Петър Русчуклиев
ГЛАВА ШЕСТА
1.
Разстоянието между София и Будапеща, за мое щастие, не беше от порядък, който да направи нашия полет много продължителен. Въздъхнах с облекчение, след като се освободих от опеката на мъчителното притеснение от не твърде апетитната телесна маса на моя съсед, която на всичко отгоре не лъхаше на теменужки.
Със стъпването ни на унгарска земя, още на летището се натъкнах на редица изненади. Например, че местните митнически власти се показаха прекалено кулантни в сравнение с българските си колеги. Те не пожелаха да удостоят нито с поглед съдържанието на нашия пътен багаж и след като избъбраха нещо учтиво по унгарски, любезно ни насочиха към изхода.
През една остъклена с матирано покритие двукрилна врата и тесен коридор попаднахме в придверен салон, изпълнен с гъмжащ мравуняк от пътници и посрещачи. Някои с табелки с имена на фирми и личности от различни националности в ръце. Нас не ни очакваше никой и ние поехме по-нататък през един, сторил ми се безкрайно дълъг, виещ се широкогабаритен коридор. И тук цареше динамично оживление. Във всички посоки кръжеше многоброен поток от пътници, разговарящи се на различни езици. При това в ляво и дясно се натъкнахме на пъстра поредица гишета на самолетни компании, при това мнозина дори и от капиталистически страни. По нататък последва мамеща окото фаланга от пъстра поредица прелъстително лъхащи на пикантни подправки кулинарни заведения. Както и уютни магазинчета, чиито витрини привличаха минувачите с модни облекла и какви ли не.
Стори ми се, че другарката Станоева проявява не по-малка заинтересованост от мене към всичко, което се изпречваше на пътя ни и ако останеше на нея, бе готова да се спира едва ли не на всяка втора крачка. Наложи се шефът ни да й напомни, че имаме да гоним влак, който не бива да изпускаме.
От моя страна бях изненадващо захласнат от известни антагонистични впечатления при съпоставянето на софийското и местното летище. И то – в много отношения. Изпитах чувство, че дори се намирам не само в нова и непозната за мене да държава, но едва ли не в някакъв друг свят. При това Унгария нито по население, нито по площ не бе нещо по-вече от България. А и двете страни бяхме Народни социалистически републики, членки на т. н. „СИВ“ – Съвет за икономическа взаимопомощ и сътрудничество – на сесия от една работна група, към който се беше опътила в момента и нашата скромна делегация.
---
Не разполагахме с излишно време за зяпане. Трябваше да се отправим
незабавно към гарата, за да продължим от там пътя си към Комарно с влак. Предвождани от нашия шеф най-сетне се озовахме на едно площадче недалече пред терминала на летището. Вдясно, пред погледа ми се откри огромен паркинг за леки коли. Тяхният асортимент бе също от порядък, който надвишаваше значително софийските мащаби. Особено по отношение на пъстротата на марките на колите.
Забелязах, че Василев също усилено се оглеждаше, но той положително имаше други мисли в главата си. След една припряна консултация с китката на лявата си ръка той избоботи нервно – „Трябва по най-бърз начин да се придвижим до гара „Келети“ за да сварим следобедния влак!“
Сякаш призовано от думите му пред нас на бордюра спря едно такси. През прозореца се подаде симпатична женска главичка с шофьорска фуражка. Това бе също нещо сравнително необичайно за мен. По онова време у нас шофьорската професия бе почти изключително мъжка. Не съм имал много вземане-даване с таксиметров транспорт, но в моя роден град не бях забелязал жена зад волана.
- Къде бихте желали да ви откарам? – заинтересува се любезно младата жена с подчертан унгарски акцент на немски. Бе разбрала незабавно, че сме чужденци. След като Василев нещо се забави да реагира, тя повтори въпроса си на английски.
Реакцията на нашият шеф, изразена в пъстър конгломерат от по някоя друга руска, германска и дори български думички бе отрицателна. Той изненадващо отказа да се възползва от предложената услуга, а със същия пистър вокабулар се опита да се информира къде наблизо се намира спирка за обществен транспорт по посока на града.
