Петър Русчуклиев

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТА

1.

    Точно в осем часа и четиридесет и пет минути един „Илюшин“ на Българската самолетнта компания „Балкан“ напусна пистата на Софийското летище в посока  столицата на ГДР.  На борда му се намираше в пълен състав и нашата двучленна делегация, на път за участие в следващата сесия на работната група на СИВ в нищо говорещия за мене с името си град Гера.

За съществуванието на който до неотдавна дори не бях чувал. Впрочем, в гимназията /която по онова време се именуваше „средно смесено единно училище“/ по време на някое учебно полугодие имахме веднъж седмично и един час по „География на Народно-демократичните републики“. Почти едниственото,  останало в моето съзнание бе, че учебникът беше с най-малко страници в сравнение със всички останали по другите предмети... Все пак, нещичко!

Предмет „География на останалия свят зад т.н. „Желязна завеса“ за нашата образователна система не съществуваше... Избрани студенти със специалност „Външна търговия“ и прочие, получаваха  познания в тази насока и полагаха изпити... Но за простосмъртни абсолвенти на нормално средно образование, това по известни съображения това не беше необходимо.

    Проблеми от подобно естество разбира се не бяха предмет на внимание за мен по време на полета към столицата на Германската демократична република. Мислите ми витаеха поскоро назад към почти безсънната и прекалено турбулентна последна нощ.      

     ... Този път Даниела не ме изпрати с червена роза до летището, но верна на себе си преди това за изпроводяк ми поднесе маса фрапиращи изненади. Първо ме остави повече час да я чакам сам самичък в компанията на бутилка уиски в нейната стая, където както се бяхме уговорили, някъде в полунощ се бях прошмугнал като крадец с помощта на връчения ми от нея ключ на външната врата на апартамента. Една колкото емоционална, още повече тегобна за мене ситуация. Цялото време прекарах като на тръни, дали няма да се отвори вратата на съседната стая, която се обитаваше от нейната дъщеря!

     Слава Богу, това не се случи!

     Когато моята „годеница“ най-сетне се появи на сцената, останах изумен преди всичко от... нейната фризура. От буйната черна грива нямаше нито следа. Пред мене ухилена застана абсолютно непозната изкуствена блондинка с ниско подстригана коса на бритон ала Мирей Матьо! Обаче, кой знае защо изрусена. 

     Докато загубил способност да произнеса нито дума, с широко отворени от изумление очи просто замръзнах на мястото си, тя в обичайния си маниер незабано ме бомбардира с вълна въпроси и междуметия.

     – Защо ме гледаш като паднал от небето? Нима не ти харесват моите нова коса и фризура? Трябва да те уведомя, че това е актуалната за този сезон най-оригинална парижка мода!... Моята фризьорка получава специално списание директно от Франция, на първата страница на последния брой, на което има снимка на манекенка с точно тази фризура!

- Вероятно въпросната манекенка е била истинска блондинка – изтръгна се някак безсъзнателно от пресъхналите ми устни, след подсказване от страна на втория ми близнак.

    Тя реагира с една ирационална физиономия, при което изразходва няколко секунди в нещо като размишление, преди да реагира.

- Ти, да неби да имаш някакви проблеми с блондинките? –диаметърът на нейните две антрацитно черни зеници нарасна най-малко с по един милиметър. Изпитах затруднение да проумея дали зад тая реакция се криеше женско любопитство или нещо от рода на  ревност. 

   Не намерих за нужно да й давам някакви осветления и предпочетох да  да я наблюдавам мълчаливо с леко критичен поглед.

   Тя се подхилна лукаво и занарежда многозначително:

    - От друга страна френският журнал съветвал своите читателки, ако желаят да подържат тонуса на интереса както на собствените съпрузи, така и на любовниците си на по-интензивно ниво, по-често да променят своята прическа и цвета на косите си! – при което ме осени с едно многозначително подхилване.

   Най-сетне ми се отдаде да си отворя устата, при което на първо време си позволих да отбележа:

    – Това списание положително се финансира от някои фризьорски салони! – и в допълнение вторият ми близнак добави, при това не много нежно – Интересно какво те е подбудило да предприемеш тази... не зная как да я нарека приумица! Струва ми се, че ти е добре известно, че аз намирах твоята брюнетна грива за супер възбудителна!

- Оооо! – изсъскаха с възходящо кресчендо присвити нейните устни, при което в подчертано предизвикателна поза и почти шепнишком тя измърка - Не намираш ли, че една нова за тебе блондинка – последва още по-агресивно приближаване, при което плътта ми почувства контакт с  върховете на нейните гърди – би направила нашата днешна вечер по-интересна и по-емоционална!

    Последното нейно високо „интелектуално“ словосъчетание, наред с полъха от парфюм и други етерични компоненти, които изобилно струеха от новата фризура, бе придружено и от солидна алколна вълничка. Даниела идваше впрочем от празничната профсъюзна вечеря на нейната т.н. по онова време „социалистическа бригада за комунистически труд“.

     Не ми остана нищо повече, освен да се задоволя с нейните „аргументи“.    При което не си позволих да отбележа, че ярко подчертаният мургав тен на лицето на моята годеница, според мене не се намира в твърде удачна комбинация с новото изкуствено блондирано декориране на косата.

    Тя изглежда беше на по-друго мнение и не мога да отрека, че в остатъка на нощта положи действително забележителни усилия в новия си „аут-фит“ да се представи в удивителна ероточна и подчертано „френска форма“, от което не можех да се оплача.

   ...След пукване на зората будилникът ни вдигна на крака. Даниела не пропусна  да направи традиционното кафе и паралелно побърза да  поръча по телефона такси.

                                                               ---

  По някаква случайност, точно по същото време, след като една новичка таксиметрова „Лада“ ме стовари пред терминала за задгранични полети на летището, насреща ми изневиделица изникна Василев. За разлика от мен той бе пътувал с автобуса на „Балкан“ и остана удивително изненадан като ме видя да слизам от лека кола. 

- Брей, много ти е пораснала нещо работата напоследък! – изблещи  очи той – От кога започна да се движиш с таксита!? 

