Автор Петър Русчуклиев
„Nichts ist heute wie es ist, wenn das was gestern war nicht geschehen ist und was gestern war, kann morgen wieder kommen.“ – Един афоризъм, който приведен на български звучи приблизително така: „Корените на всичко в настоящето и бъдещето се крият в миналото “ - Авторът не ми е известен, но след 86 години прибивание на този свят, особенно от преживяното напоследък бих се позволил да добавя още нещо : - Последствията могат да бъдат понякога фатални. Дори за целия народ, когато политиката е недалновидна, лишена от рационална концепция и призвана да слугува само на „Бога на златото“.
Заключителният акорд е добавен на 11.11. 2022 година в Берлин
ПРЕДГОВОР
Този роман е третият от поредицата „Срещу вятъра”. Първите два от тази трилогия – „В лимана край Дунава” и „Под стряхата на Витоша” са публикувани в близкото минало. Първият - през 2010 г. – от OEZ-Verlag Berlin ISBN 978-3-940452-57-3 на български език под рубриката „Съвремена българска литература”. Вгорият – през 2012г. – в Русе от „Издателски център при университет „Ангел Кънчев”. Те описват „без маска и без грим” живота на определени кръгове през втората половина на 60-те години на уж „безкласовото” общество у нас. Всеки един от тях има самостоятелен характер и може да се чете безпроблемно и единично.
Следващите няколко страници са кратко запознавне с първите две части.
...Главният протагонист е един вече не много млад инженер, избрал професията на конструктор, към творческия характер на която спонтанно почувствал влечение по време на дипломната си работа. Той е малко лирична, понякога склонна към философиране натура. Неговите идеали обаче са генетично слабо пригодни към необходимата прагматичнст в обстановката на обкръжаващото го ежедневие, в което „човек за човека“ в действителност далеко „не е брат“. Когато застава зад чертожната дъска го очакват за съжаление само горчивини. Както в професионално отношение, така и в интимния му живот.
В условията на реално същестуващия „социализъм” неговият твърде наивен идеализъм му носи преди всичко само горчиви разочарования Основният професионален проблем на Стефан Маринов е, че той упорито се инати и отказва да стане член на „Партията”. Той е дълбоко разочарован от задкулисността и двуезичието в сферите на обществото около него, което далеко не съответства на доктрините на класическия марксизмо-ленинизъм. Фактът, че „безкласовото общество“ в неговата родина е практически само един мит и че по това време в редовете на партията „Партията“ се вливат все повече „десетосептемврийци”, които вършат това единствено с кариеристически цели болезнено го измъчва и отблъсква.
В крайна сметка, въпреки че създава солиден и добре функциониращ отдел в проектанския институт в който работи, за него остава непреодолима щатната граница на ранга „ръководител група”. Един прекрасен ден, се намира подходящ партиен член, който му става началник. В резултат Стефан получава тежка жлъчна криза и се озовава в болница.
Все пак, един слънчев лъч осенва веднъж и неговата иначе твърде сенчеста и камениста жизнена пътека. По една случайност, след невероятно щастливо стечение на маса комплицирани обстоятелства, той попада като технически специалист в работна група по линия на СИВ за стандартизация на проектанските работи в речното корабостроение. В тая връзка бива изискан дългосрочно в Генералната дирекция на Обединението в София за подготовка на проекто-становище на българския екип по темата.
Тук го сполетява, обаче, ново поредно огорчение. Въпреки, че собственоръчно изработва всички необходими материали на българската делегация, на негово място в последния момент се пробутва някакъв тип „Главен специалист” от въпросната дирекция, протеже на Техническия директор, който никога не е имал ни най-малък контакт с въпросната материя.
И Стефан Маринов се завръща кръгом отново обратно зад чертожната дъска в Русе.
Така завършва вторият роман от трилогията.
Впрочем, не напълно така. След някое време в Русе пристига телекс от Генералната дирекция, с който инж.Стефан Маринов отново бива призован да замине за София и от там – на сесията на работната група в Чехословакия. Тъй като нищо на тоя свят обикновенно не пада даром от небето, тоя ход на събитията си има своята „крушка-опашка”!
А както казват французите, зад всяко по емоционално събитие в живота на един мъж се крия някаква жена и в този случай разковничето е в случайното му запознанство с една колежка от въпросната Генерална дирекция по време на неотдавнашното му няколко седмично пребиваване в София. Въпросната личност, а и нейните родители изненадващо проявяват сериозен интерес да го интегрират като член на тяхното семейство, главата на което е важен министерски служител. Самият Стефан Маринов отначало е далеч от подобни намерения. За него въпросната Даниела е само една симпатична жена, в компанията на която неочаквано намира приятно прекарване на времето си на софийски терен.
На по друго мнение по въпроса е бротовчедът на майка му, в апартамента на когото той е отседнал както винаги по време на командировки в Столицата. Той е бездетен, наскоро пенсиониран вдовец и не само се радва много винаги, когато Стефанчо, както той нарича сина на братовчедката си освежава ежедневието в дома му с присъствието си, но го увещава упорито, че е крайно време да се задоми и то не къде да е, а в София. Това впрочем е едно твърде рационално решение на бъдещето на „Стефанчо“ след като практически за него повече няма място в проектанския институт.
Но той се колебае да стане „заврян зет“ в един напълно чужд във всяко отношение за него дом, който на всичко отгоре е безкрайно отдалечен от „чергата“ на неговата бащина стряха. При това около „невестата“ съществуват и редица компликации. Йорданка Найденова, която кой знае защо, предпочита да се нарича Даниела /!/ е мома втора реколта и то със „зестра“ –дъщеричка от първия брак. Последните подробности затрудняват Стефан да го направи достояние на неговите консервативни родители. А след трагичния крах на една болезнено завършила за него първа и последна „голяма любов“, той вече не е в състояние да изпитва нещо повече от интерес към секс по отношение на други жени.
Постепено по силата на обстоятелстватна Стефан Маринов се вижда изправен пред проблема на Хамлет – „Да бъда, или да не бъда!?”, на който му е ужасно трудно да намери решение.
- - -
