Петър Русчуклиев
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ ВТОРА
1.
На гарата в Гера, където пристигнахме късно през ноща, за разлика от Комарно не ни посрещна никакъв представител на организационния комитет. Изпаднал в цугцванг моят шеф се видя принуден да прибегне до услугите на таксиметрово превозно средство. За щастие градът изглежда не беше много голям, или просто нашият хотел – не твърде далеч от гарата.
На рецепцията бяхме информирани, че на следващото утро в 8 часа ни очаква приветствена закуска, а от 9-12, респективно от 14-18 ч. ежедневен - осемчасов работен ден. Воау! – Импулзивно си припомних думите на моя колега от ГДР Манфред Хофман от немската делегация в Комарно , който в някаква връзка ми разказа един източногермански витц – „Какво означавало Дойче Демократише републик на руски – „Давай, давай, работай!“
По-нататък на следващия ден събитията се развиха донякъде не много различно от тези в Комарно, но в някои направления и малко по-иначе. За зло или за добро бяхме пристигнали доста късно през ноща, което ни лиши от възможноста да участваме в партито, ако е имало такова в сиютата на съветската делегация. Следващият ни ден се оказа плътно зает със почти осемчасова интензвна протоколарна обработка на стандартизационните материали в двете работни подгрупи. Аз бях отново сам при „Корабните устройства“. Моят шеф – също соло във втората група на „Палубните механизми“.
Този път под режисурата на немските домакини и донякъде понеже ставаше основно дума за утвърждаване на вече оформените стандартизационни документи, всичко течеше значително по-гладко, без много много дискусии. Лично аз, се стараех да изпълнявам стрикно нарежданията на моя началник и се отказах от каквито и да е било активности.
Може би поради микроскопичността на нашата делегация, отсъствието на научната сътрудничка от Варна, или кой знае защо не се стигна и до колективно ходене на обяд със съветските колеги и ние двамата с другаря Василев хлътнахме в първата попаднала пред очите ни закусвална или нещо от тоя род заведение, където си похапнахме твърде добре и не много скъпо. В хотела разбира се имаше и ресторант, но ние и в следващите дни не го удостоихме с внимание.
След три дни работата на сесията бе обявена за приключена. Последва тържествена вечеря, в едно странично по-малко салонче на ресторанта на хотела, завършила с „Аdieu“ до оставащата последна пленарна сесия в Съветския Съюз. Доколкото разбрах, тя предстояла да се проведе някъде през следващия февруари в Ленинград.
При този интензивен дневен ред през оскъдното останало свободно време освен за задоволяванене на насъщните нужди по прехраната и скромен шопинг в близката околност, не ни остана никакво време за разходки или каквито и да е други културно-просветни мероприятия. Като се изключи близката околност на градското сити в съседство с нашия хотел, не се стигна до контактуване с други части на града.
За разлика от Василев не можех да се оплача от немската кухня. А що се отнася до бирата, без да съм експерт в тая област, тя не само не отстъпваше на чехската, но беше може би и по-силна.
Все пак в този крайно ограничен по продължителност период, без много усилия ми се отдаде да изразходвам валутните си ресурси. Включително и допълнително обменените 10 лева в банката с помоща на митническата декларация. Независимо крайно ограниченото свободно време все пак ми се отдаде на направя някои сувенирни покупки. За себе си купих само една мека шапка с малка периферия в дребни кафяви каренца – но нон стоп ултра по актуалната мода. При това от ексклузивен магазин! За мама успях да се добера до две бурканчета с някакъв крем за лице марка „Нивея“, която по мнението на моя немски колега Хоффманн, била твърде реномирана източногерманска козметична фирма. По негов съвет купих и разкошни дамски обувки „Саламандър“ за Даниела, които се произвеждали в ГДР, но по Западногермански лиценз. За нейните родители, поскоро за майка ѝ и малката– старателно декорирана и с внушителен размер кутия шоколадени бомбони.