    Платеният отговор на моя втори бизнак, който напоследък свиреше първа цигулка в дуета на двамата побратими избрумтя незабавно – „Аз съм не по-малък скрънзю от тебе, но нямаше как!“ – съумях да преглътна неговата реакция, понеже не би се понравила на моя началник. Макар и не без усилия, тъй като и мен ме болеше за левчетата, които отброих на шофьора, ми се отдаде да филтрирам неговия рефрен и отвърнах по-предпазливо: 

- Просто... така ми се наложи. Понякога в живота се случват необичайности, които налагат принасянето на жертви! – което произнесох колкото ми бе възможно по-целомъдрено. 

   Той поклати в знак на разбирателство глава, но не успя да си спести едно

допълнително иронично подхилване. 

- Особено когато в играта е намесва и любовта, то тя във всички случаи

 изисква жертви!  От друга страна, разбира се, да се движи човек с лека кола е къде по-удобно и по-приятно, отколкото в автобус! Нали!

   Някакси неусетно перипетиите в последните дни /и преди всичко нощи!/, като че ли ме бяха направили по-слабо чувствителен, а и от друга страна... довели вероятно до известно повишавене тонуса на моето самочувствие, което ми позволи без особени усилия да отвърна в аналогична тоналност – Животът може да бъде по  хубав, но... тогава става и по-скъп. Може да бъде дори още по-хубав, но тогава става и още по-скъп! – бях го прочел някога в някякъв роман. Струва ми се от Съмърсет Моам. В последното не съм сигурен.

   В същото време изнивиделица ме повяха и не много мажорни мисли, които индуцираха една полугласна добавка, този път с цитат на моя баща – Така или иначе, всичко на този свят си има своята цена! 

   Той се замисли за миг. После заключи – Така е, впрочем, преди всичко в капиталистическото общество, но изглежда не по-иначе стоят нещата и дори ... в социализма!

    По природа съм сравнително предпазлив и скромен човечец, но понякога душата ми изглежда проявява не особено разумна склонност към спонтанни некоординируеми вулканични ерупции. В момента това се изрази в един ни в клин, ни в ръкав изтърсен твърде провокационен въпрос, който като студент си бях позволил да поставил на асистента по „Политическа икономия“ по време на едно семинарно занятие. Той навремето изпадна в непреодолимо затруднение.

    – Другарю Василев знаете ли, че не мога да си обясня, защо Маркс в неговия капитален труд от първата до последна страница се занимава изключително с икономиката на капитализма, но... не споменава нито думичка за икономиката на социализма?

     Моят началник видимо също не беше в състояние да намери подходящо обяснение. Освен да реагира с един раздразнен, видимо не особено нежен поглед,  при което се ограничи само да изръмжи:

- Ти да не си спал тази нощ нещо накриво? 

   Не се осмелих да го провокирам повече. Задоволих се само с едно примирително подхвърлене – Възможно! – при което дари направих опит да се усмихна и добавих – А и ... малко недостатъчно.

      - Аха! Знаеш ли, че постепенно започвам да ти завиждам?!

    Физиономията му в този момент доби необикновена осанка. Което нещо  ме посмути. Дали последните му думи трябваше да се приемат  като коплемент?

     Успях само да се заинтересувам:

     – Защо?

      - Ах, беше само... малка невинна шега! Но я стига сме бъбрлили „врели-некипели“! Понякога и стените имат уши!

        - В момента сме навънка!

    - Не намираш ли, че напоследък нещо започна прекалено много да знаеш! – този път в гласа му прозвучаха и лошо прикрити агресивни нотки.

    Не се осмелих повече да го дразня, тъй като почувствах, че тази сутрин пркрачил доста допустимите граници.  

 

                                                            2.

   След рутината, която вече бях придобил през последните две задгранични пътувания със самолет, формалностите на летището вече не представляваха нещо ново. Въпреки това, митническата контрола доведе до сериозно усилване на ритъма на моето кръвообръщение. За щастие митническите чиновници не намериха за необходимо да се занимават много-много с мене и двадесете „дойче марки“ приютени в чорапа ми, отлетяха инкогнито към столицата на Германската демократична република.

    Близо двучасовият полет над облаците ми даде възможност да си подремна мъничко след двете изтощителни безсънни нощи. Нещо, абсолютно необичайно за мен. До този момент нямах случай да съм заспивал през деня в каквото и да е превозно средство. Напоследък, обаче, „в полите на Витоша“ животът за мене бе придобил неусетно нови дименсии, при които необичайностите бяха придобили поскоро рутинен характер.

                                                                        ---

   Този път пътуването премина без каквито и да е перипетии и след една хубава закуска /по ония времена самолетните компании бяха все още достра щедри в това отношение/, ние безпроблемно се приземихме на летище „Шьонефелд“. При моята прекалено скромна практика в задгранични полети обстановката тук ми се видя още по-чужда отколкото в Будапеща.   

   Понататък до Гера ни предстоеше да пътуваме с влак.  Ж.п.- гарате, както и в Будапеща се намираха в града. А летището и тук  се оказа някъде далече извън очертанията на столицата на ГДР.

   На изхода се натъкнахме на колона паркирани таксиметрови коли, но  моят шеф и днес се отказа от услугите на тоя род превозни средства. За щастие този път без големи усилия с помоща на автобус, под негово водачество се добрахме до до една близка гара на местното т.н. от него „метро“ и с първото влакче се отправихме към Берлин. Пътьом забелязах, че немците наричат това превозно средство „Ес-бан“, което означавало съкращение на „Stadt-Bahn“ /„градски влак“/. Но Василев изглежда бе пътувал повече до Москва, отколкото до Берлин и навикнал с тамошната терминология. Аз не притежавах опит нито в едното, нито в другото направление, но все пак за мен понятието „Метро“ означаваше превозно средство на релси, което се движи под земята.

     Нещо, на което не се натъкнахме по време на цялото пътуване.

    Моят началник си даваше вид на донякъде запознат с Берлин и не пропусна да ми се похвали, че бил вече двукратно пренощувал в представителния 37-етажен хотел на „Александърплатц“. За мен всичко наоколо бе ново и непознато. Заел място до прозореца се отдадох с интерес на разглеждане прибягващите покрай мен покрайнини на Източногерманската метрополия. 