Унгарката в отговор посочи с глава едно имагинерно направление в ляво и таксито изчезна така бързо и незабелязано, както се бе появило. В указаната посока не се забелязваше наблизо спирка, но Василев поради липса на по-добра алтернатива, макар и малко несигурно ни поведе нататък. Интересно защо се отказа от предложената услуга? Верен на известни правила, към които се стремях да се придържам, посрещнах тая му постъпка отново с мълчание.
За разлика от мене, Станоева не можа да се въздържи и запита:
- Защо не взехме това такси?
Василев й отговори за първи път в мое присъствие на „ти“ и то не твърде учтиво. Което до сега не бях забелязал от него по отношение на варненската научна сътрудничка.
- Защото нашите дневни са и без това до такава степен скромни, че не
можем да си позволим возене с леки коли! Предвидено е да се придвижим до гарата с обществен транспорт! – избоботи той. След това се обърна към мене – Я си поотвори по на широко очите и се опитай да откриеш някъде наоколо спирка за автобуси или нещо друго до града!
Усилията ми да изпълня нарежданието му не се увенчаха с успех.
Предвождани от нашия шеф, нарамихме багажа си и поехме в указаната посона. С мъничко щастие, не след дълго ни се отдаде да се натъкнем на една вестникарска будка, която се намираше пред остъклената стряха на автобусна спирака. Ние не бяхме единствените пътници от летището. Още няколко души с етикети на самолетни компании на багажа си чакаха тъпреливо транспорт към града.
Беше започнало леко да притъмнява. От физиономията на Станоева лъхаше лошо настроение. Може би, защото никой от двамата „кавалери“ не се досети да поеме от ръцете й поне едната от двете чанти, които мъкнеше със себе си. Впрочем, те нямаха вид на много обемисто натоварени.
На спирката ни се усмихна щастието и по-нататък. Без да чакаме и пет минути, попаднахме в един новичък „Икарус“ на страничните стени на който се виождаха надписи с името на фирмата „Малев“ и той ни понесе към града.
Василев купи билети за трима ни и ги задържа в себе си.
Седалките бяха удобни и меки. Моят съсед се оказа нормален човек, който за разлика от спътника ми в самолета, ни най-малко не ме затрудняваше с присъствието си, а и пушеното вътре бе вероятно забранено. През прозореца взорът ми получи възможност вместо скучната картина на „заснежена безбрежна небесна равнина“ да наблюдава пробягващи в страни спретнати постройки сред китни, добре подържани градинки от двете страни на пътя.
Апропо по трасето, по което се движехме, асфалтът имаше вид на току-що излят, а амортисьорите на авобуса бяха в такова безупречно състояние, че изпитвах чувството, че продължаваме да летим, а не да се возим. В нашия град автобусите от градския транспорт не си знаеха годините и амортисьорите им отдавна не бяха годни да изпълняват своето предназначение.
Попътната картина стана още по-пъстра, когато навлязохме в очертанията на града. Сградите - все по-внушителни, а улиците – по-широки и оживени. Любопитствах да видя Дунава от малко по-друга перспектива и евентуално да пропътувам по някой от прочутите мостове, които свързваха Буда с Пеща. Но това за съжаление не ми се отдаде. Скрита остана и прочутата импозантна постройка на унгарския парламент на дунавския бряг, която ми бе известна от една картичка изпратена от един мой приятел, който като участник в някакъв Дунавски гребен поход, беше вече идвал не само до тук, но и до Виена. Не само неговият баща, но и той самият плащаше още от първата година като завърши следването си - членски внос като „партиен член“.
Маршрутът на автобуса през унгарската столица продължи през обгърнати от бежаво-сивия сумрак на есенната привечер улици, плътно наситени от постройки в различни архитектурни стилове. Някои бяха модерни, наскоро построени, но пред очите ми често се мяркаха и по-стари здания, дори още от времената на Австро-Унгарската монархия. Вниманието ми бе привлечено от следи, причинени вероятно от... огнестрелни оръжия по фасадите на някои от тях. Беше ми известно, че унгарската столица е била не леко „освободена“ от Червената армия. Нима бяха останки тук, в центъра на града още от Втората Световната война?
