Петър Русчуклиев
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1.
Беше ли днешната каприола или един дявол знае що за приумица на „колежката“ от Плановата служба в Генералната дирекция просто плод на женски каприз или зад всичко това трябваше да се дири някакво по-нетривиално обяснение?
Но какво би могло да бъде то? След като същевремено не подлежеше на съмнение, че именно тя е била основното звено на механизма довел до последното изменение в състава на нашата делигация, а освен това завчера по телефона същата тази Даниела би огън и пламък да дойда час по-скоро в София.
Защо тогава ми направи изведнъж този номер?
Докато дълго лежах със затворени очи в леглото и безплодно дирех някакво логическо обяснение на нейното повече от абсурдно деяние, по едно време ми мина през ум, че на път към сатиричния театър бях я запитал – „Често ли играе майка ти с това семейство покер?“
Тя отвърна без замислене – „Нашите семейства, както ти обясних, са много близки и често си гостуваме. Поняга и за игра на карти. Защо се интересуваш?“
- Струва ми се, че това семейство си служи с не много коректни трикове, с които поизпразва солидно джобовете на останалите партньори.
Незябявно тя подскочи като ужилена от стършел. – „Как можеш да обиждаш тези хора! Чичо Панайот е най-близкия приятел на баща ми и...“ – тук тя изпадна едва ли не в недостиг на въздух от възмущение, което я затрудно да довърши мисълта си.
Бях поразен преди всичко от емоционалността на нейната реакция. Въпреки това се осмелих да добавя – „Просто останах с впечатление, че той и жена му под маската, че уж те двамата се надлъгват помежду си, повдигат нивото на залаганията, при което останалите играчи се виждат принудени да излязат от играта и по такъв начин проиграват каквото са заложили до тогава.“
Тя почервеня като божур или при нейния брюнетен тен поскоро посиня и едва ли не изкрещя – „Възмутена съм от непростимото ти отношение към този човек! Тебе изглежда нещо не ти хареса, че той не се оказа поклоник на твоя бридж и ти не само го обиди с непристойното си твърдоглаво репчене! А ето, че сега дори се осмеляваш да хвърляш по негов адрес чудовищно обвинение в нечестност!
Направи ми впечатление, че междувременно очите ѝ изхвърляха светкавици.
В момента тогава по улицата се оказах дълбоко шокиран и се почувствах изпаднал в „небрано лозе“. Видях се принуден да не я дразня повече, замълчах, понеже забелязах, че покрай нейното избухване на висок глас някои минувачи обърнаха глави.
Въпреки, че вече далеч не бях голобрад младок, животът ми досега бе твърде беден на преживявания от подобен характер с жени. Така че, когато малко по-късно пред касата на „Сатиричния театър“ изведнъж изпаднах в ситуацията, пред която ме изправи моята софийска... „приятелка“, се оказах в непреодолимо затруднение.
. . .
В крайна сметка, дълго през ноща продължавах да тъна в абсолютно неведение как да се държа, когато утре се намерим изправени лице срещу лице в Дирекцията. Едновременно да „запазя и агнето цяло и да нахраня вълка“ се оказа непосилна задача.
По-сетне, след като ми се отдаде да склопя очи, изпаднах жертва на кошмарни съновидения, които предизвикаха терзания, дори и от еротичен характер. Въпреки, че вече много отдавна, понятието ревност се беше превърнало в сравнително индиферентна субстанция за мен, бях подхвърлен на досаден терор от сексуални сцени между нея и мъжа, от който тя купи билета... По някое време се пробудих с адски болки в лявата половина на черепната кухина.
В стаята цареше непрогледна тъмнина. Беше хладно и неуютно. Независимо от което се почувствах облян в пот. Един поглед през прозореца ми подсказа, че е все още нощ. По насрещните къщи рядко се забелязваха осветени прозорци. В този район на столицата малцина от жителите работеха на смени, нито им се налагаше да отиват по тъмно на работа. Лъчите на улична лампа с мъка си пробиваха път сред наситената със сумрак нощна мрачевина. Не ми остана нищо друго, освен отново да се приютя под постелята.
