Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
1.
Наложи се все пак да подирим попътно някакво заведение, в което да се подслоним от все по-агресивно връхлитащите дъждовни капки. За беда пред очите ни не се мерна поне една каква да е сладкарничка или нещо от тоя род.
На всичко отгоре мрачният облачен купол над Витоша забули тотално Черни връх и като хищна кална лавина залази застрашително надолу по билото. Подтискаща картина. Да не говорим за това, че едно от най-досадните неща на този свят за мене бе да ме вали дъжд. Наред с всичко започнах да се безпокоя, че и подаракът за Даниела може сериозно да пострада.
Слава Богу, не след дълго пред нас се изпречи поредната трамвайна спирка и ни приюти под нейния покрив.
- Знаеш ли какво? Вместо да продължаваме да се мокрим по улицата, ще бъде най-добре да вземем първия подходящ трамвай и да отидем у дома! – предложи Даниела, която очевидно бе загубила желание да си омекотява повече косата.
При днешните атмосферни условия и актуалното състояние на моите финансии нейната оферта прозвуча приемливо. Все пак предпазливо запитах:
- Ще бъде ли удобно?
- Защо пък не?! – изблещи очи тя, при което ме изгледа с недоумение – Що се отнася до моята майка, тя както винаги безкрайно ще се зарадва да те види. Тя изпадна във възторг от тебе още при първото ти появяване в нашия дом. А след твоята шармантна услуга по време на играта на карти срещу чичо Панайот, ти се превърна в неин абсолютен любимец... Изискана страгегия! Алабоньор мосю!
Заключителната фраза на нейното словосчетание бе придружена от един не много любезен проблясък на зениците ѝ. Нещо, което ме ме хвърли в невидение.
- Какви те прихвана?! – гласът ми оттекна неочаквано изненадващо високо и накара няколко глави в съседство да се извият.
Моята годеница, разбира се не намери за необходимо да ми остава длъжна и продължи още по провокативно:
- Постепенно започвам да се страхувам, че освен от Пепа, трябва да те пазя и от мама! - което ми прозвуча като не до там оперетна ирония.
- Още едно, “ново двадесет“! Не зная с какво съм заслужил да чуя от тебе подобни невъобразими приумици!
Физиономията и тембъра на гласа на Даниела загубиха окончателно тяхната „френска осанка“.
- Твоето възмутително обвинение срещу чичо Панайот и жена му е много по-неоснователно от моята така наречена от тебе приумица! -
„Интересно що за птица е този чичо Панайот!“ – възкликнаха едногласно моите двама близнаци.
Въпреки, че не изпитвах ни най-малка необходимост да нагорещявам повече атмосферата, се видях принуден да да ѝ възразя - „Аз пък недоумявам и абсолютно не съм в състояние да си обясня твоето изключително сляпо доверие в това семейство!“
Изглежда, че и Даниела не бе възхитена от фалшивата пътечка, по която изневиделица застрашаваше да се насочи нашия диалог. Намери за необходимо за някоя секундичка дори да прекара в мълчание.
- Хайде стига сме се задявли за щяло и нещяло! - произнесе след кратка пауза примиренчески тя и в давършенно друга тоналвост с дълбокомислена усмивчица прибави – Но все пак трябва да призная, че намирам за изключително удивително как ти се отдаде да завъртиш главите на всички жени от нашата фамилия!
Понеже от моя страна ище по малко изпитвах необходимост от разваляне на климата си позволих лещо шеговито да полюбопитствам:
- В това число също и на дъщеричката ти?
-Струва ми се, че и малката госпожичка също не прави изключение – малко троснато, но с друг колорит усмивка отвърна тя. - Във всеки случай ти успя и на нея да влезеш под кожата, вероятно с твоя очарователен жест да ѝ подариш също розичка, както и на останалите представителки на нежния пол в семейството!
Предпочетох това това място да запазя мълчание. Но от друга страна, появяването на сцената на нейната дъщеря ми подейства нещо деструктивно. Все пак в крайна сметка ми се отдаде да отбележа:
- Изглежда всички дами във вашата фамилия притежавате сходен и при това, както виждам - доста изискан вкус!
