Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
1.
Нощният влак „Синия Дунав“ ме стовари отново рано на следващата сутрин на Софийската централна гара. От там с първата попаднала ми „единица“ се понесох към „Лъвов мост“, недалече от който се перчеше снагата на новичкото здание на Генералната дирекция на обединение „Корабоплаване и корабостроене“.
По-нататък... по-нататък ежедневието ми на софийска територия потече отново във вече добре познатото напоследък русло.
Преди да се явя пред Василев, независимо че вече течеше работното време, надникнах в съседната стая на плановата служба. Даниела ме посрещна изключително емоционално, като че ли не се бяхме виждали цяла вечност.
- Видя ли, че всичко отново се оправи и нареди! – бяха първитне нейни думи, което означаваше че „уреждането“ бе станало с помощта на вече известния ми механизъм, системата от зъбни предавки, на който водеха до заместник генералния директор по техническите въпроси.
В тази връзка и следствие присъствието на нейния шеф, изпаднах в силно неудобство и предпазливо се освободих от нейната прегръдка, за да пожелая „добро утро“ на началника на плановата служба.
Той се ръкува с мене много любезно и произнесе с усмивка – „Добре дошли отново на столичен терен, другарю Маринов! – намерих за удивително, че бе запомнил презимето ми. - Вашата годеница вчера беше ужасно безпокойна и цял ден не бе в състояние да се концентрира в работата си, понеже сте ѝ се обадили по телефона, че Вашите началници не желаели да Ви разрешат да дойдете в София, но както виждам всичко се е уредило благополуно.
Почувствах се ужасно сконфузен от обстоятелството, че вече и на него е известно че... Бях на път да измънкам нещо, но преди да успея да си отворя устата в разговора се намеси Даниела.
- Ние още не сме още официалво сгодени!
Направи ме впечатление натъртеното произнасяне на думичката „още“ от нейна страна.
- Тогава трябва да побързате? - нейният шеф се усмихна отново -Впрочем напоследък хората започнаха да се женят без годявки. Но ако се нуждаете от кръстници, трябва да ви кажа, че жена ми много обича да става кръстница, стоя на ваше разположение!
Подобно предложение бях вече чул от устатата на Василев. Интересно, защо спонтанно се появяват в изобилие кандидати да ми стават кръстници?! Или по-точно на дъщерята на другря Найденов!
Последва, обаче учтив отказ от страна на неговата плановичка.
- Много мило от Ваша страна, другарю Дамянов, но тази роля в сценария е вече заета!
Другарят Дамянов се задоволи с едно безобидно свиване на рамене, след което хвърляйки поглед върху часовника си произнесе припряно – Осем и петнадесет! Без малко да забравя, че главният счетоводител ми се обади вчера към края на работнотно време, че има да урежда някакъв спешен проблем с мен! – и ни осводи от присъствието си.
Даниела незабавно се зае да ми сервира обичайната чаша кафе, от която не се отказах. Начинът, по който моята годиница реагира на предложението на своя шеф да ни става кръстник ми развали настроението.
Тя изглежда забеляза това.
- Какво те прави нещо неспокоен! Както виждаш нещата продължават да се уреждат в твоя полза!
Побързах да отбележа – Още не съм се представил на вашия съсед, който все пак да не се забравя е нещо като мой шеф на тукашната територия!
- Аз пък помислих, че след като останахме насаме изпитваш желание да проявиш по-голяма нежност към мене!
- Страхувам се, че времето и мястото в момента не са много подходящи, но след изтичане на работното време съм изцяло на твое разположение!
Тя направи някаква физиономия, която трудно можеше да изразява, че намира отговора ми за особено остроумен, но не след дълго добави:
- Трябва да те предупредя, че тази вечер сме на рожден ден на Теди! -
За миг остнах безмълвен.
Първото нещо което прескочи като гореща искра в моето съзнание бе, че в такъв случай ми предстои да видя Пепа! Тя като че ли разгада мислите мислите ми и ехидно подметна – Препоръчвам ти да се облечеш по официално! Ако не за другиго, то за моята сестричка!
Почувствах, че не мога да възпрепятствам моето издайническо порозовяване.
2.
Почуках на вратата на Василев доста време след началото на работното време. Началникът на нашата работна група, въпреки закъснението ми изглежда се зарадва като ме видя.
