Петър Русчуклиев
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
1.
По някое време сутринта на следващия ден пристигнахме в Прага. Гарата и тук макар и в по друг архитектурен стил от Будапещенската, ме впечатли с нейните габарити, броя на коловозите, намиращите се по тях пристигащи и заминаващи влакове и турболентния мравуняк пътници, които не говореха само местния език.
В сравнение с нашите мащаби, на която десетилетия вече бях навикнал, всичко, което съзерцавах в момента ми се струваше като под многодиоптърно увеличително стъкло. С изключение на едно впечатление, което в никай случай не ме възхищаваше, а по-скоро възбуждаше в душата ми негативно настроение и ме правеше да се чувствам като „Бай Ганю“ в Европа.
Защо и до ден днешен бяхме останали по-назад от всички?
В подобни моменти съзнанието ми биваше болезнено забулвано от сянката на трагичното минало на петвековното отоманско иго, във веригите на което бе окован моя народ. Докато Европа се възраждаше от
от тегобите на мрачното средновековие, нашите са били все още безправна робска „рая“ под хомота на мюсюлманския ятаган.
- - -
Периферно ми се наби в още в очи, че трегерите на стоманената покривна конструкция бяха на нитове. Последната подробност издаваше, че постройката бе преживяла не само двете световни войни, а можеше да бъде и още по-стара.
Предвождани от Василев, подобно на героя на Алеко Константинов нарамихме „дисагите“ си и слязохме от влака.
Столичният град ни посрещна метеорологично значително по-любезно от Братислава вчера. Наистина и тук небето бе сиво и понавъсено и подухваше неприятен хладен врятър, но за щастие не валеше. Това се отрази благоприятно на нашето настроение, а специално аз престанах окончателно да си задавам въпроса защо дойдохме чак до тук. Вместо това се отдадах със широко отворени очи да съзерцавам панорамата, която ми предлагаше чехословашката столица.
Незабавно след като напуснахме ареала на гарата, нашият шеф без да губи нито минутка нае такси, което ни откара до указания от него хотел. Пътувахме доста време и видимо не в направление към градското сити. От околноста и външният изглед на нашият избран от другаря Дановски хотел личеше, че той не прнадлежеше към най-луксозните в чехословашката столица. Но както казва народната мъдрост – „На харизаното магаре, не се броят петалите!“
След формалностите по регистрирането Василев, който днес имаше твърде енергичен вид, се обърна към нас:
- След половин час, смятам че е достатъчно време да се поосвежим и си придадем по-подходящ вид, всички да сме на линия пред рецепцията! Ще отидем някъде набързо да закусим и след това, цял ден ни очаква голяма работа! – Накрая се обърна директно към мен. – Разполагаме само с днешния ден, за да си изхарчим парите!
- Днес е работен ден и магазините са отворени! – обади се също с повишено настроение и иначе не много разговорливата в последно време Станоева. И дори благоволи да добави, при това доста учтиво, в мое направление – За разлика от Комарно, тук има голям избор на всичко!
Изведнъж тримата, вероятно на база сходството на интересите в днескашния ден, се бяхме превърнали в „единен колектив“. Позволих си, от моя страна полушеговито да подметна:
– Остава, все пак под въпрос, докъде ще ни стигнат нашите покупателни възможности?
Думите ми увиснаха във въздуха. „За пари, не се говори!“- обичат да кокетничат обикновено ония, които нямат финансови проблеми. Но интересно, откъде можеха да разполагат с достатъчно крони моите колеги?
2.
Хотелът, в който отседнахве, за разлика от тоя в Комарно бе на солидна възраст. Отново всеки от нас получи самостоятелна стая. Помещението, в което попаднах ми се стори по-малко просторно и по-семпло обзаведено от това в Комарно. Но и тук не липсваше пухена завивка над леглото и всичко елементарно необходимо за преспиване. Не съм претенциозен, а при това ставаше дума за едно единствено пренощуване.
Вниманието ми в един момент, бе привлечено от една малко посивяла от времето акварелна рисунка висеща на стената пред леглото, която изобразяваше изглед от старата част на Прага. Беше ориганал и в долният десен ъгъл личеше завъртян подпис с туш. Беше вероятно създадена от четката на неизвестен художник. Иначе, положително не би се намирала в стая от тоя хотел.