Не пропуснах, разбира се чичо Сашо и се натоварих отново с една синя бутилка чехска Бешеровка, която тук струваше още по-скъпо отколкото в Прага. Най-големи затруднения предизвика проблема какво да поднеса на баща ми. От него никога не бях чувал да се оплаче че му липсва нещо, или да прояви желание за каквото и да е. Понеже предстоеше зимен сезон, докато купувах обувките за моята годеница, се натъкнах на обещаващи добре да топлят мъжки филцови домашни пантовки. Спрях на тях. Известно ми беше, че без да се оплаква, той страдаше от някакви затруднения с кръвозахранването на краката си. А зимите край брега на Дунава са винаги студени.
Що за покупки направи моят щеф не ми стана известно. Пък и не ме интересуваше. Веднага след заключителния обяд той се свърза по телефона с бюрото на „Балкан“ в Берлин – българската самолетна компания . Оказа се, че билетите ни за завръщане били с открита дата. Неизвестно защо. За щастие или обратно му се отдаде да намери две свободни места в наш самолет за София и то още на следващия ден.
Следващата му стъпка бе да ме командирава до рецепцията на хотела, където трябваше да се информирам за подходящ влак за Берлин на следващия ден. Дежурната служителка бе достатъчно любезна да стори това. Връзката не бе директна, но достаъчна своевременно да се озовем на летището „Шьонефелд“.
От моят съсед в заседателната зала Манфред Хоман, с когото и тук като непушачи прекарвахме голяма част от паузите заедно бях информиран, че за тази вечер имало билети в местния театер за „Май фер леди“, но Василев не искаше да чуе за подобно мероприятие.
Рано на следващата сутрин се намерихме в първия влак към Берлин.
От страна на шефа този път не последва никаква инициатива в направление конни надбягвания, или каквото и да е било. Беше не твърде разговорлив и останах с впечатление, че по неизвестни за мене съображение бе заинтересован час по-скоро зда се прибере в България. Може би кончетата на пистата в Берлинския реннбан, му бяха изконсумиралали сериозна част от неговите валутни ресурси.
В Берлин дори въобще не напуснахме територията на ж.п. гарата и от Александерплатц с помощта на „Ес-бана“ се трансферирахме директно на летище „Шьонефелд“, където с една машина на „Балкан“ само след няколко часа отлетяхме обратно към Родината.
---
Този път ни се усмихна щастието да кацнем в родината на софийското летище без компликации от рода на тия при завръщането ни от Прага. На капитана на нашия самолет се отдаде меко и гладко да го приземи на пистата. С митничарите нямахме абсолютно никакви проблеми. Те дори не благоволиха да хвърлят поглед в нашия багаж.
Но времето и у нас в този късен есенен ден ми си стори също така ветровито, неприветливо и неуютно, както в Германия. Столичният град бе залят от талази гъсти навъсени мъгли, а иначе гордата снага на Витоша имаше, като че ли посърнал вид, грубо притисната от всички страни от разгневени облъци.
Прибрахме се в София с автобус на „Балкан“. Неговата крайна спирка бе не много далече от жилището на Сашо Рашев и аз възнамерявах да се прибера пеш. Моят началник продължи да ми поднася обаче нови сюрпризи. Първо прояви невероятна разточителност, като след слизане от автобуса спря едно такси и след това, при това твърде любезно ме покани да се кача и аз и ме транспортира до моето „софийско“ жилище на негови разноски.... !?
Воау! С какво бях заслужил подобна чест.
Но това далеч не беше всичко.
Когато слязох от таксиметровото „Жигули“ той прекъсна потока благодарности от моя страна, като без каквито и да е допълнителни пояснения ми прошепна повелително:
– Утре не е необходимо да се появяваш в Дирекцията! След интензивната работа в последните няколко дена предполагам, че няма да имаш нищо против една допълнителна еднодневна почивка!
Вероятно съм направил прекалено слисана физиономия, която го накара с византийска усмивчица да добави – Така, че ще се видим вдругиден! Ясно ли е?
Отвърнах по войнишки – Тъй, вярно! – при което постепенно ми стана окончателно ясно защо не биваше да се вестявам утре в Дирекцията! Бяхме се завърнали един ден предсрочно, което по всяка вероятност беше последствие от пристигането ни по-късно в Гера, или кой знае защо. Но подробности от подобно естество в момента не бяха за мене от значение. Нито изобщо лежаха в рамките на моите компетенции.
