Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ
1.
Родният ми град, който под гордото наименование Сексагинта Приста, сиреч „Пристанище за шестдесет кораба“ /дали не са били шестнадесет?/, съществувал още като важна форпостна крепост в долното поречие на Дунава на някогашната Источна Римска империя, ме посрещна тази вечер в бяла премяна.
Беше паднал първият за сезона сняг. В тази връзка радоста на майка ми, че ме вижда според нейните думи след „болезнено дълга раздяла“ бе незабавно помрачена, след като ме забеляза в моето ново чешко яке.
-Не можа ли да си купиш едно свястно зимно палто, а си хвърлил кой знае колко пара за това шушлечено якенце, което едва ти стига до кръста и би било подходящо за носене не по-рано от следващия април! – бяха нейните първи думи.
Побързах, по възможност предпазливо да се защитя.
- Мамо, якето е дебело подплатено. А трябва да ти кажа, че понастоящем в Европа хората вече не носят неудобни дълги тежки балтони. Пък и зимите напоследък вече далеч не са така студени.
Тя остана непоколебима на своето и след едно малко ехидно:
- Ти за не повече от седмица нещо много си успял да се поевропейчиш! - не пропусна да ми напомни – Не бива да забравяш камъните в твоите бъбреци! Ако възнамеряваш да ходиш цяла зима с това късичко палтенце, няма да се учудя ако скоро отново се озовеш в болницата!
Предпочетох да не я провокирам повече на тази тема, понеже не ми даваше покой мисълта, че ми предстои да ѝ създам много по-големи неприятности с главния проблем, с който волю-неволю и то в исторически кратки срокове беше необходимо да я сюрпризирам. Впрочем не само нея, но и баща ми. Но се надявах, че той може да се покаже по-склонен да акцептира намерението ми да стана „софиянец“. Във всеки случай ми беше необходима старателна психологическа подготовка и съответна тактичност по отношение и на двамата. Както и подходящ момент! Не биваше за забравям, че трябва да се съобразявам и с кръвното налягане на мама.
Преди всичко, обаче побързах да поднеса скромните подаръчета на моите родители. Те естествено се зарадваха много. Но и моята майка реагира подобно на майката на Даниела.
- Не биваше да си харчиш парите за нас! – и отново започна да ме одумва - По-добре да беше си взел едно свястно зимно палто за тебе!
---
Масата в кухнята бе от часове старателно приготвена за трима. Обхвана ме неодубство, понеже беше вече много късно, а моите родители бяха ме чакали часове наред, без да сложат хапка хляб в уста. В чест на моето завръщане мама беше сготвила любимото ми свинско със зеле, а в средата на масата тържествено искреше стъклена кана с червено вино, приготвено по специална технология от татко от пръщини. Ние нямахме лози, но той не знае от къде често намираше пръщини, от които с малко захар вълшебстваше в мазата истинско вино!...А за десерт ме очакваше, производство на мама, крем карамел!
По време на вечерята позабавлявах моите родители с някои инциденти покрай „съветската азбука“, както и няко и други по-интересни събития от моето първо служебно пребиваване в чужбина. Не без известна гордост не пропуснах да се похваля за направеното от мене предложение за унификация на елементи от рулевото устройство за заден ход.
В тази връзка „се изпуснах“ да спомена, че дейноста на работната ни група не е приключила и че моето предложение подлежи на допълнително обсъждане на следващата сесия. По такъв начин загатнах, че ми предстои ново ходене до София и вероятно и по-надалече.
Приятната усмивка незабавно замръзна на устните на майка ми. Баща ми реагира с едно едва доловимо подсвирване и ме изгледа с удивление.
- Сериозно?! И кога?
- Още тази година. Но за подготовката ще ми се наложи предварително отново да отида в най-близко време в София – отвърнах предпазливо.
Последната новина се отрази екстремно затруднително върху апетита и настроението на майка ми. Тя незабавно изви припряно глас:
- На какво прилича това? Вече седмици наред не сме те видяли в къщи! А ето, че още не си прекрачил прага на бащиния си дом и се каниш отново да изчезваш. Не мога да проумея какво хубаво намираш в този чергарски живот!
- Мамо, аз пък не разбирам какво тебе те тревожи всичко това. Трябва да те предупредя, че при чичо Сашо, в апартамента на когото разполагам със самостоятелна стая, ни най-малко не се чувствам неудобно и в същото време ежедневно спестявам 2 лева и 80 стотинки за хотел, което подобрява месечния ми доход с повече от 60 лева!
А това, че ми се е усмихнало мъничко щастието да попадна в екипа на тази работната група за стандартизация към СИВ, би трябвало само да те радва и дори да изпълва майчиното ти сърце с гордост! Знаеш ли, по време на нашите заседания в Комарно в моята работната подгрупа през цялото време на масата пред мене стоеше българския трибагреник!
Не можах да схвана до каква степен майчиното й сърце се почувства огрято от патриотична гордост след моята многословна реторика, но ако можеше да се съди по нейната физиономия, тя продължаваше да изразава всичко друго, но не и въодушевление. Все пак от нейна страна не последва очакваното от мен непосредствено възражение.
За сметка на това в разговара се намеси баща ми.
- Нямам нещо против твоите аргументи, но безкрайно се удивлявам и не съм в състояние да проумея едно друго нещо. Как така изведнъж софиянци във вашата Дирекция те намериха за толкова необходим в тази работна група? В която ако съдя по собствените ти думи, твоята функция в Чехия е била на първо място да подържаш становището на съветската делегация, нещо което би могъл да свърши всеки от техните технически служители!
- Изпускаш една подробност, татко. Подготовката на материалите, които са предмет на стандартизиране са конструктивни елементи в областа на речното корабостроене. А във въпросната софийска, така наречена Генерална дирекция, няма практически подходящ човек от тоя бранш. Освен това съществува маса подготвителна текстова работа за изготвяне на всяка сесия на работната група на проекто-станаовище на нашата страна, което не представлява за мене никакво затруднение, но също не лежи в рамките на компетенции на тяхните „технически специалисти“. Понеже никой от тях не зная дали е виждал изобщо речен кораб, да не говорим за чертожна дъска! Впрочем, в тяхния технически отдел не съм забелязал такава мебел!
- Радвам се, че не си загубил чувството за хумор и напоследък си започнал да проявявяш и известна самонадеяност. Но продължавам да не разбирам още едно нещо - защо никой от твоите русенски началници все още не те е изместил в тази работна група!
Въпросът му предизвика у мене допълнително затруднение, но в същото време изпитах чувството, че и открехна вратичка за подготовка на почвата за главния проблем, пред който така или иначе бях изправен.
- Изискването на моето участие от Генералната дирекция е персонално и със заповед на техническия директор, срещу което моите местни началници изглежда не могат да сторят много нещо.
Мама ме изгледа с иронично присвити устни над рамките на очилата си, но отново без да каже нещо се залови да вдига масата. Що се отнася до баща ми, въпреки че също се замълча ми се стори, че ме наблюдава по начин, който подсказваше, че нещо в моето обеснение не му вдъхва особено доверие.
Физиономията му в момента, познавах го добре, а и той мене - още повече, загатваше по-скоро нещо съвършено друго.