С притворени очи в полудрямка посрещнах зората. С нейното пукване в черепната ми кухина се прошмугна едно ново, имагинерно хрумване – „Дали събитията около посещението на Сатиричния театър вчера не бе някакво предупреждение „отгоре“!? И какво по-точно?
Моите „близнаци“, които не бяха твърде правоверни христиани, се постараха да ме поусппокоят:
„Не му мисли толкова много! Жените са такива. Сами не знаят понякога какво искат и какво вършат“ – изфилософства „разумната ми половинка“.
„И не бива да се паникосваш! Както и да забравяш, че едно работно място на „технически специалист“ в софийската гененерална дирекция е много по-удобно и перспективно, отколкото чертожната дъска като васал на другаря Русев! – напомни ми наблегнато неговият побратим.
---
Дълго време прекарах под хладна струя душ, която до някъде ме поосвежи. Болките в черепната ми кухина също малко се пооталожиха.. Хапнах без апетит няколко залъка за закуска, глътнах един аспирин за ободряване и въоръжен с чадъра даден ми вчера от майката на Даниела, се отправих с малко несигурна крачка към станалата ми вече обичайна трамвайната спирка пресечката на „Раковска“ с площад Славейков. Независимо от всичко, трябваше да се представя на време пред инж. Василев. Командировъчното в джоба на сакото ми ме правеше отново член на неговата работна група, но настроението ми в момента бе дълбоко под нулата.
Не можих да се освободя от мрачни мисли и кошмарите, които ме преследваха цяла нощ.
Кой знае какви ли нови изненади предстоеше да ми донесе бъдещето? „Откачането“ на Даниела, разбира се ме ядосваше, но не по-малко бях недоволен от самия себе си. Не бях навикнал на конфликтни ситуации от подобно естество... Нещо, което беше на първо място болезнено следствие от липсата на „улично възпитание“ в детските ми години. В старанията си да ме предпазят от „негативни влияния на уличната среда“ баба и мама полагаха усилия да ме запазят в „златен кафез“ защитен от контакти с външния свят. Което оказа в последствие често пагубни последствия в моя понататъшен живот...
. . .
Утрото в този столичен понеделник метеорологически също не беше в
състояние да допринесе за положителни емоции. Черни връх, който иначе юнашки виреше гръд върху гребена на Витоша, днес бе забулил глава в чалма от надиплени тъмни облъци. Не по-приятна бе картината на небесния купол над него. Като че ли душата на природата беше не по-малко натъжена от чичо Сашо и безчетните привърженици на „сините“ следствие вчерашната им загуба от „Славия“. Или по някоя друга причина?... По едно време тя дори се разплака. По лицето ми заръмяха отново студени дъждовни капчици.
Една справка с часовника, когато застанах на „моята“ трамвайна спирка ми подсказа, че днес съм нещо подранил. Внезапно ме осени една идея, която в момента без много да размишлявам накара нозете ми фортисимо да ме върнат няколкостотин метра по-нагоре по до предидущата спирка. Тя се намираше непосредствено под жилищната сграда на семейство Найденови. Това би ми позволило евентуално „случайно“ да се натъкна на Даниела. Тя нямаше обичай да подранява много на работа и обикновенно пристигаше в последния момент. Не бях твърде много убеден в целесъобразността на една подобна стъпка, но този вариант ми се стори донякъде за предпочитание, отколкото да търся обеснение с нея евентуално в присъствието на трети лица на територията на Дирекцията.
Какво, обаче, трябваше да ѝ кажа и как би трябвало да се държа с нея, далеко не бях много наясно.
Въпреки това, замаскиран сред тълпата на спирката, нетърпеливо зачаках. Не след дълго, предположението ми се оправда. В един момент, както винаги на високи обороти, дъщерята на другаря Найденов излетя през входната врата и се хвърли в последния вагон от поредния попътен трамвай. Макар и с героични усилия, ми се отдаде и аз да се закача на стъпалото. На следващата спирка успях да се пробутам навътре и на по-следващата, с неспокойно тупкащо сърце се намерих в подходяща близост до нея, която й позволи и тя да ме забележи.
