ДО КОМАРНО 5

Петър Русчуклиев

 ГЛАВА  ПЕТА

                                                          1.

        Летището не беше много далече. След като напуснахме очертанията на града и пропътувахме някое време по Цариградското шосе, нашият шофьор за не повече от половин час ни изсипа пред сградата на терминала за задгранични полети. Досега ми се беше случвало да пътувам само веднъж със самолет до София заедно с нашия главен инженер по една спешна командировка, но тогава летяхме с едно миниатюрно самолетче, което  носеше на борда се не повече от дузина пътници и заплашваше при малко по-силен вятър да се прекатури. Днес, със задграничен паспорт в джоба, пред предстоящото пътуване до Будапеща ми предстоеше истински полет.

     

Намирах се пред прага на осъществяване на едно, доскоро  изглеждащо невъобразимо за моето простосмъртно социално положение въжделение - и аз да замина  в задгранична командировка!... Звучи, особено днес, вероятно наивно. Дори – смешно. Но тогава, за един редови строител на социализма в НРБългария, мероприятие от подобен род представляваше изключително събитие. 

     Изпитвах едва ли не нещо като своеобразна гордост. Не беше никак обичайно явление при служебни извънгранични пътувания да участвуват лица с административен ранг под минума „началник отдел“. Да не говорим, че ми липсваше и „партийна книжка“! 

     Пристигнахме все пак навреме. Дори малко рано. Дановски ни пожела „Добър път!“ и запраши обратно, като не пропусна да се оплаче, че го чакала много работа. Искаше ми се да полюбопитствам пред Василев, защо бяхме докарани лично от него, но нещо отново ме  въздържа да сторя това. От дядо ми се бе запазил един съвет – „Не се опитвай никога да разлайваш куче, което не те закача!“ По-късно, още в училище имах възможност да се убедя, че това не беше празна приказка. 

    Рецепцията за обработка на пътниците за полета до Будапеща все още не бе започнала да работи и на нас ни се наложи да чакаме в предверния салон. Той беше обширен, притежаваше внушителна кубатура и имаше напречно сечение на огромен правоъгълник. Неизвестно защо от индукция ми прещракна, че превъзхождаше значителното старата спортна зала на булевард „Сливница“ в столицата, където се провеждаха баскетболни и волейболни състезания през зимния сезон. За мене бе необяснима загадка, защо тя е била построена навремето толкова миниатюрно, та за зрители почти нямаше място.

    Същото не можеше да се каже за салона, в които се намирахме. Челната стена стена с входния портал, подобно на сградата на нашата Генерална дирекция бе обилно остъклена. На противоположната стена бяха подредени гишетата за регистрация на пътниците и приемане на багажа. Няколко кулинарни и сувенирни заведения в десния фланг останаха извън нашето внимание. Слава Богу, варненската колежка не изяви желание да пие кафе. Василев положително щеше да ме изнасили да черпя. А всяка чашка кафе в актуалната обстановка щеше да ми коства значително повече от бутилка бира в стола на дирекцията. Апропо „кафе“! Споменатото в съзнанието ми понятие ме наведе  мисълта ми по посока „царицата на кафето“ – съседката от плановата служба. Респективно – отново към събитията от вчерашния следобяд, които в никакъв случай не можеше да се каже, че ми действаха позитивно.

      Ние се настанихме на една свободна пейка и търпеливо зачахме да ни дойде редът.

    Докато моите съекипници побързаха да запалят поредната цигара, аз направих опит да се забавлявам като наблюдавам останалите пътници, които се движеха като мравунешки вериги в двете направления около нас. За мен бе интересно що за личности бяха хората, на които предстоеше днес да летят зад граница. 

