Петър Русчуклиев

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ ОСЕМ

1.

      - Какво така си се заблеял, като че ли напразно се напрягаш да откриеш на хилядата половинката? Или… ти се губят доста часове през последната нощ!

     Гласът на моя „софийски началник“ нахлу като изпод земята в слуховите ми рецептори и ме изведе от инертното състояние на дълбокомисленост, в което бях изпаднал под негативeн повей на черни мисли. При това не само около историята около снощния „годеж“.

Ироничната осанка на неговата последна забележка ми подейства допълнително раздразнително. След една унила въздишка  устните ми угрижено и не много любезно отвърнаха:

– Проблемът ми за съжаление е от не толкова тривиален характер, другарю Василев!

     Отговорът ми,  нещо като че ли не му се понрави. В ролята на служебния си ранг öegow kdi той страдаше вероятно от известни скрупули, които правеха нежелани ситуации, в които неговия подведомствен да отговаря с нещо повече от „Ай ай, сър!“. Дори когато се отнасяше просто да една невинна игра на думи. 

        Челото му се понабръчка  – Така ли! И какво по-точно? 

- Просто, че утре е последният ден от срока, за който съм делигиран  от нашия филиал на територията Софийската дирекция, което означава, че в понеделник трябва да заема работното си място на брега на Дунава, следствие на което... 

    Не ми се отдаде да довърша, понеже Василев енергично и с подчертана досада ме прекъсна:   

      - Сесията на работната група в Гера, както ти е известно, е насрочена да започне следващия вторник. Нашето отпътуване – тук той изрече  подчертано притежателното местоимение – както ме информира другарят Дановски ще бъде вероятно в понеделник. Не виждам какво може изобщо да те смущава и защо изобщо ми досаждаш с подобни врели-некипели.

      - Опасявам се, че моят работодател в Русе в никакъв случай повече няма да разреши да предприема подобно пътуване из Европа.

    Моето допълнение не доведе до нищо повече от едно ново избухване от негова страна:

   - Не намираш ли, че понякога ставаш отегчителен?

   - Извинявайте другарю Василев, но нима забравихте с цената на какви усилия, както сам ми обяснихте, Ви се било отдало да издействате и то само за шест дни разрешение от моя шеф в Русе да ме пусне да си довърша работата в София? Въпросното  мое командировъчно  е за съжаление само до утре!

     От негова страна след кратко замисляне последва макар и не повече така буроносна, но дългословна назидателна тирада:

- Ти не му бери чак толкова кахъри! Остави на мене да уреждам тези неща с помоща на нашия технически директор! Впрочем, ако пожелаеш, можеш още днес да си заминеш и един ден да отпочинеш у вас и да се подготвиш за път... Или ако намериш за по-удобно, можеш разбира се да си останеш на софийски терен. Та нали бъдещият ти домицил е така или иначе на софийски терен! – от моя страна на това място не последва ответна реакция и това му даде възможност или накара да  продължи – Впрочем, можеш да постъпиш както намериш за добре. А що се отнася до твоето участие в предстоящата сесия на нашата работна група, то аз незабавно ще се погрижа  посредством най-официален и нетърпящ противоречия декрет на Директора твоето делигиране да бъде удължено до края на сесията на работната група. А ако питаш мене, не е изобщо необходимо да се завръщаш в Русе и да разлайваш само по тоя начин там излишно кучетата!

       На мой ред сега също ми се наложи и аз да сепозамисля. 

    – Като че ли най-рационалния вариант е както казвате, да не разлайваме кучетата в Русе! Но... в такъв случай пред мен възниква въпросът, дали не рискувам да остана в бъдеще без заплата и дори да бъда подложен и на още по-жестоки административни репресии?

   В очакване на отговор се вгледах въпросително в лицето му. Той отново сбръчка вежди  и неохотно прецеди през зъби – Ти си бил, ама страхотна нервотрошачка! – след което едва чуто, като че ли говореше сам със себе си почти простена – или днес всички се надпреварвате да ми ходите по нервите! 

