ГЛАВА ПЪРВА
Автор Петър Русчуклиев
1.
В неделя рано заранта бързият влак „Синият Дунав” ме понесе отново назад към бъдещето – на запад към София. Със задружни усилия на цялото семейство, криво –ляво ми се отдаде да се подготвя „форсмажор” за предстоящото пътуване до Генералната Дирекция. А ако бе рекъл Господ и по-нататък. При това даже един ден по-рано.
Прибързаноста ми се дължеше на редица съображения. От една страна не бях наясно кога предстоеше да стане отпътуването на екипа за Комарно и се страхувах да не пристигна със закъснение. Допълнителна роля изигра и футболният мач на „Левски” със „Славия” от поредния кръг на „А”- Републиканска футболна група. От разговора по телефона с чичо Сашо, научих, че въпросното столично дерби щяло да се проведе в неделя след обяд. Между другото той много се удиви и още повече зарадва, след като го информирах за новия действително невероятен ход събитията, в резултат на които бях отново изискан от ръководителя на българската делегация за член на неговия екип.
Разбира се, съществуваха и още други допълнителни причини да пътувам още в неделя. - Преди да говоря със Сашо Рашев, първо сторих това с Даниела.
---
Един не много обемист, но сравнително най-представителен на вид от наличните у дома куфари бе удостоен с честа да ме придружава при моето (евентуално!) пътуване из Европа. Комарно действително беше само едно прекалено скромно градче на брега на Дунава на ръба между Чехословакия и Унгария, но за моето Его това „служебно пътуване в чужбина” беше от изключителна важност. Може би, понеже ми предстоеше да представлявам все пак България на международен форум!
Въпросното куфарче бе натъпкано до спукване. Майка ми не даде дума да стане за по-малко от три комплекта долно бельо, плюс още толкова горни ризи, чорапи и прочие. Следваха още парадният ми пуловер и куп допълнителни дреболии.
Нейните опити да ме убеди да облека прекалено изтърканото и посивяло от времето горно палто обаче, не се увенчаха с успех. Въпреки, че избягвах да й вдигам кръвното налягане, предпочетох да замина със шлифера си. Той беше също доста износен, но един износен шлифер има далеко по-представителен вид от едно
старомодно не по-малко износено пардесю. Не се съгласих да сложа на главата си също така отдавна излязлата от мода мека шапка, която ми напомнеше за шлема на Дон Кихот. Дали напоследък не бях започнал да ставам неочаквано и нещо суетен?... Ако синът на приятеля на баща ми от Братислава ми изпратеше малко пари, възнамерявах да си купя по съвременно, „европейско“ покритие на главата. Както и някое подходящо за сезона „шушлечено“ яке. Актуално те бяха моден шлагер зя сезона тогава у нас.
Досетих се, за съжаление малко късно, че шефът на работната група инж. Василев ни беше препоръчал да се запасим с някое и друго сувенирче. Всички магазини за беля бяха затворени. С големи усилия и мъничко късмет ми се отдаде да намеря в събота едно миниатюрно частно павилионче в една съседна напречна уличка, в което беловлас слепец се препитаваше чрез търговийка с дреболии от галантериен характер. За него не съществуваше седмична почивка.
В тази връзка в памета ми възникна далечен спомен от предучилищна възраст. Баща ми изхранваше нашето семейство с една бакалия за хранителни стоки. Понякога в неделни дни, особено когато имаше футболен мач, /игрището се намираше в непосредствено съседство на магазина му/, той често „вдигаше кепенците“, понеже част от публиката на минаване се снабдяваше с напитки и цигари от него. Нещо, срещу което майка ми понякога недоволстваше... Понеже имаше сигурно други въжделения по отношение прекарването на празничния почивен ден.
Така или иначе, ми се усмихна щастието да се снабдя с няколко пъстро ошарени с цветовете на националния български трикольор пирографирани мускалчета с „розово масло“, както и с още толкова кутии цигари „БТ”, марката на която беше изписана на латиница и имаха твърда опаковка. Сиреч, бяха предназначени за износ.