    Направи ми впечатление, че по лицата на никого от близкостоящите, респективно и приземилите се вече представители предимно на двата пола, не забелязах нито следа от възбуждение. Положително   мнозинство от тях не бяха дебютанти. От походката и външността им лъхаше нещо като подчертано чувство за тяжест и увереност в собственото им достойнство. Горните дрехи на повечето ме караха да се чувствам крайно неудобно в моя износен шлифер. Спонтанно ме споходи мисълта, че между тях вероятно рядко биха се срещнали колеги с практика зад чертожната дъска. Още нещо ми направи впечатление – наоколо преобладаваха подчертано представители на „силния“ пол. Доколкото мъжете можеха да се чувстват като такъв. Съотношението 2:1, което съществуваше в нашата група бе направо едно изключение.

      Не след дълго на гишето, над което висеше табелка с нашия полет се 

появи симпатична служителка в униформа на фирмата „Балкан“. Ние побързахме да  се отправим към опашката, която се бе образува пред нея, но Василев пътьом ме смушка изведнъж в ребрата и предизвикателно призова да се обърна назад.

    Очаквяше ме на поразителна изненада. На входа в полето на зрението ми попадна развята в цялото си си величие познатата ми лъскава материя на черното манто с червен хастар на неговата колежка от плановия отдел. Очите на Даниела имаха вид, на два нажежени въглена. Несъмнено от припряно бързане лицето, както и външния й вид ми се стори абсолютно копие на картинката от миналата седмица, когато тя с голямо закъснение се появи на нашата първа среща на площад Славейкав. С тая разлика, че днес водеше за ръка и Евелинчето!

  За миг почувствах, че ми стана горещо. Въпреки, че нейното неочаквано появяване по същество би трябвало по-скоро да ме зарадва. Ако не за друго, поне че то можеше да се приеме за нещичко като самокитичен жест от нейна страна за вчерашното ѝ скандално поведение пред Сатиричния театър.

   Почувствах се, незавимо от това, в затруднение, преди всичко как да реагирам в настоящата ситуация. Силно ме затормозяваше присъствието на Василев и Станоева. Бях уверен, че тяхните погледи бяха концентрирани любопитно върху сцената, която предстоеше да се разиграе между нас. 

    Все пак се видях принуден да оставя на пода куфарчето си при тях и макар не с прекалено уверена стъпка, се отправих към майката и дъщерята.

   Даниела, като пробутваше малката пред себе си, също пристъпи няколко крачки напред. В ръката на Евелинчето забелязах пъпка червена роза. Когато се намерихме в достатъчна близост, от устата ми  успя да се изтръгне – „Каква мила изненада! Просто не мога да повярвам на очите си!“ - Беше ми добре известно, че съм много лош артист, но... в момента не намерих по-богат избор от по-подходящи реплики.

    Във всеки случай ми се отдаде да не спомена ни думичка във връзка с вчерашното събитие.

    От нейна стрна последва незабавно, но без обичайната пенетранност:

- Ако се съди по вида ти, не изглеждаш кой знае колко щастлив, че ме виждаш! 

     Поиска ми се изпусна нещо от рода  - „След вчерашния „театър“!, но отново се въздържах и дори направих опит да се усмихна.

- Напротив, направо съм приятно изненадан! Между другото, също така и от твоя неподражаем талант навсякъде и всякога да се появяваш в последния момент. 

     Искаше ми се още да добавя нещо по-соленичко, но това остана зад зъбите ми.

- По-добре късно, отколкото никога! – целомъдрено отвърна тя и то по начин, който би могъл да преставлява и нещо като напомняне и за моето допълнително призоваване в екипа, който предстоеше да пътува за Комарно. ... Или кой знае що!

         Слава Богу, че нямаше много време за по-нататъшно разгръщане на понататъшно словоизлияние в момента между нас. Един бегъл поглед назад показа, че междувременно моите колеги бяха достигнали до гишето и ми се стори, че Василев ми направи дори знак да побързам.

