Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1.
С помоща на будилника успях да се събудя навреме. Главата ми, след екстремните турбуленции на последните две денонощия беше в трагично състояние. Без закуска, което не ми се бе случвало от незапомнени времена, ми се отдаде въпреки всичко да прекрача прага в стаята на Василев без закъснение. Той беше сам. Първият му въпрос, с който ме посрещна беше:
- Изпълни ли вчера както трябва поръчението ми да помогнеш на другарката Дановска опази и прибере стоката си?
Останах изненадан, преди всичко от думата, с която той назова пътния багаж на съпругата на неговия колега, както от друга страна и какво можеше да има пред вид с междуметието „както трябва“. Обзе ме даже съмнение, дали Дановска нещо не се бе оплакала от мене. От жена като нея, можеше да се очаква всичко.
За щастие опасенията ми ми се оказаха напразни. На моето чинно:
- Разбира се. Нали ми бяхте изрично наредили да остана да ѝ правя компания.
Моят шеф реагира с лекичко подхилване:
- Покрай цялата тази история имаш във всеки случай някоя и друга точка в плюс при шефа на службата „Връзки с чужбина“, което може само да ти бъде в полза за в бъдеще.
Той очевидно нямаше пред вид онова, което аз си помислих в момента, но въпреки това побързах да прехвърля разговора в малко по друга насока.
Понеже от неговите уста все още не бях чул нищо конкретно относно каквото вчера ми разказа Даниела за разширяването на неговата служба, използвах случая да го закача, макар и малко индиректно на тая тема.
- Не зная какво имате предвид, другарю Василев, но след като се прибера сега в Русе, не ми се вярва повече моите началства да благоволят да ме пуснат още веднъж да си развявам байрака по нови командировки.
- Не мога да проумея от къде още рано сутринта в главата ти могат да се пораждат подобни идиотизми, нито защо когато сме насаме, да ми говориш на „Ви“!
Последната му забележка чувах вече за стотен път, но по силата на обстоятелствата се наложи да реагирам. Също не особено оригинално.
- Извинявай другарю Василев, навикнал съм да бъда по-дистанциран по отношение на висшестоящите. Нали както се казва, навикът е втора природа. Но що се отнася до изказаните току-що от мене опасения, то трябва да... ТЕ уверя, че не са празни приказки, а за съжаление е абсолютна реалност!
Той ме изгледа с поглед, изпълнен с неразбиране.
- Ти необеснимо защо, като че ли все още не си много наясно с някои неща! Или за оригиналност, или не разбирам защо, понякога обичаш да се правиш на невменяем!
- Ни най-малко. Просто става дума само за субективно отражение на обективната действителност.
Кратка пауза, придружена този път от изпитателен поглед от негова страна, след което Василев заговори бавно, подчертавайки всяка дума:
- За сведение трябва да ти припомня, че си все още член на работната група по стандартизация към Генералната дирекция, чиято работа далече още не е приключена.
- Страхувам се, обаче, че моите шефове в Русе са на съвършенно противоположно мнение, що се отнася до моето по-нататъшно участие в нея! – позволих си повторно да възразя, при което физиономията ми запази непроменено песимистичното си изражение.
Той почти избухна.
- Ти, струва ми се нещо си станал тази сутрин с ... нагоре! Слушай какво ще ти кажа! Вместо да плещиш врели-некипели, сядай и си напиши отчета за Комарно, който собственоръчно трябва да предадеш на Дановски. Като свършиш тази работа, получаваш от мене краткотрайна командировка до вашия институт за набиране на подложни материали за понататъшната разработка на унификацията на конструктивните елементи на устройствата за обратен ход на тласкачите, която предстои да бъде представена от българската делегация за утвърждаване на следващата сесия на работната група! Капито!?
Последната подробност прозвуча не съвсем лошо, но камо ли практически можеше да бъде приета в Русе като „необходимо и достатъчно условие“.