Малко по-късно докато мама се зае да мие посудата, ние двамата с него се прехвърлихме пред телевизионния екран във вестибюла. Румънската телевизия по него време излъчваше един сериал с Роджър Мур, който беше любима духовна храна на подавляващата част от русенското гражданство. Баща ми е бил войник на Добружанската граница с Румъния и от там разбираше мъничко румънски език, което му позволяваше да ни превежда това-онова.
Без да обръща много внимание на филма, тази вечер той побърза да ме заговори на една тема, която видимо не му даваше покой.
- Това което ни информира, моето момче, за продължаването на твоята „кариера“ като член на въпросната работна група, покрай което ти предстояло и ново ходене в София, а както подразбирам по-сетне – вероятно и в чужбина, може само да ме радва. Но трябва да призная, че изпитвам сериозно подозрение, че както казва народът, да се стигне до там съществува намесата на „опашката на някоя мишка“! За която ти, по някакви съображениая не се осмеляваш да споменеш!
Престанах да следя събитията по екрана. Обзе ме безпокойство /как ли ще реагира на истината?/ , но същевремено се почувствах и облекчен, че по този начин ми се отдава възможност да заговорим по същество за моето бъдеще. Преди да отвърна нещо, без органическа необходимост прибегнах до едно позакашляне, което му позволи да ме запита:
- Я ми кажи, синко, след като си станал „партиец“, защо не смееш да споделиш това с твоите родители?
Последният му въпрос, който в действителност бе много логичен, падна за мене някак изненадващо и дори за късо време обезмълви.
Той продължи.
- Знаеш, че не обичам да се меся в твоите работи. Ти си отдавна достатъчно възрастен, а надявам се че вече притежаваш и необходимото съзнание да решаваш сам съдбата си! ... Известно ти е, че когато в миналото ти беше изправен пред този проблем, аз предоставих на твоята собствена съвест да решиш „да бъдеш или да не бъдеш“... Щом си сторил това, ... твоя си е воля, както си си решил! Аз като се завърнах след „9 Септември“ от лагера край Сандански бях поставен пред същия проблем, но отказах да сдторя това. Може пък и времената , в които живеем в момента да изискват нови примиси.... Какво правиш е твое право да решаваш, но защо трябва да криеш от майка си и баща си?
- Татко, уверявам те, не съм сторил това! – проговорих най-сетне. Но почувства, че ми става горещо и нещо задушно и добавих – Поне все още не!
Той ме изгледа с известо недоумение.
- Хайде, бе! Без „червена книжка“ кой ще те пусне да се разкарваш и то ден през ден зад граница!... А що се отнася до това твое делегиране със седмици към вашата Генерална дирекция, то ми се вижда също прекалено загадъчно. А как изведнъж стана до такава степен необходим за тоя твой шеф там, ми е още по-трудно да го разбера. Трудно ми е да си представя, че Сашо Рашев, той се движеше в савършенно други кръгове, може да е чак толкова близък с твоя генерален директор.
- Трябва да призная, по принцип разсъжденията ти са абсолютно логични, но повярвай ми, моля те, все още нямам „червена книжка“!
- Така ли!? Нямаш ВСЕ ОЩЕ партиен билет?... Или трябва да го разбирам, че още си все още само „кандидат партиеец“?
- И това не съм! Но... както ти казах преди малко – ВСЕ ОЩЕ!... Струва ми се, обаче, че и това ми се налага да сторя и то в близко бъдеще. Освен това, ти имаш право, че всяка крушка, както се казва, си има опашка! Трябва да ти призная, че в последно време в моя живот настъпиха невероятни непредвидени събития, които предизвикаха радикални промени и в една друга насока. И с още нещо имаш право – до този момент действително не можах да намеря смелост и сили да ви кажа истината! Трябва да ти призная, че моята необикновенна „служебна успеваемост“ на софийски терен, дойде така да се каже като „от Небето“, е плод на една... ако мога така да се изразя щастлива случайност!
Той замълча. Челото ме се набръчка допълнително. Веждите му се надигнаха стремително нагоре.
На това място нещо се позапънах. Двамата изпаднахме в мълчание. Той се вгледа в мене изпитателно. Почувствах, че все по-ярко почервенявам. Макар и с известни усилия заговорих отново, но думите ми прозвучаха като скрибучене на несмазана ос на селска каруца.
- Нещата, татко, са... твърде комплицирани. В основата на всичко стои връзката ми с едно семейство в София...по-точно... с една жена от това семейство. – Последните думи произнесах със затуднение, след кото изведнъж напълно закъсах.
- Ахааа!... Разбирам! Както казват французите „шерше ла фам“! – по лицето на баща ми пробегна туширано с лека сянка подхилване. Което ми бе трудно за дефиниране.
- - -
В същия момент вратата на кухнята се отвори и към нас се приближи мама. Не зная какъв вид сме изглеждали, та тя изблещи очи – Какво и двамата се гледате като заляни с вряла вода съсели?
Аз предпочетох да предоставя думата на нейния мъж. Стори ми се, че баща ми също изпадна в немалко затруднение, но се постара да „успокои топката“.
- Просто се заговорихме малко по мъжки.
Женската интуиция и страховата невроза, от която от години моята майка болезнено страдаше незабавно си казаха думата. По сините й очи се изписа паническа уплаха. А брадичката потрепера, когато сподавено произнесе:
- Щом се усуквате и опитвате да криете нещо, то това нещо положително няма да е особено приятно!
- Мамо, моля те, престани с това твое черногледство!
- Какво изведнъж намерихте да споделяте „по мъжки“ помежду си? Божичко, пакрай тия хойкания насам-натам... да не си хванал някаква болест? – вторачи уплашен поглед в мене.
Въпреки сериозността на положението, избухнах в непринуден смях. В същото време ме удиви нейната все пак прозорливост по отношение на направлението, в което предстоеше да я въведя! Постарах се, преди всичко да я поуспокоя.
- Мамичко, от къде ти идват подобни фантасмагории в главата! - при това почувствах, че вече е настъпил сюблименният момент, в който трябваша да им кажа голата истина. – Нещата далеко не стоят така трагично! Все пак, има нещо, което вече отдавна ми се иска да ти доверя и изглежда е настъпил най-сетне моментът да стора това!
След тази моя интрудукция зениците на мама се разшириха неимоверно, а нейното дишане стана тежко и неравномерно. Вероятно майчиното ѝ сърце незабавно предугади нещо ужасно неприятно. В тоя момент ме обхвана дълбоко състрадание и дори страх. Но... нямаше вече как. След като ведзнъж бях казал „А“, не можеше повече да мълча!
Преглътнах с мъка, устата ми беше пресъхнала и със сподавен глас се заех да им разкажа с няколко думи за връзката ми с Даниела. Представих я като служителка в Генералната дирекция и я нарекох „една интелигентна софийска госпожица от много влиятелно семейство“. Естествено, не се осмелих незабавно да я представя като „парясница“ и то с дъщеря, което щеше да предизвика невъобразимо жестоки последици, преди всичко за нейното здраве. Побързах да споделя, че намирам въпросната личност за много симпатична, като не пропуснах да отбележа, че имам и чувството, че и от нейна страна съществува също така „подчертан интерес по мой адрес“.
На това място баща ми прекъсна.