   Нещичко от рода на Витоша липсваше на кадрите, които прелитаха покрай очите ми. На шир и длъж се простираше безбрежно равно поле. Що се отнася до околната флора, пък и всичко останало наоколо правеше в моите очи в момента кой знае защо едва ли не по-скоро минорно впечатление с  някаква своеобразна, някак си подтискаща сивота. За сметка на това постройките и въобще останалият екстериор, макар по-малко романтичен, се набиваше в очи на първо място с неговата изключителна солидност, спретнатост и чистота. Постепено сградите от двете страни започнаха да стават все по-многобройни и по-многоетажни, а пероните на гарите, на които спирахме и по-многолюдни. Респективно вагонът ни се препълни с пътници, но за разлика от нас без багаж. По всичко личеше, че навлизаме все по дълбокото в централната част на немската толица. Превеше ми впечатление, че повечето от постройките изглеждаха доста нови, построени в последните десетилетия. След войната. 

   След едно доста продължително пътуване се озовахме на територията на една внушителна /в мои очи/, покрита със солиден купол от стомана и стъкло гара. По инициатива на Василев слязохме тук. Платформата на която попаднахме бе изпълнена с пъстра тълпа забързани във всички направления пътници. От ляво и от дясно се проточваха многобройни коловози, по които честичко  пристига и заминаваха влакове. Някои с вагони на два етажа, каквито виждах за първи път. 

    По едно време ми се отдаде да прочета на едно информационно табло, че се намираме на „Ostbahnhof“ – централната ж.п. гара на столицата на ГДР. 

    В момента около нас цареше силно оживление. Под водачеството на Василев и може би в по-голяма степен унесени от навалицата около нас, поехме надолу по едно стълбище. Попаднахме в някакъв долен етаж, където човешкият мравуняк беше още по-плътен и динамичен. Моят шеф положи усилие да открие някъде гише за продажба на билети, но изпадна в затруднение, което го направи по-малко уверен в себе си. Не след дълго предпочете да потърси съдействие на моите оскъдни познания по немски и ми възложи да се погрижа за два билета за Гера, при което не пропусна натъртено да отбележи – Два второкласни билета и то за първия заминаващ за Гера влак!  

    Не ми беше известно дали протоколарно бе залегнало нашата делегация да пътува на немска теретория във второкласни вагони, но би било крайно нетактично да се позволявам въпроси от подобно естество.

     Една много стара поговорка гласи, че с питане се стига и до Цариград. В случая това ми помогна и в по-скромни мащаби – макар и не много лесно. Оказа се, че не всеки запитан можеше да ме упъти. Все пак най-сетне се добрах да едно билетно гише. Тук се натъкнах на неочаквано фиаско. От продавачката, която говореше прекалено бързо за мене и то с някакъв диалект, макар и трудно ми се отдаде  да науча, че от тази гара не се композират влакове за Гера и че за целта е необходимо да се придвижим до някяквя друга гара, която тя нарече „Лихтенбург“, или „Лихтенберг“, или нещо подобно.

     Последната информация бе посрещната с недоволство и разочарование от моя шеф. Негаовите берлински познания изглежда не съдържаха информация по отношение къде се намира въпросната гара. Наложи се отново да се заема да разпитвам наоколо. Избрах си една симпатична естествена блондинка, каквито тук имаше в изобилие. Беше с тупирана коса /изглежда тук парижката мода на Даниела не беше актуална/ и след хиляди извинения я помолих да ме упъти, как можем да се предвижим до въпросната гара, за която с нейна помощ узнах, че носи името „Лихтенберг“. За щастие тя прояви невероятна любезност и за разлика от продавачката на билети, се постара да ми говори подчертано бавно и разбираемо, като по този начин успя да ме опъти. 

- Това не е прекалено труден проблем! От тук вземате който и да е „Ес-

бан“, който пътува в посока „Осткройц“ и след достигането на въпросния „Осткройц“ продължавате още две спирки в същата посока и слизате на „Лихтенберг“!

     Поблагодарих й доколкото ми позволяваха езиковите възможности и с най-прелестната усмивка, с която бях в състояние да украся физиономията си. 

    След не малко допълнително лутане и разпитване ни се отдаде макар и не много лесно да открием въпросния перон, от който да вземем влакче в посока „Осткройц“.  Тук обаче се натъкнахме на ново нещастие... Оказа се, че не всички влакове от „Осткройц“ спирали на „Лихтенберг“! Просто по силата на т.н. „Първи закон Мърфи“ /който гласи, че от две възможности човек е по-склонен винаги да избере фалшивата/, на нас като маркототевци ни се било отдало да се качим именно на такъв ес-бан, който вместо на въпросния „Лихтенберг“ ни отнесе на някаква съвършенно друга гара, в близост до която течеше пълноводна река. /Но, разбира се не толкова голяма като Дунава!/

     Наложи се наново да питам и разпитвам. Този път ни ориентира възрастен мъж, главата на когото бе украсена точно с такава мека шапка, каквато имах желание да си купя! Преди всичко обаче трябваше по някакъв начи и по възможност без да узнае Василев да осребря 20-те западни марки в местни и то на възможно по-изгоден курс.

      Последва ново слизане и качване по стълби, смяна на перони. Добре, че не бях натоварен с много и тежък багаж! Независимо от всичко, по време на тези трагикомични перипетии интуитивно отново се досетих за патилата на Алеко Константиновия „Бай Ганю“, който подобно на нас си имал аналогични трудности с влаковете на Виенската гара. Или беше  в Будапеща!? Въпросния роман бях прочел в началните години в прогимназията. По време на една лятна ваканция, когато четях прекалено много, поради което в главата ми след толкова десетилетия не бяха останали много подробности.

                                                                         3.

     Беше вече станало време за обяд, когато  най-сетне ни се отдаде да достигнем до заветната гара „Лихтенберг“ /на български – нещо катно „осветено тепе“, ако бих могъл да се възползвам от пловдивската терминология/.

     Бе също внушителна гара и ми се стори дори на по-нова от централния Берлински Банхоф. Скоро обаче погледът ми се натъкна на носещи  нитовани стоманени съединения в известни елементи в  постройката, които подсказваха че бяха прeживяли не само втората, но може би и първата световна войни.

