Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
1.
Първата ми работа след като се прибрах в апартамента на чичо Сашо и с две думи му описах вчерашната одисея на нашия самолет, беше да изчезна в банята. Там престоях дълго под освежителната хладка струя на душа. След перипетиите на последното денонощие тялото ми се нуждаеше от... освежаване.
След това ми се наложи да положа сериозни усилия, за да отклоня предлаганата ми от Марийка още една закуска. Тя ме остави на мира едва след като я убедих, че като компенсация за неуспешния опит за кацване вчера и безсънно прекараната нощ в Букурещ, тази сутрин стюардесите ни бяха нахранили необикновенно щедро!
Пред моя роднина предпочетох да скрия, че не идвам направо от летището, както и всички останали подробности наоколо. Макар и малко несръчно му поднесох пъстрата найлонова торбичка от пражкото летище с четири чехски бири и плоската синя бутилка „Бешеровка“. Имаше вид на приятно изненадан, но незабавно се размърмори:
- Много мило от твоя страна! С чешкото пиво ще отпразнуваме благополучното приземяване на самолета ви! Но защо, моето момче, ти е трябвало да си харчиш кроните и за тая скъпа чешка ракия? Аз споменах само на шега навремето за нея, когато ти се бе засилил да купуваш уиски, след като се почерпихме с вашата компания след концерта, просто да ти спестя излишни разноски. Тогава участието ти на сесията в Комарно, още висеше проблематично.
- Но ето, че съдбата пожела да ми даде тоази възможност.
- Не мога да разбера, защо се държиш като чужд човек в тоя дом и при това постоянно се опитваш да оправяш някакви несъществуващи сметки! - прекъсна ме с досада Сашо Рашев.
- Така ме е възпитала твоята братовчедка, която струва ми се добре познаваш! –подсмихнах се със семпла усмивчица.
Беше ми известно, че той не само добре познаваше, но и е „обожавал“ на млади години неговата братовчедка. Дори навремето бе изпълнил две страници в нейния албум от ученически години с пламени стихове, в които проклинаше жестокостта на Съдбата, която поради родствената връзка правела трагедията на негововото нещастие по-голямо от това на байроновия Юнгер Вертер.
- Но шегата настрана, чичо Сашо, това е подарък от сърце, а не за оправяне на сметки!
-
Той постави внимателно бутилката с „Бешеровка“ на централно място в барчето.
След това се обърна с хитричко подхилване към мене – „Това, което ми обясняваш с характера на „моята братовчедка“ мога добре да си представя. Ти си, струва ми, се едно потвърждение на хипотезите на накои биолози, че женските гени по-често се оказват по-силни от мъжките. Ванюшка е човек със златна блага душа, но трябва да те предупредя, на тоя свят тази „такива акции не се котират високо на никоя борса“. За да има човек упех в живота, се нуждае от редица по-други качества, които трудно би могло да се очакват ат твоята майка.
Ограничих се се само да свия малко непричьом рамене.
Той обаче продължи, все така нравоучително:
- Човек, както се казва за да преуспее в живота, не трябва да страда от много скромност и излишна чувствителност! Дори нещо повече – налага се да бъде преди всичко последователен прагматик и дори не на последно място и егоист! Не звучи, разбира се никак хубаво, но... за жалост е неписан закон.
- Особено в днешни времена!
- Ти не си просто момче, но за беда в това отношение малко се заблуждаваш. Хората от както свят светува, освен в някои романи, никога не са се славили с голямо благородство! Така е било както при древните фараони, също и в някогашната римска империя и ще се запази във веки-веков, ако не ги изненада някое „Второ пришествие“! След това уверявам те, всичко ще започне да се повтаря отначало и по същество нищо няма да се промени. Съветвам те, да запомниш това! Но да оставим настрана философията! – смени внезапно темата братовчедът на майка ми. Я ми разкажи как премина дебютното ти служебно излизане в чужбина, освен в пестене на крони и купуване на подаръци?
- В общи линии, без проблеми, като се изключи неустойчивостта на организма ми на водка! – и му разказах бегло за партито в сиютата на
съветската делегация първата вечер след пристигането ни. След това ми хрумна да му призная, може би донякъде и се похваля - Не бях чак толкова без пари, по-скоро имах затруднения как да ги харча! – и му доверих историята с хилядата крони, от сина на приятеля на баща ми от Братислава. Накрая се изпуснах да добавя – Но да видим, сега как ще си изплащам дълга към неговия баща.
