Петър Русчуклиев
ГЛАВА ТРЕТА
1.
Даниела притежаваше завидна рутина при варенето на кафе. За нула време тя ловко зареди кафеварката. Върху амбалажа на прясно отворената опаковка днес прочетох нова непозната марка с латински букви – „Tschibo“. В същото време моето внимание бе съсредоточено предимно в нарязването на остатъка от тортата на шест еднакви порции.
Забелязах, че докато изпълнявах възложената от домакинята геометрична задача, бях наблюдаван с любопитство.
- Удивително, как успя да направиш всички парченца толкова еднакви! – Възкликна накрая със широко отворени очи тя.
- Имам дългогодишна практика на чертожната дъска.
Отговорът ми, като че ли накара Даниела да се замисли някоя и друга секунда. Продължително мълчание, не бе в нейната природа. Малко по-късно, докато подреждаше тортите в чинийки, тя неочаквано се заинтересува – „Ти, защо така преди малко, нещо се заяде с чичо Панайот?“ - при което гласът ѝ ми се стори необикновенно афектиран.
Побързах да се защитя, тъй като ми се стори, че тя зададе въпроса с необичайно сериозна физиономия.
- Нищо подобно! Той просто, без никакъв повод се разпердушини да се представя за голям многознайко и то в една област, в която, струва ми се му липсва елементарна компетентност.
Моето обяснение видимо не й се понрави. Тя дори видимо се нацупи още повече.
- Трябва да ти кажа, че ако става дума за карти, както отбеляза преди малко и майка ми, той е истински корифей в тази област!
- Не го зная що за специалист е в покера, но от бридж, за което стана дума, трябва да ти кажа, си няма понятие! – позволих си незабавно да й възразя.
Тя ме изгледа с недоумение и още нещо, което говореше не само, че не ми вярва и произнесе с подчертан укор - „Дори и да е така, не беше никак красиво от твоя страна да му се репчиш чак толкова провокативно“!
Останах озадачен от авторитета, с който тоя човек изглежда се ползваше пред Даниела. Що се отнася до мене, от пръв поглед, ако не друго, той не бе в състояние да завоюва моите симпатии.
Като че ли прочела мислите ми, тя продължи да мрънка – „Нашите семейства са много близки. А чичо Панайот и татко са земляци и големи приятели. Той е наистина малко самолюбив, но в същото време много мил и услужлив човек. Знаеш ли, - ръцете на Даниела се плъзнаха по нейното ново пули - немският пуловер от каталога, върху който ти ми насочи внимание, пристигна от Берлин с негова помощ!
Последната подробност възбуди моето любопитство. И не в твърде приятно удивление.
- Нима!... Че как така... и то за нула време? - почти смутолевих преди да си глътна езика.
- Използвал полета на един негов колега от „Балкан“, който тъкмо вечерта летял до Западен Берлин, да му направи тая услуга. – обясни тя, като че ли ставаше дума да се купи попътно от близката фурна пресен хляб за обяд, след което с повишена емоционалност побърза да добави - След като се пенсионира от армията, той постъпи в гражданската авиация и сам лети с пътнически самолети и то по задгранични линии! При това доста често – в напрявляние на „Запад!“ – Последната подробност бе произнесена от нея с почертана напереност.
„Аха! – помислих си. – Ето защо бил толкова ценен този приятел на семейството!“ Дали днешното „Tschibo“ – кафе не бе донесено също от него? - Но отново замълчах.
-О, кафето е вече готово! – възкликна домакинята и прехвърли вниманието си към разливането му в шест чашки, които стояха наредени в две редици върху един поднос.
2.
След малко натоварени - тя с кафето, аз подире ѝ – с таблетка също с шест чинийки с нарязаните от мене тортички, се появихме във вестибюла. Докато Даниела крачеше подчертано наперено, аз се чувствах прекалено неудобно в актуалната роля, в която волю-неволю бях изпаднал. Преди всичко се ядосвах на самия себе си, че днес без ни най-малко съпротивление се подавам на всяка нейна режисура, от което и двамата „събратя-близнаци“ в душата ми изразиха отново колективно неудовлетвориние. Последното впрочем бе изключително рядко явление, понеже те по принцип бяха тотални антиподи.