  Последното вмъкнато допълнение ме поозадачи.  Действително, още тази сутрин ми беше направило впечатление, че той нахлу като буреносен облак в стаята и едва отговори на поздрава ми. А в продължение на следващите няколко часа изпуши тройно повече цигари от обикновено. Но без да напусне стаята нито веднъж. Изпитвах чувството, че разваленото му настроение идваще може би извън стените на дирекцията. Вероятно бе от семеен характер. Или дявол знае що! 

      „Търси жената!“ – подметна на френски единият от моите побратими. Аз предпочетох да се умълча.

- Предупредих те и то вече многократно, че не си струва да си затормозяваш живота с много мисли и философствания. Всеизвестно е, че в нашето социалистическо общество кодексът на труда не разрешава така просто да се изхвърлят трудещи граждани в безработица на улицата.

   Това беше може би един аргумент, но той той не ми подейства кой знае колко успокоително. Не бях в състояние да пренебрегна заключителните думи на нашия главен инженер от нашия последен разговор преди седмица и си позволих да изтърся:

    -Но всичко това надали  би попречило на моя шеф да изпрати вместо мене моя „политически приятел“ – актуалния титулиран началник на  отдел „Корабни устройства и палубни механизми“ в нашия филиал другаря Русев да Ви придружава на следващата сисия на работната група!

     Василев неочаквано леко се позамисли.

     След което ми възрази с отново придобито самообладание:

- Другарю Маринов, трябва да ти напомня, че в Народна република България също така не е типично да НЕ СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ  разпореждания издадени от ПО-ГОРНИ ИНСТАНЦИИ! При това не само в армията! – и след като ме изгледа с високо вирнат нос добави - Пък и в капитализма и изобщо откакто свят светува, това си е било така! И така изглежда ще си пребъде во веки веков!

        Последните му думи изповядваха една подозрителна аксиома, която можеше да се приеме за съмнение, че социализмът с нищо не е по-добър или по-лош от капитализма, нещо на ония времена - твърде опасна примиса!... Което разбира се, не можех да си позволя да коментирам.

     В тази връзка последната подробност, разбира се остана настрана!

   По устните ми пробегна една траурна усмивчица.

   - Другарю Василев, вашите аргументи са действително солидни, но не бива да се забравя, че никога и никъде не са изключени и известни потвърждаващи правилата изключения, сиреч – упражняване на   своеволия, особено  когато се отнася до съдбата на един обикновен простосмъртен. Особено ако той е в редиците на безименните неотговорните „другари“!.

   - Не виждам – моят теоритически бъдещ софийски началник продължи да се подхилва велзевулски – особено така, както се развиват събитията около тебе в последно време, защо и как могат да се пораждат в твоето съзнание  подобни, извинявай за израза,  идиотски песимистични резигнации!... Или ти страдаш между другото от манията да се правиш на прекалено оригинален!

   Аз останах удивително сериозен и дори, при това твърде чистосърдечно отвърнах – Такъв е за съжаление резултатът от горчивия ми досегашния житейски опит!

   Реакцията на Василев ми се стори дори придружена от известен афект.

- В моите уши  твоите днешни брътвежни излияния звучат по-скоро арогантно и дори перверзно! – с повишен тон произнесе той.

   Изгледах го с неразбиране, но се осмелих само помирително да добавя   -  Другарю Василев, не разбирам с какво ви радразних и то до такава степен степен, че да бъда обвинен в арогантна перверзност!

   Известно време той задържа с присвити устни устата си затворена. След това пое дълбоко въздух и отвърна:   

     - Знаеш ли, другарю Маринов, днес като че ли ние и двамата не сме в подходящ статус за философски дискусии! Въпреки  всичко, трябва за стотен път да ти натекна, че твоето натрапчиво, но излишно черногледство никак не ми харесва!

     - Дано подозренията ми да не се оправдаят и всичко се развие в бъдеще, ако е рекъл Господ така, както казвате!