     Най-сетне тук ми се отдаде да купя поръчените от Василев билети за Гера. Но се оказа, че обедният влак е бил вече заминал и на нас не ни остана нищо друго, освен да пътуваме със следващия влак, който беше необходимо да чакаме до късно вечерта. Впрочем, това ми се стори не чак толкова трагично, защото първият пленарен ден на нашата група беше утрешният. Но по такъв начин ни оставаха на разположение доста часове, които позволява евентуално да видим нещичко от Берлин. Кога ли друг път би ми се отдала подобна възможност! Бях любопитен евентуално да посетим прословутата „Берлинска стена“, издигната да пази целокупността на народно-демократичната германска република.

    На първо време обаче не само аз, а и Василев  се почувствахме изгладняли.   

    По негова инициатива се насочих към издирването на някакъв ресторант

или нещо от този род. Не бе възможно да не съществува такъв на територията на една голяма гара в немската столица! От баща си бях чувал, че немците обръщали много сериозно внимание на храненето и никога не вършели нещо на гладен стомах. Тъй впрочем не беше напускал границите на България и не ми бе известно откъде притежаваше това познание, но моят баща беше човек, който не говореше празни приказки.

   Без големи усилия и с малко питане и помоща на нашите обонятелни органи се отзовахме  до т.н.  „Митропа“ – ресторант на територията на гарата. По такъв начин обогатих речника си с още едно ново понятие. Така се наричали  хранителните заведения и вагонресторантите и гарите в ГДР.

     Направи ми впечатление, че въпреки вече понапредналия обеден час, не ни се отдаде много лесно да намерим свободна маса. Наложи ни се нещо съвършенно необичайно за мене. Да застанем на малка „опашка“ на входа! За другаря Василев, това обаче не беше нещо ново. Той побърза да ме осветли:

    - В Европа е така! Влизането в някои ресторанти и подобни заведения става под режисурата на специален човек. А трябва да ти кажа, че в Съветския Съюз в Москва и Ленинград е съвсем нормално човек пред всяко по-реномирано заведение да чака с часовете. Понякога е даже почти невъзможно да влезе без дебел рушвет!

    Правеше ми впечатление, че днес моят шеф бе склонен щедро да се хвали със своите опит и познания в задгранични пътувания. Хегемонията му в тази област спрямо мене бе разбира се колосална. Особено на принципа – „в царството на слепците и едноокият е цар“.

    За щастие тук не ни се наложи нито да чакаме прекалено дълго, нито да даваме рушвет. Скоро пред нас изникна един млад мъж със сламеножълтеникави прави коси като на бостанско плашило. Беше в черен костюм с папионка и окачена табелка на ревера с надпис : „Saal-Chef“ и най-учтиво ни покани да го последваме. С негова помощ се озовахме пред една свободна маса.

     Почти незабавно пред нас изникна друг негов колега без папионка, който ни връчи картата с актуалното обедно меню. Василев след известно разглеждане се отказа да си избере каквото и да е, а предостави на мене да сторя това.

- Виж, избери нещо по-подходящо за българи, като гледай да бъде и „по-йофтеничко“! – добави той с подхилване. Но за мен бе ясно, че  не случайно казват – във всяка шега има винаги и не малко истина.

    При това изведнъж се оказах изправен пред нова и далеч не лесно изпълнима задача. Понеже ми липсваха елементарни познания по отношение на немската кухня и изобщо менюта. Не бях наясно и какво се криеше зад изписаните в „шпайзекартата“ гозби. Хвърлих поглед върху съседните маси. Посетителите поглъщаха интензивно съдържанието на чиниите пред тях, в които преобладаваха гарнирани с варени картофи мръвки месо, плуващи в някакви сосове, които имаха общо взето не лош апетитен вид. Никъде не забелязах нито трохичка хляб на някоя маса. Келнерът не закъсня да се появи и застана в очаквателна поза да приеме поръчката ни. Хвърлих нервен поглед върху първото меню на втората страница, където съумях да разчета нещо като „Ринденбратен“ или нещо от този род. Изтълкувах го  като „телешка пържола“ и без много да му умувам, поръчах две порции.

    - Нещо за пиене? – заинтересува се калнерът. 

    - Две бири! – отвърнах почти автоматически, преди Василев да успее да каже нещо. 

     Последва нов въпрос от страна на келнера – Грос одер клайн?

     Тук бях изпреварен от Василев, при което той ме изненада като чух от устата му – „Гросен“! – Бях просто поразен от неговата неочаоквана разточителност, както и че проговори на немски. Изглежда беше страхотно жаден.

    В момента като пиша тези редове ме спохожда ироничната мисъл,, че положително в момента е имал предвид, че в ресторантите е по-изгодно човек да пие голяма бира, отколкото две половинки. „Грамажът“ при малката бира е навсякъде с около 60% по-скъп!  

      Двете халби с пенлива наливна бира пристигнаха незабавно. Както бяхме зажаднели, почти изпразнихме на един дъх чашите. Немската бира си я биваше. Повече проблеми имахме със съдържанието на чиниите с внушителен диаметър, които също сравнително скоро получихме. От очакваната „телешка пържола“ нямаше нито следа. В центъра на  чинията ми се мъдреше камарка ситно нарязани парченца варено месо залети с някакъв тъмно-кафяв сос, а наоколо изпускайки пара димяха изобилно количество току що снети от огъня сварени картофи, гарнирани допълнително с нещо като червено зеле. От хляб естествено нямаше нито следа, което не се възприе с голямо задоволстмо от моя шеф. Но нещо му попречи да си поиска допълнително. 

     Аз също.

     Вкусът на „риндербратеното“, макар необичаен, поне за мене не беше лош, но Василев го намери за безвкусно и изсипа маса натриев хлорид в чинията си. А болшинството от червеното зеле, което той с възмущение обвини за подсладено, остана дълго почти непобутнато. Все пак бе  достатъчно изгладнял в крайна сметка, за да унищожи без остатък съдържанието на неговото блюдо.

    Физиономията на моя началник в края на обеда, особено когато накрая се стигна да плаща сметката не излъчваше особено добро настроение.