Той се усмихна малко коварно.
- Заплатите в София са по-високи отколкото в провинцията.
След като от моя страна не последва коментар на подхвърлената от него ръкавица, той се заинтересува.
- Купи ли си поне нещо по-интересно?
Похвалих се с новото си яке.
Усмивката му стана още по-провокативна и той не успя да се въздържи да ми зададе въпроса – Любопитно ми е, с какво си се постарал да сюрпризираш при тия обстоятелства твоята приятелка от плановата служба във въшата Дирекция? Предполагам, че не си я забравил?
- Не разбира се, ... - и му разказах за покупката на Карловския мост в Прага. Стори ми се, че той остана доволен и дори приятно изненадан от моя избор.
За „Бетховеновата соната“ предпочетох да западя в тайна, но изпозвах обстановката да добавя – Ах, Чичо Сашо, хрумна ми едва сега, че още не съм ѝ се обадил след приземяването ми на българска земя! Бих ли могъл да да се възпозвам от телефона...
Той не ме остави да се доизкажа и афектирано ме прекъсна:
- На глупави въпроси, както казва вицът за радио Ереван, не се отговаря! Но добре, че ми напомни. Рано тази сутрин ми се обади майка ти и се интересува не си ли се завърнал! Не е лошо да я успокоиш преди всичко нея!
Разбира се, първо подадох незабавно покана за разговор с Русе.
- - - -
- Добре, че най-сетне доживях да ти чуя гласа! – въздъхна облекчено мама и занарежда развълнувано – Тази нощ сънувах ужасен сън, че в самолета, с който пътуваш е избухнал пожар!... Пробудих се обляна в студен пот и не можах да мигна повече.
... Бедната женица страдаше отдавна от безсъние и жестока страхова невроза, предизвикани от патилата на нейният съпруг, който като вечен опозиционер и преди и след „9 Септември“ бе обречен на „курортно лечение“ първо някъде в околностите на Горна Джумая, а след това - остров Белене...
Удивително за мене беше, че моята майка притежаваше някакво своеобразно „седмо чувство“ интуитивно да съизживява, при това много тревожно моменти, в които понякога изпадам в критични ситауации. Това беше не съвсем необясним за мене парафизически феномен, който бях констатирал и при други случаи!
Без да ѝ споменавам за трудностите с нашето приземяване, доколкото ми позволяваха възможностите положих усилия да поуспокоя:
- Както виждаш, съм напълно здрав и читав! Всичко в Чехословакия премина добре. Бях самичък представител на Българската делегация в моята работна група. Даже без преводач. Не разбирам, защо си правиш излишни кахъри дори и тогава, когато няма ни най-малко защо.
- Много се разтревожих, че не се обади снощи, а беше ми писал че се връщаш вчера! И тоя лош сън, просто ме подлуди. Внуших си, че е станала някоя беля с вашия самолет!
- Откъде ти идват такива мисли? Нашето завръщане се проточи с един ден, понеже „за по-направо“ прескочихме до Прага и от там взехме самолета за връщане.
- Радвам, се че си видял и Прага!... – гласът й ми се стори за миг малко успокоен, но незабавно изпадна отново в загриженост – Но я ми кажи докога ще се мотаеш из тази София? Защо не се прибереш най-сетне у дома си, синко? – Последните й думи прозвучаха в слушалката с болезнена загриженост. След като от моя страна не последва незабавно отговор, тя изведнъж притури – Сашо да не се опитва да те прикотква с помоща на някоя местна красавица?
На нея бе известно мнението на нейния братовчед, че моето място е в София и изглежда нейното майчино сърце изпитваше сериозна потенциална заплаха в това направление, въпреки че досега не й бях споменавал нищичко за т.н. ми „годеж“ с Даниела.
Оставих нейния последен въпрос без отговор и отвърнах, доколкото ми позволяваха възможностите с най-равнодушен глас.
- Налага ми се да пиша някакъв отчет за задграничната командировка, което ще ми отнема някой и друг ден. Такъв бил редът!
- Гледай, моля те, по-бързичко да се прибереш! Какво ще кажат твоите началници в института? Вече колко седмици те няма на работа. Да не вземат да те изгонят?
Опитах се да се засмея гласно.