Партията покер бе в разгара си. Разиграваното в момента раздаване на картите изглежда беше доста емоционално, тъй като забелязах че по време на досегашното анонсиране в центъра на масичката се бяха насъбрали значително количество пластмасови жетончета. Лицата на дамите издаваха повишена напрегнатост. Четвъртият участник в играта праеше впечетление да се радва на добро настроение, или подобно на моя приятел Злати, притежаваше дарбата при тази игра да придава на физиономията си вид на безобиден шегаджия.
В момента, когато ние приближихме до игралната масичка, той подхвърли с невинно подхилване три солидни чипчета от неговата, набиваща се с размера си в очи камара и заяви предизвикателно – Я да видим, кой ще се качи да се повози на тази кола!
След това се обърна към Даниела и мен и не по-малко язвително подметна – Нещо много дълго го варихте това кафе!
Не намерих за необходомо да реагирам, но за моя изненада Даниела, която иначе винаги разполагаше с платен отговор на каквото и да е заяждане от подобно естество, побърза необикновенно чинно, сякаш за да се оправдае, да отвърне – „Направихме първо посещение на Евелинчето. Тя остана възхитена от поднесената от... – тук почувствах отново затруднение от нейна страна, преди да произнесе – другаря Маринов тортичка!“
Той се усмихна велзевулски и прехвърли вниманието си върху дамите срещу него на масата.
Останалите от четворката не проявиха интерес да се занимават с нас и предпочетоха да концентрират вниманието си върху понататъшното надлъгване помежду си. Предоставих на Даниела да се заеме със сервирането на кафето и полюбопитствах да видя, как щеше да се развият събитията върху зелената покривка. Позволих си при това да застана зад гърба на майката на Даниела. Тя зябеляза присъствието ми, но ми разреши да видя нейните карти. Държеше две двойки на аса.
Преди нея беше „на ход“ съпругата на Боримиров. Тя дълго мъдрува как да отговори на трите жетона на мъжа си. Беше току що изтеглила, подобно на него две карти. В крайна сметка положи върху неговата оферта десет нови чипчета и заяви хапливо:
- Имам чувството, че моята тройка е по-силна от твоята!
Той не й остана длъжен и незабавно я апострофира – „В тази игра има и по-силни фигури от тройките!“
Дойде ред на Павлина Найденова. Тя се размърда неспокойно върху стола и ми хвърли бегъл поглед, от който лъхаше безпомощност. Дали не се смущаваше от моето присъствие зад гърба? След това се обърна към Боримирова, която изгледа предизвикателно и като примигна няколко пъти с очи по начин, който моята баба обичаше да нарича „на парциали“, с присвити устни изсъска:
- Лъжеш, като черна циганка!
Последната отвърна с мълчалива, невинно присвита в ъгълчетата на устните усмивка. Нейната пантомима също ми напомни държанието в подобни случаи по време на игра в нашите домашни покерни игрички на въпросния Злати, който на наша почва се ползваше с убедителна репутация на специалист в блъфирането и в крайна сметка виниги си отиваше с някое и друго левче в повече в джоба. Ние играехме прекалено аматьорски и много „на дребно.“ Всеки стартираше с чипове в размер един лев.
Домакинята се обърна отново към мене и неочаквано ме запита:
- Струва ли си да пожертвам още един лев с тази карта?
„Аха! Значи те играеха „чип-десет стотинки“! Ние в нашата компания се ограничавахме винаги строго в нормата – „чип-стотинка“ в рамките на троен реланс. Те играеха при това „свободен реланс“!
Нейният въпрос ме смути, затрудни... донякъде и поласка. Отвърнах предпазливо.
- Не мога да Ви кажа нищо! – след което си позволих да добавя - При това, не се знае, колко още би Ви се наложило да добавяте по-късно!
- Павлинче, не се подавай на чужди влияния, а си играй играта! – Долетя отсреща гласът на Боримиров, който не прозвуча прекалено учтиво и на мене ми се стори, че апострофът му беше отправен по-скоро на мой адрес.
- Играта нещо започна опасно да загрубява! – заяви след кратко размишление домакинята. – Знаете ли какво?! От мене при това раздаване никой няма да получи повече нито стотинка!
Тя сви картите си и ги захвърли пред себе си на масата.