- Иначе, доколкото те познавам, трудно бих могъл да си представя, че ако беше останало изключително на инициативност от твоя страна, съмнително би ли се стигнало до там да ни разказваш сега всичко това! – произнесе с лека ирония той.
Това потвърди моите предположения, че от негова страна нямаше голяма опасност да се натъкна на големи затруднения по отношение на моето намерение да престана да плащам ергенски данък. Може би изпитваше вече желание и той да стане дядо!
Не така, разбира се стояха нещата с моята майка. Лицето ѝ незабавно се обагри от пъстра смесица на всички десени на дъгата и от устата й се откъсна раздразнено и подозрително:
- С други думи искаш да кажеш, че някаква... – тук и тя нещо се позапъна, докато намери по-малко нецензурна дума - ... кой знае що за птица софийска госпожица ти е завъртяла до такава степен главата, че заради нея ти си на път да обърнеш гръб на родителите си и бащиния си дом! Започвам да се съмнявам, че тук има пръст моят братовчед Сашо Рашев!
- Мамо, уверявам те, че чичо Сашо няма обсолютно никакъв пръст в това! Случайно се запознах с тази жена в дирекцията е то на първия ден с пристигаменето още на първата комондировка. Но що се отнася до него, за разлика от тебе той я намира за много подходяща партия!
- Той отдавна, след се помина Лора ти е хвърлил око да те прикотка при него, за да му правиш компания на шах и карти. Затова те подкокоросва да се ожениш в София! Няма да се изненадам, ако ти е предложил да ви прибере при него!
- Майче, моля те не се вълнувай чак толкова! Още далече не се е стигнало чак до там. Но нима трябва цял живот да си остана стар ерген? А освен това, както ти е добре известно, под хомота на моя новоизлюпен началник Русев, за мен няма повече никакви перспективи на местна почва!
- В нашия град има още толкова много други промишлени предприятия и положително най-малко дузина порядъчни момичета, които с готовност биха прекрачили брачния олтар с тебе!
- Да, но навсякъде рано или късно на сцената ще се появи някой „другар“ от неговия сорт, който ще ми изяде хляба!
- А как си представяш нещата в един чужд град? Как можеш да очакваш, че там някой ще разточи баница за тебе?
Видях се принуден да разкрия по-нататък картите си. При това се постарах да представя нещата във възможно най-розова светлина.
- Бащата на въпросната личност е много влиятелен министерски служител. И изобщо цялата фамилия... Съпругът на нейната сестра – главен инженер в един завод... Знаете, как се нареждат нещата днес у нас. Без тяхна помощ, никога не бих стигнал до Комарно, а що се отнася до постъпване на подходяща работа, то също няма да бъде абсолютно никакъв проблем. - Без нужда някак неусетно дори си позволих да добавя – Освен това заплатите в София са значително повисоки от тия в провинцията!
Последните подробности се оказаха трудно смилаема за мама.
- Охо! Петко, чуваш ли до къде е стигнал нашият син! – почти приплака тя.
Баща ми, струва ми се, приемаше нещата не толкова трагично и се ограничи само след една дълбока въздишка да отбележи:
- Такъв е животът, миличка! Без може би ние да забежим, нашият син вече отдавна е станал възрастен мъж и ние трябва да акцепираме, щом е решил да поеме нови пътища в своя живот! Докъде ще го изведат те, е трудно да се предскаже. Но това си е негово право, да опита. Може пък... и да му се поусмихне щастието! – След това се обърна към мене – Трябва все пак да те предупредя, синко, че както виждам нещата, ти предстои да изпаднеш в абсолютна зависимост от разположението на една жена и нейното семейсто към тебе! Нещо, което крие и немалко подводни скали!
Преди да успея да реагирам, се намеси отново и мама.
- Точно така! Не си ли помислил, че се превръщаш в абсолютна марионетка в ръцете на това, както ти го наричаш „влиятелно семейство“? Имаш ли представа, що за хора са те? Вероятно някакви пософиянчили се новоизлюпени парвенюта на съвременното „голямо добро-утро“!
- Това може да се каже само за бащата. Майката на Даниела е много симпатична и интелигентна жена, коренячка софиянка. Уверявам те, с нея ще намериш много лесно общ и приятен език.
- С моите „шипове“, пък и не само затова, моите крака никога повече няма да стъпят в София! – закани се тя и ми се стори, че очите ѝ потъмняха.
Положението започна застрашително да се запича. Баща ми се изправи и малко колебливо пристапи кам нея.
- Моля те, успокойки се, миличка! Не бива изобщо да гледаш на нещата толкова черно! – и прегръщайки я нежно през рамато я положи на фотьола, върху който до преди малко сам седеше. След това прибегна до кухнята и поднесе чаша вода. – Новината поднесена ни от нашия син е разбира се неочаквана и изненадвааща, но става дума за сватба, а не за погребение!
Въпреки неговите усилия, опечалението на майка ми не спадне нито с милиметър.
- Както в последно време, а след като стане „софиянец“ се страхувам че синът ни съвсем ще ни забрави и ние кой знае колко пъти в годината кракът му ще стъпи в нашата къща!
- Майче, моля те, как можеш да си помислиш подобно нещо!
- А ти помислил ли си какво те очаква в това семейство от модерното „голямо доброутро“!
- Защо говориш така, майче! Знаеш каква съдба сполетя МОЯ ОТДЕЛ, който шест години тухла по тухла бях иззидал сам със собствените си ръце! Нямам сили да започвам същото отново. А и какво ми гарантира, че няма да ме сполети повтроно същата съдба? В същото време нима е разумно, след като ми се предлага възможност за съществувание и работа във съвсем нова обстановка и то далеко на повисоко ниво от досегашното, защо трябва да продължавам да се изтезавам тъпкан тук под бутуша на един... – не намерих подходящ синоним на „другаря Русев!
Дали моите думи, или нежните милувки на съпруга ѝ като че ли я поставиха в затруднение да възрази. Но не и да престане да ридае.
В това време поредния сериал с Роджър Мур завърши и на екрана на бекурещката телевизия се появиха Чаушеску и жена му на почетната трибуна на някакъв тържествен президиум и баща ми да изключи телевизора.
След това предпазливо, но с неговата обичайна гальовност той се обърна отново към мама:
- Спомниш ли си, миличка, когато моят брат ни предложи да го осинови за да може да го вземе да следва при него в Белгия, ти реагира точно както тази вечер и не допусна дума да стане, да се разделим от него!
Нейният отговор се ограничи в сподавено мълчание.
- Аз навремето изпълних волята ти, въпреки, че бях на друго мнение. Стефан тогава не беше още пълнолетен, но сега е почти тридесетгодишен мъж и вече струва ми се има право сам да избира пътя си!
Жена му остана безмълвна, то по лицето ѝ остана забулено от тъмни облаци.
Спомената от него история, датираше повече от дузини години назад. Макар че ми беше известна, отдавна беше потънала в забвене някъде из забулените кътчета на моето съзнание.
Но тая вечер изглежда, че последното обстоятелство изигра сериозна роля.
2.
...Действително баща ми имаше по-малък брат Васил, който бях виждал само веднъж в живота си и то когато бях много малък и още не ходех на училище. Той не живееше в България. Съдбата го бе извяла рано след Първата световна война далеч от Дунавския бряг и посяла хиляди километри на другия край на Континента.
