Петър Русчуклиев
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ
1.
През последното денонощие кръвното налягане не само на майка ми бе застрашително високо над нормалното. Новината около моя „годеж“ създаде всичко друго, но не и празнична атмосфера в нашия дом и до значителна степен стана причина още в събота вечерта да замина за София.
При това, без да съм в състояние да си дам сметка дали не правя фатална грешка, като се отказах да се покажа на моето... все още мое работгно място в лимана край Дунава. Но моят втори близнак успя да убеди събрат си, пък и мене, че в създадената ситуация освен главоболия и трошене на нерви не можех да очаквам ако подадях носа си в дунавския филиал на НИПКИК.
Постепенно изглежда започнах да се адаптирвам с мисълта, че моята песен на русенски терен е вече изпята.
Раздялата с моите родители при така създалите се обстоятелства беше също така мъчително напрегната. За всекиго от трима ни. Но преди всичко особено за мама, която изглежда не желаеше или изобщо не бе в състояние да приеме някои неща и още по-малко – да се примири с тях. За мен, така или иначе нямаше повече път за връщане назад. Моят Рубикон беше практически отдавна прекрачен!
---
...Тази вечер баща ми не дойде да ме придружи до гарата. Не биваше да остава сама майка ми. Остана мълчалив на площадката пред сълбището, положил ръка върху рамота на жена си. Мамините очи, вече по традиция по време на последните епизодични мои посещения на бащината стряха, бяха посърнали и влажни. На изпроводяк тя ме целуна прочувствено на прага на изходната врата и не пропусна да ми втикне едно клонче здравец в ревера на якето!
Лицето на баща ми бе прикрито от щита на принудена имитация на външно самообладание. Познавах го достатъчно добре и ми беше известно, че той прибягваше до тази маска особено когато се почувстваше засегнат или обиден. И то сериазно. В случая и неговото честолюбие бе накърнено от безпрецидентността на бъдещия му тъст, с която той бе ме сюрпризирал с „годявката“.
Долу на улицата бях посрещнат от ледено-горчива неприветливост на необичайна за сезона в крайдунавския град вихрушка, която ме принуди да хукна назад, за да гоня шапката си.
Но без да се окаже в състояние да ме отклони от поетия вече път.
---
Чичо Сашо, който впрочем едва сега научи от мене за нашия т.н. „годеж“, се смя отначало гръмко, като му разказах за предположението на мама, че той е плод на негова режисура. Малко по-сетне, обаче, стана сериозен и аз забелязах, че и той не е много очарован от предприетото от моя бъдещ тъст в не прекалено фин английски маниер сватосване.
Даниела имаше вид, че е доволна от моето своевременно появяване на столичен терен и по време на цялата неделна вечер бе забележително мила с мен. Така например първо ме изненада с готовноста си да приеме спонтанното ми предложение да отидем в зала „Сливница“ на баскетболен мач от републиканското първенство, нещо което ѝ се случваше положително за първи път в живота. А след това на запитването ми – „А сега накъде?“ – ме сюрпрюзира с въпроса - „Има ли още нещо останало в бутилката с чехската „Бешеровка“? Много ми се хареса!“
Ой ла-ла!
Предложение, което въпреки че нещо леко ме шокира, но не можех да оставя неприето.
Наред със всичко ме осени отново и твърде съблазнително една алтернатива – Дали на нея не е писнало да се подвизава под опеката на „бащината стряха“ и ... поне временно до като си намерим квартира да прояви готовност дойде с мене след... у Сашо Рашев!
Съзнавах, че това беше въпреки сезона, е само „сън в лятна нощ“, но понякога фантазиране от тоя род далеко не е неприятно чувство.
- - -
...Този път обаче се прошмугнахме в моята стая като пладнешки бандити, понеже положих усилия да останем незабелязани от карето на белот на зелената маса във вестюбюла. Останах с впечатление, че моята гостенка асистира тази моя маневра с иронична насмешка.