Почувствах се принуден отново да възразя :
- Не е ли обаче пренебрегната една особено важна подпоброст! Че де факто и де юре аз все още съм щатна бройка на Русенския филиал на НИПКИК – Варна, а не на Софийската Генерална дирекция!
- Ти за това не му бери грижа! Опекъл съм работата на най-високо ниво – заяви с още по-важен глас Василев и наперен като пуяк продължи – Още в първите дни на следващата седмица твоят главен инженер ще получи от тукашния технически директор телекс, с който изрично се изисква да бъде безсрочно удължено делегирането на инж. Стефан Маринов от НИПКИК-Русе в Генералната дирекция, като технически специалист в работната група по стандартизация за подготвяне новите материали за следващата сесия на работната група към СИВ. ОК!? Или имаш нещо против?
- Естествено, нямам нищо против. Но ми е много добре известно, че моят началник най-категорично ще заяви, че за тоя работа не е необходимо да идвам в София и ще ми я нататрузи да я правя извън работно време.
- Бъди спокоен! Той може да си мрънка, но не е в състояние да направи нещо срещу персоналното изискване на техническия директор на Генералната дирекция!
- Все пак се опасявам, че той ще ми направи обезателно всевъзможни въртели. А що се отнася до главния инженер, той недвусмислено ме предупреди, че командировката ми до Комарно е последната за тази година. Какво бих могъл изобщо да сторя, ако ми се заяви, че не ми разрешава да дойда в София?
- На твое място не бих се обременявал с подобни излишни черни мисли.
Не забравей, че от Нова Година съм опекъл работата за тебе да се открие щатна бройка по новата ти специалност при мене! – произнесе важно той, след което без да ми даде възможност да си отворя устата, изведнъж се заинтересува – Впрочем, как посрещна нашата колежка от Плановата служба подаръка ти от Прага?
Ето къде се криеше разковничето на моята съдба! В ръцете на дъщерята
на другаря Белчо Найденов!
Постарах се да отвърна до кълкото ми бе възможно по-сдържано.
- Във всеки случай, ми се видя изненадана и то струва ми се приятно! При това, вънкашно поне се постара да се покаже дори възхитена от неговата оригиналност.
По лицето на Василев пробегна предизвикателна усмивчица.
- Това добре, ама я ми кажи, кога ще правим сватбата! Всичко останало след това ще се подреди от само себе си!
- Правим?!
- Е на тебе разбира се, ще ти бъде нужен кръстник! Не намираш ли, че аз съм много подходящ за това?
Не можах да не се усмихна. Още един кандидат за кръстник!
- Още не съм стигнал до там, но благодаря за готовността ти, ще имам предвид ако се наложи.
Последните ми думи изведнъж го наприваха нещо безпокоен.
- Какво е това – ако се наложи? - сопна ми се той – Не разбирам ти какво чакаш още! Не бива да забравяш, че от 1 януари ти е необходимо софийско жителство! Иначе въобще не би ти се отдало би ти се отдало да заемеш щатната бройка, която съм приготвил специално за тебе!
Последното му предупреждение беше красноречиво признание, че т.н. „негова нова щатна бройка“ далеко не е негово завоевание, но въпреки всичко прозвуча много сериозно и застрашително.
Което ме принуди се умълча, понеже не търпеше възражения. Но той преминава в нова офанзива.
- Едно нещо не мога изобщо да разбера! Какво толкова има за умуване когато става дума за твоето бъдеще? Уж си тарикат момче, а се запъваш като магаре на мост, когато на сребърна тепсия ти се поднася най-големия шанс за реализация в твоя живот?
Появяването на Станоева в стаята ме спаси от понататъшни обяснения. В същото време ме накара сериозно да се замисля по проблема, понеже той имаше право – повече действително нямах абсолютно никакво време за шикалкавене! Но!... О, Боже мой, защо винаги и навсякъде при мене възниква това проклето „НО“? При това, в случая „НО“-тата бяха доста. Едно от най-трудните за прогнозиране беше как да поставя пред свършен факт моя „годеж“ и всичко свързано понататък с него пред моята майка. Страхувах се, че неизбежният колабс в нейното кръвно налягане може да доведе до най-трагични последствия, които щяха да ми тежат на съвестта цял живот.
