, че имало повече такива. Все пак, сравнетелно бързо, отново с някое и друго подпитване го открих.
Бях подранил. „Колективът“ в лицето на Василев и Станоева липсваше в близката околност. Докато ги чаках, до голяма степен от скука, на един намиращ се в близост щанд за закуски си купих някакъв сандвич с пражка шунка, а когато премина уречения от моя началник час на срещата и започнах постепенно да изпадам в безпокойство ... за успокоение му „ударих“ и една биричка.
Постепенно започна да ме обзема тревога. „Какво ще правим, ако Василев и неговата варнеска съгражданка станат причина да изпуснем влака?“ – обезпокои се първият от моите „близнаци“, който беше холеричен тип и върл песимист. Негавият събрат се опита „да успокои топката“ – „Това не е наш проблем!“
Продължих упорито да чакам, по време на което направих и още едно
посещение на въпросното павилионче, в което освен студени закуски,
вестници и списания и други дреболии, бях забелязал да виси табло с окачени на него картички с мотиви от Братислава. Избрах една с изображение на моста на Дунава, върху който се виждаше пристройката със сладкарницата, където закусвахме тази сутрин. И по посока софийския адрес на „Граф Игнатиев“ се отправи още една поредна картичка с няколко допълнителни прочувствени слова.
В същото време се обезпокоих от мисълта, че все още не съм на ясно, какво да поднеса на „дамата на моето сърце“ като подарък от пътуване до Чехословакия. Междувременно докато „творях“ текста, полагайки усилия да намеря по-изискани и подходящи прилагателни, отново в едно дълбоко кътче на моето съзнание вилкюрно изплува ликът на нейната по-малка сестра... Картичката обаче замина на адреса на другата сестра.
А времето напредваше. Допълнително започна постепенно да ме обзема все по-голяма тревога, след като стрелките на човника започнаха да се навиват по посока на часа, в който предстоеше заминаването на нашия влак за Прага. От Василев и моят задграничен паспорт, липсвше все още каквато и да е следа.
4.
Слава Богу, когато търпението ми вече беше започнало окончателно да се изчерпва, пред мен най-сетне се появиха образите на моите сънародници. Василев не намери за необходимо да ми се извинява за зъкъснението, а предпочете да възкликне.
- Ето те и тебе на линия! Побеляха ми косите, цял следообяд да те мисля! Не мога да си представя, какво трябваше да правя, ако не дойдеше навреме на гарата!
- На мене не ми беше по-леко да вися от сума време тук като измамен любовник. При това без паспорт! – изморен и отегчен от дългото чакане отвърнах не съвсем любезно и аз.
Той, струва ми се, не остана много доволен от моето междуметие, но се задоволи да отбележи – Такива са правилата на играта!
До отпътуването на нашия влак оставаше все още някое време и след една справка с часовника, нашият шеф нареди.
- Да си вземаме багажа и ще отседнем в чакалнята на гарата! Там е положително по-уютно за чакане.
- „Далече по-уютно би било в ресторанта на гарата, особено ако би се
досетил като извинение за закъснението да почерпиш една бира!“ – не
пропусна да възрази първият от моите „блзинаци“, но това си остана между нас.
За вечеря Василев не отвори нито дума. Несъмнено моите колеги бяха сторили това някъде в града.
Докато чакахме, моят началник ми върна паспорта. Не се въздържах, все пак да измърморя – Не намирате, че този излишен акт беше обиден за мене, другарю Василев!
- Хайде, не се превземай! И престани, казвам ти го вече за не зная кой път, да проявяваш излишна чувствителност! Не си ли забелязвал, че тя само ти пречи в живота?
Аз се въздържах да отговоря, но вероятно физиономията ми накара Станоева се намеси:
- С Вашето твърдоглавие, Вие принудихте другаря Василев днес да извърши сериозно нарушение! Не е разрешено който и да е на собствена глава да се дели от групата! Затова не бива да му се сърдите, а по-скоро трябва да сте му благодарни, че изпълни капризното Ви желание!
Мина ми през ум, че неотдавна бях станал свидетел на „деяние“ от други лица, което поне от „Библията“ се осъжда като „забранено от Бога“, но човечеството от както свят светува е склонно масово да го нарушава. Впрочем у нас по време на социализма, религията изобщо бе поставена дифинитивно извън законите.
- - -
- Без твоя помощ имахме сериозни трудности да се ориентираме из непознатия град! – Подхвърли малко по-сетне нашият шеф. – С тия чехи, човек не може да се разбере, като не знае езика. Затова позакъсняхме, тъй като на два пъти изглежда се забивахме по недоразумение в неподходяща посока и попадахме някъде по дяволите, но не и на гарата.
- Най-сетне дори се принудихме да наемем такси! – Намеси се и Станоева.
- Съжелявам!... Да бяхте дошли с мене на хокей, нямаше да ви се наложи! – Не счетох за нужно да питам на какъв език са търсили информация, но не се въздържах да отбележа – Тук, в Братислава хората са словаци и аз останах пък с впечатление, че по тяхното наречие човек можа да разбере, ако не за друго, то поне с какво превозно средство може да достигне там, където му е нужно и с помощта на българския език.
Тя замълча. Без съмнение моето допълнение, като че ли не й се понрави.
- Ти, струва ми се, че прояваваш невероятен интерес да контактуваш с непознати на чужди езици! – възкликна Василев. Какво по-точно имаше пред вид с тая забележка, бе трудно да се разбере.
