Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
1.
Новото съобщение на капитана на самолета, че ни предстои да се приземем на Букурещкото летище не подейства твърде успокоително на пътниците. Аз също започнах да изпитвам все по-сериозни опасения относно понататъшния ход на нашето необикновенно приключение, което започна да навява и у мен съмнения, че може да сложи кръст на земното ми съществувание.
„По дяволите! – изруга моят първи близнак - Това се казва маркототевщина „на потенц“! Във всеки случай нещо в нашия самолет застрашително не е в ред!“
„До момента, слава Богу, все още сме живи!“ – опита се да успокои топката неговият събрат и дори си позволи да се пошегува – „Всяко зло – за добро, по-лесно ще се приберем в къщи! Букурещ е на две крачки от Русе!“
„Положението ни съвсем не е за вицове! Защо, по дяволите, не ни се отдаде да се приземим нито в София, нито във Варна?“ – възрази огрижено първият.
„Този въпрос ме занимава и мене, но при най-добро желание не мога да намеря обяснение“.
„Започвам да изпитвам съмнение, че механизмът за отваряне на ходовите колела нещо не функционира.“
„Това би могла да бъде една логична хипотеза. Обаче, ако действително е така, то не виждам защо ни е неоходимо сега да отиваме да правим опит да се приземяваме по корем на румънска територия!“
„Може би Букурешкото летище разполага с по-обемисти писти отколкото нашите?“
Тук диалогът между моите „близнаци“ се прекъсна. За сметка на това в паметта ми постепенно започнаха все по-застрашително да се появяват картини от филми и романи с аналогични произшествия. За да предотвратя изпадането в паника, направих не особено удачен опит да се поразсея с други мисли. Например, че Букурещ се намира действително само на 70 км от Русе и по тоя начин може би ми се отдало да се прибера бързо в родния си град и да изненадам приятно родителите си. Наред с всичко, възникваше и малка теоритическа вероятност да спестя пари за влака от София до Русе. Софийската метрополия лежеше многократно по-далече от румънската... Всичко това беше разбира се абсолютно нереало... но не разполагах с нещо по-добро!
Но неотдавна разлиствайки някакво философско томче от чичосашовата библиотека пред очите ми бе попаднал следния практичен съвет – „В затруднени ситуации човек трябва да избягва негативни мисли!“
Все пак тайно, с дълбочината на душата си отправих гореща молба към Всевишния, нашият самолет да се приземи по някакъв начин, поне на румънската страна на Дунава.
Едно бегло оглеждане ми подсказа, че най-близката аварийна врата се намира доста далече от мен. При суматохата, която би избухнала при едно „сухо“ преземяване шансовете ми за навременно напускане на самолета изглеждаха много лоши, особено ако на борда на самолета избухне и пожар... О, вайя!
Къде останаха позитивните мисли?
На всичко отгоре моята съседка зяпочна отново да са се вайка на много висок плачевен глас – „Защо, за беля ми трябваше да ходя в тая пуста Чехословакия! Ако си бях останала у дома си в София, сега спокойно щях да си гледам телевизия!“
За да поразсея предимно себе си, направих опит да ѝ подхвърля едно „предупреждение“ – „Не бива да се забравя, че прекаленото гледане на телевизия се отразява твърде зле на очите, другарко Дановска!“
Тя въздъхна неутешимо – „Накъдето отиват нещата тази вечер с нас, се
страхувам, че може да ни се случи нещо значително по-лошо!“ - По липса на понататъшни успокоителни аргументи замълчах. Тя изпусна още една , този път още по-дълбоко прочувствена въздишка - „Колко жестока можела да бъде понякога съдбата на тоя свят!“
Като „омен“ на последния рефрен на моята съседка направих опит да се поразсеям с „крилата мисъл“ на моя втори близнак - „Ето как екстремни емоции в критични ситуации раждат понякога дори поезия!“ и дори да я възнаградя с отговор:
- За съжаление в тази връзка не съм в състояние да ви кажа нищо успокоително!
. . .
До румънската столица от Варна бе само „една крачка“ по въздушна линия и скоро забелязах, че отново се насочваме надолу. Притаих дъх и затворих очи в очакване и на най-лошото... След някое време почувствах застрашително разтърсване и болка в дясното рамо, което ме принуди да отворя очи. Слава Богу, всички пътници бяха по местата си и то здрави и читави. Болежката в ръката ми бе причинена от моята съседка, която както при всеки опит за приземяване бе впила неистиво пръстите на двете си ръце в моето рамо. Тези нейни реакции ми действаха досадно и неприятно, но в момента не бях в състояние да протестирам, понеже и аз бях доволен, че третият ни опит за приземяване се оказа сполучлив.
В това врме нашият самолет макар с леко тръскане пътуваше вече по земята по циментовата писта в румънската столица, под акомпанимента на овациите на щастливо ваздъхналите пътници.
У мене, кой знае защо ми щукна пиканто една комична мисъл – Какво ли не се случва понякога на този свят! Ето, че за десетина дни моят крак стъпва на столична почва на вече поредна четвърта държава!“
2.
Изглежда понякога, както казва една народна мъдрост, „едно зло рядко идва само“. Приземяването ни на румънското летище ни поднесе нови понататъшни изненади и не твърде приятни ескапади. След като една цяла вечност прекарахме в пасивно чакане по местата си, гласът на капитана ни уведоми по говорителната уредба, че местните власти не ни разрешават да напускаме самолета. Изглежда до продължение на пътуването ни оставаше доста време, понеже стюардесите се заеха отново да ни предлагат напитки за освежаване, този път и кафе.
Мястото ми бе до прозореца и това ми позволи да надничам наоколо. Видимоста ми бе ограничена и все по-гъстият сумрак не ми предлагаше обилно информация. Стори ми се, че се намираме на някаква странична писта, понеже в зрителното ми поле не успях да открия никакви постройки или други самолети. Нещо което привлече вниманието ми, беше силуета на румънски войник въоръжен с автомат и припасан с паласки, което говореше че изпълнява службата на нещо като часовой.
Тази подробност ме озадачи още повече. Защо бе необходима въоръжена охрана за един аварийно приземил се самолет от съседната Народно-демократична република България? Нещо, което периферно ми направи допълнително впечатление бе, че войникът не беше въоръжен с „класическия у нас, както и в СССР „Калашников“, а на рамото му висеше някакво с неизвестна за мене друга конструкция автоматично оръжие...
На всичко отгоре валеше. И то как! Не зная защо от дете не обичам дъждовно време. Зиме, нежните снежинки са ми били винаги симпатични. Но дъждовнитне капки – никога...
По пистата струяха водни поточета и образуваха вадички. Допълнително забелязах, че бяхме обкръжени от цяла верига войници. Един от тях, за да не развали фалангата стоеше с двата крака в една солидна локвичка, достигаща до глезените на краката му. Може би му бяха заповядали да не се помръдва от мястото си. Военната дисциплина е пълна с идиотизми от подобно естество, но те са вероятно наложителни за да превърнат при неоходимост войнишката маса в послушно пушечно месо... Ние вътре в самолета също не можехме да правим каквото ни се поиска, но поне си седяхме на сухо по местата.
Въпреки това, постепенно състоянието ни едва ли не на арестанти, започна все повече да ми досажда. От нашия старт в Прага бяха изминали доста часове и ние пътниците, много повече от сто човека, натъпкани като сардели, без да бъде отворен един прозорец, започнахме да изпитваме дори и недостиг на чист въздух. Въпреки инсталацията за изкуствена вентилация.
По едно време по висококоговорителя отново се разнесе гласът на капитана самолета и пораздвижи духовете.
- Уважаеми пътници, понеже следствие прекалено лошите метеорологически условия нашето завръщане в София ще стане след неопределено време, се получи разрешение да бъдете временно настанени в чакално помещение на територията на местната аерогара. Моля, да имате търпение и запазите още малко спокойствие!
Реакцията на околните бе повсеместно неудобрително мърморене.
Моята съседка вероятно гореше от нетърпение час по-скоро да се прибере при съпруга си, за да му покаже богатия багаж, забрави как до преди малко трепереше от страх и започна да бъбри – „Интересесно, защо не спомена нито думичка, защо ни се отдаде да кацнем в София и Варна? Тук също вали дъжд.“
- Вероятно, понеже нещо с нашият самолет вероятно действително не е в ред.
- Защо не ни изпратят един нов самолит от София?
Тъй като не беше прилично да не й отговоря, но постепенно всичко днешния ден започн да ми досажда, се ограничих с едно студено - „Това за съжаление отново е един е въпрос, на който за беда не съм в състояние да задоволя любопитството Ви“.
Тя остана видимо неудовлетворена, но по това време пристигнаха автобуси, които ни транспортираха до някаква постройка на терминала на летището. Използвах в автобуса възможността да се освободя от непосредстената близост на моята мастита съседка.
Незабавно бяхме поведени под конвой от войници през един дълъг мрачен коридор и накрая ни натъпкаха в няколко съседни помещения. Василев се погрижи за запазване целокупноста на нашата четворка. Попаднахме в едно неотоплено салонче, нещо като чакалня, обзаведена с известно количество пейки и столове, което ми се стори крайно неуютно, а за наша понататъшна удивителна изненада на вратата застана отново часовой с автомат.
Не можах да се въздържа и в един момент зададох на моя шеф въпроса – Интересно защо сме подложени на всичко отгоре и на въоръжена охрана! Не мога да разбера какъв е тоя театър, който румънците разиграват с нас и защо?
Нашият шеф отвърна с лека досада – Нали знаеш, че другарят Чаушеску си е малко особен тип!
- Нали уж между бай Тошо /става дума за нашият държавен глава Тодор Живков/ и него цари уж голяма съседска дружба. Те двамата често си разменят приятелски посещения и ходят на лов да бият фазани и диви свине из Делиормана, както и от другата страна на Дунава.
-Ловджийството си е ловджийство, а политиката си остава политика. –
отвърна целомъдрено моят началник.
Политиката бе един така да се каже „ресор“, който някак си органически никога не се е ползвал със симпатии от моя страна. Може би, понеже още от дядо ми бях чувал с овращение да казва - „Политиката е най-голямата проститутка на тоя свят!“. Тия негови думи се бяха дълбоко запечатали в моето съзнание. А що се отнасяше до моя баща, той бе изглежда „роден вечен опозиционер“. Независимо кои са „властващите“.
В момента не си позволих да цитирам неговите думи и замълчах заемайки един стол върху седящата мебел съседство с Василев и варненската научна сътрудничка. Букнално след броени секунди от другата ми страна се отпусна тялото на моята днешна „сиамска близначка“. След като се огледа с кисела физиономия, тя отново с недоволство изхвърли шумно въздух и побърза да се обърне към нас:
-Интересно до кога ли ще ни държат затворени като арестанти в това хладилно помещение?
Останалите двама не намериха за нужно да реагират.
- От къде мога да знам!? – изхлипах не твърде любезно, с надежда че ще се обиди и най-сетне ще ме остави на мира. Нямах впрочем нищо против тая особа, като се изключи обстоятелството, че нейната фигура не беше моят тип за женски идеал. При това постепенно започнаха да ми досаждат нейните безспирни брътвежи и безконечно задаване на глупави въпроси.
Другарката Дановска изглежда в момента беше прекалено възбудена и видимо далеч от мисълта да си затвори устата.
- Дано времето да се оправи по-бързо и ни позволи час по-скоро да се приберем в София, докато не сме си навлекли някоя настинка в този зимник! – изчурулика само след някоя секунда тя, като ме гледаше в очите в очакване на подходящ /вероятно позитивен/ отговор.
- За мен би било много по-удобно да си отида от тук направо в Русе! –
реагирах още по-троснато за да й дам да разбере, че нямам настроение за празни приказки.
Ефектът бе за съжаление точно обратен. Тя прие вероятно думите ми за чиста монета и дори подскочи неспокойно.
- Ами какво ще стане с моя порцеланов сервиз!
Трудно ми бе да се въздържа да не се разсмея, но преди да успея да кажа нещо, Василев ме изпревари.
- Нашият колега си прави сметката без кръчмаря. Никой няма да го пусне да си покаже носа извън от това помещение! – Шегата ми преди малко изглежда не му се понрави и той се обърна с твърде сериозен вид към мен – Ти, какво така си се засилил да се прибираш в Русе? Забрави ли, че имаш да пишеш отчет за командировката в Комарно, а и ти предстоят още други важни работи да уреждаш в „полите на Витоша“!
Изненадан донякъде от внезапното изпадане на Василев литературни алегории замълчах. Той, обаче, продължи в същия стил - „Твоето настояще и бъдеще не е вече на брега на Дунава, а ти предстои да се покатериш нагоре по Витоша, към „Черни връх“!
Не можах да въздържа една малко ехидна и не до там иронична усмивка.
- Не разбирам, какво смешно намираш във всичко това? – намръщи се нашият шеф.
Почувствах се, неизвестно защо обхванат от желание и аз да му отвърна с нещо мъничко „соленичко“:
- Драмата на Яворов, която преди малко Вие другарю Василев цитирихте, има за съжаление много трагичен финал!
- Чудя ти се на акъла, от къде ти идват такива глупави дилетански изгризици! – навъси очи той и на свой ред изпадна в мълчание, понеже вероятно нямаше желание да продължава да дискутира въпросната тема в присъствието на останалата компания.
- А и това, че тия „мамалигари“ ще ни държат може би цяла нощ върху тия неудобни столове, също не е много за смях – добавих от аналогични съображения и аз, с което предизвиках незабавно съчувствено съучастие на дамата от другата ми стана.
- може да ни оставят да се мъчим цяла нощ тук! – изви възмутено глас незабавно и тя – Ако атмосферните условия действително не позволяват Софийското летище да ни приеме, или нещо не е било в ред с нашия самолет, то „Балкан“ би трябвало да се погрижи да ни настани тук да преспим някъде в на хотел!
Тъй като и този път никой от останалите двама не реагира, от което се възползвах и аз да замълча, то нейният глас „заглъхна“, „слава Богу“като в пустиня.
---
На колежката Станоева по едно време се наложи да посети едно заведение, което се намираше извън нашето помещение. Когато се завърна, тя гореше от възбуждение.
- Скандално и възмутително! – оплака се навъсено тя. – На какво прилича това отношение на румънските врасти спрямо нас? Един въоръжен милиционер се залепи до мене и ме придружи чак до врата на таалетната уж да ме пази да не избягам през прозореца.
Василев предпочете да не й отговори.
Дановска, необичайно дълго за нейните възможности, също остана в мълчание, което разбира се не трая дълго.
- Румънците не ни обичат, понеже Южна Добруджа след Втората световна война, благодарение на твърдата позциция на Сталин и Молотов на Ялтенската конференция, остана в рамките на нашите граници.
Виж, ти какви удивителни географически и политически познания притежавала нашата спътница! Внезапно се досетих за нещо, което навремето бе предизвикало дълбоко възмущение у моя дядо, а в момента ме тласна в необичайно състояние и не ми разреши да си задържа езика зад зъбите.
- За беда не същото може да се каже за нашите южни граници. Гърците ни заграбиха отново Беломорска Тракия и си разделиха с Тито източна Македония! – измърморих с половин глас, но доста предизвикателно.
От опит ми бе известно, че за хора от „голямото добро утро“, или такива, които се стремяха „нагоре“ към тия кръгове, въпросната тема е неприятна и имат много перверзно мнение. Особено що се отнася до Македонския проблем. Не зная защо, те не са склонни да признаят, че македонците по език, кръв и плът пренадлежат преди всичко към една нация с нас българите? /Дори моят много добър приятел професор Велчев./
Така се случи и сега. Интересно, че иначе крайно словоохотливата Дановски за миг изпадна в мълчание. Вместо нея, в разговора малко неочаквано се намеси активно Станоева, чието настроение бе все още развалено от поведението на румънския милиционер. Изглеждаше също така и не по-малко раздразнена от моето изказване по отношение на южните ни граници.
- За това е виновна васалната прогерманска политика на цар Борис и Българското правителство по време на вайната, което беше окачило България към колесницата на фашистка Германия! Гърция и Сърбия, за разлика от нас, бяха на страната антихитлеристката коалиция.
Отказах се да споря с нея, въпреки че на мене ми бе известна една малко по-друга версия на мътната история на България през есента на 1944год. – Както бях чувал, „зли езици“говореха, че дошлото от Москва ново правителство начело с Георги Димитров побързало да се откаже от каквито и да е претенции за въпросните южни покрайнини на нашите граници, понеже в тях бяха вече навлезли английски войски, което автоматически щеше да доведе до разделяне на България на две зони – Съветска и Английска.
Сталин не можеше да допусне подобен компромис на Балканите, какъвто по късно бе принуден да направи със Западен Берлин. Тук вече той имаше достатъчно проблеми с Тито, който упорито устоявяше „Югославянски социализъм“, в много отношения отличаващ се от „Съветския стандарт“.
В крайна сметка само се ядосах на себе си, че допуснах „да разлайвам кучетата“, след което ми се наложи да си затворя устата. Понеже изпитах чувството, че темата за тази аудотория бе прекалено неподходаща от моя гледна точка.
Василев, нещо което ми направи впечатление, запази абсолютно мълчание и по тоя въпрос и в крайна сметка и аз се умълчах като него.
В същото време наоколо се стигна до нов инцидент, който ни отне вниманието и окончателно сложи край на дискусията. До слуха ми достигна болезнен плач на малко детенце и крамола на изхода. Както се оказа след малко, детенцето било ожадняло и баща му направил, за съжаление безуспешен опит да му купи от някъде нещо за пиене.
Така измина почти цялата нощ.
3.
На следващата сутрин, спали недоспали някой друг час по пейките, бяхме откарани по обратния път до автобуси, които ни стовариха на друга писта пред един друг самолет на „Балкан“. Вероятно бе долетял специално за нас. Стюардесите и пилотите бяха нови. От приветствието на капитана не чухме нито думичка обяснение за причината за нашите „странствания из стратосферата“. А и никой не се осмели да постави на всеослушание въпроси. Хората тогава у нас по ония времена бяха възпитани и навикнали да не проявяват много любопитство в подобни направления. В последствие ми стана известо, че нито по телевизията и радиото, нито в някой софийски вестник не е било споменато нещичко за нашето произшествие.
По ония времена у нас не съществуваха „папараци“ в пресата и останалите медии, които да правят капитал от подобно естество. В условията на реално съществуващия социализъм те не бяха необходими, тъй като нали всичко и винаги течеше по „мед и масло“. Основното „призвание“ на средствата за масова информация бяха други. Преди всичко – идеологическа бораба с „класовия враг“.
В крайна сметка всички ние пътниците бяхме все пак доволни и щастливи, когато най-сетне самолетът ни се издигна в облаците и ни понесе към родната земя. Радвахме се, че всичко ни се размина и както казват старите хора, „било ни писано да поживеем още на този свят“.
---
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
1.
Независимо,че гласът на капитана на самолета по високоговорителната уредба не издаваше признаци на тревога, след втория неуспешен опит за приземяване на Варненското летище неговото съобщение, че се отправяме към Букурещ, предизвика нова вълна от изпълнени с безпокойство коментари у пътниците. Аз също започнах да изпадам във все по-сериозна загриженост, че моят първи задграничен полет може да си остане и последен и което би било още по-трагично, то да сложи кръст на моето земно съществувание. Въпреки, че по редица съображения не бях особено щастлив от досегашните около три приживени под слънцето десетилетия, бях обладан от едно непознато до този миг чувство на страх от смъртта... В съзнанието ми със шеметна бързина се занизаха картини от филми и романи с трагични самолетни произшествия.
В същото време натрапчиво, като кърлеж, се загнезди в съзнаието ми мисълта, че aко се бяхме върнали от Братислава, положително нямаше да ни се случи подобна беля! Респективно - започнах да изпитвам истинска ненавист към моята съседка, която в крайна сметка като бе виновна за всичко...
Тя от нейна страна, със все по-уплашен глас не преставаше да ме засипва с досадни въпроси.
- Ами ако времето и в Румъния се окаже неподходящо за кацане, тогава какво ще правиме?
- Можете да зададете тоя въпрос на капитана на самолета! – Отвърнаах сопнато и с нескрита досада. – Тоя проблем за беда лежи далече извън моите компетенции. – При това ми се прииска да я подплаша още повече и подметнах язвително – Вечно във всеки случай, няма да ни се отдаде да останем да кръжим в небесата!
Тя ме изгледа още по-неутешимо.
- На мене започна да ми се струва, че причината не е единствено в лошото време, а нещо в нашия самолет изглежда не е в ред! Защо преди това отложиха на два пъти отлитането ни?
Моето мазохистично желание да продължа да я плаша нарастна и
побързах да й напомня за подозирания дефект у механизма на ходовите
колела.
- На мене ми се струва, че ходовите колела не излизат от леглото си в корпуса. В крайна сметка изглежда, че това ще ни принуди да се приземим без тях!
- Ой, ой, ой! – Завайка се тя и запроклина отново идването си в Прага. – Ако си бях останала у дома, сегаа спокойно щях да си гледам новините по телевизията, а не да треперя тук от страх!
-Прекаленото гледане на телевизия не се отразява добре на очите! – Напомних й язвително. По-скоро да прикрия собствения си страх. Последното, без особен успех.
Тя въздъхна неутешимо.
- На където отиват нещата тази вечер, страхувам се че може да ни се случи нещо значително по-лошо!
- За съжаление, не мога да Ви кажа нищо утешително в това отношение.
За първи път, ако не през живота си, то поне тая вечер, тя замълча.
От Варна до Букурещ по въздушна линия беше по-малко от „две крачки“ и скоро отново светна надписа - да си затягаме коланите. Отново се понесохме надолу. Притаих дъх и затворих очи, напрягайки слуха си с надежда да чуя отварянето на капака за ходовия механизъм. Последното не ми се отдаде, но за сметка на това по едно време усетих сътресение предизвикано от не до там меко приземяване. Във всеки случай то не беше „по корем“ и ми се стори, че вече самолетът се движи по земята и то върху ходовите си колела...(!)
Огледах се наоколо и можах окончателно да се убедя, че всички пътници са здрави и читави и възторжено ръкопляскаха. Въздъхнах облегчено и се рисъединих към тях. Обладан от едно савършенно ново и непознато, но този път крилато чувство на еуфорично наслаждение, че продължавам да дишам! Че все още съм жив... и че животът изглежда, както бе казал Маяковски е действително нещо „прекрасно и удивително“! За миг забравих всички досегашни незгоди, разочерования и удари на съдбата под поясната линия, които бях преживял. И бях готов да прегърна целия свят!... А което беше още по-удивително, дори и маститото тяло на моята съседка...
Разбира се, не сторих това.
Тя посрещна нашето щастливо приземяване с поток от благодарности,на
първо място към Всевишния, при което думите зачаткаха от нената уста отново като из дулото на „Калашников“.
-Интересно кога и как ще ни върнат в България? – бе следващия въпрос, който тя отправи по мой адрез.
Свих рамене в неведение.
-Във всеки случай, вероятно няма да стане много бързо. Интересно, как ли ще ни се наложи да прекараме нощта?
-Би трябвало вероятно за сметка на „Балкан“ да ни подсигурят преспиване в хотел! – Започна да разсъждава на глас тя. Споменаването на последните думи изглежда я наведе на нова идея, понеже тя се усмихна мечтателно и с леко понижен глас, доверително добави: - Знаете ли, другарю Маринов, в букерщките хотели положително има нощни барчета! – При това ми хвърли любопитен поглед, произнесейки - Бихме могли да отпразнуваме щастливото ни приземяваме с чаша шампанско!
Погледнах я по начин, който твърде красноречиво говореше, че се съмнявам не само в думите й, но и в нейното психическо състояние, но се ограничих да отвърна – Страхувам се, че това което ми разказвате, би било прекалено хубаво, за да се окаже реалност!
В същото време хвърлих поглед през илююминатора в лявия борд. Картината, която се разкри пред очите ми говореше за савършенно друга действителност.
2.
Намирахме се върху някаква вероятно странична писта за кацане, понеже наоколо на длъж и шир, освен голо поле не се забелязваха никакви постройки. Както и каквито и да е други признаци на живот. Нещо, което ме озадачи бе, че в крайна сметка в полето на зрението ми попадна фигурата на униформен румънски войник. Върху гърба му висеше карабина, а по колана с който бе припасан шинела му, висеха паласки за патрони. Сиреч, беше в пълно уставно снаражение.
Ако не познавах от Букурущската телевизия, коятно гледахме в Русе, униформата на румънсксите войници, бих могъл да си помисля, че сме се приземили някъде от другата страна на „желязната завеса“.
Обърнах внимание на виденото не само на моята съседка, но и на намиращите се на задната седалка Василев и Станоева. При това, малко възбудено запитах:
-Защо ни е пък необходима въоръжена охрана?
Никой от тримата не намери отговор. Дори Дановска остана слисана и отново, за втори път тази вечер замълча.
Що се отнася до продължението на нашия полет, то изглежда бе въпрос
на не много близко бъдеще, понеже стюардесите отново се разшетъха, този път да ни поднясат кафе.
Навън валеше и то проливен дъжд. По пистата, върху която продължавахме да се намериме, се стичаха поройни вадички. Също и по бордовия илюминатор в ляво. Въпреки защитните пелерини, вече станалите двама румънски войници, караулещи пред нашия самолет бяха мокри, както обичаше да казва в подобни случаи баба ми, „като кокошки“; живи да ги оплачеш!
За разлика от тях ние вътре бяхме на сухо. Но положението, в което бяхме изпаднали, постепенно започна да ми досажда. И сигурно - не само на мене.
По едно време по високоговорителната уредба се разнесе отново гласът на капитана. Неговото съобщение оживи моята съседка, понеже той извести, че понататъшното пътуване до София се отлага за неопределено време и нареди да се приготвиме с пътния си приносим ръчен багаж да напуснем самолета. Изглежда тя все още не се бе отказала от намерението си да пие шампанско по случай нашето накрая все пак щастливо приземяване.
Скоро пристигнаха два автобуса, които ни отведоха на територията на аеропорта. Асистирани от въоръжени войници, изкачихме едно стълбище, пресякохме няколко коридора и бяхме настанени в някакво сепаратно помещение, в което се намираха само няколко редици столове, върху които без съмнение ни предстоеше да прекараме нощта.
На вратата, за осигуряване на нашата сигурнист, застана униформен въоръжен караул. Със сини фуражки, въоръжени с автомати с непозната за мене конструкция.
Някои от пътниците започнаха да роптаят на висок глас. В единия край на салона се разплака бебе. Но гласовете им останаха глас в пустиня. Нашите пазванти стояха безмълвни като восъчни статуи от кабинета на мадам Тюсо. Никакво онговорно лице дори не намери за нужно да ни удостои с внимание. От екипажа на самолета в помещението, в което ни предстоеше да прекараме нощта нямаше нито следа.Да не говорим, за представител на „Балкан“...
Как, обаче, можеше да се спи седнал на най-примитивен твърд стол?
Докато се мотаехме в търсене на по-подходящо ъгълче за приютяване, въпреки че знаех, че е излишно, но може би бях се заразил от бъбривостта на моята спътница, се обърнах отново към Василев с въпроса:
-Интересно, защо ни е необходима и въоръженаа охрана! Да не сме тука нещо, като „под арест“?
Той се бе ориентирал към един стол и тъкмо правеше безполезни опити да намери подходяща поза за спане, опитвайки се да подпре глава върху скръстените си над облегалката на предния стол ръце.
-Вероятно такива са международните конвенции в подобни случаи. – Отвърна след кратко замислене той. След това добави още: -Нали знаеш, че Чаушеску си е малко особен тип!
Наистина политиката на румънския примиер, в някои отношения бе твърде загадъчна. Например, в Чехословакия той не само не изпрати нито един войник да потушава „Контрареволюцията“, но дори баща ми, който разбираше малко румънски, се удивляваше на времето от коментариите на румънската телевизия, които намираше за коренно противоположни на тия на нашите медии.
Беше ми известно също така, че Румънският държавен глава обичаше да флиртува с Пекинг, дори и по времето, когато по Съветско-Китайската граница се стреляше. А за мен невероятно но факт, НРРумъния бе единствената страна от Варшавския пакт, чиято телевизия предаде лайф прилуняването на Амстронг. Дори в Букурещ предприятията въпросната сутрин започнали с няколко часа по-късно работа, за да дадат възможност на гражданите да наблюдават въпросното историческо събитие.
Но всичко това далеко не можеше да обесни поведението на румънските власти с пътниците на нашия по принуда приземил се самолет на тяхна територия.
Задоволих се да отбележа само:
-Нали между Бай Тошо и Чаушеску цари уж голяма дружба! Постоянно си разменят приятелски гостуваания и ходят да бият фазаани из Делиормана.
-Ловджийството си е ловджийство, но политикаата, ... си е политика! – Отбеляза целомъдрено моят началник, но с вид който подсказваше, че не е заинтересуван от понататъшни коментарии в този насока.
За политиката моят дядо обичаше да се изразява, че била „кур...ска работа“. Не си позволих да цитирам мнението му, но във всеки случай останах с впечатление, че темата не е подходяща в момента и замълчаах, при което заех един стол на следващия ред зад гърба на Василев и Станоева, понеже до тях местата се бързо бяха заети. В следващата секунда до мен съседния стол се зае... от другаркатка Дановска. Постарах се да го приема без излишен трагизъм. Тя естествено незабавно се постара да ме въвлече в разговор.
-Интереесно, до кога ще ни държат тук?
-От къде мога да знам! – Възразих отново не твърде любезно, чувствайки се в ролята на Василев преди малко.
Едно такова обеснение, разбира се не бе в състояние да я задоволи, още по-малко – дая накара да замълчи.
-Дано времето в София да се оправи по-бързо и ни позволи час по-скоро да се приберем!
Изведнъж ми скимна да продължа да реагирам на нейните приказки с най-несериозни приумици, с надежда, тя да се почувства засегната и престане на да ме занимава със себе си.
-За мене би било много по-удобно да си замина от тук за Русе. В полунощ от Букурещ има международен влак за Варна, който минава през Русе.
Резултатът за беля се оказа обратен на очакванията. Тя изглежда взе думите ми за чиста монета и подскочи уплашено.
-Ами какво ще стане с моите неща, които са регистрирани на Вашата митническа декларация?
-Ще ги прекарам през русенската митница! – отвърнах преодолявайки с големи усилия да не избухна в смях. Багажът на пътниците от нашия полет беше все още в самолета и никой не притежаваше достъп до него. Тя изглежда бе забравила тая подробност.
-При толкова много разкарване, започвам да се страхувам за моя порцеланов сервиз! – Гласът й прозвуча изпълнен с много сериозна загриженост.
Василев се обърна към нас и побърза да я успокои.
-Нашият колега си е направил сметката без кръчмаря. Никой няма да го пусне да си подаде носа извън тази стая! – Другарката Дановска изглежда посрещна с облегчение думите му. Той се обърна допълнително към мене – Ти какво така се засилваш отново към твоето Русе? Забравяш ли, че бъдещето ти е в „полите на Витоша“, а не на Дунавския бряг!
Бях леко изненадан от лиричния полъх в разговорната форма на моя
настоящ и може би и бъдещ началник.
Използваната от него литературна алегория ме предизвика да му отговоря също в подходяща такава, включвйки и заглавието на друга драматична пиеса на Яворов.
-Само дано в „Полите на Витоша“ не ме „удари“ някой „гръм“! Не се знае тогава какво ме очаква, когато „ехото заглъхне“.
-Нещо много се увлякохте на театрална тематика! – Размърда се Станоева, на която изглежда бе омръзнало да мълчи. Или прояви желание да отбележи, че и на нея е известно драматичното творчество на големия български поет.
Дановска изненадващо предпочете да остане настрана.
Известно време царя тишина, която наруших отново аз. Не бях тип, който можеше да спи където свари и постепенно започнах да да си отварям устата за щяло и нещяло. Просто за разсейване от скуката.
-Само дано да не ни се наложи да прекараме до сутринта върху тия неудобни столове!
-Нищо не се знае кога, как и с каква машина ще ни се отдаде да се приберем в София. – Сви устни и под носа си измъмра Василев. След което даде израз и на собственото си възмущение и изсъска: - А това, че тия мамалигари ни държат деъствително като арестанти, е истинско безобразие!
-С какво право ни затвориха в това помещение? Не е ли редно в подобни случаи „Балкан“ да се погрижи да ни настани да преспиме в хотели?! – запя отново нейната песен Дановска.
По лицата на останалите преплъзнаха иронични тъжни усмивки. Но Василев отново не направи опит с нищо да я апострофира.
В това време на Станоева се наложи да посети туалетната. Необходимо бе да иска разрешение от старшията на пазвантите ни. Когато се завърна, след известно време, имаше много възбуден вид.
-Поведението на румънските валсти е скандално и възмутително! – Започна да се оплаква тя. – Един от типовете, които ни охраняват получи нареждане да ме придружи до вратата на туалетната, където зстана на пост, сякаш да ме пази да не избягам през прозореца!
Дановска, която изглежда прекълено дълго за нейните възможности бе прекарала в мълчание, не пропусна да се намеси.
-Румънците не ни обичат, тъй като Южна Добруджа след Втората
световна война, благодарение на твърдата позиция на братушките в лицето на Молотов на Ялтенската конференция остана в нашите граници!
За разлика от литературата, на географска и политическа тематика, тя притежаваше изглежда по-широки познания. Аз, нещо напоследък верен на принципа да си пъхам човката за щяло и нещяло, малко ни в клин, ни в ръкав побързах по тоя повод да издрънкам.
- За сметка на това, за съжаление гърците ни заграбиха отново Беломорска Тракия и не пропуснаха да си разделят с Тито Македония.
Беше ми добре известно от опит, че определени среди у нас, особено принадлежащите към „Голямото добро утро“, никак не обичат да се говори за тия неща, които повдгнах на въпрос. Така се получи и тук. Другарката Дановска, иначе прекалено разговорлива, известнъж се омълча. Не се изплъзна от вниманието ми, че ме изгледа твърде нелюбезно. За сметка на нея незабавно взе думата варненсксата научна сътрудничка. Нейната реакция издаваше, че също и тя бе раздразнена от моята забележка не по-малко от поведението на румънските войници преди малко до туалетната.
Нещо, за което нашите учебници упорито не споменаваха нито думичка, бе обстоятелството, че непосредствено в първите дни след 9 септември 1944 г. Новото българско правителство пристигнало от Москва, побърза да се откаже от всякакви претенции за тези земи, понеже от юг идваха английски войски и по тоя начин би се наложило България да бъде разделена на две зони – Съветска и Английска. Нещо подобно, каквото се случи с Германия. Официално, ние се намирахме във война с САЩ и Великобритания... Едно подобно развитие на нещата би предизвикало, обаче, неблагоприятни компликации върху политическото бъдеще на нашата страна.
Ръководена от емоции от тоя род, бе и реакцията на Станоева. Тя побърза да повтори известната ми отдавна официална теза по този въпрос.
-За това е виновна васалната прогерманска политика на България навремето, която бе прикачила нашата страна към колесницата на фашистнка Германия! Гърция и Югословия, за разлика от нас, бяха във война с Германия.
Нямаше място за спорове и аз предпочетох да се омълча. Интересно, че от страна на Василев не чух нито дума по тоя въпрос. Моят „Втори близнак“ беше много недоволин.
„Интересно, кога най-сетне ще се научиш да не дрънкаш врели-некипели, особено там където най-нетрябва“!
„Все пак не бива да се забравя, че мълчанието не винаги е злато!“ – обади се неговия побратим.
3.
В продължение на цялата нощ не ми се отдаде да мигна. Превърнах се в допълнителна охрана на моите спътници, които един след друг успяха да намерят по някоя подходяща поза върху столовете си, която им позволи да захъркат.
По някое време сутринта бяхме отведени, отново под конвой, до автобуси, които ни закараха пред един друг самолет на „Балкан“, изпратен вероятно специално да ни прибере. Не получихме никаква информация за съдбата на нашия самолет, с който отлетяхме от Прага. Но хубава закуска с обилно топло кафе.
Без да го правя на въпрос, ме занимаваше загадката, дали единствената причина снощи за нашето принудително кацване в Букурещ, а не на софийското летище, бяха лошите метеорологически условия. Усилията ми да открия в местната преса, или в телевизионните новини каквото и да е съобщение за подобно произшествие, не се овенчаха с успех. По ония времена устата на „папараците“ бяха гипсирани и за най-невинните произшествия от подобно естество. Не биваше да се нарушава илюзията у гражданите, че всичко у нас „тече по мед и масло“.
Що се отнасяше до нас пътниците, всички бяхме щастливи и доволни, че независимо от кошмарната нощ в букурещското летище, най-сетне летиме отново към родна земя.
---
Този път се приземихме меко и безпроблемно на българска почва. Ръкоплясканията ни по адрез на капитана на самолета бяха особено емоционални.
Да ходи човек „по чужбина“ е интересно, но изглежда все пак няма нищо по-мило от Родината.
Митническата проверка, вероятно понеже контролните чиновници бяха информирани за нашите патила предната вечер, протече доста формално. Така в крайна сметка обемистият багаж на другарката Дановска, благодарение и на нашата солидарна подръжка, успя да премине безпрепятсвено и безинцидентно през митническата бариера.
Броят на посрещачите в ранния час на нашето пристигане бе незначителен. Един верен съпруг очакваше търпеливо другарката си.Това бе варненският гражданин Станоев. По всяка вероятност се намираше във важна служебна командировка в София. Беше с частната си кола и незабавно отведе с нея жена си и Василев по посока на града. Аз се разделих с варненската колежка, без да получа покана в колата.
От другаря Дановски липсваше каквато и да е следа. В тая връзка вероятно моят шеф ми нареди.
- Днес си освободен от задължение да се яваваш в Дирекцията. Полага ти се за почивка след безсънната нощ и за уреждане на лични мероприятия! Но преди това, виж да помогнеш като кавалер на другарката Дановска да си прибере нещата!
Не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня на неговата препоръка, която ме правеше „кавалер“, поскоро нещо като „хамалин“ на съпругата на началника на отдела „Международни връзки“ във все още чуждата за мене Генерална дирекция.
От нейния мъж и доста време след като колата на Станоев запраши по „Цариградското шосе“ към столицата, на длъж и шир наоколо не се отрки нито следа. Последното обстоятелство предизвика поток от злъчни ругатни от страна на неговата съпруга.
- Да оставим част от нещата на съхранение тук на летището! – предложих предпазливо, докаато тя се оглеждаше в очакване на тяхната кола. – Ако другарят Дановски по някакви причини е възпрепятстван да дойде да ни посрещне, ще ни бъде много трудно да мъкнем всичко с автобуса и по-нататък!
- Не се безпокойте, другарю Маринов! Почакайте мъничко тук и внимавайте добре някой да не задигне нещо, а аз ще отида да завъртя един телефон на моя мъж, да дойде да ни прибере с колата!
Мълчеливо отново се съгласих. Имах ли друг избор?
Измина доста време, докаато тя се завърне. Мастита фигура на Дановска ми се видя по-мрачна от навъсеното облъчно небе над София.
- Моят хубостник не се обажда! – извести задъхана от движението и разочарованието си тя.
-Дали не е на път към летището?
- Съмнително. Той положително щеше да се информира, за точното време на нашето пристигане, ако си беше в къщи. Страхувам се, че може изобщо да не е в София, или се е запилял нанякъде по„мацки“. – Изстена моята спътница, от присъствието на която ми ставаше все по-трудно да се освободя.
Нейните думи и държание ме накараха да си припомня монолога на Данела по адрес на нейния баща по време на първата вечер от нашето запознанство в „Славянска беседа“. Изглежда, тук в София, е нещо на на мода, във фамилии на по-отговорни другари съпрузите да водят живот в стил на френски благородници от епохата на Людовик ХIV. В същото време ми бе трудно да си обясня, защо все пак тя ме занимава с всичко това.
- Знаете ли какво? Няма да чакаме моя хубостник повече! Ще извикаме такси и извинявайте, че Ви отнемам време, но много ще Ви моля да ме придружите до нас, за да ми помогнете да прибера нещата си, ако той все още не си е в къщи!
Не можах да скрия киселата си физиономия, но мълчаливо се видях принуден да свия рамене. Тя забеляза моята реакция и неочаквано прекалено фомилиарно ме погали по лицето и с мазен глас произнесе – Много ще Ви бъда благодарна и задължена, другарю Маринов!... Как беше малкото Ви име?
- Стефан. – Отвърнах без да искам автоматично.
- Аз съм Здравка! – С неочакван изблик на нещо едва ли не като възторг, се представи тя и побърза да добави: - Аз ще припна да видя свободно такси, а ти – неочаквано примина на „ти“ (!) – попази още малко багажа тук!
---
С взаимни усилия, включително и на шофьора, натъпкахме багажника и част о задната седалка на таксито с многочислените чанти и пакети. През цялото време на пренасянето и товаренето Дановска не престана да дава нареждания и предупреждения да внимаваме и недопуснем да повредим съдържаанието на някой пакет или чанта. Изглежда, че имаше и друга чуплива стока, освен порцелановия сервиз за хранене.
По пътя към града, тя не си затвори устата. Отново бе обхваната от истински гняв към нейния неверен съпруг.
Апартаментът на семейство Дановски се намираше в центъра, не много далече от площад „Света Неделя“. Това бе донякъде добре дошло за мене, тъй като до трамвайната спирка нямаше да ми наложи да се влача много продължително с моя собствен, заемащ и двете ми ръце багаж.
Преди това ми се налагаше да изпълня докрай указанията на моя началник, като транспортен помощник на така нареклата се Здравка Дановска.
Първият етап бе внимателното разтоварване на таксито и подслоняването на внушителния багаж на площадката пред стълбището на жилищната кооперация, в която живееха Дановски. Шофьорът, макар и доста нежелателно, ни помогна. Не зная дали получи бакшиш за това. Във всеки случай тя плати сметката, без да потърси моето участие. Макар и предпазливо, направих опит да се заинтересувам относно заплащане на половината, но тя реагира отрицателно.
След като таксито си отиде, домакинята натисна няколко пъти продължително звънеца на входната вратаа, но тя остана затворена. Физиономията й доби отново зловещ вид.
- Дали моят човек, - този път тя не прибегна до прилагателното „хубостник“ – не е отишъл днес необичайно рано на работа!?
Разбира се, не бях в състояние да дам отговор.
Тя притежаваше собствен ключ и отвори входната врата. Тя ми остави да прехвърлям багажа от площадката пред кабинаата на асансьора. (Слава Богу, че имше такъв!) и с няколко чанти се качи нагоре, след като произнесе лаконически – Връщам се след малко!
Когато се завърна, видях да размахва лист от тетрадка, върху който бяха нахвърлени няколко реда с химикалка. Незабавно се провикна – Ето защо „моят“ – имаше очевидно нейния съпруг – не е дошъл да ни посрещне! – Тя ми връчи бележка и преди да успея да прочета нещо повече от първата дума, която беше „Мила Здравче!“, ме информира – Заминал другарят на непредвидена командировка до ГДР-то!
ДО КОМАРНО - останалите глави от ромата четете ТУК!