- Бях започнал да се безпокоя, че твоите хора в Русе въпреки всичко, все пак нещо са те възпрепятствали. – Преди да успея да кажа каквото и да е за мое оправдание, той продължи да нарежда - Вчера имах големи ядове с твоя главен инженер, докато успея да го убедя да изпрати имено тебе. Целият ден съм се разправял с него по телефона и тичал тук насам натам, понеже трябваше да се консултирам с нашия юрист и с техническия директор.
- Нима!?
- Твоят шеф първо искаше да изпрати друг човек, което отхвърлих категорично, а накрая започна да предявява претенции за компенсационен хонорар за човекочасовете, през които ти ще липсваш на работното си място в Русе!
Последното ме наведе на мисълта, че му бях, макар и не съвсем сериозно предложил нещо подобно.
- Така ли! – възкликнах правейки се на изненадан.
- При това беше удивително упорит и категоричен. С неимовеирни усилия едвам успях да убедя заместник директора по техническите въпроси да се съгласи с един такъв гешефт. А си нямаш представа какво още трябваше да преживея докато се оправя сетне с нашия юрист и особено с главния счетоводител, който както всички негови събратя, знае само думичката „няма“, когато опре до там да отпусне някой лев!!
Имах пред вид, че той, разбира се, преувеличава стократно своя принос в цялата история, но за миг останах безмълвен, на което той реагира по удивителен начин.
- Но както казват германците „Ende gut, alles gut!“
Останах зашематен от неговото проговорване на немски! Не зная що за физиономия съм направил в тази връзка, та той добави важно ухилен – Нали ни предстои участие в следващата сесия в Гедеера! Опитвам се да си опресня малко познанията по немски от техникума. – И посочи върху една книжка лежаща на бюрото му, върху корицата на която прочетох „Немско-български разговорник“.
- Струва ми се, че трябва да те предпредя, че много добре си спомням заключителните думи на моя русенски шеф – „Пускам те за една седмица и нито ден повече да заминеш за последен път тази година в София!“
Поне вънкашно Василев не се развълнува и отвърна спокойно.
- Следващата седмица на нас двамата ни предстои да летим към Берлин!
Останах изненадан, защо само „ние двамата?“ Къде остана другарката Станоева?
Но това последното в действителност изобщо не ме интересуваше.
3.
- Както виждам, в последно време трудно ще ми се отдаде възможност да изиграя някоя партия шах с тебе! – привидно намръщен се заоплаква Сашо Рашев, докато вечерта ме изпровождаше до изходната врата на апартамента.
- Съжалявам, чичо Сашо, но...
- Добре, добре! – прекъсна ме енергично той. – Разбирам. Целта оправдава средстванта! Но нищо не чух днес от тебе, до къде стигна с твоето решение „да бъдеш, или да не бъдеш“?
- Струва ми се, че както се развиват събитията – бях го информирал за последните компликации около трудностите с моето освобождаване в Русе - не ми остава друга перспектива.
- Сподели ли най-сетне това с твоите родители?
- Не като свършен факт, но като една евентуална алтернатива.
- И как възприеха те това?
- Баща ми прояви значителна толерантност, но твоята братовчедка отначало не искаше да повярва на ушите си. След това започна да те проклина, че ти си аранжиранирал това, за да ме прикоткаш да дойда при тебе в София! Но постепенно изненадващо поомекна.
- Представям си много добре, какъв шок е била тази новина за Ванюша! Но тя е достатъчно интелигентна да разбере, че твоето бъдеще, особено след последното ти разочарование във вашия институт е само тук!
- Теоретически погледнато, нещата стоят действително така, но за тип като мене, трябва да ти призная, че все още се страхувам, че с моя характер няма да бъде никак лесно да се нагодя на местните условия и то на всичко отгоре, като „заврян зет“.
- На твое място не бих му чак толкова много умувал! Човек е така създаден от природата, да се нагажда и променя в съотвестствие с околната среда. Необходимо е само да станеш малко повече самоуверен и респективно – поголям оптимист!
Макар и не без усилие, се усмихнах.
- Съмнявам се, точно това надали ще ми се отдаде никак лесно!
- Осъзнаването на проблема е вече половината му решение!
Последните думи на чичо Сашо ме догониха по стълбището.
---
На улицита ме посрещна истинска вихрушка от леденостуден вятър, срещу който късото ми шушлечно яке изведнъж се оказа не много ефикасно, особено в зоната на талията. Неволно си спомних за предупреждението на мама на тази тема, но не ми оставаше нищо друго, освен въоръжен с бутилката уиски от Прага за именника, да продължа по обичайния път по „Цар Шишман“ в посока на „Граф Игнатиев“.
