Петър Русчуклиев

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ  и  ПЪРВА   

1.

   Постарах се по най-бърз начин да изчезна от очите на моя началник, докато той не бе дошъл на по-друго мнение и да ме задържи при него. Беше ми твърде пресен спомена от театъра, който той разигра в Братислава, докато ми разреши да отида на хокейния мач.

        ... Обръчите и около двете маси, върху които се играеше възбудилата у мене интерес игра със зарчета бяха станали като че ли още по-плътни. Костваше ми не малко усилия да заема донякъде удобна позиция, от която да мога не само да следя събитията на едната маса, но и евентуално да участвам в играта. Дълго време не можах да добия необходимата решителност и да си позволя да рискувам една от малобройните десетмаркови банкноти, които притежавах. Минималният допустим залог на тази маса беше 10 марки.

     От досегашните наблюдения бях останал с впечатление, че мъжагата  изпълняващ ролята на касиер събираше по-често съдържанието на масата, отколкото му се налагаше да плаща. Това ме наведе на мисълта, че ония, които при всяко хвърляне на заровете участват с константен залог са обречени на изпразване на кесиите. Необходима бе някаква стратегия. Но каква? Забелязах, че някои от типелантите постоянно варираха с  височината на своите залагания и след загуба удвоява залога, или обратно.  Нещо, което при мене не можеше да намери приложение, поради крайно ограничените ми финансови възможности.

    Единствената алтернатива беше да опитам може би след като „банката“ бе веднъж загубила или кой знае кога и как и ако ми се отдадеше да се обогатя с 10 марки, да си обирам крушите! 

    Но ако загубех?... Обзе ме още по-голяма нерешителност и продължих да стискам десетте марки във външния джоб на сакото си.

    От време на време ръката ми опипваше банкнотата на чичо Сашо, която се намираие старателно бриютена във вътрешния джоб в непосредствена близост със сърцето ми. Набързо у мен в създадената обстановка се бе оформил и един допълнителен план „Б“, свързан с проблема дали в тази тълпа не би се намерил някой, който да прояви интерес към западногерманска валута. Струваше ми се, че най-подходящи за целта биха били типове, което с лека ръка бяха станали собственици на местна валута на тия маси. Естествено, най-подходящи бяха „банкерите“, но от една страна тяхните физиономии не ми вдъхваха доверие, а от друга  - беше много трудно при моите ограничени езикови възможности да вляза в контакт с тях. Следователно, трябваше да се ориентирам към подходящ за целта тип от заобикалящата ми околност. 

    Започнах да се оглеждам за такива. Непосредствено до мене се намираше един сравнително възрастен човек със старателно притегнат, но доста изтъркан възел на вратовръзката и загубило през годините първоначалния си цвят пардесю, който привлече вниманието ми. Направи ми впечатление, че той залагаше винаги само една банкнота от 10 марки, но... само след като „банката“ бе спечелила и то три пъти пъти непосредствено един след друг. При което останах с впечатление, че почти винаги той печелеше!

    Издебнах подходящ момент, когато въпросният мъж прибираше поредната си печалба и го запитах предпазливо:

- Извинете, господине, мога ли да Ви задам един въпрос?

   Той ме удостои с един бегъл, недоумяваш поглед. В първия миг  като чи ли малко неспокоен, след това изглежда му се сторих безобиден и очите му се фокусираха отново в зарчетата на масата, а от устата му не много учтиво се изтръгна:

    – Що за въпрос, млади господине? – малко фъфлеше и говореше диалект, което правеше думите му трудно понятни за мене.  Направи ми също впечатление неговото твърде необичайно за мене обръщение – млади „господине“.  До тоя момент никой в моята родина не ме заговорвал с „господин“! 

- Биха ли случайно 20 ДМ представлявали известен интерес за Вас?

    Главата му се изви отново в моя посока. Този път бледосинкавите му зеници зад стъклата на очилата му ми посветиха малко повече внимание, преди на свой ред да запита – „От къде идвате“? – Явно му стана ясно, че съм чужденец.

- Толкова ли е важно? – регирах и аз на неговия въпрос също с въпрос. Чичо Сашо ми беше препоръчал да бъда предпазлив и все още не ми беше ясно що за човек стои пред мене.

   Може би моята реакция го успокои, понеже в следващия му въпрос ми се стори, че се криеха вече известни нотки на интерес към моето предложение. Същевременно подсказваше, че е разбрал че съм дребна и безопасна рибка. 