Така или иначе, от „Берешовката“ в крайна сметка не остана твърде много на дъното на бутилката. Нейното въздействие върху настроението на Даниела днес ми се стори подчертано тонизиращо. Което ми дойде отръки. Постепенно напоследък започвах да полагам все повече стремление да приемам животът такъв, какъвто в момента съдбата ми предлага. По такъв начин, при създадената обстановка тази вечер, без да си губя много, много времено с излишни празни приказки, се отдадох на изпълнение на „служебните си задължения на годеник“.
Неусетно времето напредна. Нова допълнителна изненада от страна на Даниела беше нейното нежелание да се прибере у тях. Което наложи да прекарахме цялата нощ на моята кушетка. Впрочем, това беше първата наша цяла нощ заедно, през която по силата на обстоятелствата не ни остана много време за сън. Някаде през „малките часове“, обаче той ни победи.
...Трябва да е е било вече доста след осем часа, когато бях събуден от предпазливо похлопване на вратата. Изпаднах в ужасно неудобство, когато дочух гласът на Сашо Рашев да задава въпроса - „Не е ли вече време за закуска?“
Докато се чудях какво да измисля за отговор, той добави – „Марийка вече е сложила масата за четирима!“
. . .
Моята... гостенка /все още ми беше ужасно трудно да привикна да назовавам Даниела като „годеница“ или нещо от този род/, по време на закуската прояви завидно добро настрение и... необичаен апетит. Изглежда изведнъж бе забравила да се грижи за прословутата си линия.
За сметка на нея аз не се чувствах никак удобно в кожата си, понеже изпитвах огромно неудобство пред Сашо Рашев. При това, не само, че бяхме изпили почти цялата бутилка „Берешовка“, която уж му бях донесъл като подарък.
По време на закуската узнах от Даниела, че заминаването ни за Гера щяло да стане във вторник, понеже сме щели да летим със самолет до Берлин. Василев я бил информирал за това в петък.
На въпроса ми – Защо не ме уведоми за това когато ми се обади по телефона? – тя отвърна дръзко – Защото в такъв случай вероятно нямаше да имам удоволствието да се наслаждавам на тази прекрасна закуска в момента!
На Даниела не ѝ се ходело пеша и понеже чичо Сашо нямаше собствена
лека кола /като тяло от директората на Българска кинематография бе навикнал да се вози със служебна кола/, се наложи по някое време да извикаме по телефона такси.
Тъй като я придружих без горна дреха на улицата, се възползвях от ситуацията и да се въздържах да я придружа в колата.
- Защо не се качваш? – заинтересува се изведнъж тя.
Наложиха ми се ми да положа значителни усилия за да ѝ обясня, че съм само по риза.
Преди да се разделим, обаче, тя се досети да ми поднесе още едно „ново двадесет“.
- За тази вечер имаме билети за оперетния театър! Представлението е от 19 часа. Ще те очаквам, подходящо облечен, своевременно да дойдеш да ме вземеш от къщи! – изрече тя в стила, с който старшината на нашата рота в казармата произнасяше своите уставни нареждания.
Тази сцена ми подейства аналогично на обявявнето на нашия годеж преди някоклко дена от нейния баща. Отново без някой да ме запита ходи ли ми се на оперета или не, просто ми се съобщава /по-скоро нарежда/, че ми предстои да сторя „едикакво си“!
Бях на път да се изрепча, че нямам желание тази вечер да ходя на театър, но вместо това от устата ми се на първо време се изтръгна само - Що за оперета?
- „Ева“... или нещо от тоя род. Струва ми се от Лехар – отвърна нехайно тя и се отпусна на задната седалка.
- Да не се получи отново нещо като със „Сатиричния театър“?
Макар и малко пресилено, тя се опита да се усмихне – Казах ти, че имаме билети!
„Щом е от Лехар, защо пък да се отказваме!“, беше следващата реакция на по-активният от близнаците ми.