- - -
Варненската научна сътрудничка и тази сутрин, беше отново с вече добре позната ми старателно причесана фризура. Днес тя ме изненада, че прекалено официално започна да се извинява пред Василев за закъснението си тази сутрин. Трудно бе да си представя, че подобен театър от нейна страна можеше да бъде за пред мен. Защо тогава? След онова, на което бях станал свидетел една вечер преди няколко дена в хотела в Комарно?!...
Впрочем, тяхната афера изобщо ни най-малко не ме интересуваше. Но напоследък често започна да ми прави впечатление една интересна подробност. В кръговете, сред които напоследък ме бе завял вятърът на столичен терен, при това едва ли не във всяко семейство, с което по един или друг повод попадах в контакт, неизбежно се натъквах на „историйки“ от аналогичен характер.
Натрапчива подробност, която хвърлеше допълнително въпросителни върху моето бъдеще. Първият от моите близнаци в последно време бе започнал да става все по-скептичен по отношение на еуфорията на своя побратим и ме поставяше в затруднение с въпроси от рода:
„До колко си склонен и въобще способен да се интегрираш в тези сфери?“
Цената, която съвестта ми се налагаше да заплатя на Дявола в тоя случай
започна да ми се струва още по-голяма от тая, когато навремето бях изправен пред проблема на Хамлет - да стана ли, или не партиен член. Тогава предпочетох, разбира се в рамките на възможното да запазя суверенитета на собственото си АЗ. Надяването на партийния мундир означаваше да се превърна във войник на партията, лишен от възможност за каквато и да е собствено мислене. Моят актуален проблем бе значително по голям и изискваше нови и едва ли не още по-болезнени компромиси.
„Не бива все пак да забравяме, че след като другарят Русев ни стана началник, практически няма повече хляб за нас в лимана край Дунава! Чиста съвест звучи обаятелно, не не може да помогне с нищо на гладен стомах! “ – скептично възрази неговият по-практичен побратим и не пропусна да предупреди - „Нямаме време за повече шикалкавене, другари!“
Действително актуалната позиция, в която се бях изманеврирал в „шахматната партия“ с Даниела постепенно се бе превърнала в кошмарен многовариантеин цугванг. А жестокият цайтнот допълнително правеше напразни усилията ми да намеря удовлетворителен план и даже един ход. Които полагах облакатен върху масата на моето „все още работно място“ в стаята на Василев.
Но имах ли въобще като годеник на дъщерята на другаря Найденов по-нататъшен някакъв избор?
2.
Остатъкът от работното време до обяд протече в писане на т.н. отчети за командировката ни в Чехословакия. Редактирането на моя манускрипт не вървеше гладко. Налагаше се особено да внимавам да не допусна някои „неточности“, особено около „славяно-българската азбука“, които можеха да ми създадат неприятности. Употребих дълго време само в умувания – дали по някакъв начин да спомена за тая подробност или не.
- Какво нещо така се унесе в мечтания? – стрестна ме като прилетял от космоса гласът на Василев, при което ми пробута под носа един командировъчен формуляр на местната Дирекция. Надлежно попълнен и подписан от него и техническия директор, делигиращ в служебна двудневна командировка до русенския филиал на НИПКИК - Варна инж. Стефан Маринов - техническият специалист на работната група към СИВ, за набиране подложни материали, необходими за проекто-становището на българската делегация на следващата работна сесия...
Нова изненада в „тотото“!
Забелязах обаче, че не носеше дата на издаване.