---
Тази вечер, вероятно по някакво изключение, чичо Сашо нямаше посещение от неговата обичайна компания за игра на белот. Побързах да му връча билковия ликьор. Положително той се почувства приятно изненадан, което разбира се не му попречи да се размъмри:
- Защо, магаре такова, отново си се изръсил с ужасно много пара за това скъпо-прескъпо питие! Забрави ли, че ти бях изрично наредил да не си пилееш валутата за мене! А ти какво вършиш? – Проявяваш най-голямата разточителност, която един нормален български гражданин може да си позволи – да купуваш и то ексклузивен алкохол в Европа! Носиш ли нещо поне за твоята бъдеща невеста?
- Разбира се! Ексклузивни обувки „Саламандер“! Гедерейско производство по заподногермански лиценз! – побързах да го успокоя, при което незабавно се постарах да сменя темата - Преди да замина бях те помолил да подготвиш малко моите родители, по-точно майка ми, за предстоящите... събития, които ми предстоят тук на софийски терен и са много трудно асимилируеми от нейна страна. Отдаде ли ти се да сториш нещо в това направление?
- Недей да се тревожиш! Ще видиш, как всичко ще се нареди постепенно от самосебеси! Аз нямам деца, но съм уверен, че Ванюша като всяка майка не ти желае нищо друго повече, освен да бъдеш щастлив! А щастие означава на първо място успех в живота!
От това му обяснение можеше да се предположи, че след като напиша доклада си и се завърна в Русе, у дома ме очакват турбулентни преживявания. Същевремено се досетих, че е крайно време да се обадя все пак в Русе.
Отказах се от дискусии на тема „щастие“ и прочие и запитах „декресчендо“:
-Извинявай, чичо Сашо, да завъртя ли един телефон до...
- Я престани , моля те да се превземаш! – прекъсна ме както винаги със сърдит фалцет братовчедът на майка ми – Не мога да проумея какво те прихваща да ми задаваш на подобни идиотски въпроси!?
Принудих се мълчаливо да се отправя към телефона.
По ония времена междуградските разговори изискваха подаването на заявка в централната поща. Съществуваха два варианта – нормален и „светкавичен“ разговор. Въпреки че един бърз разговор не би ощетил кой знае колко чувствително директорската пенсия на Сашо Рашев, моите пестеливи гени станаха причина да подадам заявка за нормален разговор.
След някое време телефонът иззвъня. През слушалката до мен достигна силно развълнуван гласът на моята майка.
- Откъде се обаждаш?... Кога най-сетне ще се прибереш в къщи? – Бяха първите нейни думи, които не представляваха никаква новост в нейния репертоар. След като я инфорирах, че съм в София при Сашо Рашев, като че ли малко се поуспокои, но почти разплакана промълви – Ние с баща ти в последно време почти ти забравихме физиономията!
Положих усилия да я поуспокоя, че след няколко дни, през които трябва тук да напиша отчет за командировката, от която току що съм се завърнал, ще се прибера в Русе.
На мама не остана нещо друго, освен да се примири със съдбата.
2.
Разговорът с мама се отрази, разбира се не много тонизиращо върху моето настроение. Затова допринесе още повече и една досадна подробност, която възникна при опита ми да се обадя и на Даниела. Неочаквано това не ми се отдаде. Изведнъж констатирах, невероятно но факт, че изпитвам затруднение да си припомня нейния телефонен номер. Просто беше изтрит, безследно изчезнал от моята памет!... Защо и как? - Абсолютно необяснимо. По него време паметта ми беше в доста добро състояние. Освен това някъде трябваше да го имам и записан, но къде? – също бе потънало в непрогледна тъмнина в моето съзнание. Прибегнах до справка в телефонната книга на София, но и тук ударих на камък ударих – Сашо Рашев не притежавал най-новото издание на последната, а в старата не успях да открия абонат с име Йорданка или Даниела Неделчева.