- В това отношение не заслужава ни най-малко да се безпокоиш. Чувала ли си някъде у нас да е бил някой служебно наказан, затова че не работи? Няма такъв случай! Дори, обикновено такива ги повишават в длъжност. Тако че... най-многото, което може да ми се случи, е да ме ме прехвърлят на работа в Генералната дирекция!
Моята „шега“ очевидно я свари неподготвена и за миг лиши от способност да говори. Вместо нея се обади гласът на баща ми. Той, както обикновено, бе лаконичен по телефона. Прояви само интерес, дали сме минали през Братислава, което означаваше дали съм се срещнал със сина на неговия приятел. Отвърнах му само с „да!“, при което по ефира подусетих усмивка от негова страна, с която той затвори темата.
След прикючване на разовора, незабавно позвъних в Плановия отдел на Генералната дирекция. Ако можеше да се съди по гласа на Даниела, тя не беше в добро настроение и нейните първите думи бяха – „Невероятно, но факт! Ето, че най-сетне се досети и за мене!“
Тъй като не получи незабавно отговор, тя се заинтересува - „Откъде ми се обаждаш?“
- Разбира се, от телефона на моя роднина.
- Защо едва сега? – В гласа й проблеснаха нотки на разочарование - Можеше да го сториш и още от летището!
„Мама мия! Какво си въобразява тази жена?“ – възкликнаха възбудено в хор и двамата мои близнаци.
Аз се ограничих със скромното оправдание:
- Липсваха ми подходящи стотинки в българска валута.
- Хайде, стига си се занасел! Кога пристигна самолетът ви?
Мина ми през ума, че тя може да се е информирала по този въпрос от летището и назовах макар и малко по-късно приблизително времето на нашето презимяване.
- Удивително какво прави толкова часове наред, което не ти позволи да се сетиш за мене!
- Василев ме натовари с една специална неблагодарна задача, която ме
лиши от възможност да сторя това по-рано! А ако искаш да знаеш, аз мисля за тебе, при това много по-често отколкото можеш да си представиш!
- Нима!?... Що за задача? Да не би да правиш компания на варненската ти колежка?
- Тя бе посрещната от нейния супруг. Ще ти обясня малко по-късно, не по телефон!
- Много си дискретен. Интересно защо?
- Понякога мълчанието и да не е злато, е все пак за предпочитане пред много плямпяне.
След като не получи отговор на последния въпрос, тя изведнъж сякаш се досети за нещо забравено и произнесе малко по-нежно:
- Вчера получих картичката ти от Комарно. Много мило от твоя страна, че си намерил време и чешка валута за да ми се обадиш! И то при това, в неповторимо романтичен стил! Трябва да призная, от ученическата скамейка насам не получавала толкова лирична поща!
Изпаднах в известно неудобство. Писането ми се отдаваше сравнително нетрудно, но на теми от подобно естество, дори и по телефона словоохотливоста ми страдаше от значителни затруднения. Първото, с което все пак успях да реагирам, бе да запитам – „Само една картичка ли си получила досега?“
За миг бях почти забравил, че международната поща пътува повече денонощия.
До слуха ми долетя отново нейното познато иронично подхилване.
- Нима твоето перо е успяло да сътвори и още друг някой бисерен рефрен!?
- До колкото си спомням, съм ти изпратил попътно още две картички. Дано да не са се загубили по пътя!
- Воау! Само какво удивително внимание!... По-важно е, че ти не си се загубил ти по пътя.
Неволно последните нейни думи ми напомниха, че моят предшественик не се бил завърнал след една командировка, която е била зад „Желязната завеса“.
- За една бройка и това можеше да стане! – и й разказах на бързо за странстванията на нашия самолет тази нощ из стратосферата.
Направи ми впечатление, че на нея не ѝ беше известно за снощното произшествие на нашата машина.
В заключение се уговорихме да дойда да я посрещна на излизане от работа пред входа на Дирекцията.
2.
След обяда, по време на който колективно се справихме с чешката бира, главата ми нещо понатежа. Преуморен от перипетиите на прекараната в безсъние нощ и допълнителните катаклизми сутринта на софийска територия си позволих малка сиеста. Приятната мекота на леглото ме отнесе незабавно в дълбок сън.
Звънът на будилника ме стрестна и върна на земята в необичайно време. Стрелките на часавника сочеха четири часа и двадесет и пет минути. В късния есенен ден над София вече се спускаше сивомелираният воал на предвечерния сумрак. За миг се изплаших, дали не съм преспал цялата нощ.