   Може би за първи път този ден Василев се подхилна – Не знаех, че си бил

и набожен!

   По ония времена в нашето социалистическо общество царуваше струва ми се ленинската  аксиома – „Религията е опиум за народите“, а и християнството бе трън в очите на Партията и Правителството. Понеже вероятно се осмеляваше да проповяда известни аксиоми, което по ония времена беше привилег само на „Партията“.  Това ме принуди незабавно и колкото ми бе възможно по-убедително да добавя – Само това ми е кусурът!

   Последва нова усмивка от негова страна. Аз се постарах незабавно да променя темата.

   - Може би все пак не би било лошо, най-малкото да се обадя по телефона на моите... за съжаление все още юридически легитимни работодатели!?

  - Не виждам особена необходимост, но преди всичко бих те бих те посъветвал да почакаш докато бъде изпратен телекса на нашия Технически директор до твоите хора в Русе!

  Не ми остана нищо друго, освен да се съглася и замълча. Съветът му ми се стори разумен.

                                                                   ---

   Тази сцена се разигра няколко часа след започване на работното време в стаята на Василев на следващия ден след честването на рождения ден на Тодор Влайков. Намирах се все още под влиянето на шока от обявения от бащата на Даниела „годеж“ с дъщеря му, което по различни съображения се върздържах да уведомя шефа на нашата работна група. Чувствах се тотално безгласна буква и марионетка в кашата в която се бях забъркал, но в състоянието в което бях изпаднал, трябваше да си дам окончателно сметка, че не виждах повече абсолютно никаква алтернатива за връщане назад. Сиреч, че в абсолютно близко бъдеще ми предстои да надяна на безимения пръст на дясната си ръка брачна халка с името на неговата дъщеря. А след това... да става каквото ми било писано!

    При възникналите обстоятелства предоставих на Василев да урежда формалностите по понататъшното уреждане на моето командировачно. Намерих все пак за необходимо да прибегна до Русе преди заминаването ми за ГДР, ако не за друго, за да се снабдя поне с допълнително долно облекло облекло за следващото ме пътуване зад граница. Времето беше студеничко. А Германия е на значително по-северозападна географска ширина и дължина от моята родина.

    Ако изобщо се стигнеше до там!

  - Моят гардероб се нуждае от известно опресняване и попълнения. Необходимо е във всеки случай за ден-два да отскоча до Русе – заявих в заключение на Василев.

   - Само не забравяй този път да се погрижиш за някоя и друга бутилчица! Ще ни предстои разбира се нова среща със съветските другари! – припомни ми незабавно той. 

    В крайна сметка не ми остана нищо друго, след като действително бях си свършил работата, да се възползвам от предложената възможност и още същата вечер да пътувам за Русе.

    Преди това имах, обаче, дълъг разговор по време на обедната почивка с Даниела. Ако останеше на нея, не било ни най-малко необходимо изобщо да посещавам повече „долината на комарите“. Тя едва  като че ли изпитваше едва ли не страх изобщо да ме допусне дори за два дена да се завърна в Русе.

- Що се отнася до състоянието на твоето обекло – постара се да ме убеждава тя – костюмът, който е на гърба ти е достатъчна елегантен за привлечеш вниманието на швабкините! А някоя и друга нова, при това вносна вратовръзка ще получиш безпроблемно от баща ми! – преди да успея да произнеса нито дума, неочаквано в нейните антрацитово черни зеници проблесна залп убийствени  светкавици, при което тя изхриптя неистово застрашително – Да не си посмял да ми изневеряваш с някоя русолява немкиня! Че знаеш ли, ще ти... издера очичките!

   Нейната „шизофренна“ ерупция с нещо ми напомни за държанието тази сутрин на Василев. 

   „Какви ги прихваща тези софиянци днес!“ – възкликна вторият ми близнак.

      Не ми остана нищо друго, освен да се постарая да  успокоя моята „годеница“. 