След нея дойде ред на третата участничка в играта. Физиономията на последната не излъчваше повече оптимизъм и благонадеежност от тая на Павлина Найденова. Но издаваше пределно напрежение. Тя беше останала „серви“, без да тегли допълнителни карти. Може би, имаше сервирана кента? След продължително замислене, по време на което тенът на нейното лице издаваше, че нахлулата в главата кръв беше достигнала застрашително количество, тя нервозно отброи десет от нейните жетончета и хвърли в мизата, лежаща вече на масата.
- Аха! Играта започва да става игрива! – Отбеляза Боримиров. След това се обърна към жена си – Цеца изглежда не ти вярва много на твоята „тройка“!
Съпругата му не прояви желание да му отговори. Тогава той се обърна в
ляво.
- Аз съм на същото мнение, мила Цецке, затова оставам в играта, но за да стане по-интересно, ще сложа още някое левче на масата! – И като измъкна от сакото си шепа монети, отброи пет лева ги изсипа върху купчинката жетони в средата на масата.
Мина ми през ума, че никога до сега на мене не се бе случвало да заложа, дори на „Тото“ сума от порядъка, която лежеше на масата..
Повдигането на мизата не предизвика подобрение по физиономията на въпросната Цецка. Последната подробност не остана скрита за Боримиров, който насочи внимание към жена си. Тя не изглеждаше възбудена в същата степен, както останалите дамски участнички в играта, но все пак преди да отговори, изгледа не много любезно мъжа си и бавно с две ръце пробута цялата пластмасова купчина намираща се пред нея към центъра на масата, като прецеди през зъби с нисък глас – От мене до тука, толкова!
Трудно ми бе да пресметна, макар и ориентировъчно, каква беше стойността на нейния залог. Във всеки случай, надхвърлеше и то значително случай петте лева на Боримиров. Домакинята, беше вече извън играта, се обърна още веднъж към мене и без да каже нито дума, само с прехапани устни поклати бавно няколко пъти глава. Вероятно, в знак на потвърждение на изказаното от мен предположение, че по-нататък ще се наложи да се внасят още по-големи инвестиции.
Червенината по лицето на така наречената от Боримиров Цецка, постепенно започна да прелива от тъмно червено в мастилено синьо. Дишенето й зачести. Тя посегна малко несигурно към чантата, която едва сега забелязах да виси окачена на облегалката на нейния стол. След това измъкна с треперяща ръка едно дамско портмоненце и хвърли поглед в него. След кратко размишление запита съпругата на Боримиров, опитвайки се да проникне в нейните зеленикави зеници.
- Колко е мизата ти?
- Можеш да си я преброиш, щом те интересува! – Не твърде любезно отвърна другата.
- Защо трябва да правя това именно аз? - изнедоволства приятелката на домакинята.
Преди жена му да намери подходящ отговор, в спора между двете отново се намеси мъжът на масата, който изглежда беше навикнал да свири „първата цигулка на зелената маса“.
- Това можем да сторим допълнително! - След това се обърна в ляво – Ти можеш спокойно да отговориш дали плащаш или не, или ако имаш желание, да повдигнеш понататък играта в свободен реланс на стойност каквато си пожелаеш!
Очите на жената до него стрелнаха ядовито „въздушния орел“, при което с присвити устни и подчертан сарказъм тя измъмри - „Трудно ми е да намеря думи, с които да изкажа моята признателност за компетентното ти осветление!“
Няколко секунди приятелката на Павлина Найденова прекара в нервно размишление, след това посегна да прибере партмоненцето си в чантата, но изведнъж измъкна от него една прегъната на две синя банкнота и я захвърли пред себе си.
- Плащам! – Гласът й прозвуча като несмазана ос на износена селска каруца.
Във вестибюла настъпи за кратко време напрегната тишина. Погледите на всички се насочиха към запасният офицер от авиацията. Дори Даниела изостави домакинските си обязаности.
Нейният „чичо Панайот“, без да снема арогантната маска на лицето си, с едно многозначително – Охо! - измъкна от сакото си елегантен портфейл от кафява кожа. Разтвори го без да бърза и внимателно с два пръста изтегли от садържанието му две новички, сякаш току що отпечатани сини десетолевки.
- Какво означава това? – почти проплака приятелката на майкатаа на Даниела.
- Много просто, мила Цецке! Вдигам двойно анонса ти!
- Това вече не е приятелска игра! – нацупи се Цеца.