Допълнително бях натоварен и с един старателно опакован от баща ми доста внушителен по размери шаран. От къде и как за нула време му се отдаде да се докопа до него, остана за мене загадка. Беше предназначен за чичо Сашо. Моите родители очевидно предполагаха, че изненадващото ми включване в работната група, след като само преди седмица бях най-безпрецедентно изхвърлен от нейния състав, бе негово дело. Преди да се пенсионира, той беше един от Директорите на Българска кинематография.
За мен, разбира се бе пределно ясно, че Сашо Рашев няма пръст в играта, която бе довела до моето реставриране в състава на работната група. За хубаво или лошо, все още се въздържах да разкажа на моите родители подробности около запознаването ми с дъщерята на другаря Найденов, зад което се крие разковничето на последното чудо. Това се потвърди от телефонния разговор с Даниела в петък вечерта. Още с вдигане на слушалката, тя ме посрещна не твърде любезно с думите:
- Най-сетне благоволи да се досетиш и за мен! Интересно защо и как?
Побързах да я апострофирам.
- Търсих те многократно, дори майка ти е свидетел, колко пъти съм звънял у вас, но от тебе - „ни дума, ни вопъл, ни стон”! – Последните думи бяха от партизанската поема „Антон“, която бяхме учили някога в училище. Не зная как в момента те спонтанно ми влязоха в устата. На Даниела не съумяха да произведат ефект, но лично на мене бе ми направило особено впечатление, една интересна допълнителна подробност - че след 9 септември авторът, бивш партизанин, изведнъж бил престанал да пише! Бях прочел в литературното списание, че се чувствал изчерпан творчески, което ми се видя твърде загадъчно...
- Сериозно! - гласът й прозвуча подчертано иронично, при което вместо да даде
каквото и да е обяснение за многократното си отсъствие, побърза да заяви – Аз от моя страна в четвъртък също имах удоволствието да разговарям на два пъти с твоята майка, понеже нейният син цяла нощ не се беше прибрал в къщи!
- Играх бридж! ... Ако нямаш нещо против.
Последва ехидно изкискване.
- Аха! Не звучи твърде убедително, но... Страхувам се, че в бъдеще ти предстои да се лишиш от подобни мероприятия на русенска почва! – Имаше очевидно пред вид новото ми делигиране в състава на работнатна група.
Тонът и маниерът, с които бяха произнесени последните нейни думи, обаче, нещо не ми се понравиха. Изпитах чувството, че тя говори с мене като старшина на рота с някого от личния състав. Тъй като намекът й беше твърде недвусмислен, изпаднах в необходимост, все пак да изкажа и моята благодарност, за невероятното събитие, което очевидно не бе дошло само с Божията помощ.
- Изглежда това е вероятно причината да бъда незабавно „интерниран” от Русчука и повторно извикан да дойда в генералната дирекция!
Тя се изсмя на висок глас.
- Целта оправдава средствата!
- Трудно ми е да намеря подходящи думи, с които да изкажа благодарността си! Във всеки случай, чувствам Ти се ужасно задължен!...
Тя ме прекъсна енергично, при което почувствах в слушалката ново подхилване.
- Вместо думи, бих предпочела веществени доказателства!
- За дълбоко съжаление, в момента сме разделени с много стотици километри, което ме възпрепятства да направя опит да сторя това!
- До колкото ми е известно, твоят Русчук има самолетна връзка със София. Досега можеше отдавна да се възползваш от тая възможност!
- Но нали трябва все пак да се поприготвя за път! Всичко дойде за мен абсолютно неочаквано и изненадващо. Едва в края на работното време в петък шефът ми извести за изумителната метаморфоза у ръководните другари във вашата Дирекция да осъзнаят необходимост от моето участие в българската делегация! Интересно
какво ги е накарало да сторят това!?