Първата реакция от нейна страна ми се стори обилно гарнирано с раздразнение безпокойство. В продължение на следващите няколко секунди се наблюдавахме мълчаливо и то не прекалено нежно. Може би следствие обстоятелството, че между нас се намираха маса пътници, тя прояви забележителна въздържаност. Все пак, не закъсня да се провикне и то доста грубичко през главите на останалите между нас:
- Какво те беше прихванало вчера?
Това на всичко отгоре беше... меко казано експоненциално безочие!
Събрах всички разполагаеми резерви от твърдост и дързост и след като се промушнах с няколко десетки сантиметра сред навалицата към нея, отвърнах:
- Струва ми се, че ти си, която ми дължиш и то сериозно обяснение по тоя въпрос!
- Нима! – побърза да се изблещи още по-предизвикателно тя. – Трябва да ти кажа, че никога досега не ми се бе случвало да отида в компания с някого на театър и той да ми обърне гръб! – и дори не пропусна да добави - Най-малко можех да очаквам това от тебе!
Последната забележка не бе нищо по-малко от невъобразима дързост от нейна страна.
- Много добре си спомням, че това беше Ти, която ми обърна гръб и ме
изостави да вися сам под дъжда!
В този момент, на следващата спирка в претъпкания вагон нахлу нова вълна пътници, която ни отхвърли един от друг и прекъсна разговора. Така продължихме до „Света Неделя“, където и двамата трябваше да слизаме. Докато чахаме нашия следващ трамвай, изглежда по взаимна инициатива, не след дълго се намерихме изправени един срещу друг сред навалицата. Разбира се и тоя път първа взе думата другарката Найденова. Тя остави настрана въпроса, за който ставаше дума преди малко и с нейния предизвикателен глас, но в по-малко агресивен регистър, в който лъхаше злъчна ирония се заинтересува:
- Хубав ли беше мачът, който все пак ти се отдаде да отидеш да гледаш, след като по не най-финия английски маниер се освободи от моята компания?
- Не съм ходил на никакъв мач!
-Хайде, бе! Нали затова ми направи този номер, понеже твоят „Левски“
ти е по-важен от мен!
- Трябва да ти кажа, че след като ТИ ме напусна – натъртих подчертано на последните думи – бях лишен от каквото и да е настроение и желание да ходя на мач! ... И където и да било!
- Аз пък съм по-скоро склонна да вярвам, че настроението ти се е развалило от резултата на мача!
Разговорът ни бе повторно прекъснат от пристигането на нашия трамвай. Наварилцата, или нещо друго друго, отново ни отхвърли един от друг. Останахме разделени до слизане пред Дирекцията. Попътно не убегна от вниманието ми обстоятелството, че на нея бе известен резултатът от вчерашния мач. Въпреки нейната иначе абсолютна незаинтересованост към футбол!
Малко по-късно двамата отново се намерихме в асансьора в близост един до друг. Тук ми се сервира поредната изненада. Сякаш ни лук яла, ни лук мирисала, другарката Найденова ме заговори, като че ли вчера между нас не се бе случило нищо особено.
- Можеш само да съжаляваш, че пропусна да гледаш вчерашния спектакъл! Калоянчев беше в блестяща форма, а и всички останали се надпреварваха да му съперничат!
Ефектът от репликата ѝ бе не по-малко потресителен от вчерашния ѝ акт пред входа на теагъра.
Макар и с известно усилие успях да се въздържа и запазих мълчание. Във всеки случай ми стана ясно, че тя не желаеше да пави достояние н Дирекцията нашия вчерашен инцидент.
За повече приказки не остана време. Асансьорът достигна четвъртия етаж.
2.
Инж. Василев се намираше вече на работното си място в неговата стая. Беше сам. Лежеше удобно полуизтегнат върху неговия стол на пет ролки зад масивното бюро с вид на човек, доволен от себе си и остатъка от света. Както винаги бе прясно избръснат, в тъмносин костюм и новичка вратовръзка. От варнеската научна сътрудничка и „петото колело в каруцата“ Иван Иванов още не се забелязваше нито следа.