     Кулминацията на раздялната сцена се сведе до поднасенето на  червената роза от страна на Евелинчето, която изигра ролята си с голямо старание. Избъбрах в скороговорка куп благодарности към милия жест от страна на малката и я погладих до колкото ми позволяваха възможностите по-гальовно по косичката.  С помощта на бегла целувка ми се отдаде да се сбогувам с майката, при което за оправдание смутолено отроних – „За съжаление ми се налага да побързам!“ 

    В заключение след едно прощално помахване с ръка се разделих с моите изпращачки. Когато на път към гишето за регистрация хвърлих поглед назад,  забелязах, че майката и дъщерята също вдигнаха ръце за поздрав. Отвърнах им още веднъж по същия начин. Преследваше ме чувствуво, че участвам като актьор в някакво театрално комедиално представление и се чувствах неудобно, но... бях в абсолютен „цуг-цванг“!

   Въпреки, че не ми бе възможно да проникна в непрогледността на женската душа и други неща, в тоя момент ме споходи фпапиращо мисълта, че на тази жена  веротно предстои въпреки всичко да изиграе важна роля в моя понататъшен живот. За какво добро?... след вчерашния ѝ номер!?... Можеше да гадае само Провидението!  От моя страна ми беше вече станало окончателно ясно, че аз бях вече преминал някакъв Рубикон, след което известни неща в моето настояще и бъдеще се бяха превърнали в  неконтролируеми субстанции. 

   Следствие на което, вероятно като най-оптималното решение ми оставаше да се оставаше нищо повече от – да се оставя  да ме влачи  течението.

    Все пак не ми беше много лесно да се освободя от бремето на произшествията през вчерашния ден. Не само загубата на „Левски“.

                                                                    2.

   Очакваше ме, разбира се канонада от тенденциозни подмятания от

 страна на Василев, които макар с известни усилия ми се отдаде  да изтърпя без коментар. Станоева се ограничи само с демонстративно безмълвно подхилване.

- Нас днес, за разлика от тебе, пък никой не дойде да ни изпрати! – подхвърли нашият шеф, при което отправи леко премрежен поглед  по посока към варненката. Необяснимо защо, ми се стори, че тя леко  се поизчерви.

    Аз от моя страна бях заангажиран с проблема, какво да сторя с розата на Евелинчето. По липса на по добра алтернатива я пъхнах в горното джобче на сакото си.  Това даде повод на Василев, който изглеждаше в добро настроение, да отбележи.

   - От моята „половинка“ не си спомням изобщо да съм получавал някога подарък от подобно естество.

  - Това е приемуществото на ергените! – опитах се да се пошегувам на мой ред и аз.

  -  Дните, които ти остават в тоя статут са преброени!

  Интересно, помислих си. Ако можеше да се съди по реакцията му, той имаше вид да се радва повече от мене на бъдещето ми в Генералната дирекция. Дали гледаше на мене изключително като съдружник в едноборството му с Иван Иванов за хегемония в областта на стандартизацията?

      Нима нищо не го правеше мнителен спрямо мене!? 

                                                            ---

     Един след друг тримата представихме нашите самолетните тикети и червените си паспорти за контрол на гишето. В порядък – той, тя и тогава аз. По такъв начин бяха издадени и нашите места в самолета. Трябваше да се задоволя с място зад гърба на първите двама. Бях естествено, „третата цигулка в  оркестъра“. Във всеки случай по-добре от варианта – на това място сега да стоеше „главният специалист“ Иван Иванов от търговския отдел.

    Местата ни бяха в редовете на пушачите. Като дебютант, разбира се, не ми позволяваше да правя опити за каквито и да е рекламации.

  Следващият етап по-нататък се сведе до паспортен контрол и митническа проверка. Попаднахме в кордон от униформени митничари от двата пола, които подложиха на сравнително старателно изследване ръчния багаж и дори съдържанието на облеклото на пътниците. Въпреки, че не носех нищо непозволено със себе си, се чувствах невероятно възбуден. Преди да ми дойде реда на образувалата се опашка, вниманието ми биде привлечено, (а и не само моето!), от една твърде драматична сцена, която се разигра на няколко разкрача пред очите ми.