- Трябва да те уведомя, че в Гедерийска делегация всички членове на работната група са мъже! – заявих в заключение, при което за беля добавих – с изключение на преводачката, но тя за твое успокоение, е може би вече на пенсионна възраст!

   Нейната реакция беше – Точно такива са най-опасни!

   Все пак изглежда кръвното ѝ налягане бе успяло да се нормализира, понеже тя произнесе последното усмихнато.  

   Най-сетне на чашка кафе тя все пак успя окончотелно да се успокои и след тържествено обещание, че след смяната на бельото си незабавно ще се завърна при нея и без да дочакам края на работния ден, напуснах дирекцията. Без да се опитвам да се обаждам по телефона на моя Главен инженер в Русе. Понеже обещаното от Василев „нареждане“ от името на софийския технически директор за моето понататъшно делегиране в работната група предстояло да се извърши следващия ден.

   Последното обстоятелство натрапваше въпроса – Ами ако от Генералната дирекция не долети телекс с подобно разпореждане?

    Предпочетох да не го задавам на Василев. На тая тема днес положително бях пренатегнал тетивата на лъка. 

    Постепенно като че ли започнах да попретръпвам и да се отдавам да ме носи понататък течението във водовъртежа, на което така или иначе вече бях изпаднал. 

   „Да става каквото ще!“ – произнесоха в хор двамата ми близнака.

   Трябваше още веднъж да призная, че не ми оставаше нищо по-добро за избор. Освен това, така или иначе, моите дни зад чертожната дъска в дунавския филиал на НИПКИК-а бяха без съмнение вече преброени.

  Проблемът  дали  изобщо да не се вясвам повече пред очите на моя шеф в русенския НИПКИК остана обаче да затормозява интерно мозъчните ми клетки. Изпитвах едно комично чувство, че както и да постъпя няма да ме доведе до добър край.

                                                                          2.

   Престояването ми на Дунавския бряг и този път бе изключително краткотрайно. В същото време постепенно започна да ме обладава  чувството, че шматкането между Дунава и Витоша напоследък започна не само да ми дотягва, но и да ми действа затормозяващо. Както и изобщо  цялата ми стратегическа нова концепция – бягство от зодния ми град и „голяма рокада“ в София.

   Особено тягостно ми влияеха терзанията на моята майка, за която напускането на бащината стряха от нейния син се оказа невъобразима  тегоба. Когато в събота сутринта прекрачих прага на нашия дом, първото нещо на което се натъкна погледа ми бе наплива на сълзи в нейните очи.  

    Преобладаващата част от времето прекарах изклюючително в домашна обстановка. Този път не пропуснах да изпълня напомнянето на Василев и да се снабдя с една бутилка привлекателно желтееща се сливова ракия. Избягвах да се показвам много из града, с оглед да не ме срещне някой, от който инж. Цонев би могъл да научи, че не съм в София. Впрочем, след последния сюрпрюз от страна на бащата на Даниела на рожденния ден на Теди развитието на събитията се насочи с космическо ускорение в едно направление, което практически слагаше край на моето житие и битие в лимана край Дунава. 

    За мене това бе вече неподлежащ на по-нататъшни умувания факт. От тази гледна точка горната превантивна мярка не беше твърде наложителна, но все пак предпочетох да избягвам излишни усложнения от какъвто и да е характер и изобщо да не „разлайвам кучетата“, ако са позаспали.

   Но не така стояха нещата у дома с моите родители.

   В крайна сметка сценарият на екшъна на софийски терен, в който се бях забъркал да играя трудна за мене роля ги правеше – най-малкото в тяхните очи – най-тежко потърпевшите. Особено, що се отнасяше до мама.  

  Моето предстоящо ново заминаване зад граница, разбира се не представляваше проблем за тях. Те посрещнаха новината дори с известна  радост. В същото време за тях вече не беше трудно разрешима загадка, защо и как се бе стигнало до там. Но именно последното представляваше актуално най-сериозния проблем в нашия дом.  