   За мене бе трудно обяснимо, че тук на обществено място се играеше така да се каже „на всеослушание на пари“! И бе логично хората да са неспокойни и подозрителни. Подобно нещо в България би било трудно въобразимо. 

- Колко искате? – заинтересува се той без да проявява понататъшен интерес от къде съм.

   Последната подробност ме зарадва и аз реших да предоставя понататък инициативатна у него.

- Както е нормално! – отвърнах с леко подсмихване и направих опит да придам на физиономията си вид подобен на този у моя приятел  Злати при игра на покер, когато заемаше изчаквателна позиция с „Пас-парол!“. Злати беше при това и не само добър шахматист, но и титулован майстор на „петте карти“ в кръга на моите приятели.

   По лицето на немеца пробегна също малко иронична усмивка, при което дясната му ръка след кратко тършуване из вътрешните джобове измъкна бавно две сини банкноти с образа на Фридрих Енгелс. В паметта ми се бяха съхранили думите на моя роднина, който ме бе предупредил, че неофициалният обменен курс е двойно по-висок от неговото предложение.

   -Много малко! – поклатих отрицателно глава.

  - Какво можете да искате за някакви си 20 ДМ?

  В този момент забелязах, че някои наоколо започнаха да проявяват също интерес към нашия разговор. От една страна това ме обезпокои, тъй като не се знаеше що за типове витаеха тук. Същевременно ме накара да не се продавам много евтино.

   Последната подробност вероятно оказа влияние и върху мъжа, когото бях заговорил. След кратко размишление, той прибави още една „петдесетачка“ към първите две, при което произнесе нещо трудно разбираемо за мене, но вероятно означаваше – „Хайде от мене да мине!“, или нещо подобно. И още нещо, което астана некодирано от моите познания по немски.

   Аз, обаче, си бях набил в глава разменнато квота 1: 10 на чичо Сашо и ми

се искаше да получа 200 ДДР марки за двадесетака, който той ми подари. По тая причина пренебрегнах и новото му предложение и дори направих крачка назад, като му обрнах гръб, създавайки впечатление, че съм на път да напусна масичката със заровете.

   Парадоксално, но факт! Въпреки отдавна доказаната ми неспособност за блъфьор в игра на покер, днес абсолютно изненадващо се оказах обладан от някакви необесними парафизикални сили, които ме възпрепятстваха да приема  предложението на  непознатия. И не само това!

   До някъде за собствена изненада поклатих отрицателно глава, въпреки че ако останеше на втория ми близнак, бях готов да награбя с две ръце предложените ми пари, които и в моите очи в настоящия момент представляваха едва ли не цяло състояние.

   Възрастният немец струва ми се  не се показа твърде щастлив от изхода на нашите преговори, но също ме загърби и отново насочи вниманиеето си към играта.

    Бях на път да се призная за победен и едва ли не да му предложа двадесетачката за 150 ДДР-марки, когато един мъжага в ляво от мен, който имаше нид на всичко друго, но не и на човек разполагащ в изобилие с пари,  се приближи плътно до мене и прошепна нещо, което можеше да означава нещо като:

- Дай да ти видя „мангизите“!!

   Повече предугадих, отколкото да мога да разбера какво каза на някакъв непонятен за мене жаргон.

   В първия момент ме обзе страх, но успях да преодолея себе си и притискайки със всички сили с три пръста богатството си, му показах двайсетачката, полагайки усилия да не му позволя да ми я отнеме. Той съумя въпреки това да я изтръгне от ръката ми и започна да я разглежда от всички страни. Изпаднах в ужас, виждайки се вече ограбен, но за допълнителна моя изненада, типът измърмора нещо, пъхна яко поизмачканата банкнота в джоба на якето си, след което от другия джоб измъкна една доста солидна пачка с пари и като отброи четири петдесеттачки ми ги пъхна в ръцете измърморвайки допълнително нещо, което остана абсолютно неразбрано от мен, но останах с впечатление, той намираше за скандално, че за някаква измачкана и миризлива западногерманска двадесетачка, източногерманският гражданин е принуден да обменя 200 источни марки. 

   След което, обаче изненадващо ме тупна приветливо по гърба и добави още нещо неразбрано, но останах с впечатление, че се интепесува дали имам повече от въпросната валута. 

     Награбах мълчаливо предложените ми от него четири банкноти и след едно отрицатално поклащане с глава ги напъхах във вътрешния джоб на чехсксото яке. 

