Петър Русчуклиев
ГЛАВА СЕДМА
1.
Малко след посещението на унгарските митничари, в купето ни се появи екипът на чехословашките им колеги. Бяха се качили още от предната станция на унгарска територия във влака. Подобно на маджарите и те бяха не по-малко внимателни и любезни с нас. Интересно, впечатленията, които бях придобил днес след обяд на Софийското летище по отношение на нашите митничари бяха диаметрално противоположни.
Не след дълго влакът спря на слабо осветен перон на скромна гаричка в сравнение с „Келети“ в унгарската столица. Трябваше да слизаме, понеже това беше чехословашкото Комарно.
Перонът беше почти пуст. Още не направили десетина крачки, пред нас изникна висок строен мъж на средна възраст с късо подстригана коса. Беше в тъмен костюм с вратовръзка, но без горно палто. Като ни забеляза, незабвно се насочи към нас и приветливо се заинтересува на малко трудно разбираем руски език с фрапиращо чехословашко произношение.
- От България ли идвате?
- Да! Да! Ние сме българската делегация за работната група за стандартизация! – откликна незабавно нашият предводител. Неговото руско произношение беше значително по-добро, но отстъпваше граматически на това на посрещача.
Последният се оказа представител на организационния комитет на нашата работна група и бе дошъл специално да ни посрещне. След като изказа няколко протоколни приветсвия и се ръкува със всеки от нас, като започна от представителката на нежния пол, ни покани да го последваме, за да ни отведе с кола до хотела. Попътно той побърза да се покаже кавалер и освободи Станоева от по-нататъшно мъкнене на нейния пътен багаж.
Паркирано плътно до бордюра на малко площадче пред изхода на гарата ни очакваше скромно микробусче, но все пак с капацитет да побере поне още някоя и друга делегации като нашата. Василев вероятно бе доволен, че поне тук се почувства освободен от тегобата за наемане на такси. Изпадна, обаче, в малко затруднение от въпросите, с които попътно го затрупа нашият твърде сладкодумен посрещач – „Почему периезжаете так поздно и не с поэздом, котором вчера известили?... Почему Ваша делегация такая малочисленая?“...
Нашият шеф се задоволи да смутолеви за оправдание нещо като „проблеми от технически характер“. Домакинът посрещна обяснението му с озадачена усмивка, но се показа достатъчно тактичен да не се интересува от по-нататъшни подробности. Отбеляза, като за успокоение, че сесията на групата се открива утре сутринта. Дори си позволи малка шега, да се възхити на нашата проявена във висша степен „английска точност“.
Пътуването ни не трая дълго. Въпреки сравнително скромно осветените и твърде тесни улички, през които нашият шофьор уверено слаломираше, след ограничено число минути колата спря на малко, но парадно осветено площадче. Тук пред очите ни се откри четириетажна постройка, над централния вход, на която се четеше декориран с няколко звезди надпис - „Хотел Интернационал“. В съседство, върху шпалир от пилони, се развяваха знамената на страните участнички в работната група на СИВ. Не липсваше и нашият трибагреник. Последният предизвика полъх на своеобразно чувство на нещо, едва ли не като гордост в душата ми. Почувствах се, за първи път в моето съществувание, представител на Родината на международен форум.
2.
Местата ни в хотела бяха предварително резервирани. Нещо, за което се бе погрижил предварително другарят Дановски. Или чехословашките домакини. Всеки от нас получи самостоятелна стая в края на един коридор на третия етаж. Първото нещо, което ми направи впечатление, след като прекрачих прага бе, че тя беше твърде отоплена. При това, от един сравнително малко габаритен ламаринен радиатор. В нашите хотели отоплителните тела бяха старомодни чугунени отливки. Изненада ме и необичайната за моите очи снежнобяла пухена завивка над леглото. Тя имаше дебелина поне цяла дузина сантиметри! Нещо, което не бях срещал никъде у нас... Години по-късно ми стана известно, че това е стара традиция в тия географски ширини.