Моето появяване го накара да се раздвижи. По устните му се появи приветлива усмивка.
- А-а-а! Ето те и тебе! – посрещна ме с неочаквана интимност шефът на
работната група по стандартизация и началник на т.н. отдел „Технически прогрес“ . – Добре дошъл отново на софийски терен!
Отвърнах с необходимата учтивост, но доста сдържано на поздрава, при което не съумях да се въздържа да не добавя - „Трябва да призная другарю Василев, че съм дълбоко изненадан от новия неочакван ход на събитията. Разбира се, приятно!“ – опитът ми при последното допълнение да украся физиономията си с подходяща усмивка по различни причини кято че ли не излезе особено сполучлив.
Той се ограничи не многословно, но с подчертана дълбокомисленост, допълнена от известна демонстрация на руския си лексикон да заяви – „Что било, било! В конце концов все в порядке!“
- Във всеки случай, оставам с впечатление, че във Вашата генерална дирекция могат да се наблюдават трудни за проумяване от разсъдъка на един обикновен простосмъртен събития!
- Вероятно, тъй като в нея се намират и доста „непростосмъртни“ личности! – опита се да се пошегува целомъдрено той.
Дали имаше и себе си пред вид в това число!?
- Интерсно, как се стигна до там, та моята изключително „простосмъртна“ провинциална личност отново да бъде включена във Вашия екип!
- Вместо да задаваш излишно много въпроси, по-добре би било просто да почерпиш по тоя случай! – подхили се той, без да ме удостои с директен отговор.
- Щом трябва!...
Василев изглежда бе изненадан, че не забеляза у мене очаквания от него
изблик на еуфоричност от моя сграна, или кой знае защо. Хвърли ми подозрителен поглед и се заинтересува - „Ти, какво така днес сутринта ми се виждаш малко нещо пооклюмал? Да не си пътувал правостоящ цяла нощ?“
Поклатих отрицателно глава и се постарах да си предам малко по-приемлив вид и изглед.
- Пристигнах още вчера, евентуално за да не закъснея тази сутрин!
- Аха! Разбирам! – ухили се той. – Ергенски проблеми. Не си си доспал!
- Вашата фантазия е на завидно ниво, другарю Василев!
- Притежавам просто набито око и богат житейски опит! Не съм много по фантазирането. Но както виждам, съществува в близко бъдеще голяма вероятност да се стигне до край на твоите ергенски ескапади!
Тъй като намерих за излишно да прибягвам до коментиране на предизвикателно зачекнатата от него тема, след кратко тактическо премълчаване се заинтересувах:
- От колко члена се състои сега работната ни група?
- Няма промени в лимита и от там в състава. За твое щастие, нещата се
подредиха като на кино! С много усилия и „Божията помощ“ ми се отдаде в крайна сметка да елеминирам нашия главен специалист, след като успях най-сетне да убедя директора, че ти си по-необходим от него!
Трудно бях в състояние да повярвам на думите му, с които той демонстрира моето реставриране в състава на работната група за негово дяло. Ако бях в малко по-добро настроение положително бих се опитал да му натекна за „Божията помощ“. Но предпачетох да примълча.
Неговата грандоманщина ме накара до си спомня, как само преди няколко дена миналата седмица той с абсолютно безпомощен вид ме информира за писменото нареждане на въпросния дирекор, с което другарят Иванов като „главен специалест“ беше препоръчан за участник в българската делегация.
Вместо да му напомням тази подробност се ограничих само да попитам – Кога предстои да отпътуваме?
- Днес следобяд в четири часа!
- О-о-о! – да такава стеепен бях изненадан, че на първо време не бях в състояние да кажа нито дума повече.
- Щяхме да пътуваме още вчера, но твоето включване предизвика еднодневно отсрочване!
Преди да успея да реагирам, той побърза да добави – И така, нямаме повече време за губене! Трябва да побързаме с издаването на твоя задграничен паспорт! Носиш ли си две снимки?
За щастие в портфейла ми се намираха изискваните още с първото ми
повикване от София две снимки. Подадох му ги назабвно. Той ги огледа бегло.
