Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
1.
Отоплителният радиатор до мене по едно време наново захвана да ме бомбардирва с нови вълни непосилна горещина, което ме принуди да съблека не само якето, но и сакото си. Това събуди неволно сцена от предната вечер, когато по по-други причини ми се наложи да сторя нещо подобно.
„Такатък, такатък... Такатък, такатък...“ Монотонното хлопане на ходовите колела на вагона по релсите ме пренесе отново назад към вчерашната вечер.
...Следобядът в апартамента на чичо Сашо приключи с унищожаване на голяма част от пражката „Бешеровка“. В заключение изпратих моята гостенка до ъгъла на „Граф Игнатиев“. Въпреки нейните енергичните настоявания, не се съгласих да се изкача до четвъртия етаж. Не можах, обаче, да отклоня поканата от името на нейната майка за вечеря, която била предварително приготвена в чест на завръщането ми.
Два часа покъсно, поех отново моя път към Голгота по познатия маршрут. Носех подаръците за останалите членове на фамилията. Впрочем, с изключение – за семейство Влайкови. Последната подробност ми нашепна болезнено, че отдавна не бях виждал Пепа! Защо, по дяволите, не мога да престана да мисля за тази жена? Дори и нещо повече, което пред себе си упорито се стараех да не признавам, но като че ли именно ТЯ се оказа един от най-решаващите фактори да се ориентирам към преселване на софийски терен! Този страстен, едва ли не перверзно наивен и донкихотовски копнеж - очите ми просто понякога да могат да я зърват!... Нещо повече бе трудно да си помисля, камо ли да очаквам.
Или!?
Надеждата, дори най-безнадежната искрица надежда е изглежда велика сила! Но ако изобщо, само фигуративно, на какво можех да се надявам?
На този въпрос предпочитах да не търся отговор. Образът на сестричката на Даниела бе нищо повече от едно абсолютно имагинерно и то не само безпереспективно, но даже и опасно въжделение на моята, да я наречем... лирична фантазия. Нещо като кокаинова игличка, която от друга страна представляваше едва ли не единствения слънчев лъч, който озаряваше за краткотрайни мигновения в последно време душата ми.
Внезапно развилняла се вихрушка, която едва не ми открадна новата шапка ме върна отново на земята и ми позволи да трансферирам мислите си към по актуални проблеми. Попътно се досетих, че не бива да отида на вечеря с празни ръце. Цветарското магазинче, на което напоследък бях се превърнал в редовен клиент бе за щастие все още отворено и успях да купя едно букетче есенни цветя, които предизвикаха допълнително олекотаване на моите и без това поизтънели финансии. Априори ми направи впечатление, че до сега никога не бях прахосвал толкова много пари за цветя и то в исторически изключително ограничено време, колкото за дамите в дома на другаря Найденов.
Не след дълго се намерих отново на познатия адрес на „Граф Игнатиев“. Даниела ме посрещна нетърпеливо на входната врата.
- Защо се забави толкова много? Тъкмо се канех да те потърся по телефона! – бяха първите ѝ думи.
Измъмрах нещо за оправдание, на което без да обръща внимание тя ме повлече към вестибюла. В един от фотьойлите ни очакваше само Павлина Найденова. Беше в разкошна вечерна рокля, но физиономията ѝ ми се стари нещо необичайна. Помрачена.
Гостите – играчи на покер си бяха вече отишли. Слава Богу! Спестяваше ми нова конфронтация с така наречения „чичо Панайот“. Майката на Даниела ме прие много радушно и ми се стори едва ли не развълнувана от жестта ми да ѝ поднеса ново букетче цветя. Нещо, за което нейният мъж изглежда не се сещаше много често. Тя получи освен това и сервизчето от шест бирени чаши декорирани с изгледи от Прага.
- За попълване на Вашата колекция! Зная, че притежавате подобни бирени чаши с изгледи от ГДР.
- Трогната съм от жеста Ви,... инж. Маринов, - тя отново се отказа от употребата на иначе обичайното тогава „другарю“ - но Вие не биваше да харчите толкова много пари за скъпи подаръци за нас! Дано не сте забравили Вашите родители!
Постарах се да я успокоя, че не съм ги забравил. Но тя продължи наставнически да ме упреква:
- Вие положително през цялото време сте гладували, за да икономисите някоя и друго крона. Не биваше да правите това! Просто изпадам в неудобство.
Аз пък изпаднах в затруднение, какво да отговоря.