Впрочем през това време шофьорът запали мотора. Без да дочакам колата да се отдалечи не ми остана нищо друго да се прибера на бегом горе в апартамента на моя роднина. Беше твърде студено.
2.
И така, „подходящо облечен“, някаде след осемнадесет часа поех отново моят път към Голгота по вече стналия обичаен за мене маршрут в посока на „Граф Игнатиев“.
На нова поредна изненада се натъкнах, когато се изкачих на четвъртия етаж. Оказа се, че тазивечерното посещение на оперета е мероприятие от фамилен характер. С участието и на родителското тяло, во главе с другаря Найденов, когото иначе не бях навикнал често да заварвам в къщи. Беше в тъмен официален костюм от скъп плат и набиваща се в очи модерна пъстроцветна вратовръзка, чийто възел ми се стори на малко небрежно или несръчно направен.
Дамите бяха в дълги рокли, при което майката този ден въпреки възраста си, ми се стори като че ли по-атрактивна от дъщерята... Долу зад ъгъла ни очакваше вече познатата „Волга“.
Виенският сюжет и музиката на оперетата бяха приятни за гледане и слушане. По време на главната пауза главата на семейството ни покани на чаша шампанско. Беше действително истинско оригинално френско шампанско. Не притежавах необходимата рутинност за да мога да оценя качеството му, но бях поразен от главозамайваща /в мои очи/ цена, която той заплати.
Виманието на моя бъдещ тъст тази вечер спрямо мене ми се стори се така внимателно и учтиво и то в степен, която можеше да ме накара да се осъмня в степента на неговата искреност.
След спектакала ми бе сервирана нова изненада. „Волгата“ вместо да ни върне в къщи, ни отведи на вечеря в т.н. „Руски клуб“, където досега не ми беше стъпвал кракът. Въпросното заведение, по сведение от „моята годеница“ било „импозантно свърталище на отрочета от висшите кръгове на хора на изкуството“. И нещо, което тя пропусна да упомене, но на мене ми стана ясно от онова, което наблюдаваха очите ми - и за таква от „голямото добро утро“ на модерната столична „червена буржоазия“.
Вътрешният екстериор на ресторанта привличаше внимание с неговата оригиналност, която се изразяваше в липсата на натрапчива пампозност на няколкото сравнително скромни по кубатура сепаретни салончета. Тази обстановка предлагаше на посетителите да се чувстват по-уютно помежду си. Направи ми впечатление, че масите бяха покрити с ослепително бели покривки и дори столовете бяха облечени в бяла примяна.
Що се отнася до вечерята, тя ми подейства, направо зашематително. Ордьовърът например се състоеше от финландска водка със съветски сьомга хайвер!... След това ни беше поднесен някакъв рядък специалитет на заведението - атрактивно гарниран бут от сърничка... или нещо друго от този род - Във всеки случай месо от дивеч! За мене това беше премиера... Изобщо всичко супер ексклузивно и положително от скъпо, по-скъпо. Направи ми впечатление, че цялото меню беше предварително поръчано на запазена маса. От другаря Неделчев.
Всичко това, меко казано, ми се отрази за съжаление негативно на апетита.
Не ми бе известно какво трябваше да означава целият този разкош, но
прекалената концентрация „мед и масло“, с което бе подсладена цялата вечер предизвика създаването по-скоро на неприятен, дори горчив вкус на цялото ми настроение. Респективно – и на държанието ми на масата.
Да не говорим за състоянието на самочувствието ми! Положително биха се намерили хора на моето място, които да останат възхитени от поднесената им „долче вита“. Но мен, с всяка измината минута започна да ме обзема едно крайно неуютно чувство, което ме караше да се чувствам все повече и повече като попаднал в „небрано лозе“. Където... не ми е мястото!
Всичко това, разбира се, не можеше да остане незабелязано у останалата част от семейството и в крайна сметка направи вечерта тягосна и дори мъчителна за всички.