...Изкуството е особен клон в сферата на човешкото творчество, от когато свят светува. Особено, що се отнася до оценките на „специалистите“ по отношение на нивото и качеството на произведения в областа на литературата и живописта. Основният критерий, преди всичко си остава лобито на автора, което от своя страна пък е функция от хаотичното влияние на много случайности. На първо място наличието или не на щастие. В крайна сметка това решава съдбата на творците. Статастически погледнато, повече от 70% си остават пожизнено „непризнати“. Така например, надали някой би обърнал сериозно внимание на „гълъба на Пикасо“, ако той беше творение на никому неизвестен художник... По силата на неписан, но всевластен закон само на малцина от така наречените труженици на живопистта /както и литепратурата!/ се отдава щастието да станат прочути. Подавляващото мнозинство е осъдено да се прости с този свят в сирота и без да остави следи от себе си. Независимо, че може би тяхните произведения далече не са били по-лоши от тези на „корифеите“! Това се доказва например от безчетните фалшфикации наводнили света, които трудно се различават от оригиналите...
В момента се досетих, че не зная кога и къде някога бях прочел, че в Париж по мостовете на Сена безименни и млади художници излагали за продан на ниски цени свои произведения.
Картината в момента пред очите ми ми се понрави и дори ме навя на една интересна идея. – Дали нещо подобно, не би представлявало подходящ подарък за Даниела?
Във всеки случай, едно такова решение ми се стори оригинално и при това дори твърде привликателно. Но преди всичко не биваше да струва много скъпо!
Проблем бе, къде до утре мога да намеря нещо от тоя род и то създадено от четката на „безименен“ художник! По същество – само една „фата-моргана“ идея!
Но във всеки случай - една конкретна идея!
Докато набързо се справих със сутрешния си туалет, за кратко време изпаднах в сериозен съблазън да се накича с новото яке. Но бе крайно неблагоразумно да привличам вниманието на моите колеги и го оставих да се притайва в дъното на куфара. Навлякох отново старата си горна дреха и въоръжен с една пластмасова пазарна торба, на минутата след изтичането на половин час се изправих пред рецепцията.
Бях отново подранил.
Вероятно, когато поставяше някакво изискване за време, Василев имаше пред вид неговите подчинени, но не обезателно и себе си. Впрочем, вторият член на нашия колектив също още липсвваше. След някое време ми писна да стоя изправен немил-недраг сам пред гишето с дежурната чиновничка, която ми се стори, че ми хвърля иронични погледи и излязах навън на улицата пред хотела.
Тук се постарах да се разнообразявам, разглеждайки минаващите покрай мене пешеходци и превозни средства. Облеклото на немногобройните минувачи ми се стори на външен вид твърде непретенциозно и това ме успокои, че моето старо палто няма да прави впечатление.
Пък и кой ли щеше да се заинтересува за мене!
Преди появяването на останалите, зърнах от хотела да излиза възрастна, по моите представи с вкус облечена жена, която носеше на главата си шапка, много напомняща оная, която бях купил в Комарно за моята майка. Това ме зарадва, че мама ще стане притежателка на модерна чешка шапка.
Както на всичко на тоя свят и на тазисутрешното ми чакане дойде края.
Василев и Станоева се появиха заедно. Почти с четвърт час закъснение.
Всеки от тях бе въоръжен с по един внушителен по размер, празен сак.
- Ах, ти си бил вече на линия! – провикна се вече в познатия маниер в подобни случаи моят началник – Добре, че не останахме вечно да те чакаме вътре. От къде ти дойде на ум да излизаш навън на улицата, след като бях наредил да се чакаме пред рецепцията?
По такъв начин той прикри собственото си закъснение и дори не се посвени да ме обвини мене в некоректност.
Позволих си да отвърна – Стана ми скучно да вися... – което озвначаваше, „... като измамен любовник“. Но последното предпочетох да задържа зад зъбите си.
- Хайде, да вървим някъде да закусваме! Че всички сме гладни, а ни
предстои и много тичане цял ден! - дипломатически отклони темата Василев. Но ми направи ми обаче впечатление, че моят отговор твърде не му се понтрави.
Предоставих на останалите двама да ме водят. Не само къде да закусим, но и по-нататък. За разглеждане на града не оставаше време. С помощта на една карта на Прага, притежание на Станоева и опита на двамата от минали посещения на чехословашката столица, на тях се отдаде да намерят подходящи превозни средства от градския транспорт, с които повече или по-малко оптимално да се придвижим към нашата цел – централната търговска част на града.