- Най-добре е в Германия човек да се храни на закусвални! – заяви в заключение той. – Там има в изобилие, при това завидно евтино всевъзможни саламчета и луканки – различно дълги,  варени, на скара... даже и хубави сочни кюфтаци. Всичко при това сервирани с малки питки, които са  ужасно вкусни и можеш спокойно да се нахраниш като човек. А една биричка струва по-малко отколкото у нас в България. При това не бива да захвърляш бутилката, понеже получаваш за нея също известно количество пфениги!

     Кимнах утвърдително с глава, въпреки, че никога не бях стъпвал в немска закусвалня. Но нали по принцип, не биваше да се противоречи с нищо на началството. Вместо това опитах да се извиня.

- Съжалявам много, че не ми се отдаде да налучкам по-подходящо ядене, но се ръководех от цената.

    Последното не отговаряше напълно на истината, понеже нашето „риндербратен“ не беше от най-евтините ястия в обедното меню.

 

                                                                     4.

     След като напуснахме ресторанта, настана време Василев да помисли как да уплънтним времето си до отпътуването на нашия вечерен влак за Гера. Той нещо се позамисли, очевидно не разпологаше с готова концепция. Това ми подейства като предпоставка да се опитам да му повлияя.

- Може би няма да е лошо да хвърлим поглед върху прословутата „Берлинска стена“? -  подхвърлих предпазливо.

    Предложението ми за съжаление не предизвика абсолютно никакъв възторг от негова страна. 

- За какво ти е потрябвала „Берлинската стена“? Ако си решил да бягаш в Западен Берлин, трябва да ти кажа, че границата тук се охранява така здраво, че пиле не би могло да прехвръкне!

   Шегата му, макар и произнесена с усмивка, не ми се понрави много. Ограничих се да отбележа – Само това ми е кусурът!

- Но ти имаш право, до довечера разполагаме с твърде много време. Знаеш ли какво, тук на гарата има положително гардероб, където да оставим багажа си. След което, днес е делничен ден, можем да се поразходим из околноста на където ни видят очите и поразгледаме какво има из магазините. Трябва само да внимаваме да не се загубим някъде!

   Не ми остана нищо друго, освен да се подчиня на волята му. Този път разполагах само с дневните пари, които той ме беше вече връчил, които не ми позволяваха да се разпускам както в Чехословакия. Разбира се, намирах се в притежание на банкнотата на чичо Сашо, но тя ми създаваше сериозни допълнителни грижи, понеже не виждах начин по който би ми се отдало да я обменя, без това да стане достояние на Василев. Нещо, което желаех разбира се във всеки случай да предотвратя.

   Но как?

                                                                 ---

  Освободени от нашия пътен товар поехме без компас по една търговска улица, която минаваше покрай гарата, по която освен леки коли, между които преобладаваха „Трабантите“ /двутактови двигатели с пластмасова каросерия, производство на ГДР/ се движеха и автобуси от градския транспорт. Тротоарите не бяха така безлюдни както в Комарно, но и тук количеството на пешеходците бе доста скромно в сравнение с градовете в България.. Изглежда се намерахме в не много централен район на града, или хората в Европа изглежда не намират за необходимо да се разхождат без работа по улиците.

    Що се отнася до времето в този вече късен есенен сезон, то беше твърде „европейско“, или може би „немско“. Влажно, студеничко, сиво. Понятието „сивота“ като че ли беше най-прецизната интерпретация на всичко, което ни обграждаше в местната обстановка. Като се започне от небето, наситено изобилно с кълбести облаци, през които шансовете да проникне някой слънчев лъч бяха твърде оскъдни. От същата палитра бяха извязани и постройките на сградите, уличните платна, облеклото и дори лицата на минувачите, които се изпречваха пред очите ни. 

   Това ли беше Берлин? 

 Тази картина ме наведе на едно обяснение, защо германците когато попаднат на нашето Черноморско крайбрежие са така жадни за местното слънце и въздух. 

     Апропо, хората които срещахме. Макар, може би малко по-еднообразно облечени от жителите на Будапеща и Прага и тук преобладаваше спортно и сравнително леко за сезона горно облекло. При това у двата пола. Още нещо обаче ми направи впечатление. Почти не ми се отдаде да срещна лице, дори и сред по-младитне хора, което да бъде озарено от щастлива усмивка, или друг израз на повишено настроение. Нееднократно бях чувал и чел за прословутата „студенина“ на немците. Но това, което днес наблюдавах у пешеходците по улицата трудно би могли да бъде окачествено просто като студенина. Облада ми по скоро чувството, че тези хора, независимо че изглеждаха добре облечени и охранени, нямат много щастлив вид и като че ли се чувстват от нещо неудовлетворени.

 

                                                                     5.

     След като се помотахме достатъчно дълго по улиците, което ако можеше да се съди по вида на моя шеф му беше омръзнало и на него се досетих, че във влака от Братислава за Прага той бе направил едно изказване, че „ако другарката Станоева не държала на всяка цена да гледа американския филм с Елизабет Тейлър, той с удоволствие би дошъл с мене на хокейния мач“.  Въпреки че никога не бях чувал ГДР да е участвала на някакъв междунареден хокеен форум от рода на Олимпиади или Световни първенства, позволих си да ходхвърля предпазливо.

    -Другарю Василев, дали през седмицата тук в Берлин няма случайно някой хокеен мач? Или някакво друго спортно събитие, което бихме могли да посетим за да си уплътним времето?

    Той не реагира незабавно и ми направи впечатление, като че ли нещо се

позамисли, преди да отвърне – Нямам ни най-малко понятие. Но знаеш ли, твоето предложение ме навя на една интересна мисъл. Тук в Берлин има голям хиподрум, където в някои дни и в делнични дни се провеждат  конни надбягвания. Ти ходил ли си някога на конни надбягвания?

   Наложи ми се да поклатя отрицателно глава. Досега бях виждал единствено на филмовия екран хиподруми и конни надбягвания. Но нещо друго прободе изневиделица съзнанието ми. Жилищният блок на семейство Влайкови се намираше на територията на накогашния хиподрум в българската столица, който след 9 септември в продължение на доста години потъна в „зимен“ сън, а в крайна сметка на теритнорията му изникна нов жилищен квартал. Остана само името му – „Хиподрума“. Последната подробност неочаквано асоциира изплуването на образа на Пепа в моето съзнание, което от своя страна предизвика вълна противоречиви чувства.