Прекарах няколко минути в понататъшно оглеждане. Обзавеждането бе по-скоро семпло, но и то създаваше приятно впечатление. Всичко бе чисто, икономично и с вкус. Стените, облепени с тапети от приятни за окото
меки тонове, синхронизираха с цвета на мебилировката. Личеше, или най-малко у мен се създаде впечатление, че хотелът бе доста нов.
Първата ми работа, след като се освободих от горното си палто беше да надникна в банята, понеже изпитвах жестока жажда след унгарския гулаш. Останах разочерован от вкуса на местната вода. Не бе подходяща за пиене. Изпаднах в затруднение, което ме постави в комична безпомощност. Почувствах се отново в ролята като героя на Алеко Костантинов Бай Ганю на европейски терен. На всичко отгоре, не разполагах с нито една чехска крона, за да сляза в ресторанта за да пийна нещо. Слава Богу след малко, като се заех да подреждам нещата си, открих в нощното си шкафче бутилка минерална вода.
След тази приятна изненада в полето на зрението ми попадна и екрана на едно телевизорче. Тъй като бях по-скоро възбуден, а не изморен и не ми се спеше, полюбопитствах да се запозная с програмата на местната телевизия. Докато търсех по какъв начин с помоща на дистанционно управление да включа апарата, на вратата се почука. В новичък пуловер, в изненадващо подобрено настроение, може би от кавалерското внимание, оказано й от страна на нашия посрещач, пред мен изникна Станоева.
- Извинявай за безпокойството, но другарят Василев ме изпрати да те уведомя, да дойдеш в неговата стая, номер 317. Имало за срочно уреждане някои неща. Нещо, като производствено съвещание – съобщи в скороговорка тя. Направи ми впечатление, че за първи път тя ме заговори на „ти“. Дори си позволи леко иронично да се заинтересува – Не е ли още рано за спане?
- Пристигам незабавно! – Отвърнах припряно и с известно смущение, тъй
като се почувствах някак неудобно. Понеже в стаята бе много топло, бях вече по долно бельо.
По най-бързия начин се преоблякох и след няколко минути почуках на вратата на стая 317, където ме очакваше останалата част от българската делегация. Василев седеше с делови вид и папка в ръце на единствения стол. Варненската представителка се бе разположила удобно, с кокетно прехвърлен крак върху крак върху леглото насреща. Двамата бяха въоръжени и с по една цигара.
- Заповядай, другарю Маринов! – посрещна ме домакинът и побърза да добави с лукава усмивка – Предната нощ предполагам не ти е останало много време за сън и най-искрено ти съчувствам, но имаме да свършим някои работи, които не позволяват отлагане!
Без съмнение, варненката го бе уведомила за състоянието, в което ме бе
заварила.
- Няма проблеми! – отвърнах раздразнен от неговото, вече станало
банално провокационно кодошене на една и съща тема, при което продължих да стоя прав.
- Сядай, защо стърчиш като пирон!
- Да прибягам до моята стая за да донеса стол! – предложих след едно допълнително оглеждане, при което отново не намерих подходяща мебел за сядане.
- Сядай на леглото! Тук сме всички наши хора!
Приседнах и аз на ръба на леглото в съседство със Становеа.
След тоя пролог, вече с делови глас, той пристъпи към дневния ред.
- Налага се, да проведем една малка оперативка! Прегледах набързо информационния бюлетин, който ми бе даден от организационния комитет – той взе с две ръце папката и започна да я разлиства – и трябва да ви информирам, че утре още в 8 часа сутринта делегацията на домакините ни кани на закуска, по време на която ще се извърши тържествено откриване на сесията на нашата работна група. След обяд, от 14 часа и 30 минути започва по протокол работата в двете подгрупи. В първата – по „Корабните устройства“, ще участваш, както съм направил разпределението, ти! – той се обърна към мене и след като извади от папката по-голяма част от нейното садържание, ми подаде купчина листи отпечатани на циклостил. – Ето ти дневния ред с утрешната работна програма.
Поех мълчаливо предложения материал. Листите бяха от много финна зеленикава на цвят хартия. Текстът – на руски език.
Той побърза да предаде снопче от същия род печатен материал на варненската колежка и поясни.