Възнамерявах попътно да потърся подходящо цветенце за съпругата на именика, но цветарското магазинче днес беше вече „пуснало кепенци“ и ме лиши от възможност да сторя това.
Фамилия Неделчеви в пълен състав се намираше във вестибюла. Днес не липсваше главата на семейството, а на коляното му се бе разположила неговата внучка, която видимо се радваше на компанията на дядо си, на която изглежда рядко се отдаваше да се наслаждава. Направи ми впечатление, че всички бяха особено официално облечени.
Майката на Даниела ме посрещна много радушно, макар и без да получи обичайното флористично внимание от моя страна. Не я лиших, обаче, от едно символично целуване на ръка, което ако се не лъжа предизвика леко иронично подсмихване у нейния съпруг. Ритуали от подобно естество вероятно бяха чужди на асортимента на неговите обноски. Той остави моя жест без коментар, но изглежда не предизвика у него отрицателна реакция, понеже изненадващо учтиво и енергично разтърси десницата ми. Още по-вече ме изненада фамилиарноста, с която ме заговори.
- Радвам се да се видим, Стефчо! За беда, това ми се отдава едва сега след вечерята, на която се запознахме. Съжалявам много, че миналата седмица, когато си ни посетил на връщане от Чехословакия бях служебно отново възпрепятстван. Но в най-близко бъдеще възнамерявам да се опитам да взема реванш за поражението на табла и тогава ще севтосаме хубавите бирени чаши, които си ни донесъл като подарък!
Макар и силно сюрпризиран от държанието му, побързах най-учтиво да отговоря.
- С най-голямо удоволствие. Когато пожелаете съм на разположение да Ви дам реванш. В следващите няколко дена съм в София.
- Ще видим, кога ще ми се отдаде възможност. С Данчето – той продължаваше да нарича дъщеря си с нейното име по кръщелно свидетелство - вие се виждате ежедневно. Трябва да ти призная, че аз и жена ми много се радваме, че вие двамата ... както се вижда взаимно много се харесвете! Пък сте си и лика-прилика! Ще ѝ предам да ти извести, кога да заповядаш! Впрочем, мисля че бях вече ти казал, ти си винаги добре дошъл у нашия дом...! – Тук неочаквано той прекъсна словоизлияниетно си, като че ли се отказа да произнесе още нещо, което се ограничи до - ... чиито врати са широко отворени за тебе!.
- Благодаря най-сърдечно за поканата! Но трябва да Ви кажа, че моят шеф в нашия институт ме е пуснал само за една седмица за да подготвя проекто-становищите на нашата делегация за следващата сесия на работната група. Не съм много положителен, дали ще ми се отдаде възможнст тази година изобщо да дойда отново в София – побързах да го информирам, което направих не съвсем случайно.
Реакцията му надхвърли всякакви мои очаквания.
- Абе, ти защо си седнал чак толкова да се церемониш с тия твои началства, които както забелязвам, ти правят само живота истерия! Аз както виждам нещата и доколкото съм информиран, от Нова година тук за тебе се готви щат в техническата служба на вашата генерална дирекция! Какво толкова те държи в този Русе? Каквото е било, било! Пито – платено. Защо не си вземеш шапката и им кажеш сбогом и дойдеш тук? До 1 януари не остава кой знае колко много време. Пък нали ти предстои още ходене до ГДР-то!
Не зная как съм го изгледал, без да успея да кажа нещо, та той побърза да добави – Ако чак толкова не ти се стаи безработен, можем още тази вечер да уредиме с твоя баджанак да те вземе временно на някаква работа в неговия завод!
- Отлична идея! – намеси се Даниела. – По такъв начин се избягва всякаква понататъшна необходимост да врънкаме техническия директор да се разправя с твоя русенски шеф!
Пучувствах, че изпитвам сериозно главозамайване.
„Стефчо! – провикнаха се в хор и двете ми близнашки половинки – Щом е стигнало до тук, то за тебе вече няма оттърване!“
С мъка отвърнах с половин уста.
- Всичко това ми идва прекалено неочаквано!
Той се усмихна важно.
- Няма проблеми! От тебе се иска само да станеш по-решителeн и да действаш по по мъжки!
Понеже по природа съм си твърде мнителен човек, последната му добавка не ми си стори много като комплимент.