- Вероятно си спомнеш, че братът на Теди бил състудент и то близък приятел с нашия зам.-генерален по техническите въпроси.
Значи в играта се е намесил и зетът на нейната сетра. Спомних си, че около историята с неотдавнъшното автомобилно произшествие на Теди, известна роля бе изиграло и моето показание в милицията в негова защита... Няколко секунди останах мълчалив.
- Изпадам в недоуемение! Та нали именно същият този директор бе протежирал вашия „главен специалист” Иван Иванов, който миналата седмица с негово писмено нареждане бе вмъкнат на моето място в делигацията?!
До слуха ми долетяха трели от ново ехидно изкискване. Очевидно, настроението на плановичката от Генералната дирекция тая вечер не беше така лошо, както ми се стори в началото на разговора.
- Нали знаеш, че на тоя свят всичко е относително, а освен това и временно. А това се се отнася и до така наречените от тебе „връзки“!
- Никога не бих могъл да си представя, да притежавам толкова важни „връзки”!
- Хайде, стига си се правил на разсеян! Нали знаеш – „приятелите на нашите приятели са и наши приятели”!
Не зная защо, но последните думи на дъщерята на другаря Найденов не предизвикаха, може би желанота от нейна страна реакция у мен. На първо време изпитах затруднение какво да отвърна. Тя побърза да наруши мълчанието, при което гласът й се издигна с поне с някой децибел.
- Ти, нещо днес не ми харесваш? Какво така си глътна езика?
Почувствах се принуден да кажа нещичко „в мое оправдание”.
- Може би, от прекомерно вълнение. Трябва да ти призная, че до сега не съм навикнал на подобни великодушни жестове от страна на Съдбата.
- Вместо да изпадаш във високопарни словосъчетания, би сторил по-добре да се възползваш час по-скоро от новата повеля на Съдбата!
- Разбира се, че правя всичко възможно сред като моят шеф ми имформира, но всичко изисква време.
От нейна страна последва ново високопарно прекъсване - „Искам до утре да ми се обадиш от София!“
Бяха ми необходими титанически усилия докато успея да я придумам, че нямам възможност да дойда в София по рано от неделя.
2.
Братовчедът на майка ми ме посрещна с много приветлива усмивка на входната
врата. Видимо ме очакваше. Беше в отлично настроение. „Левски” продължаваше да възглавява таблицата в есенния полусезон, а вероятно снощната партия белот (в събота вечер обикновено у тях, при това изключително за чест и слава, се играеше до зори) беше завършила победоносно. Наред с всичко, от гладко избръснатото му усмихнато лице лъхаше сърдечна съпричасност с последния ход на събитията около моята вече станала прословута „задгранична командировка”.
- Ето те отново на софийски терен! – прегърна ме топло още на прага чичо Сашо. - Добре си ми дошъл! Хвърляй си багажа в твоята стая и идвай по-скоро да обядваме в кухнята, понеже рано след обяд трябва да ходим на мач! – Последната подробност след последния ми телефон с другарката Йорданка или „Даниела“ Найденова не предвещаваше нищо добро. При всякакви други обстятелства би ми доставило завидно удоволствие, но в актуалната обсановка... бе истински проблем за мен.
По тая причина, след като се освободих от прегръдката му, започнах да правя
опити да шикалкавя.
-Ама, чичо Сашо, аз такова, днес... – Тук се позапънах, понеже не беше лесно да
намеря подходящи думи, с които да изразя затруднението си по отношение на следобедната програма. Той изглежда си помисли, че започвам да се офлянквам за поканата за обяд и ме пресече енергично.
- Хайде не се занасей и престани да ми пееш стари песни на нов глас, за които ти е много добре известно, че не желая да ги слушам! По добре ми разкажи как са Ванюша и Петко! Сигурно и те се радват, че въпреки всички проблеми, все пак нещата са се завъртяли така, че заминаваш за Чехословакия.