- Във втората подгрупа – по „Палубните механизми“, ще участваме аз и другарката Станоева. – И побърза да добави – Съветвам ви, особено през първия ден да не се напъвате да проявявате излишно голяма активност! – при тая стара песен на нов глас, интересно защо, погледът му се насочи в моя посока. – Както съм ви инструктирал предварително, ориентацията ни ви е известна – по становището на братушките!
По устните на нашата научна сътрудничка се плъзна компететна усмивка. Аз също се подстарах да реагирам с подходящо утвърдително поклащане на глава.
След кратко замислене, той продължи – „Толкова по тая част. А сега, нека
да преминим към някои финансови въпроси, които са също твърде съществени. – При произнасянето на последните думи, той се усмихна важно и разтвори нова папка, от която извади два плика, които ни подаде. - Това са вашите дневни в чешка валута!
Върху поетия плик прочетох името си написано с химикалка. Вътре си чувстваше наличие на снопче банкноти и няколко монети. Никога до сега не бях виждал чехски пари. Номиналната им стойност беше 1:10 към нашите левове, което оптически правеше сумата значителна.
Нашият шеф ни поднесе и по една квитанция за подпис.
- Пребройте си преди да се разпишете за парите! Да няма някаква грешка.
Една приблизителна сметка на ум ме осветли, че притежавам приблизително по около 150 чехски крони дневно за храна, което прявеше около 15 български левчета.. Значително повече, отколкото при командировките на местна почва в България. Нямах, разбира се представа от цените тук, но като си помислих, че може би синът на бащиния ми приятел ще ми изпрати някаква сумичка, можех да гледам сравнително оптимистично на бъдещето.
- От утре на обяд сме на самоизхранване! – Побърза да ни напомни Василев. Имаме възможност да се храним в ресторанта на хотела, но е препоръчително за по-икономично до потърсим из града по-скромно кулинарно заведение, за да си поспестим някоя и друга крона за покупка на подаръци.
Отново ми мина през ум за Бай Ганю – героят на Алеко Константинов. Наистина, на нас ни липсваха неговите дисаги с кашкавал и хляб, но по отношение на предстоящото ни „икономично“ изхранване, не се различавахаме съществено от него. Сякаш прочел като че ли мислите ми Василев побърза да добави:
– Трябва да ви обърна внимание, че администрацията на хотела забранява изрично консумирането на храна вътре в хотелските помещения!
- Предполагам, че ще ни се отдаде да откриеме някъде из града подходяща закусвалня, или нещо от тоя род. Такива заведения изобилстват в Чехословакия и у тях изобилства на приятни за окото, вкусни и сравнително евтини сандвичи, с няколко от които човек спокойно може да се нахрани. – Обади се Станоева, с което отново напомни, че не е за първи път в тая страна.
- А и чешката биричка си я бива и не е толкова скъпа като в Унгария! –
добави Василев. Нямах представа какво беше заплатил в ресторанта на Будапещенската гара, но изглежда, че той още не можеше да прежали това допуснато разточителство. – Да напомня още нещо – той отново насочи поглед в мое направление – с помоща на митническата декларация в банката можим да обменим по още 10 лв.
Почувствах се обладан от едно не до там приятно чувство. В ролята на грийнхорн, в която се намирах, че по същество неговите препоръки и указания бяха адресирани почти изключително по мой адрес. При това, дори за най-елементарни неща, той се повтаряше и потретваше... От друга страна, споменаването неотдавна за „купуване на подаръчета“, ми напомни че в това отношение пред мен стоят маса задължения!
Гласът на Василев ме върна отново към актуалността.
- Засега, това е всичко! – Той хвърли бегъл поглед към часовника си – Внимаваайте само, утре някой да не се успи! Трябва най-късно до 7 ч. и 55 мин., при това прясно избръснати и в подходящо официално облекло да сме на линия в салон „С“ на ресторанта.