В заключение се стигна до там, че когато „черната лимузина“ паркира във вече станалата ми позната напречна уличка на „Графа“, аз бях вече изпаднал в състояние, което ме лиши от каквото и да е желание да последвам моята годеница до четвъртия етаж. Въпреки настойчивата покана. Изказвайки хиляди благодарности за прекрасната вечер, пожелах на всички „лека нощ“ и си позволих да обърнах гръб на... моята бъдеща фамилия.
Стори ми се, че моето поведение тази вечер и особено последният ми жест окончателно развали и то яко настроението на Даниела. Баща ѝ също не бе в състояние да прикрие своето разочарование от моято поведение.
Единствено по изражението на лицето на нейната майка можеше да се прочете известно разбирателство и дори може би и нещо като съчувствие.
Пътят до апартамента на чичо Сашо изминах, както винаги пешком. Резливият хладен въздух ми подейства донякъде ободрително. Пътьом в паметта ми възкръснаха думите на баща ми по-предната вечер, който във връзка с моя годеж ми каза – „Щом е стигнало до там, ти желая всичко най-хубаво, моето момче! Само, че не ми е известно дали в тия води в които си нагазил, дълбочината тя няма да ти дойде малко множко!“
3.
- Какво те прихвана изведнъж снощи? – бяха първите думи на Даниела на следващия ден, когато се срещнахме в Дирекцията.
От цялото ѝ същество лъхаше сприхава наеженост.
До известна степен бях психически подготвен за подобна реакция. Направих опит да се оправдая, като същевременно, разбира се, скрих поне половината истина.
- От една страна след турбуленциите на преживяванията през последното денонощие смятах, че и за двама ни нямаше да бъде много лесно днес да се появим в подходяща форма и навреме в Дирекцията, а същевременно трябва да ти призная, че ми беше някак неудобно пред родителите ти... Толкова ли е трудно да разбереш това!
- Нищо не разбирам и намерам аргументите ти за смешни! На колко си години, че да се правиш на „ученичка“? А по отношение на останалите ти „аргументи“... - нещо ѝ поречи да не довърши мисълта си.
Изведнъж се почувствах засегнат от изпуснатата макар не напълно недомлявка, но преди да успея да кажа каквото и да е, тя изглежда, че усети, че беше прекрачила значително някои граници и побърза да добави оке:
– Апропо, що се отнася до по-предната нощ, тя наистина беше супер! Но нищо не ни пречеше да я повториме и снощи! – след което добави още – Още по-малко мога да разбера какво можеш да се смущаваш от моите родители! Особено след като вече сме де факто и де юре годеници!... Знаеш ли, ти просто накрая развали прекрасната вечер! Защо изведнъж, след като тато се постара да подари един богат на хубави емоции ден на цялото ни семейство ми направи този нацупен номер?
- Какъв номер?
- Да избягаш като... не зная какво и ме оставиш да скучая самотна цяла нощ!
- Съжелявам, но вече ти обясних моите съображения!
- И не само това! Можеш ли да ми обясниш какво те накара още по време на разкошната вечеря в „Руския клуб“ снощи през цябото време да правиш една физиономия „седем дена лошо време“?
Изпаднал в допълнително неудобство, но се видях принуден да възразя:
- Не съм се цупил! – на което тя реагира с досадна насмешка. Почувствах се задължен да добавя – разбира се бях притеснен през цялото време,... точно понеже вечерята беше действително прекалено разкошна. Нима беше необходимо вчера баща ти проявава чак толкова изключителна разточителност...
- Каква разточителност? – гласът оттекна с арогантно удивление. Трудно ми беше да разгадая дали просто се превземаше, или пък се правеше само, че не може да ме разбере.
- Ако за тебе действително е трудно да го разбереш, трябва все пак да ти обърна внимание, че аз съм възпитан и израснал в савършенно други семейни условия. Пенсията на моя баща е 85 лева. Не зная, дали бе достигнала за покриване на разноските от вчерашния супер-ден, направени от твоя баща. За мене подобен разточителен разкош е трудно асимилируем. И повярвай ми, че по-скоро ми подейства затормозяващо. Трудно ми беше да го възприема като удоволствие!
Тя изведнъж замълча за няколко секунди.
- Недей да си мислиш, че той ни води ден през ден на „Руския“, или черпи с френско шампанско като вчера. Всичко това той направи фактически единствено в твоя чест!
- Защо беше необходимо това?
Не получих отговор. Но тя в момента имаше вид, който може би съответстваше в известна степен на моето състояние снощи след вечерята в „Руския клуб“, при което за известно време и двамата изпаднахме в мълчание.
В сянката на тоя разговор примина понататък нашият обяд в столовата на дирекцията, който беше значително по-скромен от снощната вечеря. Постепенно духовете ни все пак се поумириха и след редица двустранни компромиси обедната ни почивка приключи с „изпушване на лулата на мира“, което практически се сведи до традиционното кафе в плановата служба.
Преди да се разделим, обаче, Даниела не пропусна да ме сюрпризира с нова поредна изненада. И то каква! - Тя ми връчи внезапно един секретен ключ!
- Това е ключ на входната врата на нашия апартамент! – в отговор на недоумяващия ми поглед обесни с подхилване тя.
- Но защо ми е потрябвал този ключ?
Усмивката й стана предизвикателна и още по-широка.
- За да можеш да ме посещаваш без да се смущаваш... от моите родители!
Да си призная, почувствах нейното предложение по-скоро даже като
подигравка, или най-малкото своеобразна провокация от нейна страна, като контра на опита ми за оправдание за снощното поведение. Въпреки това, направих опит да се пошегувам.
- Не се ли страхуваш, че мога по някакъв начин да злоупотребя с притежанието на този ключ...
Тя се разсмя още по-силно.
- Любопитна съм, по какъв начин и в какъв случай можеш да сториш това!
- Понякога, когато Дяволът си няма работа, върши какви ли не бели!
- Нима имаш вземане-даване с дявола! Но шегата на страна. Тази вечер нашата профорганизация, сиреч нашата бригада за социалистически труд, има важно профсъюзно мероприятие – ходене на кръчма на разноските на бригадната каса. Присъствието ми е задължително, понеже аз съм касиер на профгрупата. Така, че няма да ми се отдаде да се прибера много рано в къщи и не мога да ти кажа точно кога. - Физиономията й придоби дяволито изражение, при което тя произнесе в допълнение – В случай, че преди да отидеш при германките у тебе се появи интерес все пак да се сбогуваш с мене, можеш да го сториш тази вечер без да звъниш на входната врата и да будиш цялата къща!
- Ужасно романтично! Но ти изглежда забравяш една малка подробност! Че утре в девет без петнадесет сутринта отлита нашият самолетът за Берлин, а аз би трябвало два часа поне преди това да бъда на летището!!
- Че какво от това? Имам си будилник в стаята. Ще дойдеш с багажа си и когато потрябва ще извикаме такси за летището! Аз от моа страна ще се постарая най-късно към дванадесет часа да се прибера. Ще имаме време за всичко, включително и за закуска!
Отново изпаднах в познатата вече обстановка на цуг-цванг. Разполагах ли изобщо с някакъв избор? Вариантът „Сърдитко Петко – празна му торбата“ бе всичко друго, но в никой случай изгодна алтернатива.
Прибрах ключа, като на излизане от стаята внезапно ми се поиска да я подразня и зададох въпроса – Съществуват ли още други такива ключове в обръщение?
Тя за момент ме изгледа невероятно тъпо, след това физиономията й доби ожесточен вид, при което избълва – На глупави въпроси, както радио „Ереван“, не давам отговор!
---
Василев ме посрещна в неговата стая с горно палто на гърба.
- Много дълго се прощава с твоята изгора от съседната стая. Изморих се да те чакам. Днес тука вече нямаме повече какво да правим! Тикетите за самолета и паспортите ни са в джоба ми. Всички необходими материали – в тази чанта. Време е да пускаме кепенците и утре те искам най-малко два часа преди отлитането на самолета да си на летището! Внимавай само да не се успиш!
В последните дни бях навмикнал да изпълнявам повече или по-малко безропотно нареждания от всякакво естество. От друга страна, срещу неговото разпореждане в момента не можех да имам нищо против.
До някъде твърде възбуден от наличността на ключа от Даниела във
вътрешния джоб на сакото си, следващите часове от вечерта ми се сториха неимоверно дълги. Въпреки, че по същество предстоящото среднощно рандеву не представляваше нещо чак толкова изключително, то начинът по който ми предстоеше да проникна до стаята й, ме правеше прекалено нервен и възбуден.
Преди вечеря чичо Сашо ме покани за изиграем някоя и друга партия шах. Не можех да му откажа, но бях до такава степен разсеян и деконцентриран, че му позволих в четири партии да направи не само едно реми, но и да спечели и още една цяла точка, след дилетанско недоглеждане от моя страна, при което оставих на удар моята „дама“, което го направи безкрайно щастлив.
Дали в тази връзка, или не, той се показа изключително щедър и на изпроводяк ми подари една внимателно сгъната на две банкнота от 20 „западногермански марки“!
В първия момент се стъписах.
- Но, чичо Сашо!...
- Хайде не се превземай! Както казва народът, „Зимно време без торбичка, лятно време – без абичка, на път и без „паричка“ не се тръгва!“ – прекъсна ме безапелационно той.
- Добре! Много ти благодаря, но трябва да ми кажеш, какво да ти донеса от Германия!
- Мен на тези години нищо не ми трябва. Но като прясно излюпен годеник ти се налага да се погрижиш за някакъв армаганец за твоята бъдеща съпруга! – усмихна се той. – А от провизиона, който ще имаш за няколкото дена, трудно би ти се отдало да икономисаш достатъчно пфениги, с които да сториш това!
Все пак ми беше много неудобно да приема парите. Но не ми се отдаде да ги откажа. Този път не разполагах с адрес на син на приятел на баща ми, от който да получа в Гера запис с марки.
Направих последен опит – Добре, но трабва да ми кажеш какво правят тия западногермански марки в наши левове, за да ти ги върна.
Той отново ме прекъсна, този път с навъсено лице.
- Престани да плещиш глупости! Но слушай какво ще ти кажа - Внимавай много тази банкнота да не попадне в ръцете на митничарите! Скрий я някъде много добре! И още нещо. Да не тръгнеш да я сменеш някъде по банките! Не те съветвам и да я харчиш в тамошните „Корекоми“! Най-оптимално за тебе ще бъде, ако я осребриш в источногермански марки и с тях да купиш нещо по-сериозно на сметка гедерийска продукция! Те имат хубави стоки. Но обмяната трабва да сториш „на черно“! Трябва да ти кажа, че източногерманското население проявява екстремен интерес към валутата на класовия враг. До колкото ми е известно, срещу тази банктнота можеш да получиш около 200, дори 300 източногермански марки, с които можеш да зарадваш прилично годеницата си!
В крайна сметка взех парите с хиляди благодарности и тайна надежда да потърся в ГДР-то чехска „Берешовка“.
След напрегнато размишление реших да скрия прегъната на четири банкнотата в чорапа на левия си крак. Нещо, което по време на пробата предизвикваше неприятно боцкане при всяка стъпка.
Наложи ми се, впрочем не си позволих, да му разкажа истината и го излъгах, че ще пътуваме още тази нощ и някъде малко преди полунощ се разделих с него. Вместо към летището, поех разбира се към... „Граф Игнатиев“.
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