    В същия момент на хвъргачът на зарове се отдаде да направи една  трудна „четворка“, което позволи на неговия съдружник с подчертано задоволство да помете всички намиращи се „книжки“ върху масата, които не бяха малко. От средите на околните се разнесоха болезнени протестни стонове на разочарование. Те очакваха от зарчетата да направят значително по-вероятната сума „седмица“, но не им остана нищо друго повече, освен да преглътнат горчивото хапче и да се ориентират към нови залагания.

                                                                       2.

    Първата ми мисъл беше незабавно да офейкам от тук. Но удачната сделка като че ли възбуди апетита ми, след като вече бях придобил една подплата от 200 източногермански марки, да провокирам все пак поне веднъж богинята на хазарта Фортуна. Периферно забелязах, че в един момент първият ми клиент за 20-те ДМ, който досега играеше доста успешно, постави внимателно десет марки на масата пред себе си. Може би това ме предизвика да последвам примера му. 

   За мой ужас, още с първото хвърлене на заровете първото зарче падна някакси без много да се търкаля така, че отгоре се появи страната със шест точки. Второто зарче пък описа доста дълга траектория по някаква дъга с голям разиус и спря на обратната страна – на единицата!

   С това моите 10 марки незабавно изчезнаха в лапата на бабаджанката.

   Усетих неприятен интензивен прилив на кръв в главата. Бях тип, който много болезнено възприема загуби в каквато и да е игра. Реакцията ми, обаче в този момент беше удивителна.  Без много да му мисля, почти несъзнателно като сомнанбул положих на масата втората десетачка, която имах от моите дневни пари, които бях получил вече от Василев.

   Съдбата им за беда не беше по-различна от тази на първата деесетачка. 

   Обзет от панически страх, че ако продължа в същия дух, в близко бъдеще в джоба ми няма да остане никаква марка, с бърза крачка напуснах злокобната маса.

    На минаване край втората маса се случи нещо трудно въобразимо и абсолютно необеснимо. Нямах обяснение какво ме накараха да намаля крачките си и застана сред тълпата. Погледът ми се прикова в двете зарчета. Не след дълго, обзет като от някакво опиянение не можех да си дам сметка що заимагинерни сили, лявата ми  ръка бръкна в джоба с четирите петдесетачки и изтегли една от тях.

    -Никакви залагания повече! – заяви оня, който хвърлеше заровете на тази маса и занечи да ги хвърли на масата. Но преди да стори това той, кой знае защо предпочете за кратко време да ги задържи между пръстите на дясната си ръка, които ги превъртяха няколкократно. Това ми даде възможност все така без да мога да си дам сметка какво изобщо върша, да изтърва въпроснта банкнота на стойност 50 ДДР-марки  на масата.

    -Край на залаганията! – долетя и от устата на неговия боравещ с парите съдружник, който по този начин акцептира моята петдесетачка.

    Изпитах горещо желание да си изтегля парите, но вече не беше възможно. След описването на две дъги върху масата двете зарчетаа спряха някъде между залозите. Върху единия бе изписано числото „три“, другият – на числото „две“. Това ми даваше малко по-добри „теоритически“ шансове, отколкото следващата сума от точките на двата зара да да бъде отново „петица“.

  Хвъргачът прибра незабавно заровете и с рутинно безразличие продължи да ги хвърля в очакване изглежда да ростигне това. Не можех да си представя, че му е безразлично. Аз същевременно изпаднах в неописуемо напрежение. Краката ми дори се разтрепераха. Започна да ми се завива свят.

    Дъхът ми секна. Загубих едва ли не способността да дишам.

    Не зная колко дълго продължи това хвърлене на зарчетата. На мен ми се стори безкрайно продължително. Двете зарчета спираха, понякога за втори и дори трети път на всевъзможни суми, но не и на „седем“ или „пет“.

    Почти изпаднал в полусъзнание започнах мислено да се моля на Бога да бъде милостив към моите 50 марки!... В ситуации като тази ставам винаги много набожен!

    Най-сетне, кой знае защо, Всевишният се показа склонен да толерира греха ми! В един момент примрежените ми очи с мъка откриха, че единият зар се бе изтъркулил така, че спрял на числото „три“, а вторият – на другия край на масата – остана извън полето на моята видимост.

   Едва когато от устата на касиера избумтя накаква ругатня и той ехидно се провикна по адрес на партньора си – Ти действително изглежда днес не си в състояние да правиш числото „пет“! – след което с нескрито съжаление се зае да полага върху всеки залог стойността му, ми стана ясно, че Господ бе чул молбите ми.

    С разтреперана ръка прибрах удвоената педесетачка и колкото ми държаха краката по-бързо се отдалечих в посока на трибуната, където бях оставил моят началник.          