- Нали знаеш, мила, приятелството си е приятелство, но сиренето, дори и при социализма, е с пари! А и така ще си бъде също и при комунизма!
- Ти, като че ли забравяш, че днес не си на покер у Лили Иванова!
Нейната забележка ми припомни още нещо. Тошо Пъпеша, с който докато играех още шах, защитавахме заедно цветовете на отбора „Дунав“, веднъж, на едно Републиканско отборно първенство в София, след като се завърна едва на разсъмване в хотелската стая, се беше похвалил, че бил на гости у известната певица. Той се ползваше с още по-голямо име в града на играта с „пет карти“ от Злати. Но в останалите дни до края на шахматния турнир търсеше пари „на заем“, за да си купува цигари.
Боримиров не реагира на злъчното подмятане на Цецито, а се обърна към жена си и предизвикателно я заговори на Ви – Нещо, като че ли започнахте да изпитвате несигурност по отношение на доминантността на
Вашата „тройка“, другарко Боримирова!
Тя не му остана длъжна и в аналогичен маниер перфидно му се изперчи: – Жестоко се лъжеш, ако се надяваш да ме извадиш от игра! Любопитна съм да видя какво държиш в ръцете си! – и тя посегна към до тоя момент лежащото на масата без да влиза в игра нейно портмонце.
В ръцете й се появи свитък едри банкноти. Тя захвърли също две двадесетачки върху тия от мъжа си и постави внимателно още едно пластмасово чипче върху тях. По тоя начин тя си запзваше възможност в случай, че някой остане в игра, отново да повдигне допълнително пода.
На мене ми стана леко горещо от сумата, която тежеше в момента по масата. Тя бе наистина главозамайваща в сравнение с нашите „покерни оргии“, които ние от време на време провеждахме в тесен приятелски кръг. При които, ако някому се наложеше да разваля второ левче, вече се чувстваше за разорен.
Положително в още по-голямо неудобство изпадна приятелката на домакинята. По лицето й се изписа мъртвешка бледост, а тя се превърна в мраморна статуя, неспособна да стори или каже каквото и да е.
Това накара майката на Даниела да се обади - „Вие днес действително се разфъчкахте прекалено много на високо!
Семейството запази мълчание. Цеца напусна масата и изчезна по посока на тоалетната. Преди това почти проплака – Играйте си понататък двамата! За днес на мене ми стига толкова! – и трясна картите си върху масата.
Запасният полковник наблюдава жена си известно време с премрежен поглед и след продължително размишление, без да произнесе повече нито дума внимателно втикна неговите пет карти сред остатътка от колодата, която лежеше в близост до дясната му ръка. Той беше раздал картите. След това изненадващо примиренчески произнесе по посока на половинката си – „Днес ми се струваш прекалено убедителна, мила. Изглежда действително тройката ти е по-голяма от моята! И аз няма да ти платя!
- Благодаря! – с подчертано хаплива учтивост отвърна Боримирова и се зае да прибира с две ръце плячката, която лежеше пред нея върху зеленото сукно.
- Боли ме за тридесетте левчета, но следващия път, уверявам те, ще си ги взема обратно и то с лихва! - не кой знае колко болезнено ухилен произнесе съпругът й.
- Каквото сабя покаже! - изблещи се нежната му половинка.
От сцената, на която току що бях станал свидетел, покрай всичко останало, у мене се появи едно чувство, че вече се намирах в „Сатиричния театър“.
Павлина Найденова побърза да сложи край на разправията в семейството - „Най-добре ще направим, за поуспокояване на духовете да прекъснем временно играта и да не оставяме кафето да изстива!“ - усмивчицата, с която тя придружи нейната покана, ми се стори с нещо попресилена.
Аз продължих да пазя мълчание, силно впечатлен както от височината на ставките, така и от някои други подробности, привлекли моето внимание като страничен наблюдател.
3.
Всички последваха повика на домакинята. Играчите на покер – с различни настроения. Аз – зает с неразрешимата загадка, какви фигури притежаваха в това раздаване Боримирови? Не зная как бих реагирал, ако участвах на мястото на приятелката на майката на Даниела в играта, нещо което впрочем бе недопустимо при сумите, които се разиграваха на тая маса, но един вътрешен глас ми нашепваше, че моят шахматен приятел Тошо с нейната карта, която ми бе също неизвестна, може би не би излязъл от играта!...