   Баща ми престана да проявява повече скептични предположения по отношение пътищата, по които съм достигнал до задгранични служебни пътувания. Но същевременно не издаваше вид на прекалено възторжен от всичко това. Причината се коренеше в избраното от мене средство за достигане на целта. При първата попаднала му възможност когато останахме на саме, той не пропусна незабавно да зачекне този въпрос.

      Започна много от дълбоко:

   - Навремето, синко, когато ти беше изправен пред дилемата „да бъдеш или да не бъдеш“ по отношение на твоето професионално бъдеще, знаеш какво имам пред вид – когато ти бе предложено да станеш партиен член и ти потърси моя съвет, аз ти предоставих сам да решаваш съдбата си и избереш пътя, който твоето съзнание подскаже. Трябва да ти призная, че в крайна сметка макар и изпълнен от противоречиви чувства, съвестта ми остана доволна от твоето решение. Известно ти е, че през 1944 година, гогато по 9-ти септември  се завърнах от лагера в Горна Джумая, бях сам изправен пред същия проблем и ... се отказах да поема подадената ръка от силните на деня  и с това „да налапам кокала“. Причините ти са известни.  

    - За което аз също се гордея с тебе! – отвърнах спонтанно и напълно  чистосърдечно, но в същото време почувствах накъде водеше неговата интродукция.

   Предположението ми се потвърди незабавно. 

   Той продължи, при което гласът му спадна с доста децибели – Що се отнася до последния ти „шахматен ход“, който примамливо ти разтваря врати към пищни салони и задгранични  командировки, без да осъждам новоизбрания от тебе „софийски вариант“ в понататъшния ти живот, се чувствам принуден да призная, че моята възторженост... се простира в известни граници. Знаеш какво имам пред вид – ти ставаш за цял живот прикачен към колесницата на тая жена, респективно на нейното семейство и трябва каквото и да правиш, на всяка стъпка да се съобразяваш с това!

   Какво можех да му отвърна?

   Замълчах. Понеже ми беше добре известно, че нещата стояха точно така.

- Безмълвието ти е също един ясен отговор, който не ме изненадва. Разбирам те и знай, че не те осъждам! Но аз те познавам много добре. Ти си кръв от кръвта ми и плът от моята плът и това ми навява сериозен боязън дали ще ти се отдаде да се ориентираш успешно в тази партия в избрания вариант, който страхувам се е много чужд на твоя характер и „шахматен“ т.е. „житейски стил“.

   Бях принуден да отвърна – Татко, и аз те разбирам много добре, но  повярвай ми не съм в състояние да ти изброя колко нощи не съм спал в обмисли да направя ли този „шахматен ход“, както ти се изрази. При това мога да те уверя, че нещата се развиха по начин, който не съм провокирал и още по-малко аранжирал. А от друга страна, знаеш много добре нетърпимоста на моето състояние на актуалното работно място в Русе. Какво мога да очаквам тук?

   Той отвърна незабавно – На тази тема няма място за възражения. Проблемът е от по-друг характер, както ти загатнах преди малко. В същото време, ми се иска да ти напомня нещо, което струва ми се някога вече съм ти казвал – моят дългогодишен опит в областа на търговията и изобщо в живота ме е научил, че всяко нещо на този свят си има своята цена. Онова, което ме смущава е имаш ли точна представа каква е цената, с която ще трябва откупиш софийското си работно място и всичко около него?  

    Преди да успея да отговоря от мята стая се разнесе иззвъняване на телофона. Интересна ескапада на съдбата, която подобно както миналата седмица в аналогична ситуация ме лиши или по-точно избави от задължението да отвърна незабавно на въпроса му.

    Извиних се и припнах в съседната стая. 

  Беше, както можеше да се предполага „моята годеница“. Незабавно с повдигане на слушалката бях обсипан с познатата по тон и садържание канонада от словоизлияния от нейна страна.