– Разбира се! Родителите ми се горе-долу добре и както винаги ти изпращат
много поздрави и този път още една дунавска рибка! – при което, макар малко несръчно му връчих старателно опакования шаран.
Чичо Сашо посрещна подаръка с изненада.
-Бре, тоя Петко! Къде и как е успял да намери това чудовище!? Трогнат съм от
жеста му, но много те моля да му забраниш в бъдеще да си прави такива разноски!
-Ах чичо Сашо, това е само едно малко внимание от негова страна. Моите родители намират, че напоследък покрай командировките ми до София злоупотребявам с гостоприемството ти.
- Глупости! Точно обратното! Твоите гастроли на софийски терен създават не само
едно много приятно разнообразие в моя напоследък безсмислен пенсионерски живот, но и ми действат забележително освежително.
В думите му не липсваше искреност. Правеше ми впечатлиние, че напоследък, от както се помина леля Лора и особено след неговото преждевременно пенсиониране, Сашо Рашев не се чувстваше никак удобно в кожата си. В тая връзка моите гостувания бяха действително едно разнообразяване на досадното му ежедневие.
---
В кухнята, където се появих след кратко освежаване, неговата икономка Марийка, се въртеше около хладилника. Днес в неделния ден, или в чест на моето посещение, беше облечена в новичка тъмносиня басмяна рокля, украсена с дребни цветенца. Както винаги беше в традиционните си домашни пантофки, които изглежда не смъкваше от краката си независимо дали бе лято или зима. Масата бе вече предвартелно подготвена за трима. Върху електрическата печка на нисък огън в един обемист тиган прицвърчваха, разнасейки приятен апетитен дъх куп пържени кюфтенца.
- Добре дошли! – посрещна ме тя с учтива усмивка. – Огромна риба сте донесли от Дунава! - Шаранът се намираше вече в нейните ръце и видимо я затрудняваше с обема и теглото си.
Чичо Сашо бе побързал да повери неговата понататъшна съдба в нейните ръце.
- Марийке, прибери моля те това чудовище в хладилника и виж по-нататък как ще се оправяш с него! - нареди той, след моето влизане в стаята. Видът му подсказваше, че бърза с обяда заради мача на „Левски“.
Както винаги, икономична на приказки, дребната женица, на гърба на която след
смъртта на съпругата на Сашо Рашев наред с продоволствието и готвенето, лежеше и цялото домакинство, побърза да изпълни нареждането му. В нейните ръце рибата изглеждаше още по-голяма. Макар и с усилия, успя да намери място за шарана в хладилника. След като изми ръцете си и се зае да прехвърля кюфтета в чиниите ни, тя подхвърли, едва ли не под формата на извинение:
- Не съм голяма специалистка на рибни ястия, но за вечеря може би ще успея да опека тоя шаран, напълнен с орехи! Ако разбира се, ми се отдаде да го побера във фурната!
- Един вид, за панихида на „коньовичарите”, които след обяд ще размажим поне с два на нула! /по древна българска традиция риба бе обичайно меню по панахиди и други религиозни чествания на покойници/ – потри ръце Сашо Рашев.
Той беше не само изключително запален привърженик на „синия отбор”, но и абсолютен оптимист по отношение на резултата от всеки предстоящ мач.
Последните му думи бяха придружени с отваряне на бутилка „Загорка”. Той наля в чашите на трима ни.
- Хайде да се чукнем за „Добре дошъл” на Стефанчо отново на софийски терен! Победата на футболния терен ще празнуваме довечера! – и вдигна чашата си.
На мене бирата малко ми попреседна, тъй като въпросният мач беше в „антагонистическо противоречие” с представите на Даниела по отношение на дневния ред на днешния следобяд.
След това Сашо Рашев насочи внимание отново към мене.
- Много съм любопитен да науча как се е стигнало и то само за няколко дни до там, че отново са те включили в екипа за Чехословакия!
Свих малко непричьом рамене, но не можах да скрия една малко загадъчна усмивчица.