Братът на баща ми тогава, още си спомням, беше ми донесъл подарък едно импозантно параходче, витлото на което се задвижваше с пружина и в зависимост от насоката на руля плуваше в различни направления... Разказа ми, че живеел в Белгия, неизвестна за мене държава, където благодарение на материалната подръжка моя баща бил отишъл навремето да следва и след това, също с негова подкрепа му се отдало да стъпи на крака създавайки скромна лиферантна манификтура към автомобилната индустрия. И останал там.
На раздяла ми заръча – „Като пораснеш и свършиш училище, ще дойдеш при мене да учиш понататък!“
Той беше женен за една полякиня, но нямаше деца.
...
В моите ръце рулевото устройства на белгийското параходче не просъществува много дълго и престана да възбужда завист у съседските деца когато завалеше силен дъжд и на улицита се образуваха потоци вода. По Дунава с годините изтече доста вода, през време на което, ако баща ми често не ми показваше снимки от чичо Васил, неговата къща в Брюксел, колата и жена му, вероятно бих го забравил. Което не можеше да се каже за двамата братя. Те останаха до края на живота си в тясна кореспонденция, докато в една и съща тъжна Коледна седмица почти в синхрон и двамата предадоха Богу дух...
---
Но много десетилетия преди това се случи следното:
След като не бях намерен за достоен да бъда допуснат на студентската скамейка по журналистика в Софийския университет, през зимата от Брюксел изненадващо долетяло писмо, в което братът на баща ми предложил на моите родители да ме осинови! По такъв начин се създавала възможност да отида да следвам при него в Белгия.
Воау!!! Както за всеки простосмъртен строител на социализма при политическата обстановка в средата на петсесете години на двадесетото столетие у нас, за мене една подобна алтерватива беше „тринадесеторка от Тотото“! Нещо повече - невъобразим „сън в лятна нощ“. Особено при ситуацията, в която бях изпаднал, след като ми се наложи да се простя с мечтата да следвам журналистика... Чудо неземно, което хвърляше сянка и върху най-фантастичните приказки на Шехерезада от „1001 нощ“!
За моята майка, обаче – паднала от Небето гибелна за семейството ни поличба, която я хвърли в неописуема и паника застрашителна сърдечна криза... В крайна сметка тя наложи волята си си и аз си останах под бащината стряха на брега на Дунава.
---
В семейния ни албум се намираха няколко снимки на моя баща, още от
неговите ергенски години, на които той се усмихваше яхнал някакъв обязден кон. Дори още в детските си години си играех с една пръчка на единият край на която висеха две кожени обрезки. Тя се виждаше в ръцете му на една от снимките и е служела за направляване на коня. Било неговото хоби в рядките часове, когато си позволявал да се откъсне от тезгяха на бакалията си.
По някаква генетична аналогия и неговият брат Васил притежавал изглежда също някакво влечение към конете... Така че по време на Парижката олимпиада се оказал чест посетител на конните състезания с препятствия по затворен паркур. Независимо дълги години далеч от Родината и той не престанал да се чувства българин и бил винаги готов да се сближи със всеки от устата на който чуел да се отрони думичка родна реч. Така по време на въпросната олимпиада не пропуснал да контактува с българските представители от олимийския състав и още първия ден поканил целия ездачен екип на вечеря в ресторант.
По някяква приумица на Съдбата в следващите дни между него и един скромен на ръст, но с дръзко изпъчени гърди в офицерския си мундир млад подпоручик Владимир Стойчев се завързало интензивно приятелство! По него време изглежда представителите на Царство България на олимпийския форум не били подложени на строг спортен режим и двамата имали възможност да прекарат доста време заедно. Братът на баща ми разхождал младия си сънародник из френската столица, качил го на Айфеловата кула, поканил го да гостува у дома му в Брюксел. От негова страна младият спортист се реванширал, като му доставил удовалствието да си прави снимки възседнал олимпийския му кон...
Изминали години.
На наситения с трудни препятствия олимпийски паркур на българския кон и амбициозния му ездач не се отдало да се окичат с медал, но по някакво странно благоволение на Фортуна в последствие Съдбата посипала щедро понататъшния жизнен път на кавалерийския младши офицер с лаврови венци. За апогей на военната му кариера, вече с еполети на генерал-майор той влязал в историята като главнокомандващ т.н. „Първа Българска армия“ в заключителната фаза на Втората световна война. Българският войник бил удостоен с правото, или задължението да намери място в редиците на Съветската армия по бойните полета в Сърбия и Унгария на южния фланг на армията на маршал Толбухин.
В последствие, вече с посребрени слепоочия, генералът от запаса останал верен на любовта си към спорта, а тя го извела на Олимпийския връх - на поста председател на Българския Олимпийски комитет!...
По някакъв удивителен каприз на „Боговете“, най-пародоксалното в цялата тази действително приказно звучаща история било, че независимо от цялото величия на неговия ранг, контактите на този човек с брата на баща ми не прекъснали. При подходящи обстоятелства покрай обществените си посещения в Париж, председателят на Българския олимпийски комитет генерал Стойчев винаги намирал възможност да посети стария си приятел в Брюксел!
---
На тая база на чичо Васил се отдало да изпроси неговото съдействие да уреди нестандартните формалности около издаването на паспорт за осиновен от него братов син да дойде да следва в Брюксел. По него време
от неговия брак с полякинята той все оше нямал деца.
По волята на Бога, или по-точно – на майчината любов, не било писано да отида да следвам в Белгия. Тя не се съгласила на подобно осиновяване. А то било абсолютно необходимо условие за да получа виза за Белгия.
От тогава изминаха много години, през които никой в нашия дом не бях чувал да обели дума на въпросната тема. Тази вечер за първи път моят баща наруши тази традиция!
...След няколко мига на обезмълвение, хвърлената от татко бомба, обля
лицето на мама отново в безпокойство. Единственото разбираемо, което долових да промълвят с недомлъвки нейните устни беше:
-...Ако не бе ни постистигнала тази жестока трагедия с втория ни син, нещата тогава биха се развили по друго! Но както тогава, така и сега не мога да си представя, как мога да откъсна от сърцето си нашата единствена рожба!
- Но ние не бива да забравяме, че нашият син отдавна вече не е малко дете, нуждаещо се от закрилата на майчиното крило!
- Майче! София не е в Белгия! – направих опит да се намеся и аз.
- Ах, тази проклета София! Какво става с тебе, синко? До колкото ми е известно, след като се раздели със Славомира, до ден днешен не ми е ясно защо се отказа от това порядъчно и мило момиче, повече уж не искаше да погледнеш друга жена. А сега как така и то изведнъж си стигнал до там да се жениш и то на другия край на България!?
На моите родители действително не бяха известни причините, които ме бяха принудили наврето да се откажа от Славомира. Не знаеха, че нейният баща е бил екзитиран от „народния съд“...
Предпочетох да не нагорещявам още повече атмосферата, при това с нещо, което не ми правеше чест и се омълчах.
Впрочем, за известно време не само аз.
- Господи, какво лошо сме сторили, та ни наказваш чак толкова жестоко още но този свят!! – простена с труд преглъщайки сълзите, след като малко се посъвзе мама.
Баща ми предпочете да не прави повече комантарии. Но за мене бе ясно, че той е готов да акцептира моето решение.