Преди някой да успее да каже още нещо, Евелинчето приближи към мене и произнесе малко плахо, но с нескрита гордост – Аз вече свиря, както каза моят учител, добре началото на твоята Бетховенова соната! Ще пожелаеш ли, да ти го изсвиря!
В зашематеното състояние, в което бях изпаднал от посрещането, което ми устрои нейният дядо, отговорих автоматически – О, разбира се! С най- голямо удоволствие!
Майката на Даниела, обаче хвърли поглед към часовника.
- Струва ми се, че е вече време да тръгваме! Именникът положително вече отдавна ни чака! Евелинче, ще изсвириш на... – тук тя изпадна в затруднение как да ме нарече, но в присъствието на мъжа си не се осмели да употреби думичката „господин“ - ... другаря Маринов твоята соната следващия път, когато ни дойде на гости! – заяви тя, при което набързо разказа на мъжа си за оригиналния подарък, който съм бил донесъл от Прага за внучката. Нещо, което до сега очевидно не ѝ се бе отдало.
Евелинчето видимо остана недоволна, но всички се надигнаха от местата си. Постарах се да успокоя малката, че в следващите дни ще дойда непременно за да чуя нейното изпълнение и последвах фамилията, която се насочи към към вратата на вестибюла.
Пътувахме с колата на Белчо Найденов, една новичка „Лада“, която без много голям зор ни побра всички. Аз и Даниела, заедно с дъщеря ѝ между нас, заехме задната седалка. Нейният баща, за разлика от зетя му, днес се показа много внимателен и предпазлив шофьор. Това интуитивно ме накара да си спомня, че неотдавна, когато доведе Даниела на концерта, пристигна в дъжда пред филхармонията с темпо и маниер на рали състезател. Изглежда тогава Даниела следствие закъснението си, го е била принудила да бърза.
Но изведнъж ми направи впечатление още нещо. До колкото бе останало в съзнанието ми, колата бе тъмно лакарина. Под дъжда и нощното осветление, неизвестно какъв цвят. „Ладата“, обаче, с която отивахме на рождения ден на на неговия зет, беше бежево-сива.
Моят втори близнак се постара да ме успокои с напомненето – Нощем всички котки са черни!
4.
Семейство Влайкови живееше в един внушителен наскоро построен многоетажен блок, някъде по посока на т.н. „Горнобански път“. Твърде отдалечен от столичното сити, за което си спомних, че Пепа никак не беше доволна. Апартаментът се намираше на 6-я етаж. Имаше разбира се асансьор и то функциониращ.
- Ето ви най-сетне и вас! Всички останали гости са отдавна тук и започнахме да се опасяваме, че тато е бил отново нещо възпрепятстван. Хайде заповядайте! - Пепа ни посрещна на прага и разтвори широко вратата.
- Всичко е ОК! – побърза да я успоко сестра й. – Моят кавалер, който днес пристигна от Русе само малко се позабави.
- Бедата е в това, че не ми се отдаде лесно да се освободя от моя роднина, в резултат на което цветарският магазин се оказа затворен и много съжалявам, че не можах да се погрижа за едно малко внимание към съпругата на рожденника, но за компенсация ти поднасям тая бутилка уиски, която нося за Теди и теб от Прага!
- Инж. Маринов е изключително внимателен джентълмен и при всяко посещение у нас затрупва дамското съсловие с цветя! Включително и Евелинчето! – побърза да се обади майка ѝ.
Последната подробност изглежда не се отрази кой знае колко негативно върху домаинята. Изглежда бутилката с предполагаем алкохол заангажира нейното вниманиие.
- О, оригинал „White Label“! Не лоша компенсация за липсата на цветя! – възкликна Пепа, след като не успя да се въздържи да надникне през опаковката. След това се обърна към мене – Но това ти е коствало цяло състояние при цените на алкохола в Чехословакия!
Намясата на Даниела ме лиши от възможност, или предпази от затруднение да отговоря. Тя побърза да уведоми сестра си със сторито за печалбата ми от игра на карти и не пропусна да се похвали с нейния интересен подарък.
Отвърнах с мълчалива мимика, която трябваше да означава, че при известни обстоятелства парите не са от решаващо значение.
В същото време забелязах, че срещата с Пепа предизвика сериозно
нарушение на ритъма на кръвообръщението ми. Особено, след като при ръкуването изпитах докосването на нейната длан.