Пътувахме първо с един малко пораздрънкан, подобен на софийските
трамваи, след това с метрото. Накрая попаднахме на обширен площад, заобиколен с многоетажни постройки, някои доста стари, долните етажи на които бяха украсени от добре подредени витрини. В дъното на площада забелязъх, че се издигаше старинен паметник.
- Тук на „Венцелския площад“ има магазини за всичко! - информира ме Василев.
Аз потръпнах при мисълта, че съм попаднал на това историческо място!
Останалите двама не издаваха вид да се интересуват от нещо друго, освен магазините наоколо.
Начело със Станоева, която днес се показваше необикновено оживена и инициативна, се насочихме към входа на един многоетажен универсален магазин. Моето съзнание остана за дълго потиснато с мисли, че по паветата на улицата зад гърба ми в близко минало се бяха разиграли съдбовни за чехословашкия народ събития. Искаше ми се да видя мастото, на което още недовършил второто десетилетие на своя къс живот Ян Палах в безсилието си срещу съветските танкове се бе самозапалил на 16.
януари 1969 година.
Но бе настъпил часът да правим нашите покупки.
3.
По мнението на колежката се намирахме в един от най-големите универсални магазини в чехската столица. Тук имаше действително всичко. Или почти всичко. Моите усилия да открия каквото си бях наумил да поднеса на Даниела, останаха за съжаление отново напразни.
Почти целия предиобяд прекарахме в кръстосване на необзоримите просторни етажа на магазина. Едно от първите неща, което си купи Станоева бе скъп моден пуловер. По мостра и разцветка много напомнеше тоя на Даниела от немския каталог, който разглеждахме върху нейното бюро в Дирекцията. И който приятелят на семейството, наричан от нея чичо Панайот, само за два дни й беше доставил от Западен Берлин.
Що се отнасяше до мене, никога не съм изпитвал страст към шопинг - правенето на покупки. Наред с всичко ми се налагаше да се въздържам, защото се опасявах да не би парите ми да се привършат, без да съм решил моя основен проблем - какво да поднеса на Даниела. Все пак ми се отдаде поне да се сдобия с подарък за нейните родители. Взех им, при това на сравнително изгодна цена, един попаднал в очите ми сервиз от шест стъклени бирени чаши. Подобен на оня, който видях неотдавна на вечерята у тях. С тази разлика, че моите чаши бяха декорирани с цветни забелижителности на чехската столица, а пейзажите на сервиза на семейство Неделчеви бяха немски. В тая връзка, тъй като в куфара ми нямаше много свободно място, се видях принуден да купя и една нова лека спортна чанта, която ми се понрави на вид и цена.
На един щанд в отела за спиртни напитки открих бутилки с „Бехеровка“ и
побързах да се погрижа и за чичо Сашо. Бях неприятно изненадан, че цената тук в столицата беше значително по-висока от тоя в Комарно. Но нямах вече друг избор. Накрая се изръсих допълнително и за едно привлекателно на вид, пъстро етикетирано чешко бренди, което би трябвало да изрази моята благодарност към баджанака на Даниела. Нали чрез намесата на неговия брат техническия директор на Генералната дирекция е бил придуман да ме върне в състава на екипа на Василев... Някъде в дъното на душата ме лъхна привлекателна представа, че покрай поднасянето на тоя подарък ще ми се отдаде вероятно и възможност да срещна отново по-малката дъщеря на другаря Найденов...
Гласът на Василев ме върна към реалната действителност.
- Ти си бил много чуден човек! Изглежда притежаваш някаква первезна необходимост да вършиш винаги всичко наопъки на онова, което правят нормалните и разумни хора. От България не донесе тук нито една бутилчица, а тук за мое страхотно изумление си даваш парите за чешки алкохолни буклуци, които на всичко отгоре са и премного скъпи!
Опитах се да му обясня за задължението ми поето по отношение на „Береховката“. Що се отнасяше до втората бутилка, понеже нещо се почувствах раздразнен, си позволих да добавя – Конякът е за един приятел, на когото до голяма степен дължа моята реабилитация в екипа за Комарно, който зная, че много обича да се почерпва с чуждестранни питиета!
Стъписах се донякъде, след произнасянето на последните думи. Очаквах Василев да се раздразни! За удивителна изненада, той в момента не направи нов опит да ме убеждава в неговия собствен принос за моето повторно делигиране. Вместо това предпочете да се заинтересува – Още ли не си се погрижил за твоята годеница? Да не си решил да й поднесеш някоя кутия със шоколадени бонбони или флаконче евтин одеколон?