От нейна страна в звучно кресчендо саркастично оттекна – Оооо! Излизането ти зад граница, както виждам се е отразило удивително ефективно на твоето самочувствие!
- Нищо подобно. Просто в момента съм нещо екстремно еуфоризиран от непреодолимата... прелъстителност на твоята близост, която напоследък болезнено ми липсваше.
Комплименти от подобно естество не принадлежаха към моя нормален вокабулар и ми костваха сериозни усилия.
„Нещо започваш много да се повтаряш напоследък!“ – оттекна в глъбините на подсъзнанието ми гласът на „№1“, който днес начена да проявява признаци на повишена активност.
За плановичката от Генералната дирекция фалшивите тонове в моята любезност доведоха до присмехулно повдигане на веждите:
- Прекалено театрално издекламирано, за да бъде искрено!
Трудно бе да намеря обяснение, какво освен развалянето на времето можеше да се крие зад вълната от предизвикателствтва от страна на Даниела в момента. Но се видях принуден на замълча. Но не за дълго.
- Искреноста и истината от устата на хора, които не обичат да пародират с празни приказки и плоски ласкателства изглежда са трудно възприемяеми за хора, които са навикнали на обратното!
Поредното подхилване, с която Йорданка, пардон Даниела Неделчева посрещна послеидната ми реакция, не издаваше нито следа от накърнение на съвеста. Все пак нещо предизвика вече добре познатата ми маневра от нейна страна. Този път под акомпанимента на извинение, при това с английска увертюра.
- „Сорри!“ Изглежда поради дългото ти отсъствие напоследък просто бях позабравила за безграничната мимозност на твоята пречувствителна нежна и все още малко провинциална душа!“ .
Понеже изпитвах чувството, че „съм на ход“, а може би и под влияние на други причини, привидно примиренчески произнесох:
- Я подобре, както ти самата току-що отбеляза, да престанем с голословни врели-некипели, с които наред с дъжда само си помрачаваме деня!
Тя прояви склонност да възприеме подхвърлената „миролюбива ръкавица“. И... като се възползва от навалицата под козирката на трамвайната спирака, във вече познат маниер побърза се сгуши плътно до мен, при което нейната ръка отново провокативно пролази под дясното ми рамо. Въпреки че разликата в нашите надморски височини я позатрудни, тя се надигна екстремно на пръсти и като направи опит да се приближи колкото бе възможно поблизко към ухото ми нашепна:
- Изглежда разходката ти до Европа все пак е оказала тонизиращо въздействие в някои направвления!
- Щом така смяташ! - не ѝ останах длъжен и аз.
Тя се задоволи да се усмихне малко „под мустак“ и се задоволи... да запази мълчание.
Зачакахме понататък подходящ трамвай, който нещо се позабави. Последното при наличието на покрив над главите, не бе в състояние да ни създаде сериозни затруднения. Бяхме навикнали. В София, за разлика от Будапеща и Братислава, както и в цяла България де факто не съществуваше регламентирано разписание на превозните средства от градския транспорт. Както казваше народът, те тръгваха когато им се поиска и пристигаха - когато могат.
-2-
- Ужасно съм любопитна какво се крие в това роло, което така ревниво пазиш да не се намокри или малко измачка? До кога ще ме изтезаваш, а не ми го покажеш? – не след дълго наруши мълчанието моята годеница.
- Съжалявам мила, но атмосферните условия не позволяват!
Въпреки екстремната любвеебвилност на моето обръщение, тя изтропа инатчиво като малко момиченце и ми хвърли един поглед, който излъчваше нещо далече повече от умоление.
На реакции от подобно естество бях постепнно започнал да понавикнам. Най-благоразумното в такива случаи, струва ми се бе да не ѝ обръщам прекомерно внимание. Що се отнася до честотата на фрегвенциите при подскоците на 180 градуса на нейното настроение, беше ми станало ясно, че тя далеко превъзхожда легендарния Ал-Капоне при смяната на вратовръзките си.
Така или иначе, изведнъж изпитах необходимост да кажа все пак нещо, за да избегна угрозата от изпаднане в тъпо безмълвие. Постарах се, рабира се да си придадам възможно най-безобидно изражение и с риск да се повторя запитах:
- Ах, апропо... – нещо ми попречи да произнеса отново обръщението „мила“ - ...все пак много ми е интересно от къде ти скимна преди малко тая смешна приумица, след театъра който вече традиционно ми правиш със сестра си, да започнеш да ме ревнуваш и от собствената си майка!
Даниела от нейна страна незабавно се пооживи и дълбокомислено подсмихна.
- Не е тайна, че пътят към дъщерите много често води през майките!
- Ой, ла-ла! Трабва да призная, че все повече се удивлявам, откъде твоята... – този път ми са наложи насилствено да избегна сега прилагателно от рода на „перверзна“- ...неизчерпаема фантазия е винаги готова с поднасяне на нови изненади!
- Ние жените, за такива неща си имаме така нареченото „седмо чувство“!
Не можах да се въздържа да не се изсмея..
- Би ли ми все пак обяснила, какво е създало повод за възбуждането на това твое „седмо чувство?“
Тя изпадна в едно нетипичното за нея състояние – на затруднение да отговори.. Но след неповече от ограничен брой секунди секунди отново отвори уста:
- Ах, Стефчо – произнасянето на името ми от нейните уста бе нещо неежедневно – нека, както ти сам предложи да престанем да си усложняваме живота с излишни компликации!
Преди да съумея да произнесе една дума, от нея последва още - Разбира се, както се казва, във всяка шега си има и малко истина! Иначе нямаше да се изчервиш!
Моят „№2“ се почувства обязан да не остава длъжен.
- Сигурна ли си, че все пак не си въобразаваш небивалици? – и дори притури - Ако нямаш нещо против, действително аз намирам твоята майка за много интелигентна, симпатична и при това атрактивна за възраста си жена! Но това няма абсолютно нищо общо с твоите ... извинявай безвкусни фантазии!
- Вуау! Какво потресяващо лирично самопризнание! Е, признат грях - половин грях!... Но в тая връзка един съвет - Не ти препоръчвам да произнасяш пред баща ми комплименти от подобно естество по адрес на неговата съпруга!
За миг и аз се оказах под угрозата да изпадна в затруднение. Но Даниела сама ме изведе от него.
- Шегите настрана, но и аз също не мога да разбера едно нещо. Какво имаш пък ти, против чичо Панайот!
- Абсолютно нищо!
- Те са нашето най-близко семейство! А чичо Панайот специално - стар и доверен приятел на баща ми !
Постепенно ми писна да понясям нейните тафталогии на тази тема, но за да не натягам повече атмосферата, направих опит да отвърна във възможно шеговит маниер и тон.
- Може би, просто го ревнувам, понеже той ти донесе от Берлин пуловера, който аз можех само да си позволя да ти препоръчам от германския каталог.
- Ахааа! Ти си бил значи също и ревнив! – при което и по нейното лице се появи любопитна усмивка – Но по отношение на чичо Панайот нямаш ни най-малко основание за това. Впрочем,... знаеш ли, че той и жена му ще ни бъдат кръстници!
Поредното ново известие дойде зашеметително. Не толкова от действително съществуващото от първия момент на нашето запознанство чувство на антипатия към този мъж, колкото – от маниера, с който Даниела обяви като неподлежащ на коментари факт нашето предстоящо бракосъчетание! При това, без ни най-малко да се заинтересува за моето мнение по въпроса.
Необходими ми бяха неимоверни усилия за да превъзмогна смущението, да не казвам възмущението си и да запитам, този път с действително пламнало в руменина лице:
– Какво каза?!
Тя вероятно почувства, че бе попрекалила с газта. Нейната лява ръка отново се провря подкупващо под лакатя ми, а мантото ѝ потърси близоста на новото ми чехско яке.
- Не разбирам защо след целия фойерверк от звезди, които смъкваш от небесата в нозете ми в картичката си от Комарно, изведнъж се изненадваш, че... са ни необходими кръстници!
Бях на път да възразя, но вторият близнак предотврати това, като прошепна – „Внимавай да не нагазиш лука!“ По такъв начин ми помогна да осъзная, че е глупаво да правя повече театър... поне по по отношение на „необходимостта“ от кръсници.
- Аз се почувствах засегнат от нещо съвсем друго. Не ти ли е известно, че
по стар народен обичай, кръстниците се избират от зетя, а не от невестата?
Тя ме изгледа този път повече учудено.
- Това са селски провинциални обичаи, мили мой. Но ето, че нашият трамвай идва. Да се качваме. На тая тема може да потговорим в къщи, при което не е твърде изключено, че може да получиш подкрепа от страна на мама. Впрочем, чичо Панайот и жена му са днес на гости и положително в момента се играе на карти!
Почувствах се още повече сюрпризиран. Нещо повече - поставен в „мат“ в един ход. Поскоро, като като залят с кофа ледена, или вряла вода!
-3-
По стъпалата та закъснелия трамвай висеха гроздове от пътници. Картината на пражкия мост в ръцете ми ни принуди да изчаме следващия, който за щастие дойде веднага и не беше много препълнен.
Перспективата, за среща с въпросния Чичо Панайот в момента и то отново по време на игра на покер бе крайно непривлекателна за мен. Докато отчаяно търсех повод да я избегна, след като се намерихме плътно изправени лице срещу лице сред навалицата от правостоящи, ме осени и една допълнителна идея.
- Знаеш ли, мила? – колкото ми бе възможно по-медено, но преднамерено отново си послужих с това обръщение – Струва ми се, че няма да бъде много удачно да безпокоим компанията у вас, докато играят на покер! При това не ми се иска да рискувам и да изпадна отново в конфликт с „чичо ти Панайот“, ако забележа, че той и жена му правят комбина!
- Ах, що за идиотски предубеждения имаш спрямо този човек! – навъси вежди отново Даниела - Та те си играят години наред заедно в този състав и никога не съм чула мама, или нейната приятелка да го обвиняват в нещо.
- Но както стана дума миналия път, единодушно всички признаха, че той винаги печели!
- Защото сигурно играе по-добре от жените!
- Трябва да ти кажа, че тази игра е такава, че когато някой непрестанно печели, това е плод на последно място на късмет, още по-малко на по-добра игра, а преди всичко на някакви номера, с които биват изнудвани останалите.
- Ти, не зная защо страдаш изглежда от предрасъдаци по отношение на тази игра! - след което не помалко емоционално добави – А покрай това и срещу Чичо Панайот!
- Що се отнася до покера, действително не го обичам! Понеже при него печелят преди всичко ония, които най-добре умеят да лъжат!... – Понеже не намерих подходящи думи, с които де се артикулирам по отношение въпросният „майстор“ на тази игра, от тактически съобръжения се задоволих да премълча. - Но знаеш ли какво? - смених изведнъж темата - Досетих се, че и за малката пианстка, както и за твоята майка, също имам подаръчета от Прага. Редно би било, с посещението си у вас, да им ги поднеса. От тая гледна точка ще бъде положително по-добре, първо аз да прибегна до апартамента на моя роднина за да взема подаръците и след това да дойда у вас! Или... ако желаеш, можем да сторим това заедно! Дъждът, струва ми се отслабна и дори вече попрестана. Една няколко стотин метрова допълнителна разходка може само да ти се отрази благотворно на косата!
- Хм!... Право да си кажа, не ми е много ясно какво ще правя, ако се прибера сама в къщи. Освен това, изгарям от любопитство и постоянно напрягам мозъка си да узная какво криеш под мишницата си!
- Тогава да вървиме у дома! Там ще удовлетворя любопитството ти, а и ще пийнем нещичко за моето ново яке!
- Ти постепенно би трябвало да привикваш да гледаш в бъдеще на „у дома“ на апартамента на улица „Граф Игнатиев“!
Ой ла-ла! По тоя въпрос под егидата на едно предложение на Сашо Рашев, имах по-специално мнение. По редица съображения неговият апартамент ми беше по-симпатичен от тоя на Белчо Найденов. Предпочетох да започна, обаче, по-предпазливо и по-отдалече.
- Засега, все още моето „у дома“ е на брега на Дунава в бащиния ми дом, а моето работно място – респективно в Русенския филиал на Варненския „НИПКИК“.
- Я, не се прави повече на невменяем! - гласът на Даниела отново загрубя и нарасна на височина - Какво те прихваща от време на време? Аз смятам, че вече сме на ясно, че няма какво повече да правиш в „твоя Русчук“ в тази долина на досадните комари! Василев не ти ли се похвали, че от Нова Година очаква да получи за тебе щатна бройка за „координатор“ по въпросите на стандартизацията?
- Трябва да те предупредя, че на теми от подобно естество животът ме е направил малко резистентен! Моят шеф в института години на ред ме баламосва, че от следващата Нова Година ще има нов щат за мене за началник отдел, но в крайна сметка тази длъжност получи някой, който не бе виждал кораб другаде, освен на кино или на картинка и от корабостроене няма по-голямо понятие от тебе!
- Благодаря за „комплимента“ ти по отношение на моята техническа компетентност! Но престани, моля те, да занимаваш себе си и когото и да е било със стари истории! Каквото е било, било! София не е Русе и Генералната Дирекция – още по-малко вашия институт! Тук, под купола на Витоша, както положително вече си забелязал – последните думи тя произнесе подчертано ритердандно - за тебе повява значително по-друг вятър от тоя по брега на Дунава!
Намекът й бе удивително недвусмислен и...! Той ми подейства преди всички унизително! - което незабавно се изписа и на лицето ми. Тя изглежда забеляза това. Но не се смути. Точно обратното.
- Не разбирам защо правиш физиономия „седем дена дъждовно време“ и точно, когато става въпрос за твоето бъдеще! Всеки нормален човек на твое място би се чувствал щастлив от съдбата си в момента!
- В момента днес вали дъжд, което тикога не ми е било приятно и... какво ми предстои в продължение на останалите дни на седмицата и по-късно, не съм в състоние да пророкувам.
Усмивката, под маската на която произнесох последните думи, бе всичко друго, но не и еуфорична.
- Я престани да се баламосваш! Извинявай, но като слуша от страни човек такива твои наркотизирани словосъчетания, може да те вземе дори за не напълно нормален!
- Трябва да ти призная, че ти не си единстената, от която чувам такова
подозрение. Подобно на тебе преди не много реагира нашият партиен секретар, след като не се възползвах от направената от него покана.
- Каква покана?
- Да стана Партиен член.
Тя ми изгледа още по-удивено с разширени зеници, а гласът й направо изпадна във вибрации.
- Ти изглежда действително нищо не си никак добре със здравето! Всеки твой колега драпа със зъби и нокти да се сдобие с Партийна книжка, а ти с кой акъл можеш дори да си позволиш до отхвърлиш поднесена на сребърен поднос покана?!... С кой акъл?
Задъхана, тя замълча, сякаш изпаднала в неспособност да произнесе нито дума повече.
Свих мълчаливо рамене, при което този път даже ми се отдаде да се усмихна макар и невесело. Без да удостоя нейния въпрос с обяснение.
В този момент нашият трамвай удари спирачки на спирката „площад Света Неделя“. Слязохме, обзети и двамата от спонтанна вълна на досадно мълчание. В първия момент намерих за забавно, че тя видимо се ядоса от моето „неразумно“ поведение. Същевременно почувствах неприятно дразнение от затруднението да да отговоря на един въпрос, който напразно си зададох – „Какво и кой предизвика ново поредно неочаквано резваляне на атмосферата между нас?“
Може би дъждът в тоя и без това неприветен следобяд?
Или нещо от друго естество? Но какво!?
-4-
Една „дванадесеторка“ не след дълго ни приюти и с леко клатушкане понесе в направление „площад Славейков“.
В нашия вагон нямаше много пътници и ние все така мълчаливо, но спонтанно се настанихме на първата седалка. Докато напразно търсех подходящ повод за да преодолея досадността на декресчендото в атмосфера, бях изпреварен от софиянкята.
И то как!
Впрочем, беше вече време да навикна на лупингите в нейното настроение.
Макар и малко предпазливо, но далеко не плахо тя преплъзна по седалката и както обичаше да се изразява в някои случаи баба ми „ни лук яла, нито лук помирисала“, предпазливо се притисна у мен. Аз не намерих за нужно да да се отдръпна, което й позволи незабавно да ме заговори:
- Преди малко... извинявай,... ни най-малко не желаех да те обидя!... Беше женска спонтанна реакция, предизвикана от твоето, все пак съгласи се, удивително неразумно поведение!... Просто не мога да проумея как е възможно да не приемиш покана за членство в Партията?
След като от мене не последва нещо повече от мълчание, устните й докоснаха моето ухо и тя едва чуто прошепна:
- Но каквото било, било! Ще поговоря с тато на тая тема и се надявам, че на тукашна почва ще се отдаде възможност да изправим грешката ти.
Понеже бе недопустимо повече да продължавам да мълча, се принудих да си отворя и аз устата:
- Може би имаш право, че съм действително „ненормален“ тип!
Близоста на нейното тяло стана още по-плътна, а глъсът ѝ придоби изведнъж кадифян нюанс произнесе:
- Знаеш ли, Стефчо, трябва да ти призная, че от прекалено „нормални“
хора отдавна ми е писнало на този свят! Те са безкрайно скучни, безлично
сиви и най-често само досадни!
За мен остана необяснимо какво и то само за броени секунди успя да предизвика тази поредна метаморфоза у нея. Но тя не ми даде възможност да умувам, тъй като... В следващия миг нагорещения дъх на нейните устни ме лиши от възможноста да проговоря. Същевременно опияняващата мекота на нейната агресивна плът предизвика удивително наелектризиращо въздействие...
Слава Богу посетителите в нашия вагон бяха немного. А ние се намирахме на последната седалка.
Тя се възползва ловко от моята слабост за да стане притежателка на ролото под мишницата ми. Нервно отстрани опаковката и впери любопитен поглед в картината. Доколкото бях в състояние да забележа, произведението на младата пражка художничка я изненада и то вероятно приятно. Понеже в следващият момент бях обсипан от серия още по-горещи целувки.
- „Ненормалните хора“ изглежда могат понякога да бъдат и невероятно креативни! Никой до сега не ми беше правил толкова оригинален подарък! Намирам за удивително, как си попаднал на подобна идея, както и от къде намери този интересен акварел?
Останах приятно изненадан. Обстоятелството, че дочух да нарече пейзажа от син туш „акварел“, ме накара все пак да поясня:
- Аз също никога никому не съм правил подарък от такова естество и много се радвам, дори нещо повече – направо съм особено щастлив, че можеш да го оцениш! Впрочем, това не е обикновен акварел, а рядко практикувано художествено направление на пейзажи с туш в древно китайски стил! Предполагам, че като се постави в подходяща рамка, ще изглежда още по ефектно. За съжаление не разполагах с възможност да сторя това в Прага.
- Това не представлява никакъв проблем!
Направи ми впчатление, че при това лицето ѝ придоби сериозно изражение и докато с две ръце разгръщаше картината пред очите си се заинтересува - Сигурно ти се е наложило яко да се изръсиш за тази оригинална рисунка. Учудвам се, от къде си намерил толкова пари!
Не ми се искаше да правя достояние историята с лекаря от Братислава и
се принудих да излъжа. Първото, което ми хрумна в момента, бе:
- В Комарно в хотела поиграхме няколко вечери бридж. Аз имах добър партньор, един унгарец и... ни се отдаде да спечелим някоя и друга крона от двама поляци.
- Поляци или полякини!?
- Като се изключи нашата научна сътрудничка от Варна, представителки на нежния пол в останалите екипи бяха само преводачките! А полската, бе една баба Яга!
- Хммм!... Но по твоята теория, това трябва да означава, че сте измамили по някакъв начин противниците си!
- Нищо подобно! На бридж както струва ми се ти вече обясних, печелят ония, които най-рационално стратегически и тактически използват възможностите, предлагани им наличната карта! – възразих сопнато незабавно. Кръвообръщението ми бе съумяло да се понормализира.
- Не разбирам от „бридж“, но се радвам, че с негова помощ успя да ме сюрпризираш с тоя прекрасен изглед на Карловия мост!
Приех последните думи на Даниела като сравнително добър знак в актуалната ситуация. Постепенно започвах да попривиквам с априлските фрегвенции „надолу-нагоре“ на нейните емоции. Решаващо беше преди всичко накъде ще завее вятърът в момента нейното настроение.
При предстоящото рандеву се нуждаех във всеки случай от подходящо такова! Вероятно под влияние на турболентното пренатрупване на екстремни преживявания предната нощ и преди всичко тази сутрин, неочаквано за собствено удивление се почувствах обладан от един пенетранен съблазъм! - Не бях „бройкаджия“, но внезапно мисълта в един ден да направя „симултант на две дъски“ ми се стори особено прелъстителна!
Нали както се казва – Апетитът идва с яденето!
Остатакът от пътя до жилището на Сашо Рашев изминахме пеша. Почти мълчешком и в ускорен ход. Дъждът окончателно беше престанал, но Даниела, вкопчена здраво в ръкава на моята чешка винтяга, като че ли бързаше повече от мене, което подсказваше повишената фрегвенция на нозете ѝ. Последната подробност ми идваше тотално отръки и стимулираше скоростта на моите нозе.
...
Чичо Сашо не беше сам. Заварихме го да играе шах с неговия стар плешив приятел и колега от времената на директорството му в кинематографията. С удоволствие констатирах, че като им представих Даниела и поясних, че сме дошли за да взема нещо забравено, те не прекратиха играта си.
Чичо Сашо се ограничи, без да вдига глава от шахматната дъска, да ми препоръча:
- Стефанчо, погрижи се като домакин да не оставиш гостенката ти да скучае и не забравей да я почерпиш от „бешеровката“, която донесе от Чехия! Дамите много обичат това питие!
Кимнах утвърдително и хвърлих бегъл поглед върху позицията, която ми подсказа, че партията се намира в силно заплетен мителшпил. Сиреч, че нямаше опасност да приключи много скоро.
- Само, моля те, недей да подсказваш на твоя роднина! – побърза да ме предупреди гостът. – На път съм в тази партия да се реванширам за моето последно поражение!
Молбата му бе добре дошла за мен и аз побързах да го успокоя – Нямам подобни намерения!
- Аз не се нуждая от подсказване и се надявам, че и без чужда помощ няма да ти позволя да осъществиш намерението си! – изрепчи се и братовчедът на майка ми.
Побързах незабавно да ги освободя от присъствието си и ги оставих да си продължат несмущаеми двубоя си на шахматното бойно поле.
Моята гостенка ме последва и то както ми се стори с нетърпение, което не зная дали се дължеше изключително на любопитство какво нося от Чехия за нейните родители и дъщеричката. Последното обстоятелство ме възбуди още повече, но и направи неспокоен.
С вибрираща ръка разтворих широко вратата на „моята стая“, при което с клуонски реверанс я поканих:
- Моля, заповядай в моята бърлога! – при което забелезяхах, че гласът ми прозвуча с непознат акцент.
Инстинктивно почувствах, че държанието ми е екстремно идиотско и че плямпам неприумици. Тонусът на животинската настървеност действаше някак парализирашо всичко на моето съзнание и поведение.
Моята годеница не можа да прикрие едно леко сардоническо подхилване - Кога най-сетне ще ми покажеш с какво вазнамеряваш да сюрпризираш останалите дамски особи от фамилията!
Оставих въпросът ѝ неотговорен, понеже състоянието в което се намирах парализираше съзнанието и езика ми. Без да произнесе повече нито дума, ... в следващия миг връхлетях върху нея... В резултат на което и двамата се озовахме „в партер“.
----
След като „бурята поутихна и баретния дим над полесражението се поразсея“, първото нещо което ми се отдаде да сторя беше да поднеса на моята гостенка , както ми беше заръчил чичо Сашо една препълнена чашка „Бешеровка“.
При това не пропуснах и да почерпя себе си.
Вкусът ми се понрави и след втората чашка станах отново разговорлив.
--- о ---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