Докато дамите се заеха да подслаждат душите си с шоколадовата торта, Боримиров демонстративно я отказа.
- Данче, моля те, не ме мъчи да си развалям зъбите със сладкиши! - Към всяка от присъстващите дами беше много интимно внимателен и се обръщаше фамилиарно галено на малко име. В момента ми направи впечатление, че по отношение на Даниела употреби българската галена форма на малкото й име... – Това е женска работа. На мене, както ти е известно, по ми подхожда едно коняче към кафенцето, а тортата можеш да поднесеш на нашето Евелинче!
Последната реплика на произведения вече към „запаса“ бивш високорангов бранител на националното ни въздушно пространство, т.н. чичо Панайот го направи още по-малко симпатичен за мен.
„Данчето“ обаче, без възражение пъргаво подскочи и след малко на масичката се появи бутилка „Метакса“.
Междувременно времето напредваше и Даниела след кафето, докато останалите се приготвеха да продължат играта, не пропусна да ми напомни – „Ние бяхме решили да ходиме на театър!“
По принцип не можех да имам нищо против Гоголовата пиеса на сцената на Сатиричния театър, при това, ако се вярва на нейните думи, с участието на именити артисти, които иначе ми се отдаваше да гледам само по телевизията или на кино. В същото време не преставаше да ме гложди вътрешно недоволство, понеже тя, при това твърде безцеремонно, ме принуди да се откажа да хода с чичо Сашо на мач.
Въпреки вътрешно кисел, следствие горната подробност, отвърнах колкото ми бе възможно учтиво – Както обичаш...! – като без да искам, или нарочно направих опит да подражавам Боримиров, когато се обръщаше към която и да е от дамите. Натъкнах се, обаче, на едно непреодолимо затруднение. Не ми се отдаде да назова с аналогично галено име дъщерята на другаря Найденов.
---
Дъждът, макар вече почти престанал, все още продължаваше да мокри паветата по „Граф Игнатиев“. Въоръжени с чадъри се отправихме към Сатиричния театър, който слава Богу, не беше много далече. На касата се натъкнахме на не твърде приятна изненада. Нямаше повече свободни билети, а въпросната касиерка – приятелка на Даниела не се намираше зад гишето. Наложи се да опитаме щастието си на „търси се“. Но, без успех! Не ни се отдаде да намериме два билета заедно, а до слуха ми достигна звънеца предвещаващ близкото затваряне на вратите на театралния салон.
Чувствах се преследван от смесени чувства. От една страна бях готов да
злорадствам, че оставаме без билети, от друга – не можех напълно да забравя, че изтървах мача на „Левски“ със „Славия“. Но нали както казва народът „Всяко зло – за добро!“ - остана ми спестено мокренето от дъжда.
Буквално както се казва в последните секунди се появиха едновременно двама продаваачи на билети - мъж и жена, всеки един от които предлагаше само по един билет.
- Не ни остава нищо друго, освен да се възползваме от тази последна
възможност! – заяви Даниела и се засили да взема билетите.
Аз направих опит да уговоря продавачите да направят „рокада“ с тяхните билети - в смисъл да ни отстъпят едната двойка, а те да влязат заедно с останалите два билета.
- Съжалявам! Аз имам само един билет! – усмихна се жената.
- Тогава не ни остава нищо по-добро, освен да се откажим от ходенето на театър! – обърнах се към моята приятелка.
Тя вече беше, обаче, вече станала притежателка на билета от другия продавач.
- Не изпадай в излишни дребнавости!
- Отказах се от мача, за да ходиме заедно на театър!
- Налага се да потърпиш два часа сам! – ухили се тя.
Докато се разправяме, някой грабна билета от ръцете на жената, който тя предлагаше. Изведнъж останах с празни ръце. Потърсих с поглед оня, който беше продал на Даниела билета, с намерение да направя опит да го убедя да ми продаде неговият, но от него наоколо повече не се виждаше нито следа.
Ами сега?
Даниела, докато се разиграваше тази сцена, при това твърде сериозно се нацупи. От моя страна със всяка измината секунда изпадах във все по-голяма дезориентираност.
- Струва ми се, че ходенето ни на театър се развали! – рекох с половин уста, хвърлейки един изпълнен с неведение поглед към... моята приятелка.