Постепенно разговорът ни позамря. Всички бяхме доста изморени от преживяванията и скитосването през този ден. За малко, изпаднали в полудрямка, щяхме да изтървем нашия влак.
5.
До Прага пътувахме в първокласен спален вагон. Билетите ни бяха заангажирани още в София от другаря Дановски. Купето, което имах честта да споделя с Василев бе широко и удобно. На колежката Станоева бе предоставено да пътува отделно, в женска компания.
Обстановката в нашето купе, във всеки случай поне в моите очи беше... бих казал разкошна. У нас бях рядко пътувал в спален вагон и то не в първа класа. Леглата тук бяха широки, меки, удобни и безупречно застлани. Възглавниците, завивките и чаршафите от които се носеше и полъх на приятен аромат, имаха вид, като че ли никога досега не са били употребявани. Мека светлина от две нощни лапи над всяко от двете легла придаваше допълнително комфортен вид на обстановката. Помещението бе изпълнено от децентно дозирано утопление от невидими за очите ми радиатори.
Нещо, което не познавах зимно време изобщо в нашите влакове.
У нас през този сезон пътниците трябваше да се наслаждават или на непоносима жега, когато парното отопление се пуснеше с пълен капацитет, или – да мръзнат, когато то не работеше. Затова не обичах зимните командировки в страната.
Като по-млад и на първо място – по-младши, предоставих доброволно долното легло на моя началник. На тогавъшната ми възраст не представляваше абсолютно никакво затруднение да подскоча на втория етаж.
Направи ми впечатление, че след като останахме сами в спалното купе, от страна на моя шеф не последва нито една критична думичка по отношение на моето отцепление и нередно поведение в днешния следобяд.
След потеглянето на влака, когато се бяхме вече настанили в леглата, по
едно време той се заинтересува.
- Е, остана ли поне доволен от твоя хокеен мач?
Реагирах моментално с въодушевление:
- Разбира се! Трябва да Ви кажа при това, че срещата беше невъобразимо интересна и напрегната. „Слован“ с огромен зор победи само с 5:4, с гол отбелязан от Недомански в последните секунди на двубоя!
- Не можех да предполагам, че си бил толкова голям запалянко по тоя спорт. И познаваш дори поименно чехските играчи!
- Нали вече години наред ги гледаме редовно по телевизията по време на Олимпиади и Световни първенства. Но трябва да Ви благодааря, че все пак ми дадохте възможност на живо да гледам един такъв голям хокеен двубой!
Последните ми думи бяха поне 50% действително благодарност от сърце, но в остатъка не липсваше опит за сключване на примирие, след днескашния и други преди това инциденти на местна територия.
- Ако останеше лично на мене и аз бих те придружил да гледаме заедно тази среща но... Какво да се прави! Нали видя, че колежката не желае и да чуе за ходене на хокеен мач, а след като откри това кино и си науми да гледа Ричард Бъртан и Елизабет Тейлър... Какво да ти обяснявам, нали знаеш какви са жените.
Неговите думи ме изненадаха.
- В такъв случай само можете да съжелявате, че ...
- Я стига, моля те, с тия официалности! – Долетя енергично гласът на моя началник от долното легло. – Колко пъти трябва да ти казвам, че когато сме на четири очи между нас, не желая да ми говориш на „Ви“!
Учуди ме малко неговата невероятна метаморфоза в сравнение няколко часа преди.
- Все пак другарю Василев, не мога да не се съобразявам, че както ми обесни...хте, ние се намираме все още в служебно пътуване и то извън територията на нашата страна! Нали...
Той отново се провикна още по-високо.
- Я стига си се будалкал! – Нямах възможност да видя лицето му, но гласът му ми се стори доста искрен, особено след като добави – Ти май нещо си все още кисел, че днес не се съгласих лесно да те пусна да си развяваш както си искаш байрака!
- Както видя, - най-сетне изоставих учтивата форма – не се загубих! Защо бе необходим целият театър?
- Уверявам те, че нито за секунда не съм се съмнявал в каквото и да е отношение в тебе, но не бива да се забравя, че не сме сами! Ако не бях направил този, така наречен от тебе „театър“, не се знае дали това мое лекомислие няма да бъде отбелязано в отчета на останалите!
Останах безкрайно изненадан от недоверието му към варненската колежка, с която предполагах, че се намира в твърде „приятелски“ отношения. Още повече удивен от „отчетите“, за които той спомена незабавно възкликнах: - Какви отчетиІ?
- Ти си още зеленичеък в някои отношения. Не ти ли е известно, че всеки български гражданин, който е бил в служебна задгранична командировка, след това представя в писмена форма подробен отчет?
- Това чувам за първи път. Но нима се страхувате, че някой от нашия екип може да прояви интерес да те злепостави пред когото и да е било?
- Не се знае никога, от коя трънка може да изскочи заека! Взаимният контрол е съществен елемент в информационната стратегия на „Органите“! – Отвърна след една прозявка Василев и добави: - Струва ми се, че е време да помислим за сън. Утре ни чака отново напрегнат ден.
На мен не се отдаде много лесно незабавно да заспя, защото започна да ме безпокои мисълта, че в Комарно имах неблагоразумието нееднократно да допускам някои своеволия, които ако бъдат отразени в „отчетите“ на останалите колеги, можеха да ми причинят сериозни неприятности в бъдеще.
В купето постепенно настъпи тишина. Чуваше се само равномерното търкаляне на ходовите колела на вагона по релсите. Влакът ни носеше на север, към столицата на ЧССР.
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