Една изненадваща подробност в състоянието на лицето на домакинята ме развълнува обаче допълнително. Старателната обработка с пудра и грим, не беше в състояние да прикрие подозрителна синина в лявото подочие на д-р Влайкова. Трябваше да положа не малко усилия да не кажа нещо не на място. Но погледите ни се срещнаха за миг, при което нейната смутена усмивка бе многократно по-красноречива от много приказки.
Нейната майка, обаче, която вероятно направи същата констатация, докато в предверието се освобождавахме от горното облекло, дръпна Пепа настрана и загрижено я заговори. Думите, които те си размениха останаха извън моето възприятие, но ми направи впечатление подтиснатия вид на Павлина след това.
- - -
Апартаментът на семейство Влайкови не бе така обширен, както тоя на „Граф Игнатишев“, но правеше впечатление на много добре обзаведен с модерна мебелировка. Домакинята ни въведе в кухнята, където покрай широко разгъната маса на чашка ракия със салатка, вече бяха заели места Теди и останалите гости. Те не бяха многобройни. Само още две двойки. Първо пред очите ми попадна семейство Боримирови. „Майсторът на петте карти“ ни посрещна с широка усмивка, но и с едно хапливо подхвърляне.
- Нещо много тежки станахте, откакто сте вече „голяма фамилия“!
Забележката му бе придружена от мимолетно поглеждане в мое направление. Тя остана без коментар, като се изключи една изфукана гримаса от страна на Даниела, след което той насочи вниманието си към нейната дъщеря.
- Много си пораснала, красавице! Отдавна не съм те виждал! – помилва
той по косата Евелинчето, при което й помогна да се настани на съседния
стол до него.
Ние се наредихме на предварително подготвените още четири места на празнично подредената трапеза. Даниела зае мястото след дъщеря си, аз трябваше да я последвам на следващия пореден стол.
Преди това побързах да поднаса моите честитки и пожелания за многолетие на рожденника, а Пепа му връчи от мое име бутилката с уискито от Прага. След обмяна на няколко формални любезности Теди ми представи второто непознато за мене семейство, което седеше на масата в негова близост. Мъжът, вече с прошарени в слепоочието коси ми направи впечатление, че има сходни на него черти на лицето.
- Да те запозная с моя брат Кирил и съпругата му Славка!
- О, много се радвам и използвам случая незабавно да Ви изкажа моята
най-дълбока благодарност за всичко сторено от Вас за мене – произнесох развълнувано, след като се представих с име и презиме.
Той отвърна с усмивка.
- Нали затова сме хора, да си помагаме. Теди ми разказа за помощта, която сте му оказали по време на следствието покрай нещастния инцидент по време на вашата разходка във Витоша неотдавна! – след което с предизвикателно подхилване добави - Пък и както подочувам, предстои в близко бъдеще да ставате и баджанаци.
Последната му забележка дойде за мене не много изненадващо, но до някаде затормозително. При това почувствах незабавно пръстите на Данила в моето рамо, което ме накара, след като не намерих нещо друго по-подходящо да отвърна – Ако е рекъл Господ!
Неговата жена, симпатична брюнетка, след като отправи също аналогично усмихнат поглед към Даниела, се намеси в разговора.
- Дали Господ, ако има такъв, е особено заинтересован от Вашата съдба, не ми е известно, но след като Данчето, - имаше пред вид Даниела, - както заблязвам яко Ви е хвърлила око, това в близко бъдеще няма да Ви се размине!
- Жена ми е права. Вашата приятелка бе изпаднала в истинска паника, след като завчера сте ѝ се обадили по телафона, че имате трудности в местните си началства да дойдите в София. А от както свят светува, ако ние мъжете понякога си въобразяваме, че си избираме приятелките и жените, то в действително заключителната дума, респективно избор, имат най-често представителките на т.н. слаб пол. Така и вероятно в случая... – Той не довърши мисълта си, но видът и усмивката му подсказваха недвусмислено какво имаше пред вид.
Постарах се да надяна маската с възможно подходящо, разбира се глуповато изражение на лицето, но съответстващо на ролята която ми се налагаше да играя. При това не ми се отдаде да прикрия известно провокационно нахлуване на повечко кръв в главата.
Преди да заемим нашите места на трапезата, въпреки че ми беше малко неловко, побързах да го информирам, че от Чехословакия съм донесъл и една бутилка за него, но за съжеление не съобразих, че ще се срещнем днес тук.