На помощ дойде Даниела.
- Стефчо вечерно време играл на карти в хотела с колеги, мамо и имал късмет по тоя начин да поспечели някоя и друга крона!
Думите й предизвикаха изненадващо оживление у майката.
- Оооо!... – лицето ѝ се озари от непринудена усмивка - Ако може да се съди по онова, което му е струвала само твоята картина, трябва да е за разлика от мене, брилянтен покерджия! Това аз впрочем ми направи впечатление по време на нашата игра още преди няколко седмици!“
- Ние играхме бридж, а не покер! – побързах да поясня и съобразявайки
се с принципа, че всяка лъжа би тряабвало да притежава и поне мъничко
истина, споменах бегло за вечерта с двамата поляци и унгареца в бирхалето, при което до някъде от скромност си позволих да добавя – имах щастие да попадна на много добър партньор.
- Започвам да изпитвам все по-голямо любопитство да науча и аз тази интересна игра! Но се страхувам, че от мене няма да стане достоен за Вас партньор. Аз съм за съжаление много лош играч на карти. Днешният ден бе отново ужасно неудачен!
„Аха! Приятелското семейство вероятно отново се е пооблажило с няколко по едри „книжки“ за нейна сметка!“ – изхриптя някой от моите побратими.
- Имате вероятно пред вид игра на покер. Тя няма нищо общо с бриджа, който както и шахмата е джентълменска и преди всичко стратегическа не просто игра, но и спортна дисциплина. Що се отнася до покера, за мене той е много коварна игра и допустим единствено за забавление. И то в тесен приятелски кръг когато се играе на дребни стотинки. Когато опре до повече пари, то играта загрубява и мнозина прибягват дори до средства, които прекрачват всякакви допустими морални норми.
Забелязах, че последните ми думи не се понравиха на Даниела. Но нейната майка нещо се позамисли. Аз продължих:
- Мен ми се струва, че що се отнася до бриджа, Вие сте достатъчно интелигентна и при наличието на искрен интерес ще бъдете в състояние безпроблемно да усвоите тази игра, която положително ще Ви достави много по-голямо удоволствие от покера!!
- Страхувам се, че или се заблуждавате или излишно ме ласкаете! Ще се радвам все пак, когато... – беше вероятно на път да каже нещо друго, но в последния миг намери за по-тактично да се ограничи с - ...дойдете на работа в София, ако ме запознаете с тази игра!
Тя избегна да спомене, в каква връзка бих дошъл на работа в София, но погледът и усмивката, с които придружи думите си, говореха достатъчно изразително за онова, което имаше предвид.
В същото време Даниела доведе дъщеря си и аз използвах възможноста да си спестя коментар, който ми беше трудно да формулирам в създалата се ситуация. Побързах да поднеса партитурата на „Лунната соната“ на „малката госпожичка“, както обичаше да я нарича майка й.
Евелинчето реагира спонтанно и твърде емоционално и ме възнагради с темпераментна целувка.
След това стремително изприпка в стаята си и в следващите минути апартамента бе озарен от началните строфи на прочутата соната. При това, струва ми се в не лошо изпълнение.
2.
Понатаък вечерта продължи във „фамилиарна отмосфера“ на чашка шотландско виски около все още покритата със зелено сукно масичка в салона. Времето напредваше, което правеше домакинките особено майката неспокойни. Нещо подтискащо като че ли тежеше на душата ѝ. Дори нейното иначе симпатично и миловидно лице ми се стори днес посърнало.
- Моят съпруг днес следобяд ме сюрпризира по телефона, че може би щял да позакъснее за вечеря... по непредвидени служебни причини – обърна се по едно време тя към мене, след пореден препрян поглед към циферблата на стенния часовник – Съжалявам много, инж. Маринов, но бих Ви помолила да го почакаме още мъничко... като глава на семейството! Ако все още не Ви е прилошало от глад!
- О, ни най-малко! Моля Ви, не се безпокойте за мен! – побързах да я успокоя и се постарах да позабавлявам дамите с някои по пикантни инциденти от моята командировска. Като партито в сиютата на съветската делегация, историята със „съветската азбука“ и най-вече с хокейния мач в Братислава. Естествено не споменах нито дума за нощното похождение на Василев, на което бях станал сдвидетел в хотела в Комарно. За „стоката“ на Дановска – също премълчах.