- Ти си виновен! Защо изтърва билета, който беше в ръцете ти? – избуботи грубо тя.
- Обясних ти защо!... Съжалявам, но струва ми се че ще бъде по-добре да продадеш твоя и да отидим на второто полувреме на мач, или независимо къде!! Дъждът вече престана.
- Само това ми липсва!
Прозвуча последният звънец.
- Някой да търси едно билетче? – подвикнах оглеждайки наоколо, с надежда, че Даниела ще се принуди да се откаже днес да гледа „Ревизор“.
Не се видя никакъв кандидат. Тя ме изгледа не много нежно и до слуха ми достигнаха няколко думички произнесени от нейната уста, на които в първия миг бе трудно да повярвам.
- Аз съм тръгнала да ходя на театър и нямам намерение да си продавам билета!
Останах вцепенен, като невменяем, докато наблюдавах как тя, без много да се церемони, сви като непослушно момиченце устни и ми обърна гръб. Нейната черна грива се залюля няколко пъти като махалото на стенен часовник и без да ме удостои повече дори с поглед изчезна зад входната врата.
4.
Колко време прекарах в безтегловност, не бях в състояние да преценя.
Времето е променлива субстанция и както бе установил отдавна Айнщайн, е производна на първо място от скоростта на движение. Раздвижването на духовете между мен и Даниела в последните минути беше неимоверно турболентно и високоскоростно и ме хвърли в състояние на абсолютна невменяемост.
Без каквото и да е обяснение защо и как, изведнъж се почувствах да стърча самотен и безпомощен пред входа на театъра.
На първо време пред мен възникна въпросът, какво бих могъл да предприема в тази крайно идиотска ситуация? Възможност да попадна по някакъв начин в театралния салон повече не съществуваше. Да увисна да чакам като невменяем, даже само до края на първото действие, ми се стори твърде неперспективна и преди всичко – непристойна за мене алтернатива.
По едно време установих, че дъждът беше отдавно окончателно престанал. Покрай това забелязах, че държа все още отворен в ръка чадъра, който получих на изпроводяк от майката на Даниела. Облада ме мисълта, че ако се върна сега у тях под предлог да предам обратно чадъра и я информирам за възникналия конфликт с нейната дъщеря, от нейна страна бих могъл да очаквам по-голяма толерантност и разбираемост. В същото време се досетих, че тя имаше гости. Те правеха подобна моя стъпка недопустима. Особено присъствието на майстора на покера „чичо Панайот“.
Усетих повей на хладен вятър. Той ми напомни, че всяко понататъшно висене тук е безпредметно. Първото ми намерение бе да се опитам да отида да гледам второто полувреме на футболната среща. Една справка с часовника подсказа, че докато стигна до стадиона няма да ми остане почти нищо за гледане до края на мача... Да се прибера в апартамента на Сашо Рашев, нещо много не ми се понрави. Трудно приемах пораженията и се срамувах от тях. А актуалната ми ситуация бе не какво да е произшествие.
Тогава?
Ако не друго стана ми ясно, че е абсолютно безсмислено да вися като паяк пред театъра. Особено след като констатирах, че съм единственият смъртен в един твърде широк периметър наоколо.
Инстинктивно се насочих по обратния път, без определена концепция на къде отивам. По едно време забелязах, че успоредно с мене в двете посоки се движат трамваи, между които с познати номера. Следователно краката ми ме бяха извели на „Граф Игнатиев“.
В главата ми бушуваше хаотичен конгломерат от горчиви емоции, които пулсираха между два антагонистични полюса, но нито един от моите „близнаци“ не беше в състояние да ми даде решителен съвет към кого да се ориентирам. Във всеки случай ми беше ясно, че не е възможно да взема първия влак и да се върна в Русе...
Неочаквано вниманието ми беше привлечено от едно второкласно питиепродавно заведение. Нещо, на което в моето досегашно съществувание почти никога не бях обръщал внимание. Но в един момент почти автоматически и без колебание – прекрачих прага му. Лъхна ме не особено приятен въздух наситен с цигарен дим и алкохолни субстанции. В понапредналия следобеден час не липсваха посетители. Болшинството от кото бяха насочили вниманието си към един телевизор на стената, който предаваше днешния мач. Присъединих се към тях и заех първото попаднало ми пред очи свободно място на една маса. Един келнер в не прекалено чиста престилка през кръста се заинтересува какво ще желая. Поръчах без замислене една сливова ракия.