- След като цял ден напразно очаквам да се сетиш да ми завъртиш поне един телефон, се видях принудена сама да сторя това!... и т.н.  - нейният пролог и всичко останало по-нататък имаше вид на магнетофонно копие на телефонния ни разговор от предидущата седмица.

     Това ми подейства изключително... не зная как да го нарека. Все пак , полагайки усилие да бъда по възможност по нежен, отвърнах:  

  - Много мило от твоя страна и много се радвам както винаги да чуя гласа ти! Но не можеш ли да си представиш, че тук имам да уреждам и то в прекалено кратък срок маса неща около моето предстоящо пътуване. А... и преди всичко, още проблеми с моите родители! - последното се изпусна непреднамерено от устата ми.  

  - Това, мили мой, ни най-малко не е извинение за един истински  влюбен прясно коронован млад годеник!

  Споменаването и по точно – натякването на последното ми подейства направо болезнено и ме предизвика импулсивно да отвърна:  - Апропо нашият т.н. „годеж“! Не ми е известно дали в световната история съществува втори подобен прецидент на „годеж“, за който „годеникът“  си няма дори понятие...

   Тя ме прекъсна с нескрита досада.

   - Моля те, престани с тази болезнена чувствителност на твоето его! Казах ти вече, че това е била една спонтанна приумица на тато, от която и аз самата бях изненадана. А от мама днес научих, че и тя намира постъпката му за малко нетактична. Но той си е свикнал да си прави каквото му скимне, без да се съобразява с мнението на никому.

    - Все пак, не беше много „фер“ от негова страна да стори това по такъв начин зад гърба ми!

   - Е, хайде стига толкова си се офлянквал! Защо не погледнеш малко по-оптимистично на нещата и да го приемеш... по-скоро като акт от негова страна, с който той просто те улеснява и ти спестява известна, при това  необходима инициатива по отношение на оформенето на нашето бъдеще?... Каквато впрочем... . тук тя се нуждаеше не само от поемане на въздух и доведе до прекъсване на мисълта си с едно ... като че ли страда при тебе от... необеснима инертност!

   - Твоето последно сложно съчинено изречение е до такава степен комплицирано, че изпадам в затруднение с неговото дешифриране.

   Тя може би не разбра какво имах пред вид, или просто се направи на такава, но след кратко замислане реши да стане по-конкретна и „изплю камъчето“.

- Може би той е изпитал известни опасения, че твоят  интерес към мене е ограничен само в по-забавно пркарване на времето ти в София!? – гласът  на Даниела, наред с нейната обичайна провокативност излъчваше и лошо прикрити нотки на собствено съмнение.

- Не намираш ли, че ме обиждаш по тоя начин! – реагирах незабавно, като се постарах да го сторя с израз на възможно по-голямо негодувание.

   Изглежда постигнах до някъе желания резултат.  

- Добре, добре! Нямах намерение да те обиждам! – избъбра тя в скороговорка, след което побърза да отклони малко темата -  Не ми  каза нищо, как реагираха твоите родители?

   Наложи ми се да се позамисля какво да ѝ отговоря. 

  - Те, особено майка ми, са хора с много строги консервативни разбирания и освен това... за тях всичко им идва съвсем като гръм от ясно небе.

   -Това звучи като че ли те не са твърде възхитени от намерението ти да се задомиш в София! Или ... в играта е замесена и някаква местна красавица, към която те проявяват предпочитание!

   - Започваш, между другото, отново перверзно да фантазираш! Но трябва да ти призная, че още не съм посмял да им кажа за обявения от баща ти годеж между нас!

  - Кааак!... 

  - Страхувам се, че майка ми няма да го преживее лесно.

  - Аз пък и двата пъти, когато неотдавна разговаряхме с нея по телефона, докато ти уж си бил да играеш на карти, останах с впечатление, че тя беше изключително любезна с мене!

   - Тя си е  винаги много внимателна към всички, но същевременно самата тя е също болезнено чувствителна. 

   - Още по-чувствителна от тебе?         