- Не знаех, че можете да имате до такава степен лошо мнение за мене! Но добре, че го направихте на въпрос. За подаръка, който имам желание да й направя, се нуждая от помощ. Трябва да отидим някъде, където се продават акварелни пейзажи с изгледи от Прага!
Той ме изгледа отново с присвити очи и доста имагинерно.
- Да не си донесъл в чорапите си няколко наполеона, че възнамеряваш да търсиш такива неща?
- Мога да се задоволя в краен случай и с фотографна репродукция. Освен това, млади и безименни художници продават произведенията си на достъпни цени за да се нахранят. Чувал съм, че в Париж имало такова място на един мост на Сена. Впрочем, миналата година в Несебър купих два не лоши акварела на страшно нищожна цена.
Той ме наблюдава мълчеливо, но с нескрито удивление няколко секунди, след което произнесе с разочарование – Тук струва ми се, че забравяш че е Прага! Къде си тръгнал да летиш из облъците!
Неочаквано в разговора се намеси варненката.
- Знаете ли какво? Може би не е лошо да се опита все пак на Карловия мост над Молдава. Там бях виждала млади художници да предлагат на туристи свои произведения. Но, неизвестно на какви цени.
Идеята й ми дойде отръки. Но как можех да стигна до този мост? Останалите двама нямаха вид да проявяват интерес да ходим там.
Продължихме да обикаляме щандове и етажи. Постепенно се изморих, и още повече отегчих. Не ме интересуваше какво купават останалите двама. Отдаде ми се, макар с дълги уговорки да убедя Василев на последните етажи да не обикалям навсякъде с тях, а да ги чакам на пейките по площадките до ротационното стълбище. Каквото забелязах да правят по-възрастни съпрузи, които оставяха тяхните половинки да задоляват самостоятелно шопинговите си потребности. Получих разрешение, при това без този път да се налага да му оставям паспорта си в залог. Изглежда и за тях бе изгодно да не им досаждам с присъствието си.
Към обяд приключихме с посещеннието на този магазин. Чантите и на двамата ми се видяха солидничко попретъпкани.
4.
Обядвахме в някакво заведение, което ако се не лъжа носеше наименование „У флеху“, или нещо от този род. За всеки случай и тук имаше много хубава тъмна бира. Може би от нея се почувствах изморен и лишен от желание да тичам по други магазини. Проблемът – подарък за Даниела продължаваше да ми тежи. И то, все по-застрашително!
- Къде се намира този мост, по който художници продавали свои произведения? – Заинтересувах се предпазливо, отправейки въпроса към Станоева.
- О, доста далеч от тука! – отвърна тя. – В старата част на Прага.
- Много ми се иска да отида до там. Може би ще ми се отдаде да купя нещо подходящо за реабилитация за „червената роза“ на софийското летище!
Василев не остана възхитен от моето намерение.
- Не ми се иска пак да те пускам да скиташ на собствена глава из чуждия град. Прага е много по-голям от Братислава.
- Не виждам друга възможност къде мога да търся каквото съм си наумил да взема за Вашата колежка от Плановия отдел! – опитах последния си коз, с надеждата, че и той е донякъде заинтересуван от моите отношения към нея.
Той не отвърна и се понамръщи. Но останах с впечатление, че последата подробност оказа някакво въздействие. Неочаквано на помощ ми се притече Станоева.
- Аз имам едно предложение! Вие двамата по мъжки да отидите до там, а аз в това време мога да се позавъртя още тук-таме, докато си изхарча и последната крона. В Прага не съм за първи път и няма никаква опасност да се загубя. – След това се обърна към Василев – Привечер, най-късно до шест часа, ще си бъда в хотела.
Нашият началник направи още по-кисела физиономия, но след кратко размишление (изглежда, че и на него му бе писнало да тича подире ѝ от щанд на щанд) се съгласи да предаде фронта.
- Покрай вас двамата за два дена ще ми побелеят преждевремено косите! Но трябва да се помогне на другаря Маринов да намери подходящ подарък за годеницата си! – След това се обърна към варненката – А ти внимавай да се объркаш нанякъде! Или да не те награби някой чех!
- Не съм по чехите! Не са моя тип! – усмихна се Станоева.
- Най-късно до шест часа, те искам жива и читава, обезателно да си хотела!