- В петък от нашия главен инженер в края на работното време изненадващо
научих, че от София е пристигнал телекс, с който ме изискват отново като член на
въпросната работна група. Това е всичко, което мога да ти кажа.
В това време Марийка наблъска в чиниите ни по два солидни, прясно изпържени кюфтака. Гарнирани с предизвикателна на вид, а и положително забележителна и на вкус лютеница, която беше вероятно също нейно производство. Накрая тя отвори допълнително и един солидин буркан с мариновани печени червени чушки.
- Ако питаш мене, положително вземането на едно такова решение във вашата дирекция не е „паднало ей така от Небето”! – възкликна домакинът и след като си отряза едно солидно крайче от кюфтето, добави с многозначително поклащане на глава. – Има си някаква „крушка-опашка”! - сред което в устата му изчезна солидна част от една маринова пиперка. - Изглежда след серията неприятни разочарования поднесени му от Съдбата, напоследък граничещият с чревоугодничество апетит бе последната останала му страст в неговото актуално ежедневие.
- Вероятно. – отвърнах замислено и неуверено, понеже продължавах да се чудя, как евенуално да му откажа да отида на мач с него. Същевремено от друга страна, единият от моите „близнаци“, макар и не кой знае колко убедително ми нашепваше – „Прекаленото удовлетворяване на всяко, дори налудничево женско желание води до изпадане в опасно раболепие!“ - Желанието да гледам „Гунди“ и останалите негови съотборници от моята любима единадесеторка „на живо“, а не само по телевизиятар беше твърде прелъстително.
Тези „провокационни“ съждения на моето подсъзнание бяха нарушени от домакина.
- Аз подозирам, че решаваща роля да се стигне до тоя хаос на събитията, както
казват французите, може да се търси в „шерше ла фам”! – произнесе с леко ироничен унтертон чичо Сашо, като ме погледна „из под око”.
Приех изказаната от него версия мълчаливо, без възражение. Той беше далеко „не вчерашен“ и достатъчно интлигентен, за да си представи някои неща, които биха могли да се случат зад кулисите.
- Имам чувството, че тази жена, - продължи той - която проявява забележителен интерес към тебе, може да изиграе много съществена роля и в понататъшния ти живот! - Последните му думи бяха произнесени с познатият ми негов фалцет.
Тук беше моментът да му кажа, че имам поет ангажимент към въпросната личност днес след обед,... но не успях да го сторя. Възникналата тема възбуди у мене асоциации, които въпреки прелъстителния вид на съдържанието на чинията ми, нещо повлияха не твърде благоприятно на моя апетит. Без да искам изпуснах една твърде дълбока, не много мажорна въздишка.
Той се усмихна и ме загледа изпитателно в очите.
- Тебе, струва ми се, все още те е страх, „с един, единствен ход” да разрешиш всичките си проблеми и да получиш една „доминантна позиция в „софийския вариант на шахматната партия на твоя живот”!
Направих опит и от моя страна да се поусмихна, въпреки че не ми беше много до смях. Като преглътнах трудно поредния си залък, отвърнах малко несигурно.
- Има нещо вярно.
- Струва ми се, че на майка ти вероятно не й се нрави да станеш заврян зет и те разкандардисва!
Тенденцията към изтъняване на гласа, и фрапираща употреба на старобългарскидуми и дори турцизми у чичо Сашо бе показател, че с нещо бях предизвикал негативни емоции у него.
- Твоята братовчедка – имах пред вид мама, но прибягнах нарочно до тая форма - все още не знае нищичко на тая тема. Не съм си позволил да й кажа изобщо каквото и да е!
- Така ли?... – Той ме погледна изненадано. - На твое място бих го сторил! Колкото по-рано, по-добре.
- Но, чичо Сашо, аз самият трябвя дя ти призная, изпитвам сериозни опасения пред „хепиенда” на алтернативата да свържа живота си с тая жена. – отвърнах замислено, след което се осмелих още да добавя – Нейното семейство не е от „нашата черга”.