На моята съмнителна забележка – Как ли ще реагира моето началство? – той възрази сурово – На тая тема нямам павече желание да се връщам за не зная кой път вече! Обязаностите на ротния изискват да привежда безпрекословно в изпълнение заповедите на командира на дивизията! – и без да дочака понататъшна реакция от моя страна добави – Що се отнася до тебе, смятам че си също достатъчно наясно коя е най-главната ти задача! И не забравяй, че до края на годината времето може да изтече много бързо!
„№1“ остана безвмълвен. „№2“ незабавно ме смушка в ребрата - „Виждаш, че нямаме повече време за шикалкавене!“.
Известно ми бе какво Василев имаше предвид и че път назад вече нямаше за мене, но все пак генералният проблем, пред който бях изправен бе моята майка. Посочих с пръст празното поле на датата на издаване на моята „командировка“ и се ограничих само лаконично да се заинтересувам:
- От кога?
-Предоставям ти сам да решиш! Колкото по-скоро по-добре!
- Бих тръгнал още тази вечер. Но не зная дали ще ми се отдаде да завърша доклада си.
- Не е необходимо да пишеш романи! Дановски е в чужбина за няколко дена! Не забравяй само „да си завериш командировъчното от „Плановия отдел“!
Макар и с усилие преглътнах безпрекословно неговия заключителен кодош. Под командата на „№2“ си позволих допълнителна корекция:
- В тъкъв случай бих заминал още със следобедния влак!“
Той не възрази.
По такъв начин моят днешен „работен ден“ предстоеше да приключи с обяда в ресторанта на Дирекцията. Останах с впечатление, че останалата част от нашата работна група слизайки да обядва също нямаше намерение да се изкачва тоя ден обратно до четвъртия етаж. Служителите в по-горните етажи на Генералната дирекция бяха склонни хронически да се оплакват от служебна претовареност, но честичко намираха претекст и повод да изчезват от работните си места преди обявяване края на работното време от звънеца. За сметка на това почти всички, струва ми се бяха предостатъчно затормозени от своеобразен стрес.
Наистина, както обичаше да казва моят баща, всичко на този свят си има своята цена!
---
- Би ли се намерило едно свободно местенце на вашата маса за мен?
Въпросът, произнесен в изискано пицикато от познат дамски глас, ме
накара да вдигна глава. Декорирана с обичайната си предизвикателно шармантна усмивка, пред нас в блестящо изгладена бяла работна манта и пластмасов поднос в ръце стоеше плановичката от съседната стая.
- Естествено, разбира се! – изпревари ме Василев и побърза да ѝ помогне да се настани на свободния четвърти стол.
Обедът премина в „непринудена колегиална атмосфера“. Предимно на фона на голословен дует между Василев и Даниела. Опитите на моята годеница да ме включи в тяхния диалог не се увенчаха с особен успех. Варненската научна сътрудничка бе посветила вниманието си изключително на свинското с зеле в нейната чиния и след като се справи с него побърза да стане от масата. Нашият шеф, след едно стандартно служебно извинение скоро я последва.
Останахме ние двамата сами. Тя незабавно ме заговори:
- Не разбирам, откакто ходи из Европа, какво става с тебе? – В гласа на моята годеница липсваше обичайната иронична провокационност.
- Какво те кара да мислиш така?
- Например твоето... не зная как да го нарека държание по време на целия обед днес на масата. – погледът ѝ ме фиксира втренчено – Нима намираш за забавно да се отнасяш пред твоите колеги към мен, като съм чужд човек?
- Ни най-малко! Но – На мене ни най-малко не ми е до плоско плямпане... - информирах я за предсдтоящото ми завръщане в Русе и грижите, които имах в тая връзка.
---
Даниела посрещна без възторг изобщо необходимостта от моето командировъчно до Русе и обедът ни приключи с традиционното „кафе“ в плановата служба, след което още със следобедния бърз влак се понесох към Дунавския бряг. Назад, към все още моето „юридическо“ работно място в лимана край Дунава.