Или имаха може би по-прясна история?! – заинтересува се изненадващо възбуденото ми въображение, досещайки се за т.н. „Унгарска контрареволюция“. При това, кой знае защо допълнително си припомних, че въпросното събитие навремето предизика у нас „извънредно положение“, което попречи на нашия студентски хор след двугодишна упорита подготовка да замине на посещение на едно висше учебно заведение в Букурещ... което щеше да бъде моето първо излизане зад граница!.. За някои студенти с по-неблагоприятен социален произход поседиците бяха още по-жестоки. Те трябваше дя се простят със студентските скамейки в нашите висши учебни заведения...
Винаги съм си бил пределно скромна, но вътрешно изключително емоционално-чувствиетелна натура. Съзнанието ми, вероятно под влияние на обстановката, сред която бях изпаднал в момента, неволно катапултира някоя и друга дузина години назад.
...По едно време, автобусът ни се озова на широк булевард, нагизден със шпалир от внушителни чинарени стволове, които не си знаеха годините. Сърцето ми запулсира възбудено, когато един вътрешен глас полюбопитства – „Дали това не е оня булевард, по който тогава в един подобен навъсен есенен ден унгарски студенти се бяха надигнали на протестна манифестация, прераснала в последствие в общонародна „контрареволюция“ срещу диктатурата на Янош Кадар!?... Дали някои от тия граждани, които днес се мяркаха през прозореца на автубуса, сами не бяха участвали в тия събития, кърваво потъпкани от веригите на съветските танкове?
2.
„Икарусът“ ни стовари на някакъв силно оживен площад. По него в различни посоки се движеха превозни средства от градския транспорт. Последното изглежда бе добре дошло за нашия шеф, който верен на неговата стратегия за икономисване на валута възнамеряваше да избягва ползване на таксиметрови услуги. За зла участ, опититът му да получи информация от един минувач на неговия, вероятно трудно разбираем за унгарците руски език излезе безрезултатен. Станоева продължаваше да излъчва понижено настроение, за което допринесе също не постигането на успех и от нейна страна да се информира от една възрастна жена.
Що се отнася до мене, като новобранец в нашия екип, се стараех да се държа чинно настрана, без да правя опити да проявявам самоинициативи. Задоволявах да наблюдавам хората наоколо, които неизвестно защо, ми правеха симпатично впечатление. Унгарският език, който достигаше до ушите ми звучеше някак интересно и оригинално. Както всички столичани и тук пешеходците се движеха с ускорена крачка, но ми се стори, че не се набиваше в око типичната арогантност, която наблюдавах в лицата на мнозина от нашите софиянци.
Направи ми изненадващо впечатление и нещо друго. Неизвестно от къде и защо, у мене се бе създала илюзията, че унгарците трябва да са изключително мургави хора. Действителността, с която се сблъсках в момента, говореше обратното. Пред очите ми преминаваха изненадващо много руси хора и от двата пола.
Любопитният ми взор не беше лишен от известен интерес и по отношение на облеклото на минувачите. У болшинството то беше сравнително семпло, но от него лъхаше известна небрежна елегантност, което, въпреки че не можеше да се кажа, че бях суетен, ме караше да се чувствам не особено уютно в моето горно палто. Нещо като героя на „бай Ганю в Европа“. Наистина, липсваха ми дисагите му, но коженото куфарче, в което по инициатива на майка ми, бе натъпкан пътния ми багаж и преди няколко десетки години вероятно е правило модерно впечатление в ръцете на баща ми, в момента почувствах за крайно неподходящо и ме караше да се чувствам неудобно.
Разбира се, посвещавах необходомото внимание и на маджарките. А те си го заслужаваха! В полето на погледа ми честичко попадаха много приятни за окото представителки на нежния пол. В подавляващото си мнозинство те бяха спортно облечени независимо от възраста, нещо което им придаваше привлекателнен сексапил! Особено за един вече почти тридесетгодишен представител на ергенското съсловие, приземил се преди малко тук от значително по-долното течение на Дунава.
3.
Станоева, след нейното поредно –„Извините, пожалуйста...“, въпреки
безупречността на руското си произношение, отново не получи информация с какво превозно средство от градския транспорт бихме могли да се придвижим до гара „Келети“, тръсна нервно глава и се обърна възбудено към Василев.
- Васко, тези унгарци не зная защо, днес се показват крайно невъзпитани! Струва ми се, че не ни остава нищо по-добро, освен все пак да наемем едно такси, ако искаме да хванем влака!