Физиономията на братовчеда на майка ми като че ли стана още по-кисела. Казаното от мене явно не му се понрави, но го накара да се позамисли. Марийка, която в нейната чиния бе сипала само едно кюфтенце и скромно количество гарнитура, с които бе успяла да се справи, намери за по-тактично да изчезне в нейната стая. Нещо, което тя бе правила и друг път, когато не желаеше с присъствието си да не затруднява нашия разговор, започнал да придобивах особено интимен характер.
Моите думи, обаче окончателно развалиха апетита на Сашо Рашев. Като бивш директор в Киномотографията, той не бе навикнал да му се противоречи. Той се навъси, тъй като почувства опасност от отстъпление от моя стана от толерираната от него стратегическата линия по отношение на моето бъдеще.
- Виж какво, Стефанчо! Бих те посъветвал, да оставиш „чергите на страна” в тоя
случай! – отрони се леко туширано, но настоятелно от устните му, след като домакинът изпразни на екс чашата си.
- Има едно нещо, което ми е струвало ред безсънни нощи, на което не мога да намеря обяснение.
Той ме изгледа въпросително и с безпокойство.
- Какво ще е това „ново двадесет”?
- Както гласи един стар, но умен фразиологизъм, понякога най-голям интерес към НЕЩО проявяват точно хора, които именно към това НЕЩО строго логически погледнато не притежават никакъв интерес!
- Откъде ти идват такива бръмбари в главаата! Това не е никаква идиома, а просто някаква приумица и игра на думи, или някой нов продукт на твоите „Теории на невероятностите”, с които излишно усложняваш живота си.
- Говоря ти най-сериозно. Не съм го споделял с никого, но на тебе ще ти кажа най-откровено – имам едно неприятно чувство, че в този интерес от нейна страна към мене има нещо загадъчно и необеснимо, което ме смущава, даже плаши. За любов от пръв поглед – не може да става дума. За какво толкова съм й потрявал?
Казаното от мен, очевидно не му се понрави.
- Даже и да търси просто подходящ баща на осиротяланта си дъщеричка, фактът, че се е спряла на тебе като подходяща партия, според мене може да ти прави чест! Ти не бива да изпадаш в еснафски скруполи и да се лишиш от тоя може би единствен супер-шанс за трансфер в една савършенно нова, твърде висока орбита на съществувание, която автоматически ти открива широки перспективи за професионална реализация! ... Което във всеки случай ще ти позволи да се разпростреш и то доста удобно и извън „чергата” си! – Последните думи той произнесе натъртено под акомпанимента на един застрашително вторачен у мене поглед, който трябваше да убие всяко понататъшно желание за възражение от моя страна.
Не ми бе лесно да намеря подходящ „противоход“. Той използва моето затруднение и побърза да добави - Страхувам се, че както е тръгнало, рискуваме да задълбаем на философски теми, които струва ми се са били вече предмет на наши разговори, а в резултат на което може и да пропуснем и началото на мача.
- Така е, чичо Сашо но...
Той изглежда се раздразни от моето „но” и най-енергично ме прекъсна.
- Не е необходимо да ти напомням, че ти сега нямаше да се намираш в София, нито да заминеш за Комарно, ако тази жена не се интересуваше за Тебе!... А що се отнася до жените като такива, то ти не си нито първият, нито последният, за когото техните души ще си останат „черна кутия”! Престани най-сетне да гледаш прекалено сериозно и песимистично на живота! И без много да му умуваш се постарай да станеш малко по-практичен!... Или предпочиташ да останеш стар ерген и пожизнено закрепостен към твоята чертожна дъска ?
По липса на подходящи аргументи замълчах.