Нещо, което можеше да предизвика невъобразими последствия.
Последното чувство ми се отрази досадно. Чак до такава степен ли бях изподнал в раболепие пред тази жена!... Във всеки случай след последните ходаве ва „нашата партия“ за мене път за връщане назад повече ве виждах. Единствената алтернатива след последните „реконструкции в нашия отдел“ ми оставаше брачната халка с името „Даниела“.
Въпреки това мисли от подобно естество ми действаха много негативно.
По дяволите! Каква метаморфоза бе преобразила душата ми? Та нали до скоро се зовях „плебей по рождение“ и си позволявах да твърдя, че „всички дриплювци ми бяха братя“!
Нима и аз престанах да забелязвам „колко грозна е земята и да се възмущавам от обстоятелството колко са нещастни обикновенните, честни хорица на този свят?
Изглежда връзката ми с плановичката от Централната дилекция бе открехнала нова страница в моето изненадващо започнало в последно време да се ориентира якщо не в посока на „съблазните земни“, то поне към – повечко „прагматизъм“ съзнание!
А всичко това застрашаваше да ме доведе до там, да обърна гръб на скромната ми бащина къща и да се лиша от навика всяка сутрин да се събуждам озарен от изгрева на слънцето на фона на Дунавския бряг, който все още ми се струваше, че много обичам.
Да не говорим за това, как ще се отрази всичко на моята майка.
---
Прясно избъснат и въоръжен с пейзажа в син туш на Карловския мост над Молдава, който допълнително опаковах в цветна хартия за подаръци, дадена ми от чичо Сашо и декориран с новото чешко яке, се отправих по станалия ми напоследък познат път. Попрепръскваше досаден есенен дъждец, но под прикритието на ипрегнираната шушлечна материя на гърба, дъждовните капчици днес не ме безпокояха.
Разстоянието до трамвайната спирка преминах в обичайния стил, с подчертано интензивна стъпка. Като изпреварвах безпощадно попътните пешеходци изпречили се пред очите ми. Изненадващо се натъкнах на едно ново, удивително възприятие. Днес, като че ли софиянци, както и целият столичен екстериор, ми се виждаха нещо делнични и монотонни! Вероятно, след като неотдавна „бях навикнал“ да бродя из други по-големи европейски столици.
За разлика от обикновено, днес Даниела беше точна. Навярно, понеже притежаваше навик да напуска бюрото си незабавно след изтичане на работното време, след което ѝ оставаше да преодолее само няколко етажа и то с асансьор. Нейната внушителна, напомнеща конска грива фризура, се появи на входа на Дирекцията още с първата вълна бързащи да се приберат по домовете си служители на учреждението. Върху нейните рамене подчертано декоративно се ветрееше незакпчано вече известното ми антрацитово черно манто с алено червен хастар. Новост от нейна страна днес бе един дълъг, оцветен със всички нюанси на дъгата шал, който тя бе преметнала през врата си със шармантна небежност на човек на изкуството.
Заслужаваше признание нещо, което спонтанно ми направи впечатление. Че нейната външност оптически в тоя момент ми се стори някак доминантна сред тълпата пред входа на Дирекцията.
След като ме забеляза тя незабавно размаха енергично ръка и след като отстрани с помоща на един бодичек, на който й бе завидил и Недомански, една изпречила ѝ се мъжка фигура, се устреми към мен.
Не предприех нищо, с което да възпрепятствам последвалото твърде емоционално катапултиване в нейните обятия. Почувствах се, обаче донякъде неловко. Наоколо гъмжеше от нейни колеги и колежки. Стори ми се, че по лицата на някои от тях пробегнаха многозначетелни подхилвания.
- Изглеждаш бомбастично в новото си чешко яке! – бяха първите ѝ думи, след като ме освободи от прегръдката си и отстъпи крачка назад, за да ме огледа по-добре.
- Благодаря за комплимента! Какво ще си пожелаеш да пиеш?
- О! Станал си твърде шармантен! Чехкините ли те научиха?
Преди да успея да реагирам подходящо, тя побърза да се заинтересува – Я си признай, с колко чехкини ми изневери? – при което нейните катранено черни зеници като че ли не съвсем на шега се впиха изпитателно в лицето ми.
- Покрай може би моята провинциална резервираност, а и по някои допълнителни причини, които от известно време правят очите ми слепи за всички останали представителки на нежния пол, пропуснах да сторя това!
- Нима!? Доколкото те познавам, от така наречена от тебе „провинциална резервираност“ не ми се е отдало до сега да забележа чувствителна следа. Дори имам още от първия ден на нашето запознанство съвършенно по-други впечатления! А що се отнася до картинната ти алегория по отношение на „слепотата на очите ти“, също не съм много склонна да ти вярвам!
- Защо?
Тя се подхили леко, но с нескрит сарказъм.
- Защото, ако действително беше искрен, би трябвало да си признаеш, че интересът ти към моята сестричка надхвърля игрането на карти!
Нейното ухапване дойде прекалено неочаквано и ме свари абсолютно неподготвен за каквото и да е възражение. Не бе изключено да съм се изчервил. И то забележимо. Преди да успея да си отворя устата, видимо доволна от произведения ефект, тя продължи да се будалка с мене.
- Трябва, обаче, незабавно да те разочаровам, или по-скоро предупредя, че нейният мъж никога няма да се съгласи да ти я преостъпи, понеже това би означавало преди всичко да се раздели с директорския си пост, на който той твърде много държи!
Може би последният й намек, който несъмнено имаше и двуяко значение, ме извади от състоянието на „нок даун“ и ми позволи все пак да реагирам.
- Ти да не би да страдаш от някакви комплекси по отношение на твоята сестра? Как иначе можа да стигнеш до подобни смешни приумици за някакви аспирации от моя страна спрямо нея! – побързах да я апострофирам, колкото ми беше възможно по-агресивно.
- Ни най-малко! Освен това, без да те разтревожвам, трябва да те предупредя, че нямам ни най-малко намерение да те преотстъпвам на нея! Нито на която и да е друга!
При това тя ме хвана под ръка и увисна, умилкваща се като котенце на рамото ми. Въпреки подплатения хастар на новото ми яке, усетих нейните нокти.
Чувствах се изпаднал в състояние, което трудно би могло да се нарече щастие, или каквото и да нещо от този род. Поредната ерупция на нейния темперамент ми се стори по-скоро нещо като напомнене, че тя вече гледа на мене като нейна собственост.
3.
- Сега накъде? – побързах да се заинтересувам, понеже не ми беше много приятно да висим пред Дирекцията.
- Нека да се поразходим малко.
Предложението ѝ ме изненада – „В тоя дъжд?!“
- Само леко ръми!! - корегира ме тя - Обичам да се разхождам когато препръсква ситен дъждец! Това омекотява косата. Англичанките имали хубави меки коси, понеже при тях постоянно валял дъжд.
- Не съм ходил в Англия и никога не ми се е отдавало да проверя качествата на косите на някоя английска лейди – поиска ми се да я подразня.
Тя, обаче прихна да се смее.
- Охохооо! Нещо много ти порасна работата, откакто тръгна да пътуваш из чужбина! Но малко по-полекичка, мили мой! Английското кралство все още не е проявило интерес да участва в СИВ. – при което ме погледна иронично изпитателно изпод вежди и подметна – Все пак, с мъничко късмет и ако си изпълняваш както трябва службата, може да ти се отдаде в близко бъдеще да прескочиш и до някоя и друга страна от соцлагера!
Какво можеше да означават последните й думи? Изглежда и нея бе известно, че предстои нова сесия на нашата работна група в ГДР. Повече ме шокира какво имаше пред вид с предупреждениеито „ако си изпълняваш добре службата“?
Съобразих, че не би било тактично да задвам въпроси от подобно естество. Все пак, преди всичко за да не изпадам в тъпо мълчание, под акомпанимента на една бегла целувка прошепнах до колкото ми позволяваха възможностите сластно – „Знаеш ли, мила колко ми липсваше през изтеклите няколко дена в Чехословакия?“ – което струва ми се предизвика удивление и у двамата ми близнаци. Пък и у самия мене.--
...
Напоследък бях започнал все подълбока да се убеждавам, че вповечето случаи мълчанието далеч не се котира като благороден метал. Дори нещо повече – почти винаги, особено в присъствието на дами, е за предпочитане в съвременното общество човек да изплямпа нещо, дори блудкаво и плоско, отколкото „с ученом видом знатока хранить молчание в важном споре“, както навремето френският учител е възпитавал пушкиновия Евгени Онегин.
Последната от мен произнесена фраза не беше нещо оригинолно, но ефектът ми се стори в момента положителен. Даниела се постара да се направи на приятно изненадана и побърза да реагира с едно кокетно – Нима!
Нямаше място за връщане назад и като зарових пръсти в нейната виихрогонска грива отвърнах с една въздишка, придружена от леко запъване – На първо място копнеех за твоята буйна фризура! Трябва да ти призная, че тя ми действа ужасно възбудително!
- Само тя ли?
- И други неща, но в момента не ми се отдава възможност да установя контакт с тях!
Тя се подхилна - Струва ми се, че трябва да проявиш мъничко търпение!
Честно казано, се оказах изведнъж поразен от собствената си арогантност и се почувствах да изпадам извън границите на моя алфабет.
---
Продължихме понататък.
По тоя начин като пристъпвахме в такт по навлажнените плочки на тротоара, подминахме обичайната спирка, от която вземахме трамвай към „нашата махала“. От нейна страна – никаква реакция. Което бе признак, че тя не бърза да се прибере в къщи. Очите ми започнаха да търсят някое барче или кафе-сладкарница, където да отседнем. В ония времена София, пък и цяла България, бе бедна на такива заведения. Държавното предприятие „Хоремаг“ /съкр. на „Хотели, ресторанти, магазини“/, което притежаваше монопол в този жанр, бе концентрирало вниманиетно си в създаването на предимно внушителни първоразрядни заведения, които не се срещаха по всяка улица. Донякъде, последното обстоятелство не беше много зле за моя джоб, който в момента бе твърде „тънък“. В Прага се бях разделил не само с последните си крони.
- Какво се оглеждаш? – заинтересува се Даниела, която изглежда ме следеше периферно.
- Търся къде бихме могли да отседнем, за да почерпя за новото си яке.
- Какво друго си донесе от „Европа“? – избухна моментално нейното женско любопитство.
На мене ми се стори, че гласът й прозвуча по начин, който по-скоро можеше да се интерпретира, че означава – „За повече от три пощенски картички, за мене изглежда не си се досетил?“
- Нищо повече. Но за Тебе има разбира се едно... малко сувенирче! Не зная само, доколко би ти се харесало!
- Ооо! – очите й се насочиха с интерес към пакетчето, което носех под лявата си мишница. – Любопитна съм да го видя!
Тя посегна с ръка да докосне ролото под моята мишница, но аз не й разреших да го вземе.
- С удоволствие бих удовлетворил любопитството ти, но актуалните атмосферни условия не позволяват това! Дъждът става все по активен. За предпочитане е да хлътнем в някакво заведение, където да има покрив над главите.
- Много си загадъчен!
В същото време захватката на нейната ръка в лявото ми рамо стана чувствително по-настойчива. При това нейното манто потърси агресивен контакт с новото ми яке. Почувствах и твърде осезаемо мекотата на нейното бедро. При това крачките ни се затормозиха. Пред витрината на един магазин, която с нищо не можеше да предизвика нашето внимание и двамата спряхме. Известно време дори Даниела не намери да каже нещо, а безмълвно се притисна още по-плътно у мене.
Някое време погледите ни изпитателно се кръстосваха.
В един момент почувствах, че в моето замъглено от близостта на нейната плът съзнание се прошмугна едно смайващо признание – че в момента плътски желае настойчиво тази жена! При това по начин, който до тази сутрин... като че ли, не бях още почувствал.
Консервативният близнак реагира незабавно и при това обзето от обезпокойство:
„Само това ни липсваше, нашият човек да вземе да се влюби в тази парясница!“
Неговият събрат, който особено в последно време изглежда не страдаше от излишни морални предрасъдъци и беше малко по прагматичен, му възрази без прекалени емоции.
„Е и? Какво те смущава? Лично аз мога да ти призная, не съм много на ясно какво стои зад понятието „любов“ в съвременния свят. Що се отнася до секс обаче, смятам че това е във всеки случай биологическа необходимост за всеки нормален чевек. От тая гледна точка не се чувствам задължени с нищо и към никого цял живот да се задоволяваме само с трохички, които от време на време ни подхвърля случайноста! А още по-малко, да останем пожизнено да пъшкаме под ботуша на другаря Русев в корабостроителницата в лимана на Дунава!“
При тия аргументи „№1“ се видя принуден да се умълчи.
... Дъждът се усили, което интуитивно ме доведе до мисълта, ме японският акварел може да пострада. Нещо, което ме върна отново на земята.
---