                                                                     3.

    Моето появяване пред Василев съвпадна със старта на последната гонка. Бях поразен на първо място от неговия вид. Горното му палто, въпреки, че температурата в тия часове беше солидно поспаднала, беше напълно разкопчано и се развяваше като попско расо. Шалът – завъртян около врата му, го правеше да изглежда бохемски като художниците върху моста над Морава в Прага където те предлагаха за продан картините си. А килнатата  назад мека шапка допълваше още по-картинно колоритността на фигурата  му.

   Лицето на Василев при това беше застрашително зачервено и издаваше екстремна възбуда.

    Като ме забеляза той като че ли не остана много възхитен че ме вижда и започна сърдито на нарежда.

- А, ето те и тебе най-сетне! Къде се запиля толкова дълго време? Уж беше ми обещал да се опаричиш набързо и да се завърнеш незабавно! Знаеш ли, че изведнъж ме налегнаха най-неприятни мисли! Тук ние се намираме не къде да е, а точно на ръба между Варшавския пакт и НАТО! - продължи да нарежда като картечница той, при което гласът му започна да приема все по застрашителна тоналност. 

    В същото време, обаче, очите му не преставаха да се впиват в заемащите

стартови позиции двуколки.

    Тъй като в крайна сметка се намирах в превъзходно настроение, не можах да се въздържа да отвърна правейки се на засегнат.

- Моля Ви се другарю Василев, не намирате ли, че ме обиждате по този  начин?

   За разлика от обикновено, този път той се отказа да ми прави забележка по отношениие официалното ми обръщение по негов адрес, но не престана да продължи да ме одумва.

- Недей да ставаш излишно сантиментален! Но на този свят в наше време човек не може да вярва на никого и в нищо! Сигурно ти е известна историята с твоя предшественик!... Тогава твоят бъдещ тъст заради него едва не изхвръкна от министерството. Иначе досега сигурно би станал вече министър.

    Неговите думи ме наведоха преди всичко на мисълта, че в тоя случай в момента аз при никакви други обстоятелства не бих се намирал на реннбана „Карлсхорст“ в столицата на ГДР. Побързах да сменя темата и започнах да му разказвам за емоциите изживяни в последните няколко минути. Разбира се, без да споменавам за обмяната на банкнотата на чичо Сашо.

   Прекъсна ме издрънкването на стартовата камбана, при което около дузина двуколки се понесоха  по пистата. 

    Във вече напредналия следобеден час на късния есенен ден над ренбанна беше започнала да се спуска все по-ниско мъглив вечерен здрач, който правеше разпознаването на номерата на конете все по-трудно особено след като завиха надясно и се насочиха към отвъдната дължина на пистата.

- По дяволите! – изруга Василев – Къде се напъха този идиот!  - почти простена той, продължавайки да се взира напрегнато и по-скоро уплашено в пакета от впряговете, при което без да снема поглед се обърна към мене – Виждаш лш в момента къде се намира №8?

    Пелетонът на сулките в момента се намираше далече на отсрещната страна на елепсата на пистата. При актуалните атмосферни условия ми бе невъзможно да открия въпросния номер. Това без съмнение бе конят на който моят началник беше заложил.

    Едва когато двуколките се появиха върху правата пред трибуните, където някъде пред нас бе финалната линия, ми се отдаде да различавам номерата окачени странично върху конете. Номер 8 не беше между най-първите сулки, но на излизане от завоя ускори рапидно хода си и започна една след друга да задминава двуколките пред него. Публиката, която бе останала на територията на реннбана наскача на крака и започна да вдига  умопомрачителна врява. Всеки, като че ли със своите крясъци се стараеше да накара коня на когото бе заложил да ускори  крачките си.

    №8 успя да премине като трети финалната линия. Очаквах, че моят началник бе заложил за победа на него, но той посрещна с тържествуващ вид резултата от гонката. В ръката му забелязах картонче за „Platz“ с номинална стойност 50 МАРКИ!

    Интересно, с какви суми местна валута разполагаше моят началник?

    Наложи ни се да останем известно време на територията на реннабана, докато бъдат изчислени квотите на печалбите. Василев получи за неговия  платц на фаворита с №8 при квота 12,50 : 10 с неговия залог от 50 М цели 62,50 м. 

    Какъв бе крайният му баланс за мене остана неизвестно. Не ми бе удобно да го запитам, а той от негова страна не отвори дума на тази тема. Във всеки случай бях удивен от височината на неговите залагания.

 

                                                                      4.