- Може би, понеже ни обича! – опитах се да отвърна с надежда да поразведря мъничко обстановката. Междувремено включих българската телевизия, която в момента предаваше един стар филм за цар Калоян, конницата на който тъкмо връхлиташе с оголени мечове на екрана върху рицарите на Балдуин. Нещо, което трудно можеше да помогне много за разтушване на мама, пък и на останалата част от семейството.
Дали от успокоителното въздействие на капките, на майка ми все пак се отдаде се отдаде постепенно да се поосвободи от паничния колабс, в който бе изпаднала.
- Все пак, изпитвам неведение сине, как изведнъж се преобрази до там, та изведнъж както подразбирам, даже си на пък със затворени очи да се жениш! Какво представлява в същност тази с префърцораното френско име Даниела дъщеря на някакво „съвремено първеню“, за която в цяла Сафия до ден днешен не се е намерил кой да я вземе? На каква възраст е, че толкова е заритала за тебе?
Макар и не без усилия направих опит отново да я успокоя, че тя е и по-млада от мене и дори повторих, че я намирам за симпатична и интелигентна и че работи в плановата служба на Генералната дирекция.
- Както виждам, това за тебе е, така да се каже – е и като че ли малко брак по сметка! – поклати умислено глава тя - Или пък тази жена действително по някакъв начин ти е завъртяла умопомрачително главата! Любопитна съм все пак - ти дали си уверен, че тя заслужава любовта ти?
Споменаването от нейна страна преди малко на името Славомира и след това на думичката „любов“, бяха нарушили душевното ми равновесие. На първо време изпаднах в затруднение да кажа нещо повече. Темата тази вечер изведнъж придоби характер, абсолютно чужд за мене в нашата къща. Не бях навикнал, при това не само тогава, но и по сетне цял живот да споделям каквото и да е с никому интимности от този порядък. Нито можех да си спомня пред някоя жена на този свят, до този момент да съм произнесъл думите „Обичам те!“ ... Не го сторих и пред Славомира, независимо че сърцето ми я обожаваше! Нито когато и да е било по-късно!... Вероятно по-сетне причината де е била, че не можех да си позволя да ... излъжа! На първо място – себе си!
Вероятно точно по аналогични причини имах проблеми с играта на покер.
В момента се намерих изпаднал в изключително затруднение. Но веднъж след като се бях осмелил да наруша дългогодишното си мълчание съзнавах все пак, че повече не мога да мълча.
И проговорих!
Без въобще да правя опит да обмислям какво казвам, излях горчилката от болката, която вече десетилетия терзаеше моята душа. Без много недомлъвки и заобикалки. За първи път признах истината около отношенията ми със Славомира, проклинайки пошлостта на моето решение да се откажа от нея... След това, за останалите ми проблеми и неудачи в досегашното ми съществуване, които се дължаха не на последно място на старанията ми както добре домашно възпитан възпитан син, да полагам усилия да живея честно и скромно и да не продавам душата си на дявола. Но не пропуснах да се оплача, че в „златния кафез“, в който като дете ме държаха мама и баба бе направил детството всичко друго от щастливо... Последните думи бяха:
-... Но до къде стигнах по този начин?
След което замълчах.
За моя изненада от страна на моите родители непосредствено не последва никакъв коментар! В продължение на известно време тишината в стаята се нарушаше само от гласа на говорителка на софийската телевизия. Филмът бе свършил.
Баща ми необичайно за него бе свел глава, потъна в размисъл.
Мама най-сетне проговорли едва чуто – Съжалявам, че може би не съм те възпитала както трябва за настоящата съвременност, но за беда не съм предполагала какви времена ще настъпят, в които скромноста и благосърдечността ще се превърнат в пороци!
Физиономията на на мъжа ѝ в този момент издаваше признаци, че не е напълно съгласен с нея. Бях понякога вече забелязал, че той не толерираше особено „грижовността“, с която двете жени ме държаха настрана настрана от „влиянието на улицата“ като арестант зад атрактивната ограда на нашата градинка... Също така по отношение забраната да ходя да се къпя в Дунава, беше на противно мнение. Бях чувал от него, че на млади години той е преплувал Дунава до румънския бряг и обряатно... а и положителвно той бе готов да ме научи и аз да плувам... Но! - Той струва ми се, до такава степен бе влюбен мама, че не можеше да си позволи да я критикува за нейното непрагматично възпитание.
Аз го разбрирах, но вече беше много късно за някакви корекции на трешки от прекалена майчина любов. Все пак си позволих да се обадя:
- Не ти се сърдя, майче! Зная, че всичко което се правила и правиш за мене е било винаги с най-добри намерения. Но така, или иначе, като след всичко, което преживях от както съм тръгнал на работа, достигнах до една фаза на разбиране, която ме принуждава да заглуша в мене всичко, което до сега съм смятал за чисто и свято и да се принудя да заживея и аз както останалите, така наречени „нормални“ хора! Сиреч, да стана и аз егоист и „лош“ човек!
Между трима ни настъпи ново затишие.
Стаята продължаваше да се озвучава само от телевизора. Но никой не се интересуваше от онова, което ставаше на екрана. Лицето на баща ми беше придобило много сериозен и посърнал вид. Майка ми изглеждаше като застаряла с десетина години. Не ми беше известно как съм изглеждал, но някак си се чувствах облегчен, че най-сетне бях нарушил моето дългогодишно мъчително потискащо мълчание.
Това ми помогна да преодолея настъпилото замълчаване.
- Ето сега знаете всичко!
- Какво значи „знаеме всичко“? – почти изстена мама. – Ти просто ни сервираш като свършен факт твоето решение, че възнамеряваш да се жениш и както може да се предполага да ни обърнеш гръб и се хвърлиш на произвола на съдбата в една непозната за тебе обстановка, която страхувам се, че е абсолютно чужда и неподходяща за тебе! Наистина, че си е твое право да се задомиш! Но защо ти е потрябвало да се забиваш като „заврян зет“ в тази София, животът където ще те разлюшка като бурен океан, а аз се страхувам, че ти не умееш да плуваш в такива води! Защо не си вземеш едно подходящо момиче от нашата черга тук в Русе, което да доведеш както му е редно в бащиния си дом и да си заживеем всички спокойно и мирно!
- Моят главен проблем е преди всичко, че повече тук за мене няма нито мирен и тих живот, но и даже „хляб“! Знаете много добре, защо стигнах със злъчна криза в болницата неотдавна и че повече не ми е по силите да понасям атмосферата в нашия институт!
Майка ми реагира с едно дълбоко простенване, но без да успее да каже повече нещо.
Макар с известна предпазливост се обади мъжката половинка на моето родителско тяло.
- Разбирам те твърде добре, синко, но много ли си сигурен, че след като се озовеш в новата столична обстановка ще ти се отдаде да се преустроиш и успешно нагодиш на тамошните условия на живот? И действително да станеш както се изрази „лош“! При това, ти си там сам-самичък, в едно чуждо за тебе семейство, което не познавам, но както го представи – от кастата на „силните на деня“, които не зная защо сега се показват като особено „благодетелни“ към тебе. Интересно защо?
Думите му заслужаваха да се замисля. На тоя въпрос не притежавах отговор. Но точно в този момент в моята стая иззвъня телефона.
Беше Даниела.