- Струва ми се, че ще свършат работа. Няма много време да те пращам да ходиш по фотографи!
Той незабавно протегна ръка към телефона. Чух, че търси Дановски. За разлика от миналата седмица, когато аз дълго го чаках да се завърне от „комитета“, въпросната личност днес беше на работното си място.
-Инж. Маринов е при мене. Носи със себе си две снимки, които ми се
струва че ще послужат за оформяне на паспорта му. – Обясни припряно Василев. Не можех да чуя какво отвърна другият, но той сложи край на разговора с едно – добре!
След това се обърна към мене.
- Поставил съм те в първата работна група по раздела „Корабни устройства“! Точно по твоята специалност. Надявам се, че ще се справиш добре със задачата си! Зная, че по техническите проблеми си тип-топ. Единствената ми грижа е дали няма да изпиташ затруднения с руския език. Там нещо да не оплетеш конците. Но както те бях инструктирал още в началото – от тебе не се изискват излишни активности. Просто където трябва, подкрепяш становищетно на братушките! И... та, това е!
Докато ме поучаваше, вратата без почукване се отвори и в стаята се появе другарят Дановски – началникът на специалната служба „Връзки с чужбина“. Както винаги, имаше вид на много зает човек. След като огледа снимките заяви припряно.
- Трябва да тичам незабавно до „Паспортното“ и там да ги накарам за нула време да изготвят паспорта на другаря Маринов!
Останах озадачен и изненадан от начина, по който той произнесе името ми и преди това даже се ръкува с мене. Не можах да забележа нито следа от арогантността, с която се държеше миналата седмица по време на нашето запознанство. Интересно, какво ли би могло да предизвика една подобна метаморфоза?
-От бързане щях да забравя! – обърна се отново той към мен, при това също с обилно намазан с тебешир глас – Другарю Маринов, трябва за времето, през което ще прекарете в чужбина, да оставите Вашия български парспорт на съхранение. Аз ще уредя това с паспортните власти.
Последното беше за мене новост, но без възражение изпълних нареждането му.
Все така забързан, Дановски отскочи до бюрото на Василев и му предаде един плик.
- Това са самолетните ви билети. Ще летите до Будапеща. Това е най-близкото летище до Комарно. А от там, останалите няколко разкрача ще пропътувате с влак. Нали трябва да пестиме валута! – подсмихнато обясни той.
Василев кимна утвърдително с глава, като човек, който си знаеше работата.
Въпреки, че прекомерно бързаше, Дановски се задържа известно време пред неговото бюро и се зае да му обяснява още нещо. Беше застанал с гръб към мен и не усях да доловя за за какво ставаше дума. Все пак до слуха ми достигна да се споменава за някакъв хотел в Прага. Нещо, което ми се видя много странно. Предстоящото ни пътуване бе до Комарно, което както се бях просветлил вече, се намираше на 180 градуса от Прага и то на противоположния край на Чехословакия.
От дядо си бях чувал, че войникът не бива да наднича в баката на ротния фелдфебел. А той бе изкарал всички войни в окопите, които младата Българска държава бе водила в началото на двадесетото столетие и то жив и читав. Затова се въздържах да проявявам излишен интерес към неща, които очевидно не бяха в моя компетентност.
Преди да напусне стаята Дановски прояви нова изненадваща фамилярност по мой адрес, като на път към вратата ме потупа по рамото – Все в порядке, другарю Маринов! До обяд ще имате задграничен паспорт!
Малко след неговото излизане на вратата се почука леко. Беше третият член на нашата делегация – варненската научна сътрудничка. Беше натоварена с две солидни пътни чанти и привлече вниманието ми с нейната безупречно пригладена оригинална фризура на кок и със савършено ново горно палто, което изглеждаше току-що излязло от иглата на шивача. Стори ми се, че имаше нещо леко гузничък вид. Вероятно се чувстваше неудобно, че пристига последна. Разменихме учтиви протоколни поздрави, след което тя побърза да обсипе бившия си съгражданин с поток извинителни обясния около нейното закъснение.