До края на мача оставаха броени минути и за беда резултатът се оказа 1:0 за „Славия“. Макар с един играч по-малко „Левски“ полагаше героични усилия да атакува вратата на „белите“. Но без успех.
Поражението на моя любим отбор само задълбочи още повече кризата в коята се намирах. По ония времена още не бях се занимавал с „Теорията на вероятностите“ и не ми беше познат т.н. „закон на серията“, но ми беше известна древната мдрост, че „Едно зло никога не идва само!“
Като че ли днес всички зли духове бяха се съюзили срещу мене.
Сто грама ракия не можаха да ми помогнат да освободя съзнанието си от мрачните облаци, които витаеха из него. Необходимост да се наливам с повече алкохол ми липсваше и в крайна сметка напуснах заведението.
На улицата въздухът беше влажен, но отдавна не валеше повече. Няколко секунди се подвоумих, дали все пак да не прескоча до „Граф Игнатиев“, за да върна чадъра на майката на Даниела, но силите ми не достигнаха да сторя това. Още по-бързо се отърсих и от недостойната мисъл да направя опит да я чакам пред входа на жилищния блок. Всичко беше вече безполезно и компрометиращо за мен.
. . .
Постепенно краката ми, почти интуитивно ме насочиха към апартамента на Сашо Рашев. Той си беше вече в къщи. Неговато настроение, както можеше да се очаква, не беше по-добро от моето. Колкото и триумфално ликуващо да посрещаше победите на „Левски“, той още по-болезнено изживяваше пораженията му.
Братовчедът на майка ми дълго руга продажния съдия, който бил изгонил още през първото полувреме дясното крило на „Левски“ за уж преднамерена симулация в наказателното поле на „Славия“.
- Това продажно говодо, за да се подмаже на „чорбарите“, направи всичко възможно и невъзможно да подари двете точки на „коньовичарите“! В първото „Теко“ беше най-брутално посечен от Жоко Василев през чулана и всеки нормален рефер бе незабавно отсъдил дуспа за нас! – говореше бързо, възбудено и навъсено – но той се направи на сляп.
Слушах го съучастно, но не можех да се отърся от моите лични проблеми, за които не смеех да отворя дума. Без да е в състояние да се успокои той продължи да нарежда – „Не стига това, но в последните минути на мача, след като Дервена не пропусна топка в мрежата си, не се посвени да измисли абсолютно несъществуващ единадесет метър наказателен удар в полза за „Славия“! – след кратко замълчаване добави – Ти имаше късмет да си спестиш всички тия горчилки, като по „тихнически причини“ се видя принуден да ходиш на театър!
За беда моето настроение беше не по-малко развалено от неговото. Но предпочетох да запазя мъчание.
Постепенно, до някъде по липса на достатъчно количество кислород, той поуттихна и подобно на мене изпадна в депресивност. Следствие на което вечерта протече в твърде траурна атмосфера.
До известна степен за мое щастие трагичния изход на футболния мач стана причина той да не прояви интерес по отношение на днешната постановка пиесата на Гогол, което ми спести тягостни обяснения.
---
Готварското изкуство на Марийка се оказа отново на висота. Въпреки нейната предварителна скромност, че не била специалистка по рибни ястия, приготвеният от нея шаран беше превъзходен. Но на нас и двамата ни липсваше апетит. За сметка на това в хладиилника не остаана нито бутилка „Загорка“.
През цялата вечер бях в нервно очакване – да звънне телефонът (Даниела притежаваше „софийския“ ми номер!), но не се случи нищо подобно. Аз също бях обхванат от „магарешки инат“ и се отзовах в леглото, без сам да направя опит да я потърся.
Какви биха могли да бъдат последствията от нашето днес трагично посещение на „Сатиричения театър“, оставаше извън рамките на моето познание. Във всеки случай се чувствах болезнено засегнат и ядосан от нейната, за моите представи - необяснима простъпка.
При всякакви други обстоятелста това би сложило край на нашите отношения, но... нали бях пристигнал в София като акредитиран участник в българската делегация на работната група в Чехословакия!...
- - -
ДО КОМАРНО - Глава четвърта