От негова страна не последва протестна реакция. Изглежда, както неговия брат и той се намираше в приятелски отношения с алкохола.
- - -
Домакинът с чашка ракия в ръка призова всички да пристъпим към празничната вечеря. Както му е реда, изпразнихме чашите си за негово здраве. Евелинчето изпи също до дъно нейния швепс.
След това пристъпихме към вечерята. Една огромна тенджера върху печката бе обилно претъпкана с пъстър сортимент мешана скара. Пепа, която домакинстваше, въпреки протестите ми, претовари и моята чиния с непосилно за мене количество мръвки.
- На тебе, като млад жених – тя стрелна с поглед сестра си – ти са необходими повечко калории!
- Не съм навикнал на толкова много месо!
Оплакването ми не се понрави на другаря Найденов, който се намираше непосредствено в дясно от мене.
- Ти от моята дъщеря ли се научи да се превземаш за ядене? – сопна ми се той.
- Не, обаче в нашето семейство не се готви много често с месо.
Той ме изгледа с подозрение.
-Да не си нещо вегитарианец!
Побързах да поклатя отрицателно глава и отвърнах - В Русе напоследък трудно се намира месо. – като се въздържах да призная, че причината за нешето семейство е на първо място от финансов характер.
- Такива проблеми не те очаквнат в новото ти семейство – заключи безапелационно той.
Изпитах необходимост да се опитам да напомня, че все още не съм член на въпросното „ново семейство“, но думите някак си замряха някъде зад устните ми.
Моят бъдещ тъст и след това продължи да се държи удивително интимно и любезно към мене, като при това и се грижеше усърдно и да ми пълни чашата с вино.
В същото време той се прояви и като изключително разговорлив и почти не ми остави възможност да забавлявам дъщеря му, която седеше на съседния стол от другата ми страна. За последното се погрижи запасният полковник от авиацията, който пък посвети цялото си внимание на Даниела и нейната щерка.
В крайна сметка изоставена се почувствува съпругата на другаря Найденов.
Направи ми допълнително впечатление, че бащата на Даниела полагаше усилия да ме подканя по-често отколкото намирах за необходимо, да надигам чашата си с вино. При това трябваше да констатирам, че той бе твърде добре запознат с моята дейност в Генералната дирекция и дори с някои подробности от пребиваването ми в Комарно. След като бяхме поизпразнили вече някоя и друга чаша, получих дори „потупване по рамото“ за моето, по неговите думи - „много успешнво справяне със задачите по време на сесията на работната група“.
- Само в едно отношение, Стефчо – той продължаваше да се държи все по фамилиарно с мене – не ми харесваш! – произнесе по едно време с мазна усмивка той, след като при поредната покана „Наздраве!“ отново отпих само една –две глътчици вино.
Отправих любопитен безмълвен поглед към него.
Той продължи.
- Бива ли така да излагаш нацията и само след някоя и друга чашка водка да оплетеш конците! Още първата вечер с братушките в Чехословакия!
Значи и до неговите уши бе достигнала историята с моето дискредетиране в апартамента на Съветската делегация! Връхчетата на моите слухови органи незабавно порозовяха. В същото време изпитах допълнителна опасност, че ще последва и още по-опасна критика за поведението ми около историята със „съветската азбука“.
- Съжалявам, но организмът ми е такъв! Не понася алкохол – отвърнах под сурдинка.
- Всичко на този свят е само въпрос на навик и тренировка! – побърза да ме успокои той. – Но в бъдеще ти обещавам да поема грижата за подобряване на твоята кондиция. Доколкото ми е известно, заключителната сесия на вашата работна група е някъде през зимата в Ленинград. Трябва да положим сериозни усилия до тогава да влезеш в необходимата форма! - Ха-ха ха! – той се разтърси в спонтанно кикотене, което завърше с - Хайде, наздраве!
Удивително, че този човек е информиран с най-големи подробности дори и по отношение на програмата на нашата работна група. Доколкото бях чувал от Даниела, неговият ресор на дейност бил в областа на търговията. Впрочем, причината за цялата тази заинтересованост от негова страна не ми беше непонятна. Но някак си, водеше до предизвикване едно особено чувство у мене, което ми навяваше повече смущение, почти страх, отколкото да ме еуфорира.
По време на десерта той отново поднови темата, при което лявата му ръка се отпусна повелително върху моето рамо.