- Цяла вечност тази вечер чакам да ми се обадиш, но другарят Маринов на русенска почва изглежда има други приоритети, за да му остане време да помисли за мен! – захвана незабавно да нарежда с мнимо, или действително сърдит глас тя.
В продължение на най-малко четвърт час положих мега-усилия да я успокоя и омилостивя нейния гняв, опитвайки се да й обясня, че причината е много важен разговор с моите родители на тема „нашето взаимно бъдеще“ с нея.
Това подобри изглежда нейното настроение.
Накрая тя произнесе – Предай, въпреки че още не се познаваме, на моите бъдещи свекър и свекърва най-мили поздрави от мое име и родителското тяло и че ги каниме за Нова година да дойдат на гости в София за да посрещнем заедно Новата година!
Когато сторих това, мама реагира с дълбока въздишка и произнесе съкрушена – Виждаш ли, Петко, до къде са стигнали нещата!
- Животът, мила женичке, трябва да се възприема такъв, какъвто си е! И птиченцата като пораснат излитат и напускат родното гняздо.
След кратко размишление тя, малко изненадващо отвърна – С тия моите крака аз не мога да сляза по стълбището на нашия дом за да отида до градската градина, а камо ли да се влача и то посред зима до София!
Последните думи на мама ме окуражиха приятно и зарадван я прегърнах нежно и прошепнах – По някакъв начин ще те смъкнем по стълбището, а след това до гарата и в София ще наемем такси!
Тя поклати отрацателно глава. Но аз бях независимо от всичко все пак доволен, че преминаванах може би най-огромния рубикон в моя досегашен живот, все пак до някъде струва ми се - успешно.
3.
Не по-малко драматично бе развитието на събитията в понеделник в нашия филиал, когато след действително дълго отсъствие се появих на работното си място. Инж. Цонев кой знае защо, ме посрещна с иронична забележка – Каква изненада! Аз бях почнал да се съмнявам, че си станал вече европеец, или най-малкото софиянец!
До преди някае време бих замълчал, или най-много започнал да понякакъв начин да се оправдавам за дългото отсъствие. Но напоследък, в резултат на дългогодишни „количествени натрупвания“ в моето съзнание бяха наченали да се проявяват известни „качествени промени“. Някъде след „партията бридж“ с пани Барбара на морския бряг през лятото и особено след последните ми премеждия на софийски терен от моята скромност и въздържаност, като че ли не беше останало много. Без твърде да унивам, не се посвених „от воле“ да отвърна – Би било не лоша алтернатива, след като ми нататрузихте за началник другаря Русев!
Очаквах да се раздразни и реагира укорително, но той се показа изненадващо въздържан.
- Има неща на този свят, които не зависят от нас! Но мисля, че ти бях казал, ти не го вземай толкова надълбоко. След Нова Година преминаваме отново към завода и аз ще се постаря да ти намеря подходящ удовлетворителен за твоето его щат! Сега обаче е време да си седнаш на мястото и по-сериозно да се заемеш с ежедневната си работа, понеже в твое отсъствие твоите момчета нещо се омързелиха.
За добро или обратното – се въздържах незабавно да го информирам, че командировъчното ми до София продължава да бъде в сила и тихомълком се отправих към бюрото си.
Първото нещо, което ми направи впечатление бе, че много от колегите ме гледаха ако мога така да се изразя, малко „на чомпи““. Нищо чудно след като толкова време бях изчезнал “безследно“, за което вероятно се носеха всевъзможни клюки. Моето невероятно продължително „хайманосване като сиваджийски турист“, както не без сарказъм се изрази „сеньор Борчоли“, бе сложило негативен отпечатък дори и върху момчетата от моята група. Независимо, че им бях изпратил картичка от Комарно и сега им подарих по един автоматичесски молив „Кохинор“.
Направи ми впечатление, че бюрото зад гърба ми бе чисто, а и никъде не ми се мярна физиономията на нашия нов началник отдел. Моята чертожничка Донито, за която под купола на нашата работна зала не съществуваха тайни побърза да ме уведоми, че от няколко дни другарят Русев се намирал в болницата с възпаление на белите дробове. Притокът на нейната информация бе незабавно строго прекъснат от новия колега, коронясън в ръководител на новосвормираната с шест от моите хора втора група „Палубни механизми“, който изнендващо изникна пред бюрото ми. Той пристигна като трабант на Русев за да обогати нашия беден на БКП-членове колектив с още една бройка.
- Другарко Василева, в работно време от нас се изисква да вършим работа, а не да се отдавама на сладки приказки! – обърна се той със строг глас към Донито и я изпрати зад чертожната й дъска.
В това време аз се приповдигнах от мястото си с намерение да отида при секретарката за да й представя за заверка командировъчното си, но той ме възпрепятства, като все така строго официално произнесе по мой адрес – Другарю Маринов, като времено заместващ отсъстващия по болест наш началник отдел, имам задължението да Ви запозная със задачите, които Ви предстоят да изпълнявате с Вашата група тоя месец – и като потвърждение на казаното привлече стола от празното съседно бюро зад мен, положи го до бюрото ми и стовари мастито си тяло върху седалката.
Арогантността с която ме заговори предизвика незабавно боцкане в
дясната страна на корема ми в района на злъчката.
В последните шест години бях навикнал да получавам инструкции от подобно естество директно от устата на нашият Главен инженер, но ето че вече и токущо постъпилият новобранец започва да ми дава нареждения.. Скръцнах със зъби и се отпуснах обратно на мястото си. Макар и вътрешно неприятно раздразнен, си дадох усилия да запазя мълчание, като същевременно се стараех да се успокоявам с мисълта, че от Нова година може би няма да ми се налага да изживявам подобни сцени. Бях обаче на на път да му кажа да си спести времето за инструкции, понеже след два дена ми предстои отново да заминавам за София, но с не сторих и това. Бе вероятно по-благоразумно да не разлайвам предварително кучетата.
В тази връзка моят склонен на съмнение във всичко близнак не пропусна
да отбележи – „Не се знае знае ли се и ако се знае, все пак не е много сигурно!“
В това време новият ми началник извади един бележник и дълго го разлиства. Неизвестно защо, дали нещо не му въздуйства моят не твърде хрисим поглед, с който го наблюдавах, той неочаквано прибра тефтерчето в джоба си и заяви:
- Впрочем, при другаря Боров се намира подробна информация по отношение на Вашите планови задачи за тоя месец. Вие ще трябва да получите от него и конкретни сведения за актуалното състояние на изпълнението на задачите. Докато бяхте в София и чужбина – последните няколко думи произнесе със значително пренаситен от злъчни „трели“ тон - другарят Русев го назначи за Ваш заместник. Аз ще Ви запозная сега само с няколко текущи задачи, които възникнаха в последно време и очакват незабавно разрешение. На първо място трябва се разберете с електричарите, кой ще прави кутиите за електрическите табла на работния проект на...
Уж го слушах, но бученето в главата ми стана толкова силно, че постепенно думите му започнаха да не проникват в ушите ми.
Първата ми работа, след като останах сам беше да се опитам да нормализирам до колкото бе възможно кръвообръщението си.
---
Някъде към края на работното време инж. Цонев изпрати секретарката си да ме извика да отида при него. Заварих го в необичайно развалено настроение. Изглеждаше съвършенно друго в сравнение с тази сутрин. След като ме изгледа, бих казал едва ли не „кръвнишки“, той ме заговори крайно нелюбезно.