Въпреки, че ме слушаше внимателно, отсъствието на „главата на семейството“ хвърляше все по-дълбока сянка върху настроението на домакишнята. Направи ми впечатление, че погледът ѝ загрижено непрекъснато преследваше напредването на стрелките на часовника. По едно време престана да извинява неговото „закъснение“ и след като нервно захвърли току-що запалената поредна цигара в пепелника, присуши на екс садържанието на чашата си и неприкрито афектирано се надигайки се от фотьойла заяви:
- Както ми се струва другарят Найденов по всяка вероятност няма да успее и тази вечер да се прибере навреме за вечеря! Така, че не е необходимо повече да се измъчваме да го чакаме, а е крайно време да се прехвърлим в кухнята!
Евелинчето с готовност припна подире ѝ, след като в аналогичен маниер се справи с нейния швепс, който в тон с възрастните пиеше от чашка за виски.
Даниела, без да си спести една полугласно, но язвително междуметие по адрес на нейния баща, побърза да ме призове да ги последваме.
Лично за мен бе трудно обеснима изключителната активност на тема „мацки“ както се изразяваше тя, на този вече с тъмни подочия и обемист корем, доста понапреднал в годините неин баща. Особено след като съпругата му не само притежаваше много запазен и по-витален вид от него, но направо беше все ощ една много представителна и не само „някога красива жена“.
---
Направи ми впечатление, че в кухнята настроението на майката на Даниела продължи прогресивно да се разваля. И още нещо! Нейното поведение тази вечер ме обезпокои още по време на аператива в салона. Още там тя ме изненада с поглъщането на необичайно количество алкохол. При това в маниер, който абсолютно не съответстваше на нейното иначе изискано държание! Да, за мен необяснимо защо. А по време на вечерята броя на нейните винените чаши превъзхождаха може би преглътнатите апки хляб...
Изпитах болезнено съчувствие към тази станалата ми още в първия миг симпатична жена. Изглежда, че нейния живот в позлатения брачен кафез на влиятелния министерски служител, бе изпълнен с всичко друго, но не и с прекалено т.н. „семейно щастие“. Затова вероятно се опитваше с помощта на алкохол и ...в покера да избяга в някакъв друг, въображаем свят... Последното ми напомни с нещо за един страстен „играч на бридж“, който в тази игра също търсеше изход от неговите проблеми, но слава Богу... все още не се беше пропил!
- Евелинче, моето момиченце, не намираш ли че е време за тебе да отидеш да спиш! – обърна се с изморен глас и понадебелял език в един момент на мълчание на масата тя към малката. След което, опитвайки се с усилие да се усмихне, тя се обърна към мене – Пък и за баба ти! Моля да ме извивине, но тази вечер нещо не се чувствам никак добре. – и едва чуто промълви – Днес имах много лош ден!... Може би съм достигнала възраст, която не ми позволява повече да играя покер!
Спонтанно направих опит да се опитам по някакъв начин да я поуспокоя.
- Има такива дни госпожо, - не зная как ми се откъсна това обръщение, вместо облигаторното по него време „другарко Неделчева“ – в които човек проява необесними слабости, предизвикани може би под влияния от парафизически характер, или... дявол знае какво! При това, трябва да Ви призная, че и аз днес с приземяване на българска земя, неизвестно защо също не се чувствам много в ред! Може пък да е от времето.
- Може би имаме някои сходни гени! – произнесе под акомпанимента на една миньорна усмивка майката на Дяниела.
- В такъв случай ви уверявам, че в бриджа няма да имате проблеми от рода на тия при покера! - позволих си да се пошегувам.
Тя направи опит отново да се усмихне. Този път -спонтанно.
След това тя хвана внучката си за ръка и с едно сконфузено допълнително извинение, напусна кухнята, пожелавайки ни приятно прекарване на остатъка от вечерта.
3.
Останал на саме с Даниела, ми бе неимоверно трудно да се освободя от подтискащото чувство предизвикано от тазивечерното състояние на нейната майка. При това ми направи впечатление, че нещо и главата ми не беше много бистра.
Може би под влияние на кризата, в която бе изпаднала майката и дъщерята в момента бе позагубила обичайната си словоохотливост. В момента обаче, последното имаше по-скоро отрицателен ефект.
Едва след като се предадох да се боря със съдържанието на моята чиния тя си позволи предпазливо да запита:
- Ти защо, така нещо тази вечер като че нямаш апетит?