Той посегна отново да отваря нова бутилка „Загорка”, но ръката му с отварачката
замръзна върху запушалката... след като от моя страна последва: - „Съществува, за
съжаление и още един проблем!“
- Трябва да ти призная и още нещо! Че от моя страна с всеки изминат ден
започвам да чувствам все по-осезателно, че интерсът ми към тая жена бе изключително от спонтанен еротичен характер! За нещо повече се опасявам, че тя няма и никога няма да се намери място в сърцето ми.
Той ме изгледа отново с поглед, който издаваше смесени чувства и значително недоумение.
- Слушай, моето момче, какво ще ти каже един възрастен човек, който е преживял много на тоя свят и за когото не е безразлично твоето бъдеще. Признавам, че думите ми няма да ти прозвучат красиво, но трябва да ти напомня, че истината рядко не звучи красиво! И точно за това това те съветвам да ги запомниш и то по възможност – за цял живот! На първо място имай пред вид, че любовта е едно понятие или ако щеш – субстанция, която е от женски род! Сиреч – нещо като прелетна птица. Както долита, така си и отлита... Брак по „велика любов” разбира се звучи възвишено, но ако се вгледаш в световната литератуура, пък и в болшинството от по-свестните филми и преди всичко в реалния живот, именно точно такива бракове в абсолютно си болшинство завършват трагично.
Инстинктивно в съзнанието ми се появи спомнът за Славомира, който беше само още едно красноречиво потвърждение на неговите думи.
Понеже отново замълчах, Сашо Рашев внезапно хвърли поглед към часовника и
произнесе малко по-ведро.
- Рим не е бил построен за ден – два! Разполагаш все още с достатъчно време да обмислиш и прецениш как да постъпиш. В крайна сметка, ти си пълнолетен и трябва сам решиш бъдещето си! Но за днешния мач трябва да побързаме, защото билетите не са с номера и хубавите места се заемат пет часа преди започване на мача!
Един поглед върху часовника загатваше, че в тоя случай вече за нас трудно ще се намерят изобщо хубави места. Но по-важно в момента бе нещо съвършено друго!
Досетих се още, че снощи му бях казал по телефона, че много се радвам, че ще ми се отдаде да гледам тоя мач на „Левски” със „Славия”. Но след като говорих с него, бях принуден да поемя и едно друго задължение, което във времето и пространството се дублираше с въпросната футболна среща.
Наред с всичко, беше крайно време да се обадя на Даниела.
- Чичо Сашо, мога ли преди това да звънна един телефон,... ти предполагам си представеш на кого!
Той се усмихна.
- Налага ти се да просиш разрешентие за отиването ти на мач ли?
- Не съвсем, но се досетих, че бях обещал да се обадя, веднага след пристигането ми в София.
Той незабавно почувства за какво става дума и току подхвърли – Слушай, Стефанчо! Я покани тази госпожица да дойде с нас на мача!
Идеята му ми се хареса. Тя позволяваше, така да се каже, „с един крушум, да ударя два заека”!
3.
Телефонният номер на другарката Найдева бях вече запаметил на изуст. След набирането му бързо в слушалката долетя гласът на въпросната персона. Верна на нейния стил, тя незабавно започна да мърмори.
- Защо се обаждаш едва сега? Сутрешният влак от Русе пристига часове преди това!
Почувствах се малко неподготвен за тоя въпрос. Бе наистина удивително, че тя се беше заинтересувала и относно разписанието на русенските влакове.
- Опасявах се, че бих могл по тоя начин да наруша обяда ти!
- Ах, само какво внимание!
На принципа – борба още в дебюта за инициативата, побързах да добавя –„Естествено. Трябва да ти кажа, че някои русенски кавалери имат вероятно по-изтънчени маниери от софийските!“.
Тя не изпита ни най-малко затруднение и незабавно побърза се заинтересува –
Любопитствам да чуя, какво ли би ми предложил едиин „русенски кавалер” в този
ранен следобяд!?
Нейната поредна задявка ми дойде отръки и побързаах да се заинтересувам на първо време.
- Имаш ли в момента някакви ангажименти?
- Очаквам среща с един мой обожател!