- Няма проблеми, не се безпокой, Герганче! – побърза да я утеши Василев, при което произнесе малкото й име удивително гальовно, по начин, напомнящ ми вчера шармантността на Бранимиров по отношение да дамите, които обираше на покер. – До отлитането ни има още един кош време!
Наистина, като се изключи очакването на моя задграничен паспорт паспорт, нямахме друга работа, освен отиването на време до летището. Останалите двама от нашия екип побързаха да запалят цигари. Остатъкът от „Стюардесите“, които си бях купил миналата седмица в деня на запознанството ми с Даниела бяха останали в Русе и аз се задоволих с ролята на пасивен свидетел как те се забавляваха да гълтат горчивия дим.
По едно време нашият шеф се заинтересува.
- Приготвихте ли всичко необходимо?
След утвърдително кимване с глава на Станоева, той продължи да разпитва, при което ми се стори, че се обръща по-скоро към мене.
- Да не сте забравили и някое и друго сувенирче, както и нещичко за почерпване?!
- Разбира се не! – усмихна се варненската колежка и побърза да добави - Положително ще имаме възможностда прекараме приятни часове когато имаме свободно време със Съветската делегация!
Аз позамълчах, доста смутен, понеже в препълненото ми куфарче имаше всичко друго, но не някаква бутилка алкохол. Това ме накара да се обадя.
- Моят багаж е в апартамента на моя роднина. Не знаех, че ще пътуваме още днес.
- Тогава побързай незабавно да го донесеш!
Тъй като нямах желание да изпускам обеда в столовата на Генералната дирекция, побързах незабавно да изпълня нареждането му. Преди това Василев ни предаде по един екземпляр от както той се изрази „окончателното становището на Българскатаа делегация“. Отпечатано на руски език на ксерокс. Съдържанието ми бе добре известно, понеже бе излязло от моето „перо“.
Пътьом не можах да не се изкуша да хвърля един поглед в стаята на Плановата служба. Даниела не беше в стаята. Нейният началник, както винаги, се показа любезен и много учтиво ми честити възвръщането ми в състава на работната група.
3.
Лицето на Сашо Рашев все още бе покрито с тъмни дъждовни облъци.
Продължаваше да изживява много болезнено вчерашната загуба на „Левски“. Новината, че след обяд дейстително заминавам, му подейства до известна степен разведрително. Но изпусна още някое проклятие към „продажния“ рефер.
Трудно ми беше да намеря, какво да кажа за негово успокоение. Лично аз, също яко се ядосвах от резултата на вчерашния мач. Но неделният следобяд ми беше причинил още по-големи неприятности, които правеха този „кахър“ не толкова черен.
Моето предстоящо, станало вече прословуто участие в работната група по линия на СИВ, все пак му помогна той сам да промени темата.
- Ето, че най-сетне и на твоята улица изгря слънце! – усмихна ми се той. – Внимавай само, нещо да не ме изложиш на чужд терен!
- Не бой се, чичо Сашо, с мене няма опасност да се случи нещо от рода на историята на Буби!
- Не ми напомней за него! – изви се на тънко и високо неговият тенор,
което беше недвусмислено доказателство за неприятно възбуждение.
Изпитах съжаление, че споменах за братовия му син, който беше избягал като студент в Прага с някаква чехкиня във Франция. На което той дължеше преждевременното си пенсиониране.
Бяха необходими маса усилия, докато успея да му откажа да участвам в доизяждането на шарана. Накрая ме изпроводи до пътната врата, целуна ме нежно по челото и ми пожела – „Успех в твоето първо служебно излизане в чужбина! - При това изведнъж стана сериозен и ме посъветва - Внимавай, все пак как ще се държиш и какво говориш! Трябва да те предупредя, че половината от участници в подобни делегации са затова, да се ослушват какво правят останалите!
Отказах се да се отдавам на математически анализ по тоя въпрос за
нашата делегация, понеже в този момент момент се появи Марийка и
набучи в горното ляво джобче на сакото ми едно стръкче здравец.
- Да Ви носи здраве и успех! – пожела ми скромно усмихната дребната женичка.
4.
Дъждът бе престанал и пътуването до Дирекцията премина без усложнения. Като се изключи, че надълго се двоумих дали, все пак да купя някоя бутилка „Слънчев бряг“ или нещо от тоя род. За подаряване, както напомни Василев. Накрая, облагодетелствано от обстоятелството, че никъде попътно не зърнах подходящ магазин, възтържествува моето скъперничество.
„Ние ще издържиме няколко дена без ракия!“ – заявиха в хор и двата ми близнака. – „Нали купи маса цигари и мускалчета с розово масло за раздаване!“
Както бе казал някой, за всяко дори и престъпно деяния, човек винаги
може да намери, ако не пред всички, то поне пред собствената си съвест някакво подходящо извинение.
---
Пристигнах в стаята на Техническия отдел малко преди обедната почивка. Василев и варненката вече бяха на път да слизат към столовата.
- С какво си натъпкал така жестоко твоя куфар? – заинтересува нашият шеф, след като опита да го повдигне. – Да не си се запасил с дузина бутилки „Плиска“? Гарантирам ти, че на митницата няма да те пуснат с повече от две! Дай по-добре да ги изпиеме предварително!
Изпаднах в ужасно затруднение и намерих за най-подходящо в момента да му отговоря с мълчание.
Той вероятно изтълкува по свой начин умълчаваненето ми.
- Все пак по традиция, е редно да почерпиш за твоето първо служебно излизане зад граница! Ние сме скромни и понеже се намираме в работно време, бихме се задоволили на обяд с по една биричка!
Тази тема от негова страна започна да ми досажда и в крайна сметка не ми остана нищо друго, освен да се натоваря допълнително с три бутилки „Шуменско пиво“ когато слязохме да обядваме. /В стола на Генералната дирекция имаше и бира!/
Опитите ми, по време на обеда да зърна някъде Даниела останаха безуспешни. Нейният шеф обядваше самотен сред непозната компания. Изглежда щеше да се наложи да замина, без да се видя с другарката Найденова. Последната подробност криеше много въпросителни.
Следобедните часове течаха затормозаващо, защото все още от другаря Дановски и моят задграничен паспорт нямаше следа. Ами, ако по липса на задграничен паспорт бъда възпрепятстван да замина?... Постепенно безпокойството ми се придаде и на Василев, който многократно, но напразно търси по телефона шефа на службата за „Връзки с чужбина“.
Най-сетне, беше вече наближило 14 часа, телефонът иззвъня. Нашият шеф грабна незабавно слушалката и в следващия миг забелязах, че по лицето му пробегна успокоение.
- Идвам веднага! – заяви скоростно той, при което се объна към мен – Паспортът ти е готов! – След това добави възбудено – Приготвяйте се! Тръгваме!
И на бегом напусна стаята.
Останали на саме с другарката Станоева изпаднахме в мълчание. Изглежда и двамата изпитвахме известни затруднения да намираме обща тема за разговор. Този път това не трае дълго. Не след дълго нашият началник се завърна и ми връчи един новичък червен паспорт с герба на НРБългария, на който мастилото от печатите още не бе успяло да засъхне и тържествено заяви във скороговорка:
- Внимавай, някъде да не го загубиш! Човек без паспорт, не е човек! А
особено зад граница!
След това се обърна към двама ни.
- Грабвайте незабавно багажа си и да слизаме долу. Другарят Дановски ще ни отведе с неговата кола на летището!
Последната подробност ме изненада допълнително. И то – удивително! Но предпочетох да замълча. Нали бях новак в задгранични служебни пътувания. Може би, пък да съществуват подобни обичаи в Генералната дирекция по корабостроене и корабоплаване!
Все пак, този вариант ми се видя „добре дошъл“. По такъв начин ме се
спестяваха пътните разноски до летището. Не ми бе известно, дали иначе те се включваха в командировъчното.
Долу пред входа на Дирекцията, в новичка „Лада“ с частен номер ни очакваше другарят Дановски.
На дамата бе предоставено мястото на предната седалка до шофьора.
- Да ни краси колата! – подхвърли с усмивка нашият шофьор.
Днес той, по неизвестни причини изглеждаше в добро настроение.
---