Изведнъж се почувствах изпаднал в крайно конфузно положение. Докато тършувах из джобовете си за да диря бележката с телефонния й номер, пръстите ми напипаха ключа от външната врата на тяхния апартамент. По тоя начин забелязах, че след бурната „френска“ нощ преди моето заминаване за Берлин бях забравил да й го върна!... Това обаче, изведнъж ме наведе на една оригинална идея. - „Защо да не изненадам Даниела още веднъж с едно неочаквано романтично посещение в малките часове на ноща?!“
При това ме обхвана необикновенно възбуждение пред съблазнителната алтернатива за една подобна игра!... Може би у мене се породи някакво перверзно желание да ѝ поднеса и аз една изненада в отговор на нейната, сервирана ми миналата седмица такава с нейната нова „парижка фризура“!
Мъничко поуспокоен по тоя начин прекарах целия следобяд и вечерта в игра на шах с моя роднина. Той обичаше да играе шах с мене. Независимо от резултата, това му правеше винаги удоволствие. Напоследък след като на дневен ред се появи Даниела, за това за беда почти никога не ми оставаше време.
- На какво дължа твоята компания тази вечер? – заинтересува се по едно време той, изглеждайки ме малко въпросително.
Постарах се да му обесня досадната ситуация с телефонния номер на Даниела, като не пропуснах за негово и мое успокоение да го запозная с историята на ключа и моите понататъшни намерения. Останах с впечатление, че не остана възхитен от избрания от мен вариант.
- На твое място бих отдавна позвънил на домашния телефон на нейния баща! Него обезателно ще намериш в телефонния указател. А бихме могли да се информираме и от телефонната централа и за втория телефон!
- Неудобно ми е да призная пред нея, че съм забравил номера й! Кой знае как ще й подейства това. Нали знаеш какви са жените! – усмихнах се в отговор и дори добавих - А от друга страна намирам едно такова изненадващо посещение за особено романтично!
Чичо Сашо поклати неудовлетворително глава.
- Аз пък намирам твоето намерение за твърде неразумно! Не ми е известно до каква степен познаваш жените, но трябва да ти кажа, че тук в София не е много модно, а аз бих рекъл и дори крайно непрепоръчитилно да се поднасят подобни изненади! Особено в тоя случай, след като си се завърнал един ден по-рано от Германия! Наред със всичко от всякаква гледна точка коректността и елементарната учтивост изискват да се обадиш предварително за твоето предварително завръщане.
Моя милост обаче, неимоверно фасциниран от оригиналността на прелъстително „романтичното“ си намерение, след кратко колебание се отказа да послуша неговия съвет. Кой знае защо винаги съм изпитвал едно неутолимо желание каквото и да сторя на тоя свят, да го върша по възможност оригинален, самобитен, по-нестандартен начин.
Бях надарен или обременен от моите „орисници“ с антипатия към всякакъв род шаблони и аксиомата – „така правят всички“.
---
Беше вече някъде след 22 часа, когато въоръжен с красиво опакованата още от продавачката внушителна картонена кутия с етикет от фирмата „Саламандер“, напуснах апартамента на Сашо Рашев. Чувствах се необикновенно развълнуван. Дори повече от първото ми инкогнито среднощно посещение. Понеже днес го вършех при това абсолютно изненадващо.
Отново ужасно неприятен, остър вятър ме посрещна незабавно на улицата. Попаднах в лапите на свирепа вихрушка, която в пълния смисъл на думата поохлади горещината на порива ми по пътя към покоите на моята годеница и без малко не ми открадне новата германска шапка. Апропо, думичката “годеница“, все още нещо много трудно се подаваше да ми влезе в речника. Но постепенно с течение на времето, макар и трудничко, като че ли започнах да привиквам с тази притурка като нещо като прилагателно към името на Даниела.
„Граф Игнатиев“ не беше чак толкова далече. Не след дълго, въпреки лошото време, достигнах до добре познатия ми вече ъгъл, на който се издигаше жилищния блок с апартамента на семейство Найденови. Отнякъде в главата се прошмугна мисълта, че в близко бъдеще ми предстоеше, както се изразяваше с болка моята майка, да се превърна в „заврян зет“ в тази чужда къща. Нещо, което предизвикваше едно не твърде триумфиращо усещане, на първо място в моя стомах.