Понеже от Станоева не се изискваше обезателно да се избръсне и тази предупредителна инструкция бе отправена отново по мой адрес. Още повече ме раздразни последното му напътствие – Другарю Маринов, въпреки че напълно ти съчувствам по отношение на необходимостта от сън и отмора, ще те помоля още тази вечер все пак да хвърлиш един поглед върху материалите, които чехословашката страна е подготвила за разглеждане утре!
Кимнах утвърдително с глава и побързах да напусна стаята преди Станова, за да се спася от понататъшни инструкции, които ми бяха дошли „до гуша“.
3.
Унгарският гулаш ме принуди незабавно след като се завърнах в моята
стая да пресуша бутилката с минерална вода. Наличието на телефон ме наведе на идеята веднага след това да се опитам да се свържа с лекаря в Братислава, чийто адес баща ми бе получил от неговия баща. Вечерта беше вече понапреднала и се досетих, че от майка си бях чувал в подобни случаи, че не бива да се безпокоят по това време непознати хора, но след кратко колебание реших, че случаят е много специален и че не разполагам с много време за губене и надигнах слушалката.
За тренировка изказах предпазлива молба на руски език пред
чиновничката от рецепцията да ме свърже с номера, който баща ми бе дал на сина на неговия приятел. Не пропуснах, с цел да не правя излишни разноски, да поръчам разговора обикновин. Тя прие любезно да изпълни
желанието и с едно –„Почкайте!,“ ... ме остави да чакам.
Измина доста време, докато телефонът иззвъня. Първо до слуха ми достигна вече познатия глас на дежурната в хотелската рецепция, която отново учтиво ме подкани да говоря с Братислава. След кратко шумолене дочух друг женски глас, който много бързо отправи няколко думи на чешки, от които за щастие все пак успях да разбера, че се представи под фамилия Финкова.
- Много се извинявам, че Ви безпокоя по това време, моето име е Стефан Маринов. Аз съм българин и съгражданин на Вашия съпруг. Бих ли могъл да говоря с него? – Представянето ми и допълнителния текст изговорих по руски.
От нейна страна последва едно – Не разумем! – което ми се стори ми се стори не твърде учтиво. Изглежда словашката съпруга не беше много въодушевена от появяването на сцената на някакъв сънародник на нейния мъж!
Постарах се да повторя, до колкото ми позволяваха възможностите същото словосъчетание на моя немски, което не я направи по-любезна.
Все пак, тя не затвори телефона. Дочух, че остави слушалката в страни и стъпките й да се отдалечават. След някое време се обади плътен баритон.
- Финков. С кого имам честа?
Повторих моето представене, придружено с хиляди извинения, като не пропуснах да отбележа, че нашите бащи са стари, много близки приятели.
Последното изглежда се оказа решаващо. Без много да се церемони, той отвърна:
- Баща ми извести за Вашето идване в Чехословакия и помоли да Ви направя тази услуга. По принцип избягвам подобни комбинации, но за Вас ще напрвая едно изключение. Заради неговата препоръка и ще Ви изпратя още утре телеграфически с пощенски запис 1000 крони, които надявам се ще му бъдат реставрирани от Вас в Русе в левове на моя баща.
- Много Ви благодаря и моля да не се безпокоите!...
Той ме прекъсна.
- Необходимо ми е само да ми съобщите точния си адрес в Комарно.
Продиктувах му трите си имена, фирмата на хотела и номера на стаята – 319.
След кратко освежаване в банята, в прясно изпрания и изгладен от моята майка спален костюм се изтегнах в леглото с леко повишено настроение. Както бях прочел някъде, един виден мислител се бил изказал, че парите не винаги правели хората щастливи, но най-малкото им повишавали самочувствието. След разговора с Братислава се почувствах... някак си, по-друг ... с повишена самоувереност човек.
На първо време се заех да се запозная със съдържанието на проекто-становището на чехословашката страна на утрешното съвещание. Не изпитвах ни най-малка необходимост за сън. Въпреки това, четенето на материалите на домакините по котвените устройства и вериги ми се видя скучно. Направи ми все пак впечатление, че разлика от нас, чехите имали свой собствен стандарт, по който калибрите на котвените им вериги се различаваха от тия на Съветските.