Василев изпусна една въздишка. Темата му беше несъмнено болезнена.
- Така или иначе, вече няма да успеем да вземем следобедния влак. Загубихме много време и ще се наложи да пътуваме с нощен влак.
Тя сви само нервно устни, без да каже нещо. Но хвърли в моя посока един поглед, който можеше да означава – „За всичко е виновен другарят Маринов с неговото допълнително включване в делегацията! Иначе, отдавна вече щяхме да си бъдем в Комарно!“
Василев изфъфли едно – „Може да успеем да се оправим и без чужда помощ!“ - и се отправи към един стълб на който висеха табелки с разписание на превознитее средства от градския транспорт, движещи се в двете посоки по улицата.
След известно време се завърна с още по-намръщена физиономия и произнесе с отпаднал глас.
- Никъде не можах да открия спирка „Келети“. По дяволите, трябва изглежда да харчим грешни пари за такси!
Може би, понеже бях пестелив човек, ме споходи една идея.
- Другарю Василев, да опитам ли и аз да попитам някого как можем да се придвижим до гарата с обществен транспорт?
Той ме изгледа с не много доверчив поглед, но удостои предложението ми с – „Добре! Но действай по-експедитивно!“ - Имаше опит още от варненския „НИПКиК“ , когато отивах да търся при него подходящ материал от неговото бюро, че винаги започвах с много заобикалки и отдалеко.
Понеже в момента в непосредствена близост не открих подходящ обект, вниманието ми се насочи към едно насрещно заведение, имащо вид на кафе-сладкарница с оригинална табела над входа – „Gerdbaud“. Осени ме мисълта, че персоналът положително би могъл да ме осветли за пътя към гарата. Проблематично беше, на какъв език да се опитам да говоря. Фирмата на кафенето, изглежда беше на френски, трябваше да се чете нещо като „Жербо“. Моите познания по този език не достигаха по-далеч от възможността да прочета фирмата, без каквото и да е понятие какво означава. Беше ми все пак и интересно да вляза в подобно заведение. Бях прочел някъде, че подобни кафенета в унгарската столица имали богати традиции и че в някои от тях все още висели вестници за четене прикрепени на статив, каквито бях виждал на кино.
За щастие в тоя момент на изхода на „Жербо“ се появи жена с привлекателна фигура и с пъргави стъпки се отправи непосредствено насреща ни. Беше в късо спортно манто, което позволи на краката й в елегантни боти да привлекат незабавно погледа ми.
Тя спря за миг за да запали цигара и докато щракаше със запалката си, напъвайки всичките си духовни сили, с помощта на моите оскъдни познания по немски език си позволих да произнеса – „Извинете! Бих ли могъл да Ви запитам за нещо?“
Нейните тъмно-кафяви очи, които до момента не ми бяха обърнали никакво внимание, ме изгледаха с флегматична дезаинтересованост, старомодния ми шлифер, но отвърна макар с малко изкуствена любезност, но на значително по-добър немски от моя – „Какво Ви интересува, млади господине?“
Макар с голямо затруднение и един кош извинения по отношение
затрудненията ми с езика и прочие, я помолих да ми обясни ако може, какъв начин от тук бих могъл да се придвижа до гара „Келети“.
Тя се усмихна по начин, който като че ли означаваше, че може би бе очаквала някакъв по-друг интерес от моя страна, но ми посочи една улица, която излизаше на площада.
- Недалече по тая улица на един кръстопът се намира гара на „Метро 2“. От там, като вземете който и да е влак в източна посока, той ще Ви заведе на гара „Келети“.
Поблагодарих, колкото ми бе възможно най-учтиво и пътищата ни се разделиха.
Леко развълнуван и не без малко гордост, побързах да известя на моите спътници разрешението на нашия проблем. Василев посрещна обеснението ми, може би с малко завист, но не пропусна да се пошегува.
- Тебе напоследък нещо май много ти е потръгнало на жени!
- И то не на какви да е! – намеси се с подхилване Станоева. – Тая положително беше „от занаята“!
Нейните думи, може би по начина на изказване, ме раздразниха. Подобна мисъл не ми се бе вясвала в главата. Или бях много непросветен в някои отношения, или варненката, неизвестно защо, бе изпълнена със сериозна антипатия към унгарките.
Нашият шеф се показа не толкова критичен и се задоволи с едно леко саркастично подметване:
- Ние няма да кажем нищо по тоя случай на другарката Неделчева!
---
Нарамихме се отново с багажа си и поехме по указаната от непознатата будапещенка посока. Беше започнало още повече да се посмръчава и при изобилната мъгла и до някъде ограничена видимост, ни се стори, че вървим доста дълго по въпросната улица, без да ни се отдаде възможност да видим никаква гара на Будапещенското метро.
Василев започна да ми хвърля неуютни погледи, а варненската представителка не се въздържа да прояви съмнение.
- Дали тази... – тук от устата й изненадващо се изплесна една твърде цензурирана дума – не ни изпрати за „зелен хайвер да гоним „Михаля“ из този сокак!
Аз, от моя страна, страдах от една антипатия към турски думи в нашия език, останали като наследство от пет вековното отомарско иго, следствие на което последната ѝ дума не ми се понрави.
Почувствах се освен това и неудобно, преди всичко защото се изплаших, че действително сме „изпързаляни“ от моята информаторка. За щастие, един възрастен мъж изникнал пред мене, на въпроса ми – „Иззинете! Намира ли се някаде наблизо по тоя улица станция на „Метрото“? – отвърна утвърдително: – Само след няколко крачки вдясно!“
Това ме окуражи и позволи да се заинтересувм още – „От там ще можем ли да се придвижим до гара „Келети“? – Отговорът му отново бе положителен.
- Ти от къде си знаел толкова много немски? – полюбопитства да узнае Василев.
- Бях в немска паралелка в гимназията. – отвърнах скромно и премълчах, че години наред още като студент и по-късно заедно с моя приятел Златю посещавахме безплатните курсове по немски език в градския „Дом на техниката“.
Той реагира с леко учудено поклащане на глава.
- Аз в техникума също съм учил този език, но би ми било днес трудно да си кажа името ! – Замълчах, но той се разприказва, може би зарадван че сме на път към гара „Келети“. – Но това е добре дошло! Вероятно и по-нататък ще ни се случи да ползваме услугите ти като преводач!“
Варненската колежка запази този път мълчание. Вероятно бе все още
кисела, че продължаваме да се лутаме из Будапеща, което бихме си спестили ако бяхме наели такси? Или по други причини.
4.
Пътувахме правостоящи, понеже във вагона, в който попаднахме цареше жестока навалица. Василев, който висеше закачил ръка на съседната ръкохватка непосредствено пред мене, по едно време се наведе към ухото ми и с многозначително подсмихване прошепна.
- Ако в следващите дни и с руския език се справиш също така добре, както с немския, мога да те уверя, че в бъдеще нас ни очакват и други служебни пътувания в чужбина!
След един малко изпълнен с недоверие мълчалив поглед от моя страна, той добави – Разбира се, предстои ти първо да свършиш в исторически кратки срокове и другата „най-важна работа“, но след днешното изпращане на летището с червената роза предполагам, че няма да имаш сериозни проблеми!
Задоволих се да посрещна и последните думи на моя шеф отново с мълчалива, но този път - многообещаваща усмивка.
Не след дълго достигнахме заветната станция. Василев бе нервен и се успокои едва когато прочете на една табела, че това бе действително тара „Келети“.
Първата ни работа бе да се отправим към гишето за информация. Нашият шеф не пожела повече да рискува да се оправя на неговия интернационален език и незабавно ми възложи да узная кога е нашия влак. Чиновничката зад малкото прозорче, не говореше толкова свободно като непознатата пред кафене „Жабро“ немски, но на въпроса ми – „Кога заминава първият влак, с който можем да пътуваме до Комарно?“ – успя все пак да ми обясни, че ще трябва да чакамае повече от три часа.
Вече без да бърза, Василев ме насочи към следващото билетно гише. Подаде ми няколко банкнтоти – форинти, каквито виждах за първи път и ми направи впечатление многото нули върху тях. Нямах възможност много да умувам, понеже нашият шеф ми нареди – „Купи три билета до Комарно! – след което побърза да добави – Втора класа!“
Изпаднах в допълнително затруднение когато продавачката, вероятно след като не бях произнесъл много ясно името на целта на нашето пътуване се заинтересува:
- До къде по-точно искате да пътувате? До Комарно, или до Комаром?
На въпросителния ми, изпълнен с недоразумение поглед, тя добави – Комаром е гара на унгарска територия. Комарно се намира вече от другата страна на границата!
До тоя момент не ми беше известно, че бившия град в някогашната Австро-Унгарска империя след войната бил разделен подобно на Берлин на две части между Унгария и Чехословакия. Приведено на български и двете градчета носеха името „Комарово“. Що се отнася до съдбата на гражданите му, разделено между две държави, тя сигурно не беше чак толкова драматична, както на берлинчани, понеже тук ставаше дума за две Народно-демократични републики, членки на СИВ и Варшавския договор.
Разполагахме с доста време до идването на нашия влак и Василев ни поведе към чакалната. Видя ми се твърде изненадващо, че тук имало отделни чакални в съответствие с класите на пътните билети. Така, че ние отседнахме във „второкласната чакалня“. Изглежда, че освен мен и нашият шеф бе започнал да изпитва глад, понеже по едно време той се надигна и заяви:
– Време е за вечеря! Закуската в самолета беше хубава, но... доста време измина от тогава.
От наша страна не последваха възражения и ние го последвахме. Той се
насочи към едно павилионче, където освен вестници и списания, на пътниците се предлагаха и сандвичи и напитки. Това не се понрави на Станоева и тя отново се размърмори.
- С какво сме заслужили да се измъчваме на всичко отгоре и със сухоежбина! Защо не отседнем в ресторанта и да се нахраним като хората!
Физиономията на Василев реагира със забележимо потъмняване, но след кратко размишление той сложи оръжие и се завъртя на 180 градуса.
- По дяволите с тия икономии! Само, моля те,... – стори ми се, че бе на път да каже „миличка“, или нещо от тоя род - престани да ми се цупиш! Не мога да те гледам така траурна!... Да видим, обаче, как ще свържем двата края, ако караме така! – Последната забележка той произнесе с понижен глас и повече, като че ли към мене.
Междувременно се оказа, че в ресторанта на гарата, който първо се изпречи пред очите ни, салонът имаше твърде преставителен вид, не се понрави на нашия шеф. Изглежда, беше за пътници с първокласни билети. Продължихме по нататък и хлътнахме в едно друго кулинарно заведение, което той намери за по-подходящо.
След кратка консултация с менюто и като получи потвърждение от страна на варненката, Василев се обърна към мене с въпроса – „Имаш ли нещо против един оригинален унгарски гулаш за вечеря?“
Бях достатъчно изгладнял и без да съм се докосвал до листа с менюто, изказах незабавно съгласие.
Келнерът поднесе гулаша в дълбоки керамични чинии, с гарнитура екстра туршия от силно люти червени и жълти кръгли чушки - камби. Не липсваше и пресен, снежно бял хляб. Допълнително, изглежда под влияние на парливата туршия, нашият шеф се поразпусна и поръча още три бири.
Унгарската кухня се оказа за не много отдалечена от българската. Намерих вечерята за много вкусна, но ми се наложи да се въздържам от екстремно лютивите камби. От последната ми жлъчна криза не бе изминало много време и се налагаше да бъде предпазлив.
По време на вечерята, покрай привичката да се оглеждам в околната обстановка, изведнъж забелязах, че часовникът на стената показваше един час разлика от тоя на ръката ми. Скоро ми се отдаде да се успокоя, че няма опасност да изпуснем влака, понеже съобразих, че се намираме вече „на запад в Европа“, където часовниците тик-такат с един час диференция с
нашите.
Василев не пропусна и тук да вземе квитанция за платената сметка и след още някое време прекарано в чакалнята, вече с пълни стомаси се качихме на нашия влак. Пътувахме по тъмно, което не позволяваше възможност за наслаждение на околния пейзаж. Той положително не беше и много динамичен, понеже се движехме предимно из т.н. „унгарска пуста“.
След още някой и друг час достигнахме границата. Направи ми още веднъж впечатление любезността на унгарските митничари. Те подпечатаха нашите паспорти не по-малко учтиво от тяхните колеги на летището, без да обърнат никакво внимание на съдържанието на нашия багаж.
След некомплицирана митническа проверка се намерихме на територията на Чехословашката социалистическа република.
---