- Нещо като че ли много ти порасна работата напоследък! Интересно, от кога и как си станал чак толкова “сол-ташак“ на софийския технически директор, та отново те вика в Сафия!
Думите му означаваха, че Василев бе изпратил обещания телекс от името
на въпросния директор. Това ме позарадва и по лицето ми дори пробегна може би нещо като леко подхилване.
- Става вероятно дума за подготовката на новото проекто-становище на българската делегация за следващата сесия на работната група на СИВ! – поясних с възможно по-спокоен глас.
- Нима е необходимо това да се върши непременно от тебе и то обезателно в София?
Почувствах, че ми се налага да проявя твърдост и преди всичко без да допускам излишна скромност, да му опиша ситуацията във възможно най-благоприятна за мене светлина.
- Другарю Цонев, в Комарно от името на нашата делегация аз направих предложение за допълнително включване в номенклатура на подлежащите на стандартизация конструктивни елементи на Рулевите устройства и на някои детайли от допълнителнителното устройство за задаен ход. Това предложение, след съответно обсъждане се прие и сега подлежи на утвърждаване на следвата сесия на работната група. За целта е необходимо нашата делегация да представи и то своевременно за понататъшно обсъждане типоредове на тия елементи на останалите страни-участнички. А с тази задача ме е натоварил началникът на нашия екип!
- По-полека, другарю Маринов! Ти, или може би още някои в Генералната дирекция като че ли забравяте, че твоето работно място е във филиала на НИПКИК по речно кобаростроение в Русе, а не в София!
Почувствах отново неприятно пробождане „под лъжичката“. Но продължих да се защищавам. Съзнавах кристално ясно, че ситуацията е екстремно напечена!
- Доколкото ми е известно, аз съм делигиран в член на въпросната работна група, чиято работа все още не е завършена! А от тричленния състав на този екип, струва ми се аз съм единственият, който е в състояние да свърши тази работа.
- Но другарят Сребров, предполагам няма да изпадне в затруднение също да изпълни тази задача! Аз съм на мнение, че ти достатъчно се разхожда в София и дори в Чехословакия!
Видът му не издаваше с нищо, че се шегува, или просто се опитва да ме будалка. Започна да ми премалява и усетих, че колената ми осезателно поомекнаха.
Неочаквано в разговора се намеси самият инж. Сребров, чието бюро се намраше в непосредствено съседство в същата стая.
- Аз понастоящем съм твърде зает с идейния проект за новия багер за драгажния флот. Наред с това намирам, че колегата Маринов е достатъчно компетентен да се справи с тая задача.
Почувствах се приятно изненадан от думите му. Подобно на инж. Попов, както и болшинството от старите членове на нашия филиал, той ми съчувствуше за историята с поставянето „отгоре“ за началник отдел на другаря Русев. От друга страна, беше семеен човек и вероятно не изпитваше необходимост да ходи по командировки в София, а евентуално дори и извън граница.
Главният инженер го изгледа не по-малко изненадаан от мен, но незабавно му възрази.
- Тези неща не са концерт по желание! Можеш да свършиш работата и извън работно време. Що се отнася до другаря Маринов, по отношение на неговите компетенции не съществува ни най-малко съмнение. Но аз не съм много съгласен, след като ние работиме на хонорарна база, да го водя на щат при нас, а в същото време той месеци наред да върши работата на софиянци.
Сребров се омълча. Нашият шеф се обърна отново към мене.
- Съжалявам, но не съм съгласен отново да те пускам да ходиш в София. Тука те чака твоята работа! До като те нямаше имам сведение от плановичката, че твоята група е отчела на червено хонорари за неизпълнени задачи.
- Известно Ви е много добре, другарю Цонев, че в последните шест години не са се случвали прецеденти от подобно естество с „Устройствата“! И положително нямаше да се получат, ако... знаете какво имам пред вид!
- Не намираш ли, че започваш да прекаляваш? Върви си гледай сега работата, а аз ще видя как ще се разбера с твоите софийски приятели!
Положението ми се се стори застрашително. Положих все пак усилия да не се предавам.
- Но шефът на работната група по стандартизация все още ме води като член на неговия екип, за което има заповед на техническия директор и чиято дейност не е завършена. Той ме е изпратил само за два дена за се снабдя с необходимите конструктивни подложки! – изведнъж ми хрумна една идея и добавих - Може би трябва да изисквате от Генералната дирекция известен хонорар за човекочасовете, които прекарвам на софийски терен!
Не можех да си дам сметка дали моето нахалство, дебелоочие или не зная що, произведе някакво действие върху нашия главен инженер, но за късо време той ме гледа по начин, който не можех да си обясня много добре какво можеше да означава и накрая заяви:
- Това си остава моя работа да се разбера с него и вашият технически директор! Вместо много да философстваш, си поемай тукашната работа и те съветвам много, много да не вдигаш излишна пара, понеже в крайна сметка мога да изпратя твоят приятел Русев в София и по-нататък!
„Между редовете“ на последната негова реплика ми се стори да долавям известна надежда. Понеже бях предостатъчно натегнал „тетивата на лъка“ се задоволих да замълча и след едно по войнишки произнесено –Слушам, другарю главен инженер! – направих по всички правила на военния „устав“ кръгом и напуснах кабинета му.
----
След като се прибрах в къщи първата ми работа беше да потърся Даниела по телефона. За щастие си беше в къщи.
- Имам много лоши новини! – оплаках се незабавно, без много да се церемоня. – Опасенията ми за беда се оправдаха. Моят шеф не е съгласен да ме пуска отново да идвам в София!
- Но това е невъзможно! Нали си изискан от Техническия директор?
- Не мога да ти дам никакво обяснение, нито повече да направя каквото и да е, за да променя статутквото! Ако имаш възможност, моля те, обади се още тази вечер на Василев и му обясни положението ми!
- Ще видя дали някъде имам телефона му. Но преди това ще се обадя на Тодор Влайков! Неговият контакт с техническия директор е по-важен от Василев. А и баща ми по изключение е тази вечер в къщи. Не се безпокой, работата ще се нареди по някакъв начин. Но за в бъдеще повече няма да те пускам да ходиш в Русе!
След този разговор ми се натрапи мисълта на баща ми, че в играта в която съм се забъркал съм абсолютно зависим от настроението на тази жена спрямо мене. Респективно, от нейното и тази на нейната фамилия благоволение.
Наистина крайно непривлекателна перспектива!...
Но нима в създадените обстоятелства разполах с по-добра!
---
На следващата сутрин и часове наред следобяд, напразно очаквах да бъда извикан от шефа в неговата стая. Излишно е да обяснявам, че не свърших много работа. А що се касае до снабдяването с документацията, за която уж бях „делегиран“ в Русе, също не помръднах пръст. Просто моето пословично суеверие ме възпираше, понеже се страхувах, че ако сторя това, ще се окаже напразно.
А времето напредваше. Моето „командировъчно“ за два дена от Василев изтичаше днес! По едно време се промъкнах в стаята на секретарката.
На въпроса ми – В какво състояние е моето командировъчно? – тя лаконично ме уведоми, че то е заведено като приключено.
Ами сега!? Почувствах, че ми се завива свят. Няколко секунди изпаднах в
безсилно мълчание.
Повече не можах да узная нищо от нея. Извих се бавно на 180 градуса и със смутена стъпка се завърнах съкрушен на работното място, където неопределено време прекарах в състояние на безтегловност. По едно време съзнанието ми долови, че часовникът на стената срещу мене продължаваше застрашително да цъка и стрелките му стремително се превъртваха към края на работното време.
Малко преди половин час пред завършването на работния ден пан Хаджийски, който е бил за нещо при шефа, мина прокрай мене и ми прошепна.
- Главният инженер каза да ти предам да отидеш при него!
Тонът на гласа му ми се стори някак съзаклетнически. В първите години имах големи трудности с този колега, който ревностно се стараеше да ми пробутва на много ниска хонорарна цена палубни работи, но напоследък, особено след като на сцената се появи новия началник отдел „Корабни устройства“ отношенията ни се промениха.
Сърцето ми се разгалопира.
Този път инж. Цонев бе сам в стаята.
- Колегата Хаджийски ми предаде, че сте наредили да се явя при Вас – отрапортувах след като затворих вратата зад гърба си. Гласът ми прозвуча плахо и несигурно, като чужд.
- Докъде стигна със задачите? – заинтересува се се нашият шеф.
-Текущите проблеми с технологията и електро-отдела са уредени. Направих ново разпределение между хората по работния проект, при което всеки получи да разработгна устройства по които вече има опит. Надявам се по тоя начин всички да се справят по срочно и качествено със задачите си.
- Хм! Ще могат ли да се справят самостоятелно, ако те пусна за една седмица да се разходиш пак до София?
Последните му думи прозвучаха многообещаващо. Зарадван, отвърнах прибързано.
- Положителен съм, че до края на месеца, ще ни се отдаде да предадем в стопроцентова готовност всичката документация по работния за съгласуване с регистъра. Но не зная как ще се оправя с отчетените на червено човекочасове през миналия месец! Повече друга работа хората не са в състояние да поемат този месец.
Нещо, което ми направи впечатление, бе че той като че ли не обърна
внимание на последните ми думи. Вместо да каже нещо по тоя въпрос, той
промени изведнъж темата.
- Я ми кажи, ти по какъв начин си успял да влезеш до такава степен под кожата на този шеф на работната ви група Василев, та той като че ли не може да диша без тебе?
Почувстах известно затруднение какво да му отговоря. Във всеки случай – то трябваше да бъде всичко друго, но н не и истината.
- Просто си върша работата, която ми възлага така, както съм го правил през последните шест години при вас! А той ме познава още от времената, когато беше началник отдел „Стандарти и нормали“ във варненския НИПКИК.
Последните ми думи предизвикаха едно недоволно потрепване на някакво мускулче от лицето на нашия началник.
- От едно известно време езикът ти е станал изненадващо хаплив! – изгледа ме с присвите устни и повдигната вежди нашият шеф.
Отдаде ми се да му отвърна в същата тоналност:
- Както успях да се убедя, мълчанието ми в продължение на шест години не доведе до нищо хубаво.
- Много си бил злопаметен! Но да оставим това! ... Интересува ме, обаче, толкова ли няма някого сред тамошните технически специалисти, който да се занимава с тези неща?
- Не мога да Ви отговоря на този на въпрос. Но струва ми се, че там болшинството от служителите са типове-бюрократи. Надали някой от тях сядал някога зад чертожна дъска. Нито пък си имат понятие от конструктивните елементи на Корабните устройства и палубните механизми на речните кораби.
- Все пак продължавам да се удивлявам на настоятелноста, с която този Василев държи лично на твоето понататъшно участие в неговия т.н. екип и не е съгласен да те замени с друг!
Свих неопределено, но самодоволно рамене. Нямах, разбира се намерение, да му издавам причината за неговия интерес към мене, която впрочем не ми беше и напълно ясна.
Както и да е, - обърна се той отново към мен - реших да направя още веднъж компромис и да те пусна да се разходиш още един път до столицата, но запомни добре, това е за последен път... тази година! И както съм се договорил с този Василев – само за още една седмица! Нито ден повече! Смятам, че ще имаш достатъчно време да изготвиш проекто-стандартен типоред за „твоето“ рулевото устройство за заден ход, след като навремето прекопира конструкцията от сръбския тласкач.
- Което ми коствува много седмици да лежа с двойна бронхопневомония в болницата!
Той ме изглед по начин, от който можеше да се предположи, че не бе забравил за падането ми накрая в студените февруарски води на Дунава, по време на това деяние.
- В такъв случай, можеш да погледнеш на утрешното ти заминаване за София като на допълнителна платена служебна отпуска от мене за компенсация на твоята баня тогава в Дунава!
- Благодаря Ви, другрю Цонев!
Той се подсмихна хитро.
- Преди всичко трябва да благодариш на съдбата, че твоя началник в момента го няма! Иначе щях да го изпратя него да прави компания на твоя приятел Василев!
Честно казано, не бях в състояние да преценя, ако се шегуваше, до каква степен шегата му беше шега.
Така или иначе, още същата вечер бях отново пътник в нощния влак за София.
Мама, която с нейните проблеми в шарнирите на краката си не бе в състояние да слиза и качва стълбището в нашия дом ме изпроводи само до терасата на стълбището. Не можеше да сдържи сълзите си, което надали беше от чувство на радост. За разлика от нашия главен инженер, на нея бе известна тайната около историята на моето участие в т.н. работна група по стандартизация.
- Майче, моля те, недей да плачеш! Не съм тръгнал на погребение! След само една седмица се връщам отнова! – опитах се да я успокоя.
Тя направи неуспешен опит да спре сълзите си.
- Зная, обаче, че някога ще заминеш и ще настъпи време, когато вече не се знае колко пъти в годината ще мога да те ведя... Но не те спирам!... Моето единствено желание е да си жив и здрав и... щастлив! – Тук тя неудържимо изхълца. Накрая произнесе с треперещ глас – Бог да те пази, синко!
Баща ми този път ме изпроводи чак до гарата, както навремето когато заминах новобранец войник и остана до мене до тръгването на влака. Последните няколко мига прекарахме във взаимно мълчание изправени един до друг на перона. Имаше нещо дълбоко прочувствено и символично тази наша раздяла и в неговата гореща прощална целувка по челото. Макар и не така болезнено, както за мама, алтернативата да стана софийски зет представляваше и за него проблем.
Когато се подадох на прозореца на моя вагон и ходовите колела под мене започнаха бавно да се превъртат, а до мене долетяха няколко прощални негови думи, които той произнесе с развълнуван глас.
- Върви по пътя, който си избрал сине, щом сърцето ти те тегне по него! Дано само да е на хубаво! Аз съм вече стар и за мене е все по-трудно да преценя, кое е хубаво или не на този грешен свят!
В неговите очи, като че ли също се появиха сълзи. Това не бях запомнил да се случва често с този иначе корав българин, който видимо притежаваше и много емоционално сърце.
Постепенно той изчезна от зрителното ми поле. Но неговият образ, изправен самотен на ръба на перона на гарата, махащ с ръка за сбогом, дълбоко се отпечата в моето съзнание. И дори в момента, когато пиша тия редове продължам да го виждам на перона на русенската гара.
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
