Петър Русчуклиев
ГЛАВА ОСМА
1.
Да открия апартамента на съветската делегация не преставляваше никаква трудност. Още на значително разстояние от стаята с номер „310“ в другия край на коридора до слуха ми достигна весела глъчка. Моето малко плахо похлопване на въпросната врата остана без последствие. Вероятно оживлението вътре бе от порядък, който не позволи на домакините да го забележат. След един втори, също несполучлив опит, се видях принуден сам да натистна дръжката на бравата.
Попаднах във вестюбилно помещение на уютен апартамент с внушителна квадратура, изпълнено с маса мъже, пъстра смесица от диалектна руска реч и обилен цигарен дим. Няколко врати врати в насрещната стена водеха към спалните помищения. Ако можеше да се съди по броя на присъствуващите, то съветската делагация беше твърде многолюдна. Нещо, което ми направи допълнително впечатление бе, че не забелязах представителки на нежния пол. Някои от съветските колеги бяха приблизително на моя възраст, но болшинството - представители на доста по-старши семестри. Всички бяха официално облечени в тъмни костюми, но значителна част от присъстващите вече се бе освободила от саката и вратовръзките.
Централно място в помещението заемаха няколко подредени в шпалир маси от съседните спални помещения. Беше декорирана в средата с внушителна ваза със свежи пъстроцветни астри. По цялото протежение на импровизираната „трапеза“ се наблюдаваха разхвърлени в романтичен безпорядък различни марки бутилки почти изключително с руска водка. Между тях се мъдреха и няколко, вече пресушени шишета с алкохолни напитки и с български етикети и някое и друго бурканче с кисели краставички.
В полето на зрение ми се вясна варненската научна сътрудничка плътно заобиколена от няколко представители на домакините, които имаха вид че се чувстват във високо повишено настроение удостоени от честа да й правят кампания. От лицето на нашата сънародничка изкряха също протуберанси на блестящо настроение.
В момента един от нейните кавалерите беше зает да разлива в чашите на близкостоящите садържанието на една бутилка, маслено-жълтеникавото съдържание, на която ми подсказа за домашната сливовица, за която тя ми спомена преди малко нашата съекипничка.
В един ъгъл работеше цветен телевизор с внушителен екран. В момента симпатична блондинка прогнозираше на чешки език предстоящите ескапади на на въздушните течения, но никой от присъстващите нямаше вид да й обръща внимание.
При моето появяване „партито“ беше вече в разгара си. В ръцете на болшинството от правостоящите се забелязваха чаши за пиене на вода. Които всеки бе донесъл от стаята си. Някои физиономии бяха вече започнали да порозовяват.
Над всички ми направи впечатление една внушителна във всяко отношение фигура на симпатичен, едър мъжага, надхвърлил петдесетте. Неговите руси къдрици и риж мустак с нещо ми напомнеха казаците от филма по романа на Шолохов „Тихият Дон“. Липсваха му само военна униформа и кон. Леко заснежените му слепоочия и доминантната по ръст фигура, а и цялото му държание подсказваха, че и по ранг стоеше над всички присъстващи. Когато попаднах в салона, той бе заобиколен от няколко по-малко колоритни личности, сред които не липсваше и ръководителят на българската делагация.
Василев ме забеляза и ми направи знак да се приближа. Тъй като идвах с празни ръце, сиреч без изглежда облигаторната бутилка алкохол, се чувствах крайно неудобно. След няколко несугурни крачки попаднах в полето на зрение на въпросната личност. За моя изненада той с приветливо усмихнато лице махна широко с ръка и ме подкани да се приближа. При това охлювчетата от фризурата подскочиха върху високото му чело и той се провикна на толкова висок глас, че всички обърнаха глави.
-Аааа! Вот и этот молодой болхарский колега, которой, вытащили из постели! – провикна се гръмко той с подчертан украински диалект. Вероятно му направи впечатление моето притеснение, та ме призова допълнително с пръстите на ръката си. – Приходите сюда, молодой человек! Почему Вы опоздали?