- Тази стандартизационна дейност в рамките на СИВ – прошепна с нисък глас и сериозно лице в ухото ми той - е още в начална фаза, но е мероприятие с изключително важно стопанско, икономическо и даже политическо значение! Ти имаш голямо щастие, че много навреме попадна в сферите на тази игра. Ако нещата в това направление продължат да се се развиват по-нататък все така благоприятно, мога да ти предрека интересно бъдеще. С твоята техническа компетентност, не е изключено един ден да те вкараме дори и в по-висши орбити.
Не остана незабелязано неговото междуметие „да те вкараме“! Но в състоянието в което така или иначе вече се бях изманеврирал, нима ми оставаше нещо друго, освен да продължа „молчать и не разсуждать“ да се оставя да се движа по инерция в „орбитата“ в която вече бях попаднал.
Все пак, намерих сили да се опитам да му напомня.
- Другарю Найденов, Вие струва ми се започвате да ми разказвате неща, които в моите уши звучат като приказки от хиляда и една нощ! Трябва да Ви кажа, че от моя страна не същеаствуват амбициии за полети във подобни висини.
Тук бях енергично прекъснат от него.
- Аз пък трябва да ти напомня, че не обичам да не се изпълнява каквото съм казал. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че трябва да престанеш да се държиш като чужд човек с мене! Време е да се почувстваш част от нашето семейство! А що се отнася до излишната скромност, която се опитваш да проявяваш, също намирам, че е време да се освободиш и от нея! Не бива да се подценяваш. Не забравяй какво е казал някога Суворов – „Всеки добър войник трябва да мечтае да стане генерал!“
Отново изпаднах в положение, в което не намерих сили да продължа да му възразявам.
Но това не беше всичко.
Малко по-късно вечерта той ми поднесе нов, още по-голям сюрприз.
В един момент главата на фамилията призова с висок глас компанията за внимание. В настъпилата тишина с подходящ, изпълнен с тържественост глас той обяви изведнъж на всеослушание.
- Наред с рожденния ден на съпруга на малката ми дъщеря, имам удоволствието да направя на всички официално достояние, че тази вечер ние празнуваме в този тесен семеен кръг още едно щастливо събитие в нашата фамилия. На всички ви е известно, че другата ми дъщеря в лицето на новият неин колега инж. Маринов, който напоследък е делигиран към Генералната дирекция, неочаквано срещна както по всичко изглежда своя истински бъдещ другар и спътник в живота. Не желая да употребявам вече станалото чуждо на нашия съвременен език понятие „годеж“, но използвам случая да приветствам другаря Маринов, като вече де факто член на нашето семейство и да пожелая на него и дъщеря ми щастлив и дълъг съвместен живот!
Последваха аплодисменти. Провиквания – „Горчиво!“. Честитки и поздравления с пожелания. Тостове...
За мене , истински хорор!
Аз... аз изпаднах в своеобразно шоково състояние на поразен изневиделица от едноходов „шустер-мат“ шахматист. Преди всичко от обстоятелството, защо този акт ми се сервира по такъв безпрецедентен начен, без дори да ми беше взето моето съгласие! Защо другарят Неделчев постъпи така?
Почувствах се преди всечко обиден и пренебрегнат.
Даниела забелязя смущението ми и побърза да ми прошепне, че и тя е изненадана от стореното от нейния баща. Нещо, което ми бе трудно да повярвам. С големи усилия най-сетне ми се отдаде полугласно да му задам въпроса – Защо не ми казахте нищо предварително?
Той отвърна с тон нетърпящ противоречие.
- Нима имаш нещо против?
Естествено, не намерих сили да произненса отрицателен отговор. Но не казах и нищо. Болезнена вълна заля съзнанието ми. С кристална яснота ме прободи проумяването на безгласността, на която бях обречен. Вторият ми близнак направи опит да ме поутеши – „Не го вземай чак толкова на дълбоко, а се постарай да гледаш положително на нещата! Такъв е животът! Никой не е в състояние да се наслаждава на абсолютна свобода. Няма такава! Светът е така устроен, че над всекиго съществува някаква истанция, на която той е принуден да се продаде. От значение е разбира се, на каква цена!“
„Не звучи твърде утешително! – апострофира го с половин глас неговият събрат – Къде останаха човешките добродели?“
Неговият близнак вместо отговор му зададе въпроса – „Какво по-добро може да ни очаква под ярема на другаря Русев?“
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