    Когато напуснахме територията на реннбана, есенната мъгла над Берлин беше започнала да се превръща в истинска тъма. На улицата ни шибна допълнително твърде неприветливо рязък берлински вятър, който ни накара да приповдигнем яките на горните си друхи и да ускорим крачките си. Гарата на „Ес-бана“ не беше далече. Така, че не съществуваше опасност да се заблудим. Попаднахме и на подходящо влакче, което бързо ни закара на „Лихтенберг“.

- Какво излезе от „барбута“ ти? – заинтересува се по едно време Василев, когато вече бяхме в „Ес- бана“.

    -Това, което немците играят тука не е барбут! – отвърнах незабавно и проявих готовност до му обяснявам правилата на играта.

    Той обаче се отнесе твърде скептично.

- Зарчетата са дяволски продукт – заяви компетентно той – понеже се подават лесно на фалшфициране!

    Опитах се да му противореча.

    - Правилата на тази игра обаче са такива, че според мен едно  „поцинковане“ не води до нищо хубаво, понеже едни и същи числа предизвикват веднъж  печалба на банката, а малко по-сетне точно обратното. При повторното получаване на сумата „седем“, печелят типелантите.

    - Със зарове човек трябва да бъде много внимателен! Който е майстор и умеее да ги „щипе“ е в състояние винаги да си хвърля, каквото му е необходимо!

   Не изпитвах необходимост да започна да му противореча, но от друга страна реших да му се похваля.

- Както и да е, то аз не мога да се оплача. Извадих мега-късмет и ми се отдаде не само да компенсирам моите разноски на ренбана, но и да да спечеля нещичко отгоре!

   Той ме изгледа с малко удивление. Като че ли в първия момент не бе много склонен да ми вярва. След това отвърна.

- Нали ти казах предварително, че на аджамите им върви на такива неща, когато са дебютанти. Какво спечели?

   Постарах да отвърна с привидна скромност – Около двеста марки – с което така да се каже „опрах“ стойноста на подаръка от чичо Сашо.

   Той изблещи от удивлеиншие очи.

- Сериозно!? ... В такъв случай трябва незабавно да почерпиш! Ама яко!

    Замълчах, но ми стана ясно, че без „черпня“ нямаше да ми се размине.

                                                                ---- 

    До отпътуванеито на влака за Гера останаваше още достатъчно време и на мене не ми се отдаде да избегна едно ново посещениеи в „Митропата“.  Беше ми ясно, че Василев очаква от мене да му финансирам вечерята. По обратния път към гарата положих усилия да откия някакво заведение от рода на закусвалня, но напразно. 

Отново изпитах сериозни затруднения с избора на менюто за вечеря. Моят шеф пак ме натовари със задачата аз да избирам  какво да вечеряме. Понеже не разполагах с речник предлаганите менюта останаха неразрешима загадка за мене. След като не ми се отдаде да открия нещо като кебапчета или друга скара, въпреки че изпитвах известно неудобство, се помъчих да обесня на келнера, че бихме желали да вечеряме нещо, което вместо с варени картофи да бъде сервирано с хляб.

    По лицето му се изписа известно напрежение. Немците, бях вече забелязъл това от моя колега Хоффманн в Комарно, изглежда не обичат да изпадат в нестандартни ситуации, в които да им се налага да търсят сами накакво оригинално решение, за което не са били предварително обучени и психически подготвени. В случая нашият сервитьор се оказа за щастие на необходимата висота. Той отвърна с усмивка – Разбирам! – и не след дълго ни поднесе в още по-широки чинии отколкото по време на обеда коктейл от многобройни колбаси, украсени с няколко скромни листенца салата и в допълнителна миниатюрна чинийка няколко филийки чер хляб. 

    С помоща на две халби бира успяхме да се справим с вечерята, която както успях да се информирам допълнително се намираше в листата с менюто под наименованието „Kalte Platte“, означаващо нещо като „студен поднос“. Макар и с не твърде тривиален вкус на някои от колбасите в чинията ми, не можех да се оплача от вечерята. Моят началник си позволи да си помърмори по отношение на немската „кървавица“ и още за нещо, което остана неразбераемо от моя страна, но в крайна сметка се справи без остатък със неговата порция, като не пропусна да си поръча още малко хляб.

    Накрая другарят Василев не пропусна да вземе квитанция със сметката от келнера, но великодушно предостави на мене да заплатя нашата вечеря. Нещо, което сторих почти без възражения, но ми коствува повече от печалбата от играта на зарчета на ренбана.

       ---

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!