Последният му въпрос бе придружен от закачлива усмивка. Явно доказателство, че моят шеф бе успял вече да му разкаже неговата версия за причините, които са предизвикали моето недоспиване през последната нощ. Това донякъде се ме раздразни, но и затрудни какво да му отговоря. С мъка измъмръх нещо като извинение, че съм пътувал в препълнен влак цялата предна нощ. Той се подсмихна дискретно, без да каже нещо. Василев ми се притече на помощ и побърза да ме представи.
- Това е нашият специалист по корабните устройства – товарищ Маринов!
-Очень приятно познакомиться! Я називаюсь Бондарчук. – произнесе любезно русокосият мъжага и протегна десницата си, при което с другата си ръка поглади неговия риж мустак. Беше с една глава над Василев и може би и малко по-висок от мен. Нещо сравнително не много ежедневно за мене. С моите 1,87 м бях бях поразглезен от Провидението да гледам почти виниги „малко от по-височко“ околните.
Моят ръководител побърза важно да поясни.
- Другарят Бондарчук е ръководител на Съветската делегация и същевременно присъства на предстоящата сесия на нашата работна група като представител на Комитета по стандартизация на СИВ, където заема важен пост. – Макар, че последните му думи бяха адресирани към мен, той говореше по неговия руски език.
Още повече смутен от оказаната висока чест, с подчертан респект отново се опитах да се извинявам за закъснението си.
Големият началник побърза да ме успокои.
- Вие действително позакъсняхте, но това далеч не означава, че ще пропуснете всичко от нашата съвместна приятелска среща! – След това добави – Надявам се, че ще съумеете да наваксате, каквото сте изтървали досега! – при което ме покани да заема един свободен стол в съседство.
Незабавно близкостоящият съветски колега напълни щедро една празна водна чаша със „Столичная“. За миг ме споходи съмнение, че вероятно някой преди мене бе ползвал тази чашя, но се успокоих с мисълта, че алкохолът убива и всякакви микроби.
Докато успея да благодаря за гостоприемния жест на учтивия съсед, другарят Бондарчук се изправи в пълен ръст с обемист стъкан в дясната ръка, което незабавно привлече вниманието на всичко останали. В помещението настъпи тишина. Русокосият богатир издигна неговата чаша и тържествено произнесе:
- Дорогие товарищи! Прошу немножко внимание! Я особено щастлив, что мы совместно с болхарсками колегами этот вечерь так празнично открываем нашу совместною работу в рамких рабочей групы специалистов СИВ-а по стандартизации Коробных установок и Палубных механизмов речнего корабостроения!
Всички надигнаха повече или помалко възторжено чашите си.
Той добави още – По време на нашата понататъшна съвместна работа ние ще имаме възможност да се опознаем и сприятелим още по-добре! Жалая на всички плодотворна работа! А сега, още веднъж - Наздоровья, дорогие товарищи!
В заключение той се чукна първо с Василев и след това и лично с мен.
- За вечната и ненарушима дружба на нашите народи! – произнесе от
негова страна с подходящ патос Василев и като примижа, изпразни до
дъно чашата си.
Всички сториха същото.
Естествено, не можех да си позволя да правя изключение. До известна степен насърчителна роля играеше и жаждата ми. Нали „водка“ на мая майчин езикозначава „водичка“!... Отпих смело глътчица, две, три! Проклетата чаша съдържаше повече от 200 грама. Направих кратка пауза. Дори посегнах да оставя чашата на масата, но бях енерегично възпрепятстван от моя съсед, който ми наля водката. Рунтавите му вежди се навъсиха доста застрашително. Останах с впечатление, че се почувства едва ли не обиден.