  В същото време забелязах, че у моя началник въпросната тема предизвика  изненадващо оживление.

- Знаеш ли, миналато година когато бях с нашия директор тук, той ме заведе на конни надбягвания. Трябва да ти кажа, че беше много интересно! Преди всяко надпрепускване зрителите имат възможност да правят залози по отношение на изхода на гонката. И ако познаеш победителя, или първите два или три коня, можеш да спечелиш и малко парички!

    Последните му думи прозвучаха с особена интонация, а в очите му ми се стори да пробясва емоционална искрица. Независимо от предположението ми, че вероятността запалянковците по-скоро да загубят някоя и друга марка е положително по-голяма отколкото да спечелят, предложението на моя шеф не ми се стори лошо. В неотдавнашното минало, когато у нас се въведе футболното „Тото“, бях доста активен участник със съставени от мене „супер - комбинации“. Все пак, в интереса на истината трябва да призная, че не ми се отдаде да стана по-богат. Пък и на това и никога не съм разчитал. Просто ми правеше гигантско удоволствие да разбработвам всевъзможни варианти на комбинации с двойни, тройни и константно „твърди“ предвиждания. Те бяха понякога на стойност няколко стотин лева и аз ги давах на една служителка в „Тото-бюрото“ в Русе, където тя ги разпродаваше на любители на „тото-бизнеса“ на части, които аз на шега наричах „акции“... Понякога се случваше „акционерите“ да получат не големи „девиденти“. Но не винаги. Аз  също си купувах „акция“ от няколко лева. Обикновенно – пет до десет левчета.

      В създадената ситуация мислите ми се върнаха бързо обратно към действителноста и побързах да отвърна:

    – Нямам абсолютно никакво понятие от коне. Но идеята ти, - вече бях навикнал понякога да не му говоря в учтива форма – ми се вижда интересна. – след което автоматически добавих - За беда ресурсите ми от немска валута, с които разполагаам са прекалено ограничени.

- Входът, до колкото си спомням е само две марки! – побърза да ме успокои той. – А по-нататък ще видим. Каквото сабя покаже! Имай предвид, че на такива места на аджамиите и Господ и Дявола помагат, когато им е за първи път. Аз миналата година улучих няколко пъти печелившия кон!

   Останах с впечатление, че моят шеф бе внезапно сериозно обзет от намерението да опита щастието си на копитата на конете.

  Само че пред него възникна нов проблем.

- За съжеление, не съм в състояние да си припомня с какъв влак пътувахме до хиподрума! Пък и не се знае, дали днес има конни състезания! – произнесе замислено той, след което се обърна към мене – Я поразпитай наоколо някои от по-възрастните минувачи, може пък да ни се усмихне щастието! 

    Наложи ми се отново да се пресрамя и спрях един мъж с пенсионерски вид и след подходящо извинение го запитах в рамките на моите силно ограничени възможности дали днес на хиподрума има конни надбягвания. Той изглежда намери моя немски за забавен, или се оказа разговорлив тип и след като се заинтересува от къде сме попаднали в Берлин ме информира, че на хиподрума, който се наричал „Хопегартен“ днес нямало надбягвания, но че в Берлин имало още и т.н. „Трабер - Реннбан – Карлсхорст“, където за наш късмет днес се провеждали конни надбягвания надбягвания с колички наречени „сулки“.

   След това обогатяване на нашите познанията по отношение на хиподрумите в Берлин и речника ми с думи от рода на „сулки“ и „реннбан“, остана да полюбопитствам по какъв начин можем да отидем на въпросния „Трабреннбан“.

- Отиването до Реннбан-„Карлсхорст“ не представлява некакъв проблем от тук. – успокои ме той. -  Необходимо е само по тая улица да се предвижите до гара „Лихтенберг“ и от там да се качите на подходящ влак, който да ви закара до спирка „Карлсхорст“!  Трябва само да се информирате в каква посока се движат влакове за „Карлсхорст“! 

     На раздяла дори ни пожела „Viel Glück!“.

     Когато уведомих Василев за резултата от разговора ни, той като чи ли не остана много доволен, че днес няма галопни надбягвания на хиподрума в „Хопегартен“, където изглежда се чувстваше „специалист“. Но нали както се казва, когато няма риба и ракът става за риба, той се принуди да приеме да тръгнем да търсим другия ренбан в „Карлсхорст“. Изглежда разгорялата се в него страст бе до такава степен силна, че не бе в състояние да устои на изкушението да направи някое и друго залагане и на надбягванията със сулки.

                                                              ---

    Този път ни се отдаде да попаднем на влак, който ни отведе директно до гара „Карлсхорст“. Така нареченият „Трабренбан“ се намираше  в  плътно съседство със сградата на „Ес-бана“. Надбягванията бяха вече отдавна започнали. Но след като веднъж бяхме стигнали до тук, нямаше за нас връщане назад. Платихме по две марки за вход и се озовахме на територията на ренбана, който ми се стори невероятно обширен ареал. Наред със сгуриената писта, която представляваше елипса с внушителни радиуси и импозантността на трибуните в централната част, в четирите посоки на света се виждаха разхвърлени конюшни, конгломерат от постройки с неизвестно предназначение, тренировъчни площадки с неизвестно за мене предназначение.

    Докато разглеждах с повишено любопитство заобикалящата ме непозната обстановка констатирах, че Василев не прояви никакъв интерес към околния екстериор. Под негово водачество се ориентирахме към един сектор на трибуната. Те бяха солидно посетени, но разполагаха със значително по-голям капацитет. Тук попаднахме между пъстра смесица от хора на всякакви възрасти и ако можеше да се съде по вида им – от всевъзможни социални категории. Не липсваха и жени. Но без пампозни омбрели, като на кинофилмите. Вместо цилиндри някои от мъжете носеха каскети. Не липсваха типове с бинокли. Всеки бе въоръжен с химикалка, вестници и други подобни инфорчмационни материали.

    Още на касата на входа моятт шеф се снабди също с програма, малка книжка съдържаща стартовите номери и други подробности и информации за участващите коне и състезатели във всяка гонка, както и

тип за първите три коня, които по мнението на редакцията са фаворити във всяко надбягване. Изненадан го наблюдавах с какъв страстен поглед той се зае да изучава ситуацията пред следващата гонка. Бях поразен от неговия интерес към този вид спорт. Или по-точно към нещо друго!