Досетих се за телевизора и попаднах за приятна изненада на някакъв австрийски канал, който не се виждаше много чисто, но привлече вниманието ми със започването на криминален филм. Допълнително затруднен от диалекта на дублажа, не бях в състояние да разбирам много добре разговорите, но се опитах да го гледам.
По него време все още изпитвах повешен интерес към тоя жанр . Бях любител на романи, например отот Едгар Уолъс, които у нас се намираха много трудно и то с твърде изтъркани от четене страници, отпечатани по стария правопис. А нашите филмови и телевизионни екрани по онова време, като се изключеше от време на време някой съветски филм за борбата на „чекистите“ срещу класовия враг, не се обременяваха с криминалета. Изглежда това се вършеше с някаква профилактична и възпитателна цел, която не ми беше много ясна.
В един момент, неочаквано на вратата отново се почука. Беше пак варненската научна сътрудничка. Не беше загубила приятно възбудения си вид. Дори точно напротив. Причина за което далеко не можеше да се дължи на моя спален тоалет, в който ме завари тоя път.
- Извинявай, че отново те безпокоя, но тоя път имам да ти съобщя една изключително приятна изненада!
Посрещнах встъплението й с широко отворени от удивление очи. Тя не ме остави дълго в недоумение и възторжено ми обясни – „По една случайност, като се завръщах след първото ми посещение при тебе, в коридора се натъкнах на съветски колеги, които представяш ли си – са наши съседи! Влязохме непринудено в разговор, а преди малко те бяха така любезни да ни поканят на гости в тяхния апартамент, където в момента се провежда едно импровизирано, но много сърдечно парти в чест на нашата предстояща съвместна работа!
Преди да успея да дам израз на моето задоволство от приятната новина,
тя побърза в скороговорка да добави – Хайде, облечи се набързо и идвай в ъгловата сиюта насреща в коридора с номер 310!
По същество, действително новината ми се понрави. Самотата беше нещо, на което изглежда бях осъден от „Орисниците“, но тя не се ползваше с моите симпатии.
- Наистина, много приятна изненада! – Отвърнах изключвайки телевизора. Тя положително щеше да съобщи на Василев, че съм гледал „чужда станция“. - Тъкмо ще ми се отдаде възможност да поупражнявам малко руски език!
Тя посрещна моето словоизлияние ми без коментар, но изведнъж счете необходимо да ми напомни.
- Да не забравиш да донесеш бутилчица за почерпка!
Започнах да се проклинам, защо не бях взел поне един „Слънчев бряг“.
- Ама аз, за съжаление,... не нося алкохол със себе си! – Измънках с болезнено притеснение.
Тя, на неин ред, изпадна в удивление и за миг, като че ли загуби способността да говори.
- Но нали Василев изрично ни бе наредил, да се въоръжим с някоя и друга бутилчица!
- Нямах предвид, че ще се стигне до такава ситуация. А за собствена консумация, на мен не ми е нужен алкохол. Мога, обаче, да взема със себе си няколко мускалчета с розово масло и български цигари за подаръчета!
- Хм! Лучше чем ничего! – Неочаквано тя проговори на руски. Челото ѝ обаче се понабръчка. – Не се ходи на гости с празни ръце. За щастие аз имам в куфара си още една бутилка нашенска ракия.
Изпаднах в състояние, в което не ми се отдаде да си отворя повече устата.
Тя се отправи към вратата. Преди да напусне стаята се обърна отново към мене.
- Както и да е, ще се оправим някак си! А ти не се бави много! Стая №310 – да не забравиш!
От моето спонтатнно въодушевление не остана много. Обстоятелството, че ставам длъжник на варненската научна сътрудничка с бутилка сливова ми подейства затормозително.
Облякох се отново набързо и въоръжен с няколко мускалчета и кутии цигари „БТ“, се отправих да присъствам на тържеството в квартирата на съветската делегация. Настроението ми беше за съжаление всичко друго, но не и парадно. Следствие катастрофалното ми компромитиране с липсата на подходяща бутилчица. Това беше ужасен автогол от моя страна и то забит още първата вечер с пристигането ни в Комарно.
---