- Жал ми е за майка ти! Тя видимо ужасно тежко изживява отсъствието на баща ти за вечеря, което струва ми се не е за първи път.
От нейна страна последва безмълвно, но утвърдително кимване с глава, което ми позволи да притуря:
- А доколкото схващам от някои нейни недомлъвки, днешната покерна
партия с „приятелското семейство“ също ѝ се е отразила не по-малко
неприятно.
Удивително, че тя за първи път не реагира в обичайния неин аспект на моето докачане! Опитах се да се възползвам от обстановката и препазливо се заинтересувах:
- Дали няма да бъде най-добре, при всеобщо подтисната атмосфера да приключим с тази вечер? – беше едва ли не позорен опит за „предаване на фронта“, но...
Даниела не ме удостои с отговор, а мълчаливо положи бутилка „Medoc“ заедно с нашите две чаши върху една подносна таблетка от масивно стъкло, която ако можеше да се съди по силуета на Айфеловата кула върху нея също бе долетяла от Франция.
След това, тя се поизправи и след едно обичайно за нея разтърсване на черните й къдрици, когато възнамерява да предприеме нещо, заяви:
- Струва ми се, че най-доброто, което можем да сторим в момента е да променим обстановката. Щом нямаш повече апетит за ядене, ще бъде по уютно да се пренесем в моята стая!
Нямах пред вид точно това! – възразих с предпазлива усмивка.
- Нима разполагаш с по-рационална идея? - в очите ѝ забелязах да припламват провокативни пламъчта.
- За съжаление не, но имах намерение да... – изпаднах в затруднение да доизкажа помисъла си. Те побърза да ме прекъсна:
- Аз пък, ако ти си забравил, че сме годеници, ни най-малко нямам намерение и тази вечер да се прибера сама в стаята си!
Ой, ой, ой! Още една покана „а шлем“!... от някъде в главата ми префръкна една приказка, която като дете бях чувал от дядо си . „Дай пара, закачи се, дай пет пари – пак не можеш да се откачиш!“
Но за отстъпление в момента не притежавах алтернативи.
Наложи ми се да последвам моята годеница.
Докато прекосявахме вестибюла нейната физиономия отново се проясни и лицето се появи дори усмивка.
- Освен това, имам да ти покажа нещо! – прошепна с подкупваща тайнственост тя.
---
Обстановката в стаята на Даниела ми беше донякъде позната. В първия момент не можах да забележа нищо, което да ми подскаже с какво възнамеряваше да ме сюрпризира. Направи ми обаче впечатление, че днес помещението имаше вид на по-старателно подредено и преди всичко прекомерно затоплено. От масивните ребра на един еликтрически радиатор, разбира се от „КОРЕКОМ“, струяха обилни мегакалорични горещи талази.
Вниманиетно ми бе привлечено от пико-бело застланото легло и незабавно ми напомни за трагичното състояние на моята кушетка днес следобяд у чичо Сашо.
Нещо повече не ми направи забележимо впечатление.
В това време домакинята без много да се церемони се зае да отвори една луксозна винена бутилка и напълни две кристални чаши, които диспонира на нощното шкафче върху един стъклен поднос, на който забелязах очертанията на Айфеловата кула.
Нейното напомняне по отношение на моите обязаности на годеник ме бе хвърлило в своеобразен „локдаун“.
В един момет Даниела втренчи поглед в мен.
- Стефчо, ти какво така се мотаеш като муха без глава и без каквато и да е осезаема причина се държиш, като че ли за първи път си прекрачил прага на нашия дом! – „нашият дом“ беше произнесено силно тенденциозно с вече познатата ми преднамереност.
- Струва ми се , че преди малко се постарах да ти обясня причината, с тазивечерната неподходящата „домашна“ атмосфера! – при което се постарах не по-малко маниерно да имитирам нейния тон.
- Моля те, само не изпадай в излишни сантименталности! А най-добрата медицина в момента е тази бутилка!
При това се разположи удобно на леглото, използвайки го като мебел за сядане и с напълнени чаши в ръце ме призова да я последвам.
Настаних се, при това доста плътно до нея и поемайки поднесената ми чаша,за да не мълча повече като пън побързах да се заинтересувам:
- Горя от любопитство каква изненада възнамеряваш да ми поднесеш и то именно в твоята бърлога!
Реакцията ѝ беше изненадващо сопната.
- Достатъчно би било да отвориш малко по-добре очите си!