Тя кимна с подхилване успокоително глава.
Струва ми се, че по-малко или повече, всички останахме доволни от постигнатото решение. Напуснахме ресторанта и пътищата ни с дамската представителка на нашата делегация се разделиха.
Василев забрави да й вземе в залог паспорта. Но не го направих въпрос. Когато останахме двамата с него сами, той побърза сам да се оправдае, за днешното си ново нарушение на правилата.
- Ах, тия жени! Когато стане дума за обикаляне по магазини, а и за някои други работи, когато им се отвори ищаха – нямат насищане!
Побързах да го успокоя.
- Мога да Ви уверя, другарю Василев, че в моят отчет няма да бъде споменато, че сте разрешили отцепване на другарката Станоева!
Той ме изгледа не твърде нежно, но предпочете отново да замълчи.
----
В близост до вече познатата станция на метрото, на която дойдохме до Венцелския площад моят началник се поспря и взе нещо да се оглежда.
- Някъде тук наблизо, струва ме се имаше банка! – промърмори изненадващо той.
- За какво ни е нужна банка? – ококорих очи аз.
-Как за какво? От банка може човек да си купи пари. Ти не би ли се възползвал от възможността да си обмениш още десет лева?
- Но нали сторихме това още в Комарно?
- Не философствай много, а я пусни твоите способности на чужди езици,
за да разбереш от някого, къде тук наблизо се намира някоя банка!
Без да задавам повече излишни въпроси се заех да изпълня неговото
поръчение. Вторият опит се оказа сполучлив. Банка имало действително и то доста наблизо.
Изпълнен с любопитство последвах моя началник по петите, който необикновенно усърдно ускори крачките си в указаната посока. Пред входа на банката, без да се церемони той изненадващо ми подаде една нова, празна митническа декларация, снабдена с печат от Софийската митница.
- Попълни я както трябва със всички подробности и си приготви десет лева! – Заяви безцеремонно той и сам, след като хлътнахме вътре незабавно се зае да попълва една друга подобна бланка.
Останах силно изумен, но постепенно започнах да попривиквам да не проявявам излишно любопитство и безмълвно последвах примера му. Той бе готов преди мене, но ме почака. След това нареди:
- Тръгвай подире ми и прави какво правя аз!
Застанахме на едно гише.
Той подаде неговата декларация с подкупваща усмивка на чиновничката. Тя измърмори нещо след като я огледа, но дори също му се усмихна и му обмени десет лева. Същото стори и с „моята декларация“.
Като излязохме навънка Василев ми обясни.
- Напоследък в някои банки в Чехия си затварят едното око и при добро настроение обменят на българи, ако ги намерят за симпатични, още по десет лева!
- Изглежда, да съществува от чешка страна интерес към български левове!
- Не се задълбочавай в излишни подробности! Важното е, че днес имахме късмет! – заключи той. – За акъла, който ти дадох, можеш да почерпиш, но преди всичко да се погрижим за подаръка ти за моята колежка! Той е много важен за тебе!
Искаше може би да каже – „За нас!“ Иначе, положително нямаше да ме направи съучастник в манипулацията с обмяната. Във всеки случай, по тоя начин двамата притежавахме вече една обща тайна, за която никой нямаше да спомене в отчета си пред Софийската дирекция.
5.
В първата попаднала ми пред очи кафе-сладкарница побързах да поканя Василев на чашка кафе. Той не отказа. Продължихме понататък. Макар и с известви усилия ни се отдаде да се доберем до търсения район от старата част на града. С разпитване, след като сменихме няколко превозни средства попаднахме в квартал, в който улиците бяха станали по-тесни, къщите старомодни и по-ниски, а някои - бяха дори с прозорци прикрити с поизгнили с годините дървени капаци и заключени с архаични катинари от праисторически времена. Намерих местносноста за интнересно кътче на „Златната Прага“! Но не разполагахме с време за зяпане.
Малко по-нататък улицата стана стръмна и пред очите ни се разкри импозантна постройка, която както Василев ми обесни, била т.н. „Стария дворец - Храчин“, в който се помещавало и съвременното правителство. Пред желязна ограда с позлатени върхове на портата караулеше почетна стража. Продължихме, без да обръщаме внимание на някои туристи, които се въртяха наоколо с окачени на шиите фотоапарати. Не биваше да
губим много време, понеже постепенно беше започнало и леко да се посмръчава.
Най-сетне усилията ни се увенчаха с успех. Пред нас се откри Вълтава, а на нейния фон – снагата на прочутия Карловски мост. Бях го виждал досега само на кино. Подобно на французите, които в тяхнитне филми не пропускат да покажат Айфеловата си кула или Триумфалната арка, чехите когато действието в някой техен филм се развива в Прага и те също не правят изключение с Карловския мост.
Моят интерес в момента бе насочен не към архитектурните прелести на
моста. С радостно вълнение забелязах в неговата начална част нещо като като бит-пазар! И което бе най-важното, когато дойдохме по-близо – че между предлаганите за продан сувенири, не липсваха и картини. Повечето бяха върху платна, изрисувани с маслини бои, чиито цени не бяха за моя джоб, но тук-таме не липсваха и пейсажи и фрагменти с водни бои или туш. Дори, някои и с молив. Насочих моето внимание към тях!
Брадати (в болшинството си!) художници, в оръфани джинсови облекла, с тлеещи в уста угарки, или подгряващи се от време на време с глътчици от малки плоски шишенца, които незабавно изчезваха във вътрешно джобче на якето им, правеха опити да привлекат вниманието на туристите, предимно с вид чужденци, към тяхните произведения.
След като обходихме два пъти моста на длъж и шир, се ориентирах към
една не голяма по площ, но интересна по мой вкус рисунка със син туш, представляваща под много интересна перспектива на фона на реката сегмент от мостта върху който се намирахме. Тя ми се понрави. Намерих я за интересна и подходяща за целта. Но, колко ли можеше да струва? Не забелязах окачена цена.
Млада жена, в окърпени дънки и груб, плетен на ръка вълнен пуловер, на врата с романтична небрежност преметнат пъстър вълнен шал, забеляза проявения от моя страна интерес. Беше продавачката и вероятно и самата художничка. По нейното, не лишено от привлекателност лице преплъзна предизвикателна усмивка и тя ме заговори любезно на чешки, като с грациозно движение на ръка се постара да привлече вниманието ми върху нейното произведение, пред което бях застанал. Говореше бързо и не успях да разбера почти нищо, но толкова интересно напевно, че в крайна сметка се заинтересувах – Цо костуя? – посочвайки с пръст предмета на моето внимание.
Не бях много положителен до колко успешен бе опитът да проговоря и аз на уж чешки, /впрочем не бях много сигурен дали понятието употребено от мене за „колко струва“ бе на чешки или полски. Тя обаче ме разбра и незабавно произнесе в крони някаква цена от крайно неприемлив порядък.
- Фюуууу! – изтръгна се спонтанно от устата ми и направих намръщена физиономия.
- Очень много деньги! – Постара се незабавно да ми се притече на помощ Василев.
Тя му хвърли къс, не много нежен поглед и сви непричьом рамене, без да намери за необходимо да продума каквото и да е повече. Дали не ни взе за руснаци? Надали особено благоприятна предпоставка за постигане на добра цена на местната територия.
- Ние сме български туристи и за моите скромни финансови възможности, една цена от назования от Вас порядък е неизплатима! – Побързах да се намеся, също на руски, понеже моят арсенал от псевдо-чешки език се бе изчерпъл.
Стори ми се, че след като обявих, че сме българи, нейната физиономия придоби малко по-приветлив вид. Явно, че тя разбираше руски. Отговори, обаче, с няколко сравнително сухи думи на английскси. Те прозвучаха на нещо като въпрос. Направих опит да прехвърля разговора на немски, но тя пък незабавно заяви, че не разбира този език.
Понеже бях хвърлил око на рисунката, бях заинтересуван по някакъв начин да се постарая да смъкна цената. Но как? Докато тя мълчаливо се зае да пали цигара, което можеше да означава и край на нашите преговори, направих опит да се усмихна по начин, можещ да означава и още нещо и отново преминах отново на руски.
- Ако все пак имате интерес да ми продадете Вашата рисунка, разбира се на по-поносима за моя джоб цена, налага ни се по липса на по-добра възможност, да се разговаряме на единствения чужд езек, който до някъде и двамата, макар и... не добре... владеем, все пак да се поразберем!
Ефектът ми се стори донякъде положителен. Тя проговори на много лош руски със силно чехски акцент.