                                                                    .....

   За човек като мен, за първи път попаднал на такова място, най-голям интерес предизвикваше поведението на заобикалящата ме маса посетители. Незабавно констатирах, че преобладаващото болшинство от тях се намираха в не по-малко възбудено състояние от моя началник. На двойки, или по-големи и малки компании мнозина коментираха на висок глас вероятния изход на следващото надбягване. В повечето случаи мненията за шансовете за победа или поне предно класиране лежаха на различни полюси. По-голямата част от посетителите бяха индивидуалисти. Въоръжени с информационни материали те решершираха съсредоточено или припряно вероятностите кои екипажи могат да попаднат сред челната тройка на следващото състезание.

    В ъглите на устата на мнозина стърчеше недоизпушена, или вече загаснала цигара или пура. Бях изненадан, че тук доста хора пушеха пури, които за моето обоняние излъчваха твърде отблъскваща воня. Неизвестно защо, в моите имагинерни представи пурите би трябвало да бъдат приятно ароматични...

        Съгласно програмата, всяка следваща серия стартираше в интервал от около половин час. Тъй като надбягването траеше не повече от няколко минути, оставаше достатъчно време на „кибиците“ да опитат щастието в следващия тираж.

    Предстоеше четвъртата гонка. Василев дълго и задълбочено се занимава с текста на програмата, от време на време отбелязваше по някоя чертичка или друга забележка пред някои от стартовите номера. Две от имената на конете от прогнозата на програмата бяха вече многократно подчетавани с прави и начупени линии. Нямах понятие от формата и възможностите на конете, но ми беше трудно да си представя, че именно някой от поместените като фаворите в програмата вихрогонец ще прекоси първи финалната миния. В такъв случай не можеше да се очаква, че всички ония, които са заложили за този кон ще спечелят много пари. Не по-големи ми се струваха шансовете на два от тия три коня да финишират в първата тройка. Нещо, което изглежда очакваше Василев.

    До колкото моят шеф ми обясни, той възнамеряваше да направи някаква комбинация с двата избрани от него коня от фаворитите в програмата и още един, който предстоеше да стартира на 20 метра зад останалите, понеже бил в момента в най-супер форма и спечелил в близкото минало вече най-много премии.

    - Една пълна комбинация, изчерваща всички възможности за тези три коня струва пет марки! – информира ме той и хвърли изпитателен поглед към мене. - Предлагам да участваме двамата заедно. Всеки с по 2,5 марки. Достатъчно е два от нашите коня да се класират първи и втори, тогава ни очакват най-малко двеста, пък може и повече марки печалба!

    - Сериозно!

   - Погледни информационното табло за предното надбягване! – заяви възбудено той.

    Действително пред пистата малко в страни от нас на въпросното табло се четяха тякя няручените „квоти“ от втората гонка. За познат „малък  айнлауф“  - първите два коня, тотализаторът изплащаше 531 марки за 10 марки залог. Още по бомбастична изглеждаше сумата за „големия айнлауф“ – първите три класирали се коня – 1454 марки за залог от 10 марки.  Един поглед върху първите три двуколки, обаче, ми подсказа, че само вторият от трите коня обявени в програмата за фаворити се намираше и то на трето място в челната тройка! 

     Трудно ми бе да му откажа, а в същото време не ми се даваха марките, понеже изпитвах чувството, че неговото залагане е обречено на неуспех. Опитах се да шикалкавя.

   - Но тия т.н. „квоти“ са за залози от по 10 марки. При нашия залог тя ще бъде значително по-малка.

      - Ако желаеш, можем да участваме и ние с по-голяма сума.

    - Съжалявам, но не съм в състояние за рискувам подобна сума! Не забравей, че трябва с нещичко да се отсрамя пред Даниела!

    - Точно като спечелим ще имаш тази възможност!

    - А ако не спечелим!?

    Той направи разочерована и изнервена физиономия.

- Ти си бил страхлив и несериозен човек! – заяви Василев.

    Почувствах се засегнат, но все още ми беше неудобно да му кажа, че

намирам неговия залог за неперспективен. Но се осмелих да му направя едно предложение.

- Знаеш ли какво? Ако рискуваме, то по-добре е да се опитаме да заложим на някаква изненада.  Ако спечелят твоите двама фаворити я вземем 20-тина марки, я не. Защо не направим такъв залог – на първо място да поставим останалите 6 коня участници в надбягването, а на второ място първият фаворит от програмата. Ще струва също 6 марки по 1 марка, но в такъв случай положително печелившата сума ще бъде по-голяма.

     Той направи още по-намусена физиономия. Очевидно предложението ми не му се понрави, но изглежда го заинтересува. Вероятно обаче се  почувства с накърнено собственото его!

- Можеш сам да си направиш тоя залог и ще видим кой какво ще спечели! – заяви той и промърморвайки – Тогава всяка коза за своя крак! – се отправи към касите, които се намираха във вътрешната страна на постройката.

    Последвах го, без да се лиша от моите марки, което щеше да ми струва моята част от залога. Но с известно безпокойство, че може би раздразних недопустимо нястроението на моя шеф.

    До някъде за мое удивление, Василев вместо към гишето за подаване на комбинации за „айнлауф“, се насочи към друго, над което се четеше надпис „Sieg“ /“Победа“/ и си купи две картончета по 2,50 марки с номера на конете  „3“ и „5“. Това бяха двата коня предложени като втори и трети фаворит в програмата.

    Аз се задоволих с едно картонче за №4 – първият фоворит но не за победа, а на друго гише за „Platz“ /“Място“ сред първите трима!/

     Спечели двуколката с №7. Втори пресечи финалната линия №5. Другият фаворит на Василев бе дисквалифициран за непозволено галопиране.

     По такъв начин Василев загуби пет марки. Срещу моето картонче за „платц“ на №4, който финишира трети, получих „цели“ 3,50 марки, с което се убедих окончантелно, че с такива залози човек не може да забогатее. Но все пак останах доволен, че поне си върнах нещичко от сумата, която заплатих за вход.

    Настроението на Василев падна значително под нулата, но се опита да се пошегува – Все пак спестих една марка, като не подадохме твоята комбинация.

     Направих опит за постигане на известен компромис – Моят вариант също се оказа несполучлив. Трябвало да направим фибрит от двете комбинации – „ Голям айнлауф“  - на първо място шесте коня, на второ място – твоите два коня и на трето място първият фаворит №4.  Тогава за 12 марки щяхме да имаме познат „голям  айнлауф“.

- След това после мога да ти предложа още по-евтин голям айнлауф - 7-5-4 ! И то не за една марка, а за десет марки.

     Не ми остана нищо повече освен да го оставя да си е казал последен думата.

                                                           ---

     За следващото надбягване Василев се задоволи само с едно картонче за победа на втория фаворит. Но и той го разочарова и завърши едва трети. По такъв начин загубите му нарастнаха на 7,50 марки. Аз благоразумно се въздържах от участие.

     Между другото ми се отдаде да направя една интересна констатация.

Забелязах, че имаше хора, макар и малко на брой, които изчакваха последните секунди преди да удари камбаната известяваща поредния старт и едва тогава по възможност скрито от чужди погледи правеха залозите си, които не бяха за по една марка, а в игра влизаха банкното с образа на Фридрих Енгелс /50 марки/ и Карл Маркс /100 марки/.

    Направих опит да ги шпионирам, но не ми се отдаде да направя капитал от това. Касиерките отказваха да приемат закъснелите ми залагания. 

     Докато се мотаехме между трибунатна и касите вниманието ми бе привлечено и от нещо друго. Зад сградата на трибуната вдясно, в едно странично ъгълче се бе насъбрала внушителна тълпа запалянковци. Никой от тях изглежда не проявяваше заинтересованост за онова, което ставаше в момента върху сгуриената писта. Но това далече не означаваше, че те скучаеха!

    Напротив! Тълпата, която плътно обграждаше кой знае от къде попаднали тук две сгъваеми туристически масички, буботеше като кошер възбудени пчели.   

   Любопитството ми изненадващо нарастна до такава степен, че си позволих без разрешение да се отклоня от моя началник и да надникна през гърбовете на тълпата около масичките. Пред очите ми се разкри неочаквана картина, която изведнъж ме заинтересува. Тук се играеше някаква игра със зарове! При това, върху всяка от масите лежеше солидна купчинка банкноти... Просто не можех да повярвам на очите си, че това се вършеше така да се каже на всеослушание и то в центъра на Берлин!

    Посред бял ден!

    Игри със зарове, т.н. „барбут“ не се ползваха с популярност у нас. Още повече – на открито обществено място. Наричеха ги пренебрежително „каруцарски игри“. Лично аз до този момент никога не бях проявявал интерес към такава форма на „комар“ – една думичка, която беше въобще символ на нещо абсолютно долнопробно и отречено от обществото от както „свят светува“. 

    В момента, обаче, някаква едва ли не магическа сила ме привлече и аз се преплетох в множеството около едната от масите и започнах да следя събитията, които се разиграваха върху нея. Централните фигури бяха двама мъжаги имащи вид, койте не предразполагаше човек да си има много вземане-даване с тях. Единият „работеше“ и то със завидна сръчност  с две зарчета с каквито обикновенно се играе на „Не се сърди, човече!“. Не беше с много внушителна външност, но лявата страна на лицето му носеше респектираща бразда, която нямаше вид да е от порязване с браснарско ножче. Вторият тип, който очевидно му беше нещо като партньор или съдружник имаше ръст и мускулатура на американски баскетболист и по-скоро - вид на входен пазач на нощен клуб или дискотека. Макар и не много сръчно той държеше в едната си ръка солидна пачка банкноти с различни стойности, сред които стотачки и петдесетачки. След известен брой хвърляния на заровете играта се прекъсваше и „касиерът“ или обираше със замах всичко що лежеше на масичката, или полагаше върху всяка лежаща банкнота съответната еквивалентна сума. Забелязах, че проявяваше тенденция да събира по-едри банкноти, като плащаше предимно с десетачки и двадесттарки по-големите залози. Тази му стратегия изглежда се увенчаваше с успех, понеже количеството на „книжките“ с образа на авторите на „Манифеста“ постепенно нарастваше.

      Не след дълго ми се отдаде да разгадая същността на играта. Ако при първото хвърляне сумата на заровете се окаже „седем“ или „единадесет“, то бабаитинът омиташе незабавно всичко лежащо на масата. При сума „две“, „три“ или „дванадесет“, макар и без охота му се налагаше да плаща. При всякаква друга сума на двете зарчета „хвъргачът“ продължаваше да ги  търкаля върху масата докато се получи или сума „седем“, или се повтори сумата регистрирана при първото хвърлене на заровете. При „седем“ пачката в ръцете на бодигарда намаляваше, при повтаряне на  първоначалната сума /която можеше да бъде – „четири“, „пет“ „шест“, „осем“, „девет“ или „десет“/,  с хищна физиономия обираше садържанието на масата.

     След като наблюдавах внимателно известно време събитията на масата останах с впечатление, че може би с мъничко късмет човек тук може  да очаква с по-голяма вероятност да спечели някой марка в сравнение с конния тотализатор. Важна предпоставка за това бе естествено да не залага на всяко хвърлене на заровете!

     Незабавно потърсих Василев и побързах да му съобщя откритието си. За мое учудване той не ми обърна внимание. Имаше вид до невероятна степен да се беше ангажирал да нанесе удар на тотализатора. Между другото забелязах в ръката му картонче със стойност 10 марки – „платц“. 

    Интересно, с каква ли сума ГДР-валута разполагаше?

  Беше до такава степен вглъбен с дейността си, че не се оказа в състояние да се занимава с мене. На намерението ми да прескоча до масичката със заровете измънка след известно умуване  – След двадесет минути те искам да застанеш пред мене! 

    Нито думичка, че се намираме в чужбина и че не бива да се деля от колектива!

    Останах с впечатление, че на него му беше по-изгодно да не присъствам на залаганията, които върши!

    Но това беше добре дошло и за мене. На бегом се насочих към масичките върху които се търкаляха зарчетата. 

    В главата ми се прошмугна интересна идея, която в създадената обстановка бързо прерастна в примамлива алтернатива. 

                                                           - - -                                                 

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК