ГЛАВА ВТОРА
Автор Петър Русчуклиев
1.
Днес цветарският магазин, на който се бях превърнал в редовен клиент, беше затворен. Това ме принуди да се вмъкна в първата попаднала ми в очи сладкарница, от която излязах натоварен с обемиста картонена кутия и по моя молба, допълнително надлежно опакована в пъстра декоративна хартия и припасана даже с цветна панделка. Вътре се намираше внушителна шоколадена торта.
Тя безмилостно погълна болезнена част от аванса, който бях получил покрай новото командировъчно до София и по-нататък, но бях в цугцванг и дори в застрашителен цайтнот.
Природата или животът ме бяха направили не твърде щедър и разточителен, но днес беше крайно неудобно да се появя с празни ръце в дома на семейство Найденови, след като имах предвид от къде е бил задвижен механизмът, който доведе до моето повторно извикване на софийски терен.
Попътно забелязах, че нещо беше поразвалило настроението на Свети Петър, тъй като постепенно от намръщеното небе започна да ръси дребен дъждец, който с всяка измината минугя стяваше все по-интензивен. Черни връх и част от билото на Витоша бяха забулени от навъсени облъци и създаваха илюзия на събуждащ се от сън вулкан. Донякъде метеорологическата обстановка би трябвало да ме поуспоки, че не отидох на стадиона. Още от дете не обичах да ме вали дъжд.
Докато крачех по посока на „Граф Игнатиев” в паметта ми възникна неприятен спомен. След завършване на военната служба в Самоков, на път за Русе пренощувах при семейство Рашеви, тогавава леля Лора бе още жива, за да гледам в неделя, мач на „Левски” със софийското „Локо”. През целия мач над стадиона се сипа проливен дъжд, който ме измокри до мозъка на костите и, което беше още по-лошо, Котков вкара два пъти топката във вратата на Дервенски, а от „Левскарите” единствено на Патрата Илиев се отдаде да се разпише и то само веднъж...
Това ми навя лоши предчувствия по отношение на днешния мач на „Левски“ със „Славия“. Но на тоя свят в момента за мене за добро или за зло, имаше още редица други и то по-сериозни проблеми, освен съдбата на „Левски“.
2.
Днес посветих дълго време за почистване подметките на обувките пред
входа на вече познатия ми апартамент на „Граф Игнатиев”. По това време по стълбището се появи жена с лошо изрусени коси и значително по-измокрено палто от моето. Значи в последните минути дъждът се бе усилил още повече. Не й обърнах повече внимание, но тя нещо позабави крачките си и изненадващо ме изгледа отгоре до долу. Погледът й се задържа за миг върху кутията, която държах в ръка, при което ми се стори, че в нейните очи проблесна нещо като подхилване.
Интересно защо?
Токчетата на непознатата изтракаха нагоре по стълбището и освободен от нейното натрапчиво любопитство, натиснах най-сетне входния звънец. Само след няколко секунди вратата се отвори широко и пред мен в пълен ръст се появи триумфално усмихната дъщерята на другаря Найденов. Дали се радваше, че ме вижда, или просто тържествуваше, че пряко на собствената ми воля, ме бе принудила да се откажа от ходене на футболния мач? Направи ми впечатление, че отново се бе декорирала с атрактивния пуловер от немския каталог, който след моята непреднамерена препоръка й бе доставен от Западен Берлин едва ли не на следващия ден с поредния полет на машина от „Балкан“.
- Ето те, най-сетне и тебе! – провикна се тя преди да успея да си отворя устата.
- Запасен лейтенант Маринов се явява по Ваше разпореждане, другарко Найденова! – изпънах тяло по всички правила на военния устав в отговор, при което лицето ми замръзна в ледено студена сериозност.
Моето представяне я озадачи. Тя ме изгледа с недоумение. Едва ли не, с огорчение. Вероятно очакваше по-друга реакция от моя страна.
- Нещо много си станал официален, след няколко дни прекарани в твоя Русчук! – отбеляза с подчертано разочарован глас и изпитателно присвити очи домакинята. В същото време пристъпи, почти застрашително крачка срещу мен. До обонянието ми достигна познатият тънък, но упоителен дъх на нейния парфюм.
Може би под негово влияние се стигна до спонтанна конфронтация между
моя стар шлифер и немския пуловер.
Наложи ми се същевремено и да проява акробатически усилия, за да предпазя целокупна кутията с тортата.
Не след дълго тя изглежда изпадна също в затруднения с поемане на въздух, а може би предметът в ръката ми привлече нейното любопитство, в резултат, на което внезапно се отдръпна леко назад, за да ми зададе въпроса: - „Каква е тая пампозно опакована кутия в ръцете ти“?
- Мъничко „мезе“ за кафето, на което ме покани.
Даниела се ограничи с едно – „О-о-о!“ – изпълнено легато във възходящо кресчендо.
- Днес цветарският магазин беше затворен! – изтърсих малко като оправдание, което я накара да се подхили.
- Това далеко не е претекст да се опитваш да ме прелъстяваш с подобна калорична бомба!
Бях почти забравил нейното едва ли не досадно кокетиране на въпросната тема.
- Нима има опасност да изядеш цялата торта?
Тя прихна да се смее.
- Аз положително не, но дъщеря ми – във всеки случай! – След това добави, като се опита да се направи на по-сериозна, като ме наблюдаваше византийски докато ми помагаше да се освободя от шлифера, при което добави: -Не е необходомо при всяко посещение да носиш подаръци! Много ще ни разглезиш!
Аз се отказах от понататъшни коментари. Намесването на дъщеречката в играта, както винаги ми подейства резигниращо.
---
В същото време Даниела отвори вратата към вестибюла и ме покани да я
последвам. Тук ме очакваше изненада. Около модерната стъклена масичка, в центъра на салона, която днес бе постлана със зелено сукно, четири от креслата бяха заети от три жени и един мъж.
Първата от тях, фронтално срещу мене в елегантна домашна рокля от тъмно-син сатен, бе нейната майка. Останалата част от присъстващите ми беше непозната. Двете странични места бяха заети от две повече или по-малко оставили зад себе си тяхната първа младост дамски персони. От четвъртия член от компанията, мъжът, се виждаше само гърба, но нямаше вид на бащата на Даниела. Неговата фигура надвишаваше чувствително по ръст тая на Белчо Найденов.
От главата на семейството не се забелязваше изобщо нито следа в цялото помещение.
Следващата подробност, която привлече вниманието ми беше, че и четиримата държаха по пет карти в ръцете си, а пред векиго върху зеленото сукно лежеше различна по обем купчинка от цветни пластмасови плочици. Това бяха жетони за игра, каквито притежаваше моят приятел Гиги. Следователно, в момента тук се играеше покер.
Преди да съумея да реагирам по какъвто и да е начин, Даниела побърза шепнишком да ме уведоми.
- Пропуснах да ти кажа, че днес мама има гости. Близки приятели, с които тя често играе на карти.
В същото време нейната майка, щом ме забеляза, сви незабавно картите си и внимателно ги положи на масата пред себе си. След това се изправи и пристъпи към мен с елегантна съпка и със широка усмивка.
-Добре дошли, инж. Маринов! Радвам се много, отново да Ви видя в нашия дом! – прозвуча с подкупваща приветливост нейният плътен алт.
Когато се изравни с мене, тя протегна грациозно ръка. С необходимото почитание устните ми докоснаха символично нейните пръсти. Стори ми се, че жестът ми й се понрави. След това, тя се обърна към гостите.
-Да ви представя един колега и... струва ми се таен обожател на дъщеря ми – инж. Маринов, научен сътрудник от Института по корабостроене в Русе! - Безпрецидентното ми разкриване на всеослушание като обожател на нейната дъщеря бе за мен поразително изненадващо и остави зад себи си висококаратната репрезентация като научен сътрудник. Същевременно то предизвика мъжът да се извие на почти 90 градуса и да ме удостои с любопитен поглед. Изглежда на Павлина Найденова нейното увертюрно представене се видя недостатъчно атрактивно, понеже побърза да добави – Понастоящем той е делигиран в Генералната дирекция към някаква работна група по линия на СИВ. Доколкото ми е известно, в близки дни в тая връзка му предстои служебно пътуване до Чехословакия.
Нейната обилно подсладена характеристика не бе по-малко помпьозна от
светлината, в която неотдавна мъжът на по-малката й дъщеря ме представи на компанията по време на тържестевното откриване на заводската хижа на Витоша. Тогава се почувствах крайно неудобно, но днес ми се отдаде да запазя поне външно относително равнодушие. Изглежда, че когато човек започне често слуша от околните да му повтарят комплименти от подобен род, които макар без да отговарят на истината, все пак звучат примамливо приятно, то постепенно с течението на времето той започва и да навиква с тях.
В същото време за мен тирадата на домакинята представляваше и още веднъж неопровержимо доказателство, по какъв начин се бе стигнало до там, моето име отново да попадне в екипа на българската делегация на работната група в Комарно.
Играчите на покер пренесоха в следващите няколко мига вниманието си върху чуждото тяло в салона, станало причина да прекъснат заниманието им. Интересът на дамите изглеждаше в нормални за женското им любопитство граници. Стори ми се обаче, че четвъртият участник в карето ме изгледа доста внимателно от глава до пети. При това с един поглед, който ми се стори трудно дефинируем.
Любезната домакиня побърза да ми представи по-нататък персонално на гостите си, при което ме придружи до масата.
- Семейство Боримирови, много близко приятелско семейство на нашата фамилия! – тя посочи с ръка едната от двете дами и мъжа, след което добави по направление на четвъртата участничка в карето – А това е Цеца Бъчварова, моя близка приятелка от стари времена, когато бяхме още млади и...
- Сега вече, за съжаление сме само „и...”! – Усмихна се въпросната Цеца и
ми поднесе също ръка в маниера на домакинята. Задоволих се само да докосна с необходимото внимание нейната ръка, без да я удостоя с целувка. Направи ми впечатление, че имаше тънки интелектуални пръсти. Освен брачна халка носеше още и златен пръстен, върху който блестеше вероятно богат на карати скъпоценен камък. Беше облечена в не много нова, но добре запазена и с вкус ушита рокля. По ония времена в България конфекционното облекло имаше все още второкласна репутация.
След нея ми бе представена втората дамска особа, чиято малко масивна и с не до там вкус декорирана фигура я правеше по-малко атрактивна от останалите представителки на нежния пол, въпреки че бе най-младата.
- Приятно ми е, Боряна Боримирова! – подаде широко усмихната ръка и тя. Беше видимо в добро настроение. Вероятно – доволна от хода на играта до момента.
Нейният съпруг бе значително по-изискано облечен. Беше в морско син костюм от скъп габардинов плат, напомнящ ми служебното облекло на инспекторите в Корабния регистър. Последният, независимо от неговата масивна фигура му стоеше добре, което подсказваше, че е ушит по мярка и то не от лош шивач. Видът и държанието му излъчваха набиваща се в очи наперност на Галски петел.
- Боримиров, Панайот Боримиров! – представи се лаконически той, в стила на Джеймс Бонд. Мина ми през ум, че това по всяка вероятност бе така нареченият от двете сестри „чичо Панайот”, който миналата седмица също участва в екипа за спасяване на съпруга на малката сестра, след предизвиканото от него транспортно произшествие на Витоша.
Домакинята побърза да ме информира в друго направление – „Най-големият майстор на „петте карти” в нашето каре. Винаги печели!“
- Ласкаеш ме прекалено много, мила Паулинче! – апострофира я той. –Както почти всичко в живота, успехът и в покера е изключително въпрос на късмет! – След това неочаквано се обърна към мен – „Вие на какво мнение сте по тоя въпрос, другарю... инженер?“
Мен ме изненада на първо място интимноста, с която той се обърна към домакинята.
- Какво да Ви кажа, аз съм страстен любител, но на една друга игра на карти – бриджът. За покер, струва ми се, ми липсват някои необходими качества, а между другото изглежда и щастие.
По лицето на Панайот Бориморов пробегна не лишено от нещо като ирония подсмихване.
- Вероятно Ви върви много при жените!
Понеже неговите думи ми се сториха по-скоро провокативни, отколкото тривиална любезност, отвърнах сухо - „Не съм забелязвал!“
- Що се отнася до трите жени в тоя дом, това сигурно днес трябва да Ви е направило вече впечатление!
Не можах да намеря по-добър отговор, освен дискретно да замълча.
Той обаче продължи в подчертано грандомански маниер - „За мене другите игри на карти ми се струват скучнички. А що се отнася до бриджа, него аз го намирам за твърде пенсионерско занимание. Покерчето, виж това е къде-къде по динамична и емоционална игра!“
Неговите думи, особено по начина, по който бяха произнесени ме раздразниха. Увлечението и любовта, които питаех към моята любима игра, не ми позволиха просто да замълча. На свой ред, макар твърде пресилено и кисело, направих опит да се усмихна и предпазливо да му възразя:
- Не зная до каква степен сте запознат с бриджа, но той е преди всичко стратегическа игра, подобно на шахмата, в която победата се усмихва обикновено на ония играчи, които най-рационално използват възможностите на картите. Щастието при него играе ограничена роля.
Моето възражение нещо изглежда не се понрави на „майстора на покера”. Беше вероятно тип, който не обича да му се противоречи.
- Както сам признавате, в края на краищата картите решават на кого да се усмихне щастието! – И с нескрито самочувствие за собствено достойнство добави - А то е обикновенно на страната на по-смелите!
Нормално би трябвало да не му обръщам повече внимание, но без да мога да си дам обяснение защо, нещо в момента не ми позволи да си затворя устата.
- По отношение на щастието, що се отнася до хазартните игри, не бих Ви противоречил, въпреки че понякога при тях се намесват и други фактори от не твърде кавалерски характер. Но специално в бриджа нещата стоят съвършено по-иначе. – Той не отвърна нищо, но погледът му издаваше, че моята ревностна реплика, твърде не му се нравеше. Въпреки това си позволих да продължа - „Имам чувството, че изглежда... – бях на път да кажа „не сте много добре запозннат с него”, но се задоволих само с – тази игра не е много по Вашия вкус. Впрочем, това не е обикновенна игра, а и спорт. Съществува дори верига от състезания по спортен бридж, която включва Европейски и Световни първенства!“
– Не ми е известно по какви причини се показвате фанатичен поклонник на някаква чужда на нашето социалистическо общество игра, с която струва ми се преди всичко убиват времето си плоскогръди английски бабета!
Тъй като в последното му подмятане почувстах и идеологическа критика, побързах да добавя още нещо в моя защита.
- Не мога да се съглася с Вас, понеже например това лято играх край Варна на плажа с полски летовници, които бяха приблизително на моя възраст и те ми разказаха, че участвуват в състезания по спортен бридж, каквито за разлика от нас, там били широко разпространен!
- Въпросните полякини положително не са били били много плоскогръди! –
побърза да се намеси Даниела, думите на която бяха придружени от не твърде нежен проблясък на тъмните й зеници.
Не ми стана много ясно беше ли нейната реакция просто ревност, или нещо друго.
Забелязах същевременно, че характерът на нашия разговор не се понрави и на нейната майка. В ролята на домакиня, за да предотврати една понататъшна ескалация на възникналото между нас напрежение и преди другарят Боримиров да намери от негова страна понататъшно възражение на моя последен „анонс“, тя побърза да се намеси:
-Струва ми се, че излишно дълбоко се увлякохте да спорите за нещо, което вероятно е просто въпрос на вкус! Аз лично не съм имала възможност досега да се науча да играя бридж, но съм чувала да казват, че тази игра била „Царят на картите”. В същото време е всепризнато и мнението, че играта
на покер пък е „Царицата” на игрите с карти!
Към нея, при това също така философски дипломатично, се присъедини и нейната приятелка Бъчварова.
- Трудно е да се намери понякога решение на проблеми от рода на – кое е първичното „кокошката” или „яйцето”!
- Най-добре ще бъде, да си продължим нашата игра! – обади се и съпругата на Боримиров, при което се обърна към мене и с примирителна усмивка добави: - „Не се мъчете да убеждавате моя мъж, ако той е на друго мнение. Той е неотдавна пенсиониран полковник от въздушните войски и е навикнал преди всичко да му се козирува като каже нещо.“
Охо!...Значи този така наречен от Даниела „чичо Панайот”, бил висш офицер във ВВС-ето! - Бях чувал, че авиаторите се пенсионирвали още на 40-тина години и то с болярски пенсии.
Постарах да се въздържа от по-нататъшни пререкания и демонстрирайки донякъде респект, направих опит, при това с нескрита ирония, да изляза от играта запазвайки все пак собственото си достойнство.
- Тъй като моето офицерско звание е далече по-ниско от Вашето, принуден съм, без да изменям собственото си мнение... да откозирувам!
Физиономията на другаря полковник от запаса не загуби агресивното си изражение, но и той предпочете да се ограничи с едно - „Наистина, най-добре ще направим да продължиме играта си!“
3.
- Какъв е тоя пакет, който държиш в ръцете си? – заинтересува се майката на Даниела. Вероятно с цел да отвлече вниманието на присъстващите от неудобната плоскост, по която се беше приплъзнала конфронтацията между двамата мъже.
- Тортичка! Донесе я... – тук неочаквано нейната дъщеря се позапъна, преди да произнесе - ... другарят Маринов.
Доколкото можех да си припомня, тази притурка към моята фамилия от нейна страна чух за първи път.
- Прекалено мило и... разточително от негова страна! Той е забележителен кавалер! – Не пропусна да ме похвали майката. Двете гостенки поклатиха утвърдително глави. По лицето на полковника от запаса пробегна леко подхилване, което с нещичко ми напомни за погледа, с който ме изгледа жената с лошо изрусената коса на стълбището.
След като аз запазих мълчание, домакинята се обърна отново към мене – А, Вие инж. Маринов, не бива да съпровождате всяко посещение в нашия дом да ни разглезвате прекалено много!“
– Днес във всеки случай ми се налага да почерпя! За моето щастливо повторно повикване в работната група на инж. Василев!
- Аха! – поклати децентно с разбирателство глава Павлина Найденова – В такъв случай, кафенцето днес у нас ще бъде атрактивно подсладено с тортичка.
Нейните приятелки направиха доволни физиономии. Другарят Боримиров си позволи една забележка – „Аз предпочитам към моето кафе едно коняче!“
- Аз, ей сегичка, ще отида направя кафето! – припна Даниела и след като отправи малко припрян поглед към часовника, обяви на всеослушание – Ние с другаря Маринов днес имаме намерение да ходим на Сатиричния театър.
Никой не й възрази. Четворката се зае с доиграването на прекъснатото раздаване на картите. По предложение на Даниела я придружих до кухнята.
---
След като вратата хлопна зад нас, се отдадох на доколкото ми позволяваха
възможностите на изказване на високо емоционална благодарност за новата
превратност на Съдбата, която ме бе завяла отново на софийски терен.
- Ще ми причиниш синини! Много е нежна кожата ми!
- Нима имаш намерение по това време да ходиш на плаж?
Не посмях да я запитам, от кого се страхува да не констатира белези от
подобно естество. Тя, от нейна страна, също предпочете незабавно да смени темата.
- Заслугата е преди всичко у семейство Влайкови. Сестра ми разказа, че са канили специално на вечеря у тях брата на Теди, на която са го помолили да свърши тази работа!
- Тогава трябва по някакъв начин да се реванширам пред Пепа и нейния съпруг! – името на нейната по-малка сестра се изскубна много спонтанно от устата ми, което, като че ли не се отрази твърде приятно на Даниела.
- Внимавай! Започвам да подозирам, че интересът ти към моята сестричка е значително по-голям отколкото изискват нормите за благоприличие и благодарност! Не си въобразявай, че бих могла да допусна да те деля с нея! - очите на Даниела изстреляха две горещи светкавици, което ме принудиха да замълча и от моя страна също така да побързам да прескоча на друга тема.
- Никъде не се виждат днес баща ти и неговата внучка?
- Другарят Найденов рядко се застоява в къщи. Даже и в неделни дни, често си намира някакви служебни ангажименти. – Спомних си, че още първата вечер от нашето запознанство тя ми се оплаква от отношенията му с неговите така наречени от нея „мацки”. Днес обаче тя запя съвършенно нова песен. – Ти изглежда и на него нещо си му влязал под кожата, тъй като както подразбрах и той въртял телефони до горинте етажи на Генералната дирекция!
- О, тогава значи и на него съм задължен с някоя бутилка!
Дъщеря му се усмихна, без да намери за необходимо да ме удостои с отговор. Вместо това прехвърли разговора на другия въпрос, който се бях осмелил да задам.
- Малката госпожичка, неговата внучка, е нещо леко понастинала и пази днес стаята.
- Бедното дете! Не й ли е скучно самичка в нейната стая? – почти спонтанно се отрони от устата ми. Вероятно, понеже ми бе по-трудно да намеря нещо по-подходящо.
Проявеният от моя страна интерес към Евелинчето оказа, струва ми се, положително влияние върху нейната майка. Тя предложи незабавно – Ако желаеш, можем да отидем да я видим! Тя не е тежко болна. Ако при това и поднесеш лично и парченце торта, положително ще завладееш и нейното сърце! Тя много обича тортички! – поледвалият вакуум тя побърза да запълни с още един аргумент - Впрочем, знаеш ли – розичката, която ти й поднесе миналата седмица, все още стои, ежедневно поливана в една вазичка до леглото й.
Отново се почувствах като подложен на течение и произнесох предпазливо: – „Не съществува ли опасност да я обезпокоим и събудем, ако е заспала?“
- Не предполагам да съществува подобна опасност. Тя не е сънлива натура!
По такъв начин се видях се принуден да направя посещение на „малката госпожица”. За моя поредна изненада Даниела ме въведе в нейната стая през врата, водеща през спалнята на бабата и дядото.
Евелинчето бе действително будно. При вида на парчето шоколадова торта, тя се оживи. Ролята, която ми се наложи да играя по време да поднасянето на сладкиша не беше никак лека, но все пак струва ми се успях да се справя донякъде задоволително.
Разделихме се, като й пожелах бързо оздравяване.
Даниела, във всеки случай, остана видимо доволна. Стори ми се, от двама ни.
В същото време, моите двама „събратя-близнаци” реагираха неодобрително на обстоятелството, че вече започвам да танцувам напълно в такта, който ми диктува другарката Йорданка Неделчева.
Впрочем, това развитие на събитията будеше и у мене също така повече загриженост отколкото възхищение, но... животът е действително, както в една шахматна партия. След като си направил някакъв ход, нямаше вече връщане назад и трябва да се нагаждаш към изискванията на новата създадена позиция.
---