Нямаше как, един такъв тържествен тост, произнесен от най-важната личност сред присъстващите и сред цялата работна група, не позволяваше да оставя чашата си недопита! Напънах се с пълния капацитет на волята си и ... пресуших чашата. По такъв начин до известна степен поуспокоих домакините, но във всеки случай оставих не твърде благоприятно впечатление върху моя съсед, който за мое безпокойство побърза отново да напълни чашите.
Настъпи кратко затишие, по време на което пушачите, които имаха вид да бяха подавляващо болшинство „закуриха“ и всички се увлякоха в нови разговори. Досетих се за цигарите, с които бях напълнил джобовте си и отворих една кутия „БТ“, която предложих на съседите. Запалих и аз, въпреки че тоя сорт бе много серт за моя вкус. Моят съсед получи допълнително още едно цяло пакетче цигари и мускалче розово масло. Видимо разчувстван от моя жест той спонтанно сне от ревера на сакото си някаква значка и ме окичи с нея. След това незабавно надигна чашата си и отново ме прикани да се чукнем. Нямаше начин да не се отзова на любезността му. Опитах се да се спася от ново незабавно изпразване на чашата, като се отдадох да подарявам наоколо останалите кутии „Булгар - Табак“ и мускалчета с розово масло. Не пропуснах и другаря Бондарчук, който дори незабавно освежи къдриците и мустака си с аромат на българска роза.
Моят нов приятел се именуваше Олег. Презимето, под което се представи той произнесе в скороговорка и с произношение, което не ми позволи да го разбера и още по-малко запаметя. Завързахме разговор, който вероятно понеже аз не намерих сили незабавно да изпия до дъно втората поднесена ми от него чаша, вървеше малко трудничко. Аз нямах проблеми да се артикулирам в един непретенциозен диалог на общи теми по руски, но той изглежда не бе от много приказливите, а и говореше на някакъв диалект, който за разлика от тоя на Бондарчук, се оказа много трудно разбираем за мен. Най-лошото беше, че не му се нравеше моето пиене. Направих опит да се извиня на тая тема.
- Аз за беда съвсем неотдавна лежах в болница. – направих опит да се оправдавам за „лошото си положение“. - Злъчката ми е пълна с камъни, а и черният дроб, следствие прекарана в миналото злокачествена жълтеница, също никак не е в ред. По тая причина вземам ежедневно един куп хапчета, които не понасят алкохол, а и лекарите са ми забранили изрично каквото и да е пиене.
Аргументацията ми за съжаление не произведе желания ефект.
- Лекарствата са само химическа отрова. – Побърза да ме убеждава той. - Те повече вредят, отколкото да помагат! Който желае да живее по-дълго на този свят не бива да слуша много лекарите! А от друга страна, живот без водчица,... какъв живот е това?
Трудно ми беше да му противопоставя нещо на неговата „идеология“. Опитах да насоча разговора в друга насока. Между другото бях заинтересован да потренирам малко руския език, който щеше да ми бъде необходим през следващите дни. А и елементарната учтивост изискваше да не мълча като пън.
- Как намирате българския тютюн? – заинтересувах се за да избегна угрозата от надвисващо мълчание.
Той не побърза да отговори. Дръпна обаче, толкова дълбоко и продължително от цигарата, че тя се скъси с най-малко половин сантиметър. След това задържа погълнатия дим няколко секунди в дробовете си, сякаш за да го изследва и като изпусна гъст облък през двете си ноздрени отверсттия, отвърна с лека усмивка.
-Не е лош! Приятно ароматичен... но прекалено мекичък. Малко нещо женствен.
Малко учуден от отговора му, тъй като на мен тия цигари се струваха прекалено твърди, се принудих любезно да отвърна – „Въпрос на вкус! На вкус и цвет – товарищ неть!“
По неговото лице пробегна бегло подсмихване, което незабавно се разтопи в сивотата на зениците му. За миг ми се стори дори, че в тях се крие нещо загадъчно, или по-скоро таяха някаква мъка. От моите контакти покрай шахмата ми беше направило впечатление, че болшинството руснаци имаха много лирични, широки славянски души, но неизвестно защо, като си пийнеха повечко, което и обичаха да правят, някои от тях вместо да се развеселят, по-скоро се натъжаваха!...