- Оооо! Не предполагах, че имам конкуренция!
- Страхуваш ли се от конкуренти?
- Във всеки случай, съм много ревнив!
- Хм... Това не е много хубаво качество. Но, нека оставим малко настрана празните приказки и слушай, какво ще ти предложа аз! Заповядай сега у нас на кафенце, а след това може да отидиме в „Сатиричния”! Днес имат дневно представление на „Ревизор” с пълен антураж от зведи начело с Калоянчев, Парцалев, Лолова, Финци и прочие!
- При всякакви други обстоятелства бих посрещнал едно подобно предложенвие
с най-голямо удоволствие, но...
- Какво те смущава!? – почувствах, че гласът и в миг загрубя.
- Аз и моят роднина, при когото отсядам в София и когото ти също вече познаваш, имаме едно друго предложение – да те поканим да отидем заедно на мач! Днес тук се играе много важна среща между „сините” и „белите”!
- Много мило от Ваша страна, но аз не си спомням дали изобщо някога съм ходила на футболен мач и трябва да те разочаром, но ни най-малко не съм заинтересувана да отида да гледам как две дузини празноглави мъже в синьо и бяло тичат подир една топка. На тях вероятно им се плаща за това, но още по-малко мога да разбера ония които ходят да ги зяпат!
Положението започна да става застрашително.
Ами сега! Накъде „в неделя”? -/много популярна по ония времена рубрика по българската телевизия/.
- Имаш ли вече билети за театър? – запитах предпазливо, след кратка размисъл, донякъде с надежда, че не притежава такива, доколкото разбрах от нейните думи преди малко.
- Не, но това не е проблем! Касиерката ми е много добра позната и даже да няма свободни места, ще ни снабди с допълнителни столове в пътеката.
По дяволите! Съзнавах, че не бе присъщо за един „русенски кавалер” да се
опитва насилствено да я убеждава да ходи на футболен мач, но не ми беше лесно аз
да се откажа да сторя това! Отново замълчах, след което се усмелих да произнеса с
половин глас – Хммм! Крайно неприятна ситуация!
Тя побърза да се направи на разсърдена, или може би беше вече действително разгневена.
- Трябва да ти призная, че съм дълбоко разочарована от тебе! Аз си въобразявах, че ти пристигаш днес за да се срещнеш с мен, а трябва да науча, че някакъв си футболен мач е нещо по-важно от мене!
Срещу тоя залп на „тежката артилерия” се почувствах в „матова позиция” и се видях принуден да вдигна „бялото знаме“.
---
Като се завърнах в кухнята, по физиономията ми Сашо Рашев незабавно разбра как е завършил телефонният разговор. За успокоение на съвестта ми, посрещна хода на събитията с удивителна толерантност.
- Както забелязвам, ми предстои да ходя сам на днешния мач! – отбелязя с примиренческа усмивка той, преди да успея да отворя уста.
- Чичо Сашо, най-искрено съжалявам, но въпросната личност не само не проявява никакъв интерес да дойде с нас да гледа „някакво си безсмислено ритане на топката”, но при това положение изглежда ще ми се наложи и аз да се лиша от днешния мач.
Той побърза да ме успокои и отвърна философски:
- Понякога животът изисква жертви, моето момче!
- Тя си била наумила днес следобяд да ходим на „Сатиричния театър”. Имало представление на гоголевия „Ревизор” с Калоянчев и Лолова и...
- В такъв случай ти се налага да се лишиш от възможността да видиш как Гунди ще напълни мрежата на „Славия”!
- Дано да стане така! Ще трябва да се задоволя да ми разкажеш довечера подробностите.
Той се подхили, при това провокативно.
- Не зная само, по кое време ще ти се отдаде да се прибереш!
Стори ми се, че пряко на волята си, допуснах известно порозовяване по лицето.
Ограничих се, само да подметна – Утре сутринта трябва да бъда своевремено на линия в дирекцията!
---