Откъм „Инженерно-строителния институт“ пред мен изкочи внезапно закъснял трамвай, който се изпречи на пътя ми, без да спира на спирката. За миг ужасен от тревожното издрънкване на неговия звънец, като сумнанбул се стъписах и с мъка успях да му направя път
О, Божичко! За една бройка... Дъхът ми се пресекна. Пред очите ми притъмня.
На какъв тънък конец виси понякога човешкият живот!
Нужни ми бяха няколко секунди да се съвзема. Очите ми постепенно се поадаптираха на тъмнината, което позволи в полето на зрението ми да попадне силуета на паркирана плътно до бордюра лека кола в напречната уличка с по-скромни габарите от „Волгата“ на другаря Найденов. Това ме навя на мисълта, че главата на семейството вероятно тази вечер не е в къщи. Нещо, което само би било добре дошло за моите намерения да се промъкна незабелязано, като таен любовник при дъщеря му.
Във вече сериозно напредналия вечерен час по стълбищетно на жилищната кооперация насреща ми не искочи жива душа. Цареше мъртвешка тишина, на фона на която до слуха ми достигаше само предпазливото скърцане на подметките на собствените ми обувки. При това почувствах ускорение на пулса, което не се дължеше единствено на преодоляването на стълбите до четвъртния етаж. Пред входната врата на апартамента с табелка „Семейство Найденови“ изведнъж ме обзе трудно обяснима нерешетилност. В продължение на цели няколко минути изпаднах дори в затруднение да вкарам ключа в ключалката и след това да го завъртя. Накрая преодолях себе си.
Вратата се отвори с изскръцване, което предизвика допълнително затруднение в дишането ми. Навсякъде в предверието, както и понататък в приемния салон цареше тъмнина и тишина. През остъклената балконска врата нахлуваше мъжделива светлинка от улицата, представляваща коктейл от уличните лампи и студените отблясъци хвърлени от луната, който ми позволи, макар и не без известни усилия да се придвижа във вестюбюла без да се блъскам в намиращите се попътни мебели. Но в същото време на фона на мъртвешката тишина това осветление придаваше още по-макабърен характер на обстановката.
Когато приближих до насрещния край на салона, вниманието ми бе привлечено от мъжделението на слаб лъч светлинка прозиращ под долния ръб на вратата на стаята на Даниела. Вероятно идващ от нощната лампа, което подсказваше, че тя още не спи. Още по силно развълнуван, като се стараех да стъпвам колкото бе възможно по безшумно се насочих по посока на светлината.
Пред вратата неочаквано изведнъж ме обзе несигурност.
Неочаквано в главатна на ми закръжиха какви ли не мисли, които изведнъж ме изправиха пред дилемата дали е необходимо да почукам или просто да нахлуя в спалнята на моята... годеница. Или дори... да се върна назад!
Но след като веднъж вече бях дошъл до тук!?
В един момент, след колебание, коя от трите възможности да предприема, ръката ми натисна предпазливо бравата. Преди да успея да подам носа си в стаята ми се стори че долавям... нещо като сподавен шепот! В първия миг проявих съмнение, дали не започвам да изпадам в халюцинации, но незабавно бях обзет от истински ужас, след като недвусмислено се убедих, че до слуха ми действително достига макар и неразбираема членоразделна реч! При това... Единият от гласовете бе мъжки!
Досетих се, че долу липсваше колата на баща ѝ.
Тогава!?... За кратко време останах стъписан като вкаменен, в трудно за описание състояние. Сравнения от порядъка на „като ударен от гръм“, или „залят с вряла вода“ са прекалено тревиални и бледи, за да изразят състоянието на болка, унижение и бясната ярост, които ме обладаха в следващия миг.
Лишен от какъвто и да е разсъдък, известно времи ме обзе вцепенение, при което не бях в състояние да предприема каквото и да е било. В моето досегашно пребиваване на планетата земя бях преживял до тоя момент безчетен наниз от всевъзможни горчиви преживявания и разочарования, но... ТОВА ми се случваше за първи път!
Най-първичното ми спонтанно желание в първия миг беше да побегна! При това – по възможност безкрайно далече от тук и от всичко, на което в този моент станаха свидетели сетивата ми.
Но не постъпват ли така предимно страхливците?
Лермонтов, Пушкин или Яворов навремето положително бяха прибегнали до решение на проблема със сабя или пистолет... Времената се бяха обаче изменили.
С това и някои нрави. Но светът и хората с нищо не баха станали по-добри!
Болката от накърненото ми достойнство придоби изведнъж невъобразими дименсии. Наред със всичко, изпитах нещо като любопитство или дявол знае какво желание да видя как изглежда моят съперник, придружено от сляпото желание с голи ръце да се нахвърля върху него.
И така, без да си давам сметка какво върша, тряснах зад себе си вратата и налетях в стаята. След всичко до тук гледката, която се разкри пред очите ми, по същество не можеше да ме изненада прекалено, но въпреки това ме накара окончателно да побеснея от гняв и погнуса. И създаде ефект на забит в гърба ми кинжал.
В леглото, само на няколко крачки от мен се валеха телата на Даниела и едно окосмено като на горила мастито тяло на мъж, в което с погнуса разпознах, майсторът на покера, прясно пенсионираният офицер от авиацията - така наричания от нея „чичо Панайот“!
В продължение може би на няколко секунди изпаднах в ново допълнително вцепенение. По-скоро - вкаменяване. Първичната помисъл, която ме споходи /доколкото изобщо би могло да се говори за мислене в състоянието на шок, в което бях изпаднал/ беше, че по този начи той си отмъщава може би за предупреждениетно което неотдавна по време на играта на покер бях направил на майката на Даниела да излезе от игра. С което той се лиши от една внушителна двузначна сума левчета.
Но незабавно изпитах чувството, че старият пръч не за първи път се намираше в леглото на дъщерята на неговия приятел Белчо Найденов.
Разбира се двамата главни актьори на сцената сцена се оказаха не по-малко изненадани и изумени от мен. Особено Даниела. Когато ме забеляза и разпозна, очите й се разшириха до спръскване. В същото време лицето ѝ прибледня, като придоби цвета на чаршафа под който се опитваше да се приклрие, а физиономията ѝ се сгърчи в диво изумление. От устата се изплъзна болезнен крясък, след което се свлече като безжизнен труп върху леглото.
Запасният полковник от военните въоръжени сили, на когото се наложи
да извие врата си при моето нахлуване в стаята, също изпадна в безмълвно изумление. Нему вероятно не можеше да се отдаде лесно да приеме за реалност моето присъствие. Дишаше тежко, на пресекулки, без да е в състояние да произнесе нито дума, или да предприеме каквото и да е. При други, незасягащи ме директно обстоятелства трагикомичната поза , в която бе изпаднал би предизвикала у мене единствено насмешка.
Но в момента далеко не ми беше до смях.
Що се отнаса до мене... Нямам представа как съм изглеждал в тия мигове, но във всеки случай също бях затънал в безизходица и състояние на неспособност да си отворя устата.
Цялата сцена от страни напомнеше вероятно откъс от архивен третокачествен ням филм.
Паметта ми не е в състояние да си спомни колко време трае това шоково състояние у тримата участници в сценария. В един миг аз се досетих, че държа в ръцете си все още пакета със злощастния подарък за „моята годеница“. Положително без участието на мозъчните ми клетки, без да промълвя нито думичка, но обзет до умопомрачение от неописуем гняв, катапултирах „Саламандрите“ със все сила по посока на косматото туловището на моя съперник. Пакетът то улучи в гърба, без да причини забележими вреди върху здравословното му състояние, освен още по-глупаво изражение на лицето му.
Незабавно след това като втори шрапнел изстрелях с отвращение и презрение и злополучния ключ на външната врата на апартамента и без да се задържа нито секунда повече и без да произнеса нито думичка, напуснах спалнята на Даниела, въздухът, в която ме задушаваше и отблъскваше. С трясък хлопнах вратата вратата зад гърба си и блъскайки се в тъмнината в различни мебели прекосих на бегом вестюбюла.
Като подгоненен от бясно куче напуснах апартамента на четвъртия етаж и се спуснах надолу по стълбището, прескачейки по две стъпала наведