Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
1.
Чувствително поизморени от перипетиите през напрегнатия ден, се довлякохме в хотела доста след като прословутият пражки часовник с дванадесетте кукли-апостоли бе вече отброил осемнадесет часа. Заварихме варненската колежка във фоаето, удобно разполежена в мек фотьол в компания с непозната млада, със солидно позакръгленичка фигура жена. В момента на нашето появяване елегантно преметнали крак върху крак с цигара в ръка, двете беседваха целомъдрено.
Василев се насочи незабавно към тях. Аз го последвах малко ритердандо, недоумявайки каква можеше да бъде тази жена. Във всеки случай би трябвало да е българка или рускиня, тъй като не ми известно варненската научна сътрудничка да владее други езици.
Моето удивление нарасна още повече когато компаньонката на Станоева, след като театрално изпусна струя цигарен дим, се поизви за да посрещне нашия шеф, при което най-фамилиарн се провикна на висок глас:
- Василе, ти си бил голяма хаймана, бе! Къде скитосваш чак до това време? Ако те обадя на жена ти, че цял ден не си се вяснал в хотела и че с твоя нов млад сътрудник сте се запиляли да търчите по чешки мадами, няма да ти се отрази много добре на здравето! - при това с един интензитет на тона на нейното плеадое, който накара мнозина от близкостоящите да извият глави.
Без израз на каквото и да е смущение той се ръкува подчертано любезно с нея и отвърна с аналогична насмешка:
– Да се надяваме, че няма да го сториш! Освен това, моята любима съпруга ще получи такъв супер подарък, който току-що закупих, че няма да обърне внимание на твоята клюка!
Стана ми окончателно ясно, че двамата се познаваха и то отдавна и видимо – много добре. При това, както се виждаше, никой от тях нямаше вид да е изненадан от срещата. Нещо, което ми се стори крайно удивително.
Докато Станоева се ограничи да размени няколко общи приказки с нашия шеф, то втората личност веднъж отворила уста, изглежда не бе лесно да я затвори. Тя продължи да затрупва нашия шеф периферно с вълна от въпроси, дори да се интересува как е преминала сесията в Комарно. По едно време, докато аз продължавах да се държа дискретно на почетно растояние, подочух тя да казва:
- Все пак, шегите настрана, къде се заблеяхте чак досега? Краченцата ми
се разтрепераха от глад, докато ви чакаме за да отидем да вечеряме!
Изказаното намерение от нейна страна – „да вечеряме заедно“ окончателно ме убеди, че появяване на сцената на тази жена не е случайно, което ме направи още по-любопитен. Погледът ми интуитивно пробегна към нейните „краченца“. Тяхната конструкция ми се видя в напречно сечение нещо преоразмерена. Но в тон с актуалния моден тренд те се наслаждаваха на съвършенно нови чешки ботинки. При това, далеч не евтина конфекция. Позата, в която непознатата се бе разположила на фотьойла, предлагаше още щедри понататъшни подробности, които може би биха заинтересували Рубенс или някои съвременици с по-друг вкус , например от мюсюлманско потекло.
Непозната изглежда продължи да се чувства със задоволство център на внимание и не престана да се разпорежда:
- В хотела, както проверих, няма ресторант и трябва да видим къде наоколо може да открием подходящо за вечеря заведение!
Изглежда, пък и ако се съди по външноста й, яденето бе изписано с главни букви в програмата на нейното житие и битие.
- Преди всичко, трябва да оставим нашите покупки горе и да си придадем малко по-подходящ за вечеря с дами вид! – отвърна Василев. Правеше впечатление, че в гласа му липсваше тонът, с който той в последните дни говореше като ръководител на нашия екип. Нещо повече. Неизвестно защо, към нея той проявяваше необикновено внимание. Във всеки случай, не подочух нито думичка от негова страна, с която да се опита с нещо да й противоречи или сам да предложи както и да е. Последното се потвърди и след като въпросната личност, удостоявайки ме най-сетне с мъничко внимание, му направи поредна забележка :
- Преди това, струва ми се, би могъл да ме представиш на останалата част от твоята делегация !
- О, да!... Това е другарят Стефан Маринов, инженер от проектанския институт по корабостроене, когото очаквам в близко бъдеще да дойде за мой помощник в техническата служба на нашата дирекция, като специлист по проблемите на стандартизацията, с която ни предстои активно да се занимаваме и в бъдеще. А това – обръщайки се към мене той посочи с подчертано изискан жест въпросната дама – е една съгражданка, добра моя позната, която по същото време с нас се завръща в София, след гостуване на приятелско семейство в Прага!
Обстоятелството, че изброените подробности от житието и битието на въпросната особа бяха предварително добре известни на Василев, породиха камара удивления у мен. Последната подробност ми попречи да намеря подходящо обръщение към непозната и се ограничих до колкото ми бе възможно само любезно да и протегна ръка.
Тя реагира с едно не прекалено елегантно ръкостискане, при което произнесе в стил на Роджър Мур в ролята на „007“ - „Дановска. Мария Дановска. – след което добави, кой знае защо, с подчертано мазна усмивка - Много ми е приятно да се запозная с един бъдещ нов млад служител в дирекцията!“
Нейното фамилно име предизвика у мене допълнителен шок. Вероятно пред мен стоеше съпругата, или друга родственица на началника на службата за връзки с чужбина в главната дирекция – другарят Дановски, който неотдавна беше ни снабдил със самолетни билети за връщане от Прага?!... (!)
Започнаха постепенно да ми се изясняват някои неща. По-скоро – да възникват нови въпроси.
Защо бе необходимо да летим заедно с нея обратно до София?...
2.
На път нагоре по стъпалата, /нашите стаи се оказаха на третия етаж, си позволих да полюбопитствам:
- Тази личност, да не е случайно... съпруга на Вашия колега другаря Дановски?
Той потвърди моето предположение с едно утвърдително поклащане с глава и в същото време не пропусна да добави – „Ти, другарю Маринов постепенно не е лошо да започнеш да се чувстваш също като бъдещ колега на другаря Дановски! Той, както може би си вече забелязал, е твърде значителна личност в нашата дирекция.“
Последната реплика на вошия шеф произнесени кой знае защо с подчертано нравоучителен тон, ме направи още по-любопитен по отношение на загадъчното появяване на сцената на нежната половинка на гореспоменатия от Василев дирекционен служител. Почувствах се, обаче възпрепятстван да задавам задаването на допълнителни въпроси и ние мълчаливо продължихме да изкачваме стълбището до третия етаж.
Малко преди да успея да завъртя ключа на вратата на моята стая бях заговорен отново от моя началник.
- Постарай се за не повече от четвърт час да се представиш в подходящ вид за заключителната вечеря преди нашето отпътуване за България!
Тонът с който моят шеф произнесе думичките „в подходящ вид“ и „заключителната вечеря“ възбудиха по различни съображения ново недоумение. Първата ми реакция беше едно спонтанно въпросително повдигане на веждите, след което се заинтересувах - „Къде смятате да ходим да вечеряме?“
- Понеже в хотела няма ресторант, трябва да се озърнем наоколо да потърсим нещо подходящо от тоя род.
- Защо да не отидим отново на заведението на самообслужване, където закусихме сутринта?
По лицето му пробегна лукаво подхилване.
- Не е подходящо! Другарката Дановска заяви, че желае да ходи на ресторант!
Последната подробност предизвика допълнителни компликации у мене. Василев по време на цялото ни пребиваване на чехословашка земя се проявяваше като не по-малък скрънза от мене. Особено, когато ставаше въпрос за посещение на заведение за хранене. От друга страна изпаднах в в сериозно неудобство, понеже моите финанси след подараците за фомилия Найденови бяха вече застрашително отънели.
- Знаете ли, другарю Василев, аз такова... след като се поизръсих прекалено здраво с последните покупки, не съм много за ходене по ресторанти! Може би, ще бъде по-добре да отида да хапна нещо там, където закусихме тая сутрин и да се прибирам в хотела. А Вие...
- Хайде, не се офлянквай! И престанани да се делиш от колектива!
- Но след като нямам достатъчно пари за ресторант...?
- Ще се оправим някакси! Не му мисли толкова, а се постарай след неповече от 15 минути да си готов! – припомни отново той.
-„Интересно, от кога другарят Василев стана толкова великодушен? Или пък притежава някакъв специален лимит за заключителна вечеря?“ – обади се гласът на единия от моити „близнаци“.
-„Поживьом, увидим! Гонят ли те – беж! Канят ли те, яж!“ – отвърна неговият събрат, който нещо напоследък струва ми се бе започнал да става по-склонен на компромиси.
---
Този път Василев бе необичайно точен. На минутата, след четвърт час, действително похлопа на вратата на моята стая. Зад гърба му забелязах Станоева. Не ми остана нищо друго, освен и аз да се присъединя също към „колектива“.
Долу вече и то подчертано нетърпеливо ни очакваше въпросната другарка Дановска. Стори ми се, с допълнително старателно изписани вежди и начервени устни. Щом ни забеляза произнесе в скороговорка - „Както ми обясни жената от рецепцията, само на две спирки трамвай №37 спирал пред един хубав ресторант.“
И без да чака за отговор, с едно динамично извъртване на 180 градуса се насочи към изхода. Василев чинно я последва. Варненската научна сътрудничка и моя милост също.
Откриването на ресторанта не ни създаде сериозни затруднения. Салонът не беше прекалено просторен, но обстановката подсказваше, че не се намираме в закусвална, нито в заведение от порядъка на онова, в което се хранехме в Комарно. Един обер ни отведе на леко продълговата маса за четири персони, където попаднах от лявата страна на съпругата на другаря Дановски.
Моята поръчка, след продължително изследване на цените беше изключително скромна. Ограничих се в рамките на най-евтиното меню. Това изглежда направи впечатление на дамата до мене.
- За мъж като Вас е изключено да се нахрани само с едно мършаво варено саламче и малко картофена салата! – Побърза да отбележи укорително моята съседка. При това ме изгледа с пропит едва ли не от съжаление поглед.
Изпаднах в ужасно неудобство.
- Вечерно време не е много препоръчително претоварване на стомаха! – отвърнах предпазливо, като се постарах да имитирам ролята на Даниела. Впрочем, от съвършенно други съображения.
За съжаление, изглежда не се показах достатъчно убедителен. Моята
мастита съседка прихна да се смее.
- На всичко отгоре, не умеете и да лъжете!
Още повече засрамен, се принудих да призная истината, на което от нейна страна ми бе поднесена нова изненада.
- Можете спокойно да си поръчате нещо по-свястно, без да му мислите за парите!
„Какво пък можеше да означава това!?“ – изблещи очи единият от моите близнаци.
„Покана за танц!“ – подшушна ухилено неговият събрат.
Спомних се, че съвсем неотдавна чух нещо от тоя род от устата на моя началник. Верятно, действително би могло да съществува някакъв контингент за заключителен банкет!
Докато се чудех как да реагирам, тя се обърна към келнера и му нареди да донесе още веднъж шнитцел по милански, каквото си бе поръчала тя, като при това сторнира моето „варено саламче“.
Стори ми се някак унизителна ролята, в която бях изпаднал и направих опит да протестиирам.
- Знаете ли какво, - обърна се тя отново към мене – я да оставим формалностите настрана! Нали сме си наши хора! Оставите Вашите предрасъдъци настрана и си похапнете нормално. Няма проблеми. За успокоение на особено чувствителната Ви съвест мога да ви кажа, че като компенсация Вие можете да ми направите също една малка услуга.
- Интерсно каква?! – Полюбопитствах обхванат от това „ново двадесет“ в още по-голямо неведение.