В нейната препоръка полъхна обаче изненадващо подмилкващ оперетен нюанс.. Също нищо ново за нея. Постепенно започвах да попривиквам с честите междуполюсни шпагати в нейното настроение.
Едва сега обаче ми се отдаде да открия, че точно насреща на стената декориран в разкошна позлатена рамка висеше пражкия мост над Молдава. Побързах да изразя удивлението си:
- В тази блестяща одежда картината изглежда наистина значително по-представителна!
- Нали! Не случайно се казва, че дрехите правят хората!
Погледът ми някак инстиктивно се преплъзна по посока на нейния „берлински“ пуловер. Нещо, което не остана незабелязано от нейна страна. Неизвестно какво бе прочела в моите зеници, тя не пропусна отново троснато да се заинтересува:
- Защо нещо като че не ти харесва вече моя нов пуловер, който ти сам ми препоръча?
- Моят проблем е, че за съжаление той не е мой подарък! – без или може би и с преднамереност, се изплъзна от устата ми.
- Ти „имаш проблеми, ефенди“!
Иронията в нейното възклицанието проехтя не твърде добронамерено. Няколкото глътки силно френско вино, както и редица други обстоятелства предизвикаха допълнително повишение на телесната ми температура. Почувствах, че се изпотявам.
„В момента не сме ни най-малко заинтересовани да влизаме в пререкания!“ – прозвуча предупредително гласът на моя „№1“. Постарах се да го послушам и до колкото ми позволяваха възможностите украсих физиономията си с шармантна усмивка, както обичат да правят политиците пред телевизионния екран.
- В действителност най-същественият ми проблем в момента е от савършенно друг характер!
По лицето ѝ се изписа безмълвно любопитство.
- Не намираш ли, че в стаята е непоносимо горещо?
- И това е твоят най-голям проблем?
С леко подхилване кимнах утвърдително.
Тя прихна да се смее.
- Защо тогава не захвърлиш това досадно сако?
„Атака!“ – изрева пронизателно вторият ми „побратим“.
Без да му мисля повече, незабавно изпълних нейната препоръка. Но не само това, а почти изкрещях:
- А на тебе не ти ли е също горещо с тази дебела вълнена одежда!?
Без колебания тя не само стори същото, но с настървение изтръгна вратовръзката и дори с нервозни пръсти се нахвърли да ми разкопчава ризата. С не по-малко активно съучастие от моя страна.
...Прибрах се късно по някое време, когато нощната тъма беше започнала вече да се поразведрява. Изпомпен до безсъзнание, незабавно се проснах върху моята кушетка и моментално заспах.
Но преди това съумях да наглася будилника.
4.
Постепенно хъркането на съседът ми и скърцането на спирачките на нашия вагон, ме върнаха обратно на земата. Т.е. – в следобедния влак София – Русе.
Бяхме спряли на някаква гара. Изведнъж изпитах неприятно смразяващо чувство на студ. Притокът на пара в нашия вагон бе отново преустановен. Беше вече настъпил вечерен здрач. Навлякох наново сакото си и скоро отново се унесох в дрямка.
По едно време пак отворих очи. Този път облян в пот. Бяха пуснали отново проклетото парно отопление.
Повече не ми се отдаде да заспя. Независимо, че миналата нощ не бях прекарал дори три часа на кушетката в библиотеката на чичо Сашо. Нищо чудно, след емоциите тоя ден! След моето досегашно съществувание в крайно консервативната атмосфера у нашия дом „закуската у другарката Дановска“ и особено сюблемните емоции около вечерята с „Даниела Найденова“ бяха невъобразимо екстремни „менюта“ в една дълго време останала в сянка за мене „кулинарна област“. При това, всичко в рамките на по-малко от 24 часа!
...Наближавахме вече Русе, когато в тази връзка ме споходи една трагикомична мисъл – „Как ли би реагирала моята майка, ако бих ѝ разказал някои подробности от вчерашния ден!?“
Разбира се си знаех, че не съм в състояние да сторя това!
Това само би потвърдило нейното мнение за софиянки. Неведнъж, когато започнах да отсядам у Сашо Рашев и честичко да пътувам служебно до София, тя обичаше да ме предупреждава – „Внимавай Сашо да не ти нататрузи някоя местна красавица на главата! Софиянки не са жени за тебе! Много са леконравни и неверни!“
В това време влакът изтропули по големия мост след последното градско предградие „Кулата“ и се насочи към района на централната гара.
---