   В този момент на вратата на моята стая се почука.

- Вечерята чака отдавна на масата и миш-машът ще изстине! – прозвуча предпазливо гласът на майка ми. – С кога разговаряш толкова дълго? –  тя  провря любопитно глава през открехната врата.

   Костваше ми немалки усилия да отговоря и както в повечето случаи в подобни ситуации от устата ми се изхлузиха най-неподходящите думи  – С моята... колежка от Генералната дирекция!

   Ефектът бе в двете насоки крайно отрицателен. Първо майка ми ме изгледа твърде неуютно. А в  същото време по етера незабавно долетя гласът на Даниела, който афектирано избумтя – С кого говориш? 

       - С мама.

    - Как можеш да ме представяш пред нея по подобен... унизителен  начин!  

   Почувствах, че започва да ми става прекалено горещо.

- Тя, още не знае за нашия годеж. Тъкмо се приготвях да я информирам, когато позвъня телефонът.

     Без много да му мисля, отвърнах – Да ти дам ли възможност Ти сама да сториш това?

- Защо пък не! – незабавно избоботи тя.

  Понякога човек внезапно е склонен без много, много да му мисли да извършва дейния, за които преди това много дълго се е е колебал и кой знае дали въобще би се решил да стори. Така се случи в тоя момент и с мене. 

    - Само че, моля те, бъди малко по-предпазлива!  - постарах се да предупредя Даниела и в същото време поканих мама да продължи разиговора.

    - Даниела, която смята, че вече се познавате по телефона има желание да ти съобщи една новина, с която още не ми се бе отдало да ви запозная.

   Мама ме изгледа учудена и с нескрито безпокойство прекрачи прага на стаята ми.

   Аз, макар и обладан от любопитство, намерих за по-разумно да се откажа да присъствам на продължението на телефонния разговор между Даниела и нейната бъдеща „свекърва“ и прибегнах в съседната стая, в която се намираше баща ми. 

  Той ме посрещна с въпроса – Междуградски ли беше разговора? 

  Последва  утвърдително поклащане на глава от моя страна.

- Аха! Готов съм да се обзаложа, че това е била твоята актуална „изгора“ от плановата служба на вашата Генерална дирекция!

  Изпитах известни затруднения със словоразделната реч и се задоволих с ново безмълвно поклащане на глава.

  За кратко време и баща ми изпадна в мълчание. Но ми се стори, че по лицето му пробегне нещо като подсмихване, което трудно можеше да се приеме за прекалено възторжено. 

   „Бомбата“ се възпламени след малко, когато майка се втурна при нас

След непродължителен разговор с Даниела и с разтреперан от възмущение глас се обърна към мъжа си.

- Петко, знаеш ли, че нашият син се бил СГОДИЛ, без да счете за нужно нито да ни предупреди, нито дори да ни признае за тоя вече свършен факт! 

   Баща ми, реагира струва ми се по-малко емоционално, но преди да й отвърне каквото и да е било, хвърли един въпросителен поглед в мое направление.

   Почувствах се принуден да се защитя и се опитах да им обясня до колкото ми позволява възможностите, как се е стигнало да там по време на завчерашното честване на рождения ден на моя бъдещ баджанак.  

- Аха, един вид си бил принуден да внесеш капаро! – възкликна татко – Да видим какво ще последва по-нататък! – имаше очевидно пред вид проблема с „цената“, за която беше преди малко направил въпрос.

   Майка ми продължаваше да диша дълбоко и на пресекулки. Изпитах  болезнено угризение на съвеста и ужасен страх, понеже се опасявах, че  кръвното й налягане беше отскочило над „200“. Тя, от нейна страна също изглежда изпадна в затруднение да говори, но неочаквано едва ли не приплака и каза на мъжа си – Това е, струва ми се най-новия номер на Сашо Рашев!  

    Ако ситуацията не беше така драматична, бих изпаднал в смях.

    Но се ограничих да запазя мълчание

                                                                     - - -  

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!