Как ли щяха да ме посрещнат моите тамошни шефове?
Положително не като „технически специалист“ от работна група на Генералната дирекция.
В края на седмицата вълната от бързащи да се приберат по домовете си командировани от провинцията бе значителна и само с огромна мъка и мъничко късмет ми се отдаде да си намеря седящо място в един от последните второкласни вагони. В купето за беда цареше непоносима жега. Парното отопление, по неписана традиция в нашите железници, не се поддаваше на регулировка, а свободното място се оказа непосредствено до радиатора, който бе настроен да работи на максимален капацитет.
Спътниците бяха изключително мъже. Оказаха се неразговорливи и един след друг започнаха да си затварят очите. Някой предложи да изключим осветлението. В късния есенен следобяд изпаднахме в мрак като в тунел. Не ми остана нищо друго, освен да се постарая и аз да се опитам да последвам примера на останалите. Не бях навикнал на следобедни сиести, но организмът ми се чувстваше пределно изтощен от преживяванията през последните дни.
Под влияние на горещите талази, с които ме облъчваше радиаторът, постепенно изпаднах в мъчително полусънно състояние.
...Едно проницателно изкрибуцване на спирачките ме стресна. Отворих очи. Въздухът и температурата, които ме заобикаляха напомнеха турска баня. Овлажняла от пот ризата на гърба ми лепнеше на облегалката. Умората все пак скоро надделя и отново пренесе в света на имагинерни видения.
... По едно време изненадващо се озовах на Витоша. На празнично тържество в заводската вила на баджанака на Даниела. В сияен ореол изплува обазът на Пепа. По-мил и по-притегателен от всякога!... Теди по едно време скочи да танцува с неговата колежка завеждаща „Техническата информация“, а отнякъде изплува запасният полковник от авиацията и отвлече и Даниела... Незабавно се възползвах от възможността.
„Имате ли нещо против един робер бридж в мое партньорство, другарко Влайкова?“ – произнесоха с трепетно вълнение устните ми, плътно надвесени над кестенявата ѝ главичка.
ПЕПА се надигна с прелестна усмихка и многообещаващо кимване с глава. Поведох я към „дансинга“, но изненадващо тя се насочи към изхода - „Не е ли подобре да се поразходим навънка? Тук е много задушно!“
Последвах я безпрекословно.
Тя изненадващо ускори неимоверно крачките си и то до степен, която ме затрудни лесно да я догоня. Пътеката по билото започна да става все по стръмна.
„Защо бързаш толкова много?“
„Искам да се изкачим заедно на „Щастливеца“, а нямаме много време!“
Оригиналността на нейната идея, да се извисим заедно на любимия връх на Алеко Константинов беше много привлекателна.
Продължихме ускорено нагоре, но внезапно се изви мразовит вятър и заваля силен сняг. Толкова интензивен, че в миг потънахме до колене. С върховни усилия направих опит да се приближа да НЕЯ, но вихрушката издигна непроходима преспа между нас и скоро тя изчезна напълно от очите ми.
Останах сам сред снежната вихрушка. Крещях многократно до прегракване нейното име, но... не дочух отговор.
Студът започна да ме пронизва все по жестоко. Проблясна светкавица и една огромна лавина ме връхлетя... Изпитах неприятно болка в лявата страна на гръдния кош... която ме събуди и върна отново „на земята“.
От сблъскването отворих очи. В купето цареше оживление. Няколко от спътниците, с навлечени горни дрехи бяха на крака и се готвяха да слизат. Бяхме на Плевенската гара.
„Анпасан“ забелязах, че парното беше изключено, което ме принуди незабавно да потърся убежище под подплатата на чехското яке.
Никой не направи опит да изгаси осветлението, което ми помогна до Русе повече да не затварям очи. Последното не ми помогна много лесно да се освободя от тегобата на емоциите предизвикани от „преживяното в царството на сънищата“ с малката дъщера на другаря Найденов.
---