- Впрочем, нищо особено. Само утре на митницата да включите във Вашата декларация нещо от моя багаж. Една формалност, която няма да Ви коства нищо. Можете да бъдете спокоен, няма да Ви карам да прекарвате през граница наркотици! Просто бях на гости в приятелска фамилия тук, която това лято ни гостува в България и ние след като ги удостоихме с ред услуги и подаръци и сега те се реваншираха по начин, който направи багажа ми малко нестандартно обемист.
Няколко секунди прекарах в мълчание. Другарката Дановска побърза да добави повелително:
- По такъв начин ставаме „квит“ и при това още... добри приятели за в бъдеще! - последното допълнение прозвуча малко под сурдинка и бе придружено от едно леко намигване, което ме шокира допълнително. Но в момента моето внимание бе насочено в малко по друго направление. - Най-сетне ми стана окончателно ясно защо бяхме дошли до Прага!...
Честно казано, от моя страна в крайна сметка не можех да недоволствам. Все пак, в ситуацията в която неочаквано изпаднах тази вечер, това ми беше много лесно да освободя от неприятното чувство на неудобство и още нещо.
- Затова, обаче съвсем не е необходимо да ме черпите! – опитах се все пак да продължа да упорствам, при което почувствах как неприятно се изчервявам.
- Я престани, моля те, да се назландисваш!!
Нейните последни думи, произнесени подчертано на „ти“ бяха придружени от едно неочаквано интимно сръгване с лакет, допълнено от трудно дешифрируема за мен гримаса.
Почуствах се принуден да се откажа от понататъшна съпротива. Пък и сервитьорът в това време се беше вече отдалечил.
В заключение, малко „ни в нлин, ни в ръкав“ и доста ретуширано, си позволих в един подходящ момент все пак да добавя – „В България, ще се ви се издължа!“ - в отговор на което тя ми отправи с комично присвити устни въпросителен поглед поглед, който ме накара да се почувствам в още по-голямо неудобство.
В същото време от дружа стпана ме облада едно ново усещане – че следствие днешното напрегнато скитосване, се чувствах и сериозно поизгладнял.
---
Другарката Дановска малко по-късно поръча допълнително още бутилка вино, не след дълго – повторно още една и когато дойде ред за плащане, пое сметката. От страна на останалите двмама не последва каквото и да е съпротивление. Като „член на колектива“ се присъединих към тях.
Когато късно вечерта се прибирахме по стаите си, Василев ми прошепна съзаклятнически – „Нали ти казах да не се тревожиш за плащането!“
Позволих си да му отговоря, че това не ме прави особено щастлив, на което той реагира с физиономия, който можеше да означава нещо от порядъка – „Просто ле!“ Един израз, с който често в известни ситуации обичаше да си служи моят приятел Гиги.
Представителката на варненския НИПКИК, както напоследък посрещна всичко с дълбокомислено мълчание.
3.
На следващия ден едно претоварено „до козирката“ такси ни отведе на пражкото летище. Количеството на чантите и пакетите, които придружаваха нашата нова спътничка беше действително главозамайващо. Независимо от помощта на Василев и дамската фаланга на нашия екип, значителна част от „пътния багаж“ на другарката Дановска легна на моите плещи. Логическа последица от моята възраст, пол, ранг и не на последно място - моралното ми задължение след снощната вечеря.
На летището се натъкнахме на малка изненада. По неизвестни за нас причини полетът на самолета на „Балкан“ за София бил отложен с един час. След това с още повече. Наложи ни се скучно чакане. На първо време беше направено разпределение на пътните товари на Дановска между нас, които привидно трябваше да регистрираме като собствен багаж. В моята митническа декларация броят на пренасяните от мен пътни пренадлежности нарастнаха допълнително. На чело с един внушително обемист сак и също така огромен и тежък картонен пакет, върху който както ми бе обяснено трябвало много да внимавам, тъй като съдържал скъп порцеланов сервиз за хранене за шест персони.
Наложи се да прекараме още няколко монотонни часове в досадно чакане, което изглежда никому не беше много приятно. Дори съпругата на другаря Дановски постепенно позагуби словоохотливостта си след като не получи не само от мене отговор на въпроса – „Да не би да има някакъв дефект в нашия самолет, че не му разрешават да излети?“. Накрая всички изпднахме в мълчание. Всеки зает някак със себе си.
Постепенно, моите мисли, докато през прозореца на чакалната индиферентно наблюдавах пристигащи и злитащи самолети, по едно време ме пооткъснаха напълно от действителноста и пренесоха с няколко години назад в недалечното минало. Обстановката, в която се намирахме навя в съзнанието ми неочаквано мрачни картини на събития, разиграли се на територията на същото това летище по време на потушаването на така наречената от нашите медии „Контрареволюция“ в тази страна.
Аз лично, никога не сам бил негативно настроен срещу идеите на социализма. Имах, разбира се, проблеми с реалната действителност, но те бяха от съвършенно друг характер – разочарования, предимно на „идеалистическа основа“. Ядосваше ме обстоятелството, че това, което се пишеше по вестниците и говореше по профсъюзни събрания, не отговаряше на действителността. Независимо от всичко, подобно на много граждани у нас бях навремето дълбоко потресен - от начина, по който съветските танкове прегазиха легитимираното от народа правителство на Дубчек в тази социалистическа народна република. При това единствено, понеже това правителство на ЧССР се бе опитало да експерементира търсене на нов, по-независим собствен национален път към социализма.
Това бе и една от причините, които не споделих с никого, но която ме въздържа неотдавна да приема предложението на Партийния секретар и аз най-сетне да стана „член на Партията“.
Впрочем, напоследък, под влияние на особени обстоятелства, в някои отношения в мене бяха започнали да се се наблюдавахт „скокообразни качествения изменения“ в посока на повече прагматизъм... Откакто Съдбата ме бе инцидентно отвяла на софийски терен.
Така или иначе, в момента от някакво ъгълче на съзнанието ми изплува кратък разговор между шахматните дъски с един стар приятел още от ученическите години. Той бе доста по-млад от мен, но играеше и то твърде добре. Беше завършил военната академия и станал офицер. Служеше в гарнизон в друг град, но при една среща по време шахматен турнир, докато се разхождахме между игралните маси, ми довери главозамайващи собствени преживявания около тия събития. По-точно се оплака, че вече нервите му напоследък са до такава степен разбити, че не му позволяват да играе както трябва шах, понеже...
...неговата рота била включена като „солидарна подръжка“ на Съветската армия при „освободителната“ операция в края на шестдесетте години в ЧССР и получила „бойна задача“ да охранява пражкото летище. След като с парашутен десант „червените барети“ – специални съветски части – то било „освободено“ и почистено от контрареволюционни елементи“.
Но скоро за беда се оказало, че той и неговите още полу голобради в болшинството си войници в течение на следващите няколко денонощия попаднали при това в най-черния кръг на ада, след като им било заповядано да стрелят върху почти невъоръжени младежи, които правели отчаяни опити да си възвърнат обратно летището... Българските войници изпълнили поставената им задача, но всеки изстрелян патрон нанасял кървава болезнена рана в тяхните собствени души!...
Моят шахматен прител, той беше един особено чувствителен човек, подобно на Расколников – известият протагонист от романа „Престъпление и наказание“ от Достоевски изглежда също страдаше от неутешими угризения на съвестта, след като по силата макар на независимо от него обстоятелства неволно бил станал... макар и не по своя воля свидетел и дори съучастник в едно... не зная как да го нарека деяние.
... Далеч съм от каквито и да е било намерения да „съдя“ историята и политиката. При това не бива да се забравя, че не само в този случай. „Доброто“ и „Злото“ са две доста имагинерни противоречиви понятия, за които окачествяването със знак „плюс“ или „минус“ е нещо твърде РЕЛАТИВНО! Както всичко останало в сферата на т.н. „Голяма политика“. А и не само в гази област!
А що се отнася до така нареченат съвест,... на ПОЛИТИЦИТЕ, те независимо кога и къде по „Божия свят“, след като „се докопат до власта“ изглежда незабавно „продават съвеста си на „Дявола“, ако... изобщо някога са притежавали такава. Иначе трудно би могъл човек да си обясни, защо те никога на казват онова, което мислят, а що се отнася до това, което вършат... Във всеки случай. Нищичко от онова, което гръмко и многословно обещават .. По-добре и да не говорим за всичко това.
По онова време аз бях все още твърде млад и „зелен“ и моите разочарования се ограничаваха само в рамките на преживявания в реално съществуващия „социалистическия политически строй“... На който бях по силата на съдбата съвременник. Вече отдавна съм се убедил, че независимо от политическия строй, на тоя свят съществува само едно състояние на разделение на обществото - на „патриции и плебеи“!... Сиреч – на „властници“ и подтиснати....
Бяха ми необходими много десетки години, докато забележа, че моят баща е бил прав, когато навремето казваше, че „Човек, след като „налапа кокала“ автоматически „става лош“!...
Затова си остана пожизнено „вечен опозиционер“.
А както казва народът – „Крушата не пада по надалече от дървото.“
Но на това място в съзнанието ми се появява една стара поговорка – „Кучетата си лаят, но керванът си върви?... Тъй върви светът!
И изглежда по същество нищо никога няма да се промени!
Никоя „Велика революция“ не внесе дълготрайно каквото и да е съществено изменение на статутковато.
4.
Чешките митничари, при приемане на нашия пътен багаж, не ни създадоха никакво главоболие. Единствено на другарката Дановска и на мене се се наложи да доплатим за превишаване на допустимите 20 кг допълнителна такса. Но това, струва ми се, не доведе до болезнено затруднение от нейна страна. Аз получих още непосредствено след това от нея реставрация на моята допълнителна такса.
След изпълнение на формалностите около паспортните и митнически
контроли прекарахме останалата част чакане в един салон, намиращ се в съседство с някакво заведение като кафе-сладкарница. Цените в нея бяха в местна валута и ми позволиха да се освободя от последните останали крони, които все още се намираха из джобовете на сакото ми. В резултат моят пътен багаж нарасна с няколко симпатични бутилки чешко пиво, запушалките на които бяха обвити в златист станиол и в мои очи бяха доста скъпи. Знаех, че чичо Сашо ще се зарадва от един подобен сувенир. Направи ми впечатление, че Станоева в същото време направи посещение на намиращия се в съседство „duty free shop“ от където се завърна с пъстра пластмасова торбичка.
Най-сетне високоговорителят ни призова да заемем местата си в самолета. Василев и варненската колежка този път се намериха зад гърба ми, а аз бях удостоен с честта да правя компания на другарката Дановска. Въпреки, че въпросната дама бе в значително по-лека категория под тая на моя спътник при полета от София до Будапеща, габаритите и на нейното тяло проявяваха известна тенденция да прекрачват границите на облегалката. Особено, когато се поувлечеше в разговор и се опитваше да си покаже по-убедителна. Или... по-„внимателна“. А тя, както се показа още вчера, не беше от мълчаливите. Разбира се, елементарната учтивост и проявената от нея снощи щедрост в ресторанта, изискваха съответно „кооперативност“ и от моя страна.
Нормално някъде към 19 часа и 30 минути следваше да се приземим на софийското летище. Действително, малко преди това на гърба на командната кабина се появи надпис „Затегнете коланите!“ и скоро почувствах, че носът на самолета постепенно започна да се насочва надолу. В момента бяхме подложени на много лоши метеорологически условия, следствие на които изпитвахме застрашителни клатушкания особено в заключителната част на полета. През бордовите илюминатори в ляво и дясно не можеше да се наблюдава нищо повече от проблясъците на чести светкавици, прескачащи по небосвода. Всяка от тях предизвикваше вълна от паника у моята съседка и водеше до... тенденция към все по-осезателна близост на нейното тяло. Моите опити да я успокоя, че самолетите са защитени срещу атмосферни смущения останаха напразни. След всяка поредна мълния ръката й търсеше утеха под моето рамо.
Очаквах с повишено нетърпение края на нашия полет, но изведнъж ми се стори, че изненадващо самолетът отново започна да набира височина. В следващите секунди ме обзе даже чувството, че кръжим над летището около някаква имагинерна ос. Малко по-късно повторно започнахме да се приземяваме, но... отново не се стигна до контакт на нашите ходови колела с пистата и пилотът насочи самолета отново нагоре...
След като тази игра се повтори още веднъж и на последния от пътниците стана ясно, че нещо с нашето приземяване не е в ред. Хората започнаха да се озъртат безпокойно и да шушукат помежду си. Опитите на стюардесите да внесат спокойтвие не се овенчаха с успех.
Особено емоционална и изпълнена с безпокойство бе реакцията на моята съседка. Тя дори се разтрепера, прибледня и още след втория неспулочлив опит за приземяване се вкопчи почти неистово в мен, при което с болезнен глас започна да проклина деня и часа, в който се била качила на тоя самолет.
- Нещо ми казваше, че не биваше да се качваме в тоя самолет, след като му отложиха полета! Явно нещо в него не е било в ред! – занарежда с плачевен глас тя.
Направих усилия да се пошегувам, въпреки че и аз не се чувствах никак удобно - „Не зная дали след като вече бяхме минали през регистрация това би било въобще възможно!“
Моето възражение нямаше положителен ефект. Тя продължи да проклина и неутешимо да се оплаква:
- Ами, ако ни се привърши горивото, преди да успеем да кацнем! Какво ще правим тогава?
Оставих въпроса й без отговор.
Бегъл поглед наоколо подсказа, че тя далеко не е беше единствената пътничка изпаднала в паника. Не липсваха и много мъже, физиономиите на които бяха загубили досегашната си самоувереност. В тяхните очи в момента също можеше да се прочете безпомощност и страх. Понеже болшинството се завръщаха от изпълнението на служебни обязаности, можех да си представя, че положително мнозина заемаха важни административни постове в тяхните предприятия и положително бяха навикнали да свирят „първа цигулка“. Но изправени в момента пред заплахата да им се случи нещо много лошо, изглеждаха изпаднали в паническа безпомощност.
Лично аз, не бих могъл да се похваля, че настъпилите компликации с нашето кацане ме забавляваха. Никога не съм претендирал да притежавам голяма смелост. Не бе изключено, обаче, че в момента все още не бях в състояние да си дам точна сметка за мащаба на опасността, на която бяхме изложени. Може би точно това стана причина да запазя за известно време относително спокойствие. Или обзелият ме страх се бе проявил в такава форма, та ме лишаваше от възможността да го покажа на всеослушание. А и някакъв вътрешен глас ми подсказваше, че всичко ще мине безпрецедентно. Имах зад гърба си някоя и друга щастливо преживени автомобилни произшествия, последното от които - неотдавна по време на екскурзиата ни на Витоша с колата на баджанака на Даниела. Нещо, което би могло да ми навее въображението, че имам дори както казват „Ангел-Хранител“ в екстремни ситуации от подобно естество.
Покрай всичко останало, ми мина през ума, че по време на военната ми служба една циганка ми беше „гледала на ръка“ и предсказала дълъг живот с много операции до дълбока старост.
. . . .
След като опитите ни за кацане бяха преустановени стана ясно, че ние летим по някакъв нов курс в неизвестно направление. По едно време по високоговорителната уредба се чу гласът на капитана на самолета, който ни съобщи, че поради невъзможност за кацане на софийското летище сме се отправили към Варна, където метеорологическите условия били по-благоприятни.
Неговите думи поуспокоиха донякъде духовете.
Като допълнително обезщетение, декорирани с привлекателни усмивки стюардесите ни поднесоха допълнително швепс и кока-кола.
През прозорчето до моята седалка не бях в състояние да различа нищо повече от непрогледен мрак, разкъсван от време на време от някоя свирепа светкавица. Моята съседка, слава Богу, се поуспокои донякъде. Даже измъкна един дезодорант.
- Да се поосвежиме! – намигна ми тя и ме напръска и мене.
Василев и Станоева зад гърба ни, по време на неудачните опити за приземяване нещо се бяха поумълчали, но постепенно отново се пооживиха.
- А моят съпруг положително ни е очаквал на софийското летище! – Чух да споменава варненката.
Василев отвърна нещо на понижен глас, което не успях да доловя.
Съпругата на другаря Дановски междувременно се посъвзе, което обаче възвърна нейната словоохотливост.
- Никога досега не ми се е случвало произшествие от тоя род – самолетът ни да не успее да кацне на неговото местопредназначение! – Побърза да ме заговори тя. Не бе изключено по тоя начин да правеше опит да се похвали, че е пътувала многократно със самолет. След като аз не я възнаградих с никакъв коментар, тя се заинтересува – Вие, вероятно също?
- Досега и аз не съм преживявал подобно произшествие. Но аз не съм пътувал досега много по задгранични линии. – отвърнах уклончиво, понеже не счетох за необходимо да призная, че след полета ни от София до Будапеща, това беше моето второ пътуване със самолет извън пределите на НРБългария.
Тя незабавно се възползва от моите думи и заяви с многообещаваща усмивка.
- Щом ще постъпите на работа в дирекцията и то в отдела на другаря Василев, положително ще Ви се отдава възможност от време на време да прескачате служебно по-често от досега насам-натам!
Без съмнение и на нея не бяха чужди плановете на другаря Василев да ме прави негов помощник.
- Ако преди това тази вечер по някакъв начин ни се отдаде все пак да се призимим на ходови колела! – Позволих си една, не много подходяща самоиронична глума.
Тя едва ли не подскочи. Пръстите на дясната й ръка се впиха отново до болка тоя път в моя лакет.
- Моля Ви, не говорете такива неща! Не дай Боже, да споменете такава дума на лош час!
Стори ме се, че тя постоянно сменеше обръщенията си към мен между единствено и множествено число. При това произнесе доста импулзивно името „Божие“, нещо което ми се стори не твърде подходящо за съпругата на един началник отдел в Генералната дирекция от мащаба на другаря Дановски. Не бе изключено, да беше по-скоро суеверна, отколкото вярваща...
От друга страна, от семействата на служителите във въпросната Генерална дирекция, след онова, което ми се бе случвало напоследък да бъда свидетел, можеше да се очаква и... какво ли не. Така например - фамилията Неделчеви. Дъщерята Йорданка, която предпочита да се нарича Даниела, например трудно би могла да послужи за много положителен герой на съвременнатаа социалистическа литература. А що се отнася до нейната майка, то за мен бе истинска загадка, как се е стигнало до нейния брак с другаря Найденов! Или, може би се бе случило по-скоро обратното!... При мисълта за по-малката сестра, бях обладан от по други мисли.
„Ами ако например, хидравлическият механизъм извеждащ ходовете колела е получил някакъв неотстраним дефект!“ - щукна ми изнивиделица. Но предпочетох да не го споделям с моята съседка.
Тъй като за нашия „Туполев“ разстоянието между София и Варна бе дреболия, не след дълго на таблото пред нас се появи отново познатия надпис – „Затегнете коланите“. Започнахме да се спускаме надолу. Словоохотливостта на моята съседка се повиши, но в поносими граници. Моите усилия да стана свидетел на приземяване през прозорчето на левия борда останаха отново неуспешни. И този път се стигна до повторение на неудачните маневри като на софийското летище.
В крайна сметка, останахме отново „горе“, при което самолетът се понесе в някаква неизвестна за пътниците посока. Сред пътниците настъпи още по-голяма суматоха.
Гласът на капитанът направи опит да внесе успокоение, след като ни уведоми, че се насочваме към летището в Букурещ...
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