- Като на българин, аз обичам Вашето черноморско крайбрежие, бих могла да склоня на известна отстъпка. Но моля, не забравейте, че моята така наречена от Вас „рисунка“ е художествено произведение на специален жанр малко известна старинна азиатска техника - корените на която се крият в древен Китай! – Накрая, дори добави: - В Европа са единици художниците, които практикуват тоя стил! Тушът се нанася не с читка, а със специално подострено птиче перо.
Постарах се от моя страна да реагирам в аналогичен маниер.
- Радвам се, че сте останали с приятни спомени от моята родина, госпожице! Аз съм за първи път в Чехословакия и утре си отивам също с най-добри впечатления. Трябва да Ви призная, че съм възхитен от Вашия пейзаж, който би представлявал незабравим спомен от Прага!
Тя понабръчка чело, явно в размишление и заяви с примрежена усмивка
– Понеже сте ми симпатичен и като българин, бих Ви направила един рабат от сто крони!
Това бяха само десет лева!
- Не разполагам за беда с толкова много чехска валута! – Въздъхнах с изкрено съжаление.
- Съжелявам господине, но това е моят хляб! Не съм в състояние да правя подаръци!
Забелязах, че Василев бе склонен след дълго мълчание да се намеси, но му направих занак да не прави това. Тя от нейна страна прояви нова инициатива.
- Ако все пак желаете да си отидите със спомен от „Златна Праха“ – тя произнесе „г“-то като особено меко и напевно „х“ – мога да Ви предложа например тази картина, също от Прага, която можете да получите по-евтино!
Предложението й може би не бе напълно за пренебрегване, но аз си бях
наумил нейната друга „рисунка“ с моста! На свой ред, поклатих отрицателно с глава. В същото време си правех сметка, че ако платя колкото тя искаше, Василев положително ще ми иска сметка, от къде имам толкова много крони!...
Изпаднах в мълчеливо размишление, по време на което от гърдите ми се откъсна трогателна въздишка.
- Разполагате ли с достатъчно български пари? – Изненадващо се заинтересува тя.
- Не с много. – Отвърнах предпазливо. В същото време съобразих, че вероятно и тя, подобно на моя съсед от работната група Манфред Хофман, има намерение да летува в България.
Пазарлъка ни се проточи. В края на крайщата, закупването на произведението в стил „китайското изкуство“ погълна значителната част от остатъка от парите от сина на приятеля на моя баща, плюс още 20 лева български пари.
6.
Напуснах „Карловия мост“ с противоречиви емоции. От една страна бях доволен, че ми се бе отдало да се сдобия с един смятан от мене достатъчно оригинален и скъп подарък, който вероятно щеше да я изненада и то предполагам, приятно! Същевремено, в стомаха ме глождеше и то болезнено едно неприятно чувство, че се бях значително „изпързалял“ в цената!
Но какво да се прави? Човешкият живот е действително нещо като шахматна партия. А в шахмата често възникват ситуации, в коите се налага да се правят жертви. И то, не само на пешки!... Даже и да не донесат успех, това прави партиите много динамични и емоционални!...
Като се отдалечихме на известно разстояние, Василев ме тупна по рамото.
- Ето, че свършихме и тази, най-важна работа! Голям пазърлък му удари!
И... интересно, от къде извади тази пара!
Възползвах се от правото да не отговоря. Той продължи.
- Впрочем целта, както се казва оправдава средствата!... Но времето напредва, а трябва и аз да се погрижа за жената, че ако се завърна с голи ръце, не ме чака нищо добро!
В един конфекционен магазин за модно дамско горно облекло той набързо купи едно дамско шушлечево яке с подплата, подобно на моето. Но червено. Не зная колко модерно бе то, но забелязах, че наброи цена
значително повисока от тая, която аз платих за моето яке в Комарно.
---
Междувремено сдрачът над чехословашката столица в късния есенен следобяд започна да става все по-плътен и ние се ориентирахме да търсим подходящо превозно средство от градския транспорт по направление на нашия хотел. Нещо, което не се оказа много безпроблеменно. Василев ми беше казал номера на някакъв трамвай и предоставил отново на мене да разпитвам насрещни минувачи. Една възрастна женица ми посочи позлатен кръст над църковно кубе, който едва се забелязваше да се подава над покривите на съседните сгради в западно направление и на много по-добър немски език от моя обясни, че там покрай някаква катедрала минавала въпросната трамвайна линия.
Слава Богу, след не малки усилия по едно време попаднахме на някаква улица „Кариова“, на която на фона на многобройни църковни кубета открихме трамвайна спирка, по чиято линия се движел нашият трамвай. Имформационната табелка на спирката показваше, че той току-що бе отпътувал в нашето направление. Наложи ни се да чакаме следващия. По едно време периферно погледът ми попадна върху витрината на музикален магазин, който се намираше точно гърба на нашата спирка. Наред с изложените музикални инструменти бяха разхвърлени и няколко нотни партитури. Понеже разполагах с още малко крони, ме осени нова, малко парадоксална идея и ми се прииска да надникна в тоя магазин, което предизвика учудване у моя началник. Особено, след като запитах:
-Другарю Василев, може ли за малко да влезем и тук? .
Той ме изгледа, както казват „със сивото“ на очите си.
- Сега пък, какво те прихвана?
- Иска ми се да купя още нещо!
Физиономията му продължи да излъчва гарнирано с недоумение удивление. Той присви устни и отправи озадъчен поглед към витрината. Явно не беше в състояние да разгадае, какво бе привлякло моето внимание.
- Днес, ти окончателно ме изхвърляш в тъч! – изтръгна се полугласно от устата му. Но без да обели повече нито дума, сам пристъпи прага на магазина. Изглежда му беше скучно да чака трамвая.
Отварянето на вратата предизвика мелодично издрънкване на малка камбанка. Попаднахме в едно сравнително не твърде просторно и кой знае защо, малко скъпернически осветено помещение почти без клиенти, в което се натъкнахме на солиден избор от духови и ударни инструменти и богат асолртимент на всевъзможни модели китари. Последните като че ли привлякоха вниманието и на моя шеф.
Аз от моя страна залепнах незабавно на щанда в дъното на магазина. Стената бе заета от рафтове, които съдържаха напъхани маса нотни партитури.
Една пъргава продавачка моментално изникна пред мен и учтиво предложи помощта си, ако й обясня от какво се интересувам. Нейният напевен местен диалект звучеше също като този на художничката от моста.
- Търся нещо не много обемисто, но „красиво“ за една бъдеща концертна пианистка! – спонтанно се откъсна от устата ми на български.
За моя изненада тя изглежда ме разбра и не след дълго пред мене нареди няколко тетрадки с произведения на различни автори, между които вниманието ми бе назабавно привлечено от корицата, на която успях да прочета:
LUDWIG VAN BETHOVEN
Aus KLAVIERSONATE Op. 31 Nr.2 b-moll
(„STURM SONATE“)
Един бегъл поглед върху няколко листа не ми говореше почти нищо за трудността на изпълнението на известната бетховенова „Соната за бурята“, но игнорирайки въпроса - „Дали Евелинчето би било в състояние на нейното ниво да я свири?“...се отправих към касата. Докато в това време Василев се бе отдал на разглеждане на една електическа китара. Цената на бетховеновата соната, която остана скрита за него, погълна лъвската част от остатъка на моите крони, но аз се надявах, че ако не на дядото, този подарък за внучката ще произведе пикантно впечатление на дамите в семейството, особено на нейната „маминка“, както тя наричаше баба си.
В същото време ме облада едно не много възторжено усещане, че ако се съди по последните ми покупки, бях се вече сериозно ориентирал да се „продавам на Дявола“.
- Ти ме смайваш все повече и повече с твоите ексцентрични подаръци! – Сподели с мене Василев, като напуснахма магазина. – Не ми беше известно, че си се интересувал и от музика.
- Пресилено е да се каже. Обичам наистина да слушам класическа
музика, на ученически години свирех дори мъничко на цигулка, но моята музикална кариера се ограничи в участието ми в пионерския градски оркестър и малко по-късно, завърши в „симфоничния оркестър“ на нашата гимназия. Не съм роден за цигулар. Малките ми пръсти са по рождение изкривени навътре и това налага при всяко ползване на малкия пръст да си изтеглям ръката с една позиция нагоре... След не повече от една година престанах да вземам уроци още в прогимназията.
Не зная дали под влияние на моето обяснение, или други причини той ме изгледа някое време мълчаливо. След това неочаквано запита:
- Защо ти са тогава тия ноти?
- Те са за пиано. Дъщеричката на твоята колежка от плановата служба свири на пиано.
Долната устна на другаря Василев се повдигна бавно нагоре и припокри горната, докато веждите му полазиха също така малко по-нагоре. Няколко секунди прекара в целомъдрено мълчание.
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