   Почти непосредствено пред мен една двойка пътници бе подхвърлена на изумително строг контрол. Цялото съдържание на техния пътен багаж бе разхвърлен по пода пред митничарите. Трудно можах да повярвам на очите си, след като забелязах как възпълничка митничарка подложи на старателно изследване даже паста за зъби „Мери“, която измъкна от ръчната чанта на жената. Интересно, какво търсеше!

    След като в пътния им багаж вероятно не успяха да открият нищо подозрително, мъжът и жената бяха отведени някаде на страна в отделни помещения, ескортирани от по две цивилни личности от двата пола, държанието и движението на които издаваха, че бяха свикнали да се движат в униформи.

      Василев измънка полугласно:

     - Сега ще ги съблекат голи, както ги е майка родила.

   - Това без съмнение е „контрола по сигнал“! - поясни с изненадващо равнодушше Станоева. 

     Аз останах безмълвен съзерцател.

  Направи ми впечатление, че варненката употреби израза „контрола по сигнал“ като синоним в случая на понятие – „контрола по донос“. Интересно беше – кой и какво бе „сигнализирал“ за тия хора,  които бяха подложени на особено жесток и унизителрен терор. 

   Разбира се, в момента бе крайно неподходящо задаването на подобни въпроси.

     Що се отнасяше до нас, ние и тримата, преодоляхме митническата проверка съвършено леко.  За разлика от мене, в багажа на останалите двама се намираха някоя и друга бутилка алкохол, които не направиха впечатление на митничарите. Навремето, когато бях на комсомолска екскурзия в Полша, нашите митнически органи бяха в това отношение значително по-строги.   

  Последва не много продължително чакане в една следваща по-скромна по кубатура зала. След един последен персонален „чек“, бяхме натоварени на автобуси и откарани до самолета. Това бе един „ИЛ-162“. За първи път ми предстоеше полет с такъв, в моите очи тогава –  внушителен летателен апарат.

    Мястото ми беше до прозореца, зад гърба на Василев. Когато се издигнахме на летатална височина над облаците трябваше да констатирам, че не съществуваше нищо интересно за гледане. Пейзажът напомнеше безкрайно заснежено поле. Това направи пътуването малко скучно. Изведнъж високо във въздуха, се почувствах самотен. Високите плътни облегалки на креслата не позволяваха да се намесвам в разговора на моите колеги от предната седалка . А и от тяхна страна положително не съществуваше  интерес по мой адрес.

    Що се отнасяше до съседа ми вляво, той също нито за миг през целия полет не създаде впечатление да прояви любопитство да влезе в разговор с мен.  Имаше вид на прекалено заангажиран човек и  перманентно само прелиства някакъв бележник. Една друга подробност допренесе за допълнителни усложнения следствие неговата близост. В сравнение с него Сашо Рашев можеше да се приеме  за „френска балерина“. Неговото надуто като балон мастито тяло просто преливаше на територията на моята седалка и ми действаше много неприятно и дори затормозяващо. Даже доведе до там, та през целия полет бях подложен на болезненото усещане, че то затруднява дишането ми.

    Това не беше всичко. Пътниците наоколо без изключение димяха като „комини“, понеже се намирах в зоната на пушачите. А болшинството от тях, след като светна сигнал – „Пушенето разрешено!“ се заеха с такова настървление да консумират тютюнев дим, като че ли месеци наред са били някъде затворени в клетка, в която пушенето им е било забранено.

Разбира се, пътуването в небесата имаше и някои по-приятни аспекти. От кулинарна гледна точка. За разлика от вътрешните полети, при които стюардесите преди всяко излитане и кацане ни предлагаха киселички бонбончета, тук наред с безплатни безалкохолни напитки и кафе, ни беше сервирана вкусна и твърде обилна вечеря.

                                                    ---  

ДО КОМАРНО - Глава четвърта

ДО КОМАРНО - Глава шеста