Мина ми през ум, че баща ми, който избягваше алкохола, се бе изразявал пред гости, че организмът му не го понася. Индуктивно си зададох въпроса - „Какво би било действието му върху мене вече на две водни чаши „Столичная“? - Честно казано до ден днешен не ми се бе случвало се претоварвам до такава степен с етилив алкохол.
2.
Започнах да изпитвам затруднение да подържам разговора с Олег, което не се дължеше на първо място на двете изпразнени водни чаши. По-скоро, тъй като все още не ми се отдаваше да попадна на подходяща тема, която да го заинтересува. На помощ ми дойде телевизора. Местната телевизия предаваше тъкмо кратки актуални спортни вести и показваше кадри от някакъв мач хокей на лед. След като на екрана се появи фигурата на двумутров хокеист, който триумвиращо размахваше високо неговия стик, вероятно след отбелязан гол, подхвърлих:
- В Чехословакия хокеят на лед е много популярен. Ако съществува местен отбор, който да играе в някяква лига, бих отишъл с голям интерес на истински хокеен мач. – Лицето му не загуби нито частица от досегашната му инертност, което ме отказа да му разказвам за плачевното състояние на този вид спорт у нас. Все пак добавих още - За Вас положително няма да представлява интерес, тъй като Вие в Съюза, където, тоя спорт е на много високо ниво сте разглезени да гледате големи мачове.
Олег се задоволи да ме информира без излишни многословия.
-Не съм „болельщик“, но действително нашите момечета са най-добрите в света.
Не беше учтиво, като гост да се опитвам да му напомня, че на световните първенства и олимпиадите бяха допускани само т.н. “аматьори“, а точно когато се провеждаха светомните първенства, кой знае защо винаги в април, ней-добрите хокейни отбори от Североамериканската профи-лига играеха финалния „плей-оф“ за купата „Стенлей“.
Леко улеснен от обстоятелството, че той запали нова цигара от подареното пакетче „БТ“, опитах да насоча разговора ни на актуална професионална тема.
- Вие в коя работна група ще участвате? – заинтересувах се предпазливо.
- Тая, по палубните механизми. – Отвърна той лаконично в неговия стил,
но преди да успея да кажа нещо, добави – Аз по специалност не съм
корабостроител.
- О, колко жалко, че ще работим в различни групи! Аз съм предвиден в
другата група по корабните устройства. Но Вие ще имате възможност да се наслаждавате на компанията на моята сънародничка. Тя е следвала в Съветския съюз и говори много добре руски. – И посочих с поглед към заобиколената от негови колеги Станоева, която вероятно в отговор на някакъв пореден комплимент в момента щастливо се усмихваше.
Последната алтернатива също изглежда не го заинтригува. Но за първи път прояви известна активност в нашия разговори и сам ми зададе въпрос.
- Вие по специалност корабостроител ли сте?
Побързах да го осветля, какво съм завършил и как съм попаднал в залива край Дунава в корабостроителния завод. Накрая даже ми хрумна да добавя: - Една значителна част от нашата продукция е за износ за СССР.
Той поклати глава – Зная, речни баржи.
От тона и начина на отговора му можеше да се извади заключение, че въпросната износна продукция е най-елементарния продукт в корабостроителния бранш. Беше, разбира се, за съжаление прав.
- От къде Ви е известно?
- Аз съм технически специалист в Комитета по корабостроене и през ръцете ми минват между другото паспортите на всички внасяни от чужбина речни плавателни съдове и съоръжения в Съветския Съюз.
В последните му думи се почувства леко емоционално оживление и нещо, като чувство за собствено достойнство.
Първата мисъл, която не зная от къде ме споходи бе, че пред мен стои личност от категорията на главния специалист Иванов в нашата генерална дирекция. Нещо, което не бе в състояние да индуцира особено положителни емоции.
За да не се прекъсне разговора ни, продължих все пак да се интересувам.
– Тогава сте вероятно московчанин!
- Не по рождение.
Олег посегна отново към чашата си. Почувствах се задължен да последвам примера му, но този път се задоволих само с една-две миниатюрни глътчици. За мое успокоение, той не реагира на това, а дори стана по разговорлив.
- Но жена ми е московита. Аз съм от Поволжието. – Тук той изпразни отново чашата си, при което изведнъж се разприказва – Преди бях дълго време Главен конструктор в един специализиран завод за котвени рудани и други палубни лебедки. Но се случи така, че нашият директор бе изтеглен на работа в Комитета в Москва и в последствие ме извика при него, понеже се нуждаел от доверен сътрудник.
Разговорът ни изведнъж потръгна, но от друга страна аз изпаднах в неудобство, продиктувано от моето прекалено скромно служебно положение. Подпомогнат до известна степен от погълнатото, за мене вече невероятно количество водка, се представих като началник отдел „Корабни устройства“ в нашия проектански институт, като избегнах да спомена, че той е само филиал по речно корабостроене към варненската метрополия. Впрочем, в лъжата ми имаше и немалка истина, тъй като до неотдавна, макар и без да получавам заплата за такъв, дълго време изпълнявах „де факто“ тази длъжност.
По едно време, за да разнообразя нашия разговар, ме осени идеята да го прехвърля на шахматна тематика. След като в Съветския съюз шах се ползваше с изключителна популярност и Съветските шахматисти бяха неоспоримо най-силни в света, надявах се че ще попаднем на нова благоприятна почва.
Но моят нов приятел не играел на шах...
Междувременно бутилката водка, от която той наливаше се бе изпразнила. Нещо, което стана причина, след като ми направи знак да не се безпокоя от последното, Олег да изчезне зад една от вратите в насрещната стена.
- Само за минутчица! - намигна ми успокоително заговорнически той.
Почувствал се обезпокоен за съдбата на моя стомах пред заплахата да го претоварвам с нови количества алкохол, след завръщането на моя тазивечершен приятел с нова бутилка водка, напуснах мастото си отдох да търся съвет от моя шеф. Той направи страхотно кисела физиономия. Явно, неговото разочарование от мене не беше по-малко от това на Олег.
-Бива ли така да ме излагаш!? Я се постегни мъничко и се дръж малко по-мъжки!
Въпреки известното помътняване на погледа, предизвикано от претоварването на мозъчните клетки ми направи впечатление, че и физиономията на Василев беше вече сериозно „понакъдрена“. Лицата на съветските колеги наосоло също бяха пообагрени с цвета на тяхния национален флаг.
3.
Но нямаше как, бях принуден да нося по-нататък своя собствен кръст на път към Голгота. За зла участ, завръщайки се на „работното си място“, минах от другата страна на масата, покрай компанията на колежката Станоева. Там бях задържан от нейното обкръжение. Приятелска ръка ми втикна нова застрашително попрепълнена чаша и не ми остана нищо друго, освен да взема участие в поредния тост – „На здаровья для нашу дружбу!“
Не бях в състояние да окажа съпротива. Но новата чашка предизвика прекрачване и на последните граници на допустимо претоварване в моя организъм. По-скоро – на стомаха. Главата ми, макар и подложена на застрашителни ротации бе запазила известен контрол над моите възприятия и държание, но в моя предателски стомах избухна истинска революция. В един момент в него се взриви фугасна граната и садържанието му се понесе нагоре по хранопровода... Почувствах се принуден да подиря спасение единствено в туалетната зад първата попаднала ми под ръка врата на спално помещение...
Жалко за хубавия унгарски гулаш!
И още повече срамно компрометиращо начало на моята толкова дългоочаквана задгранична командировка.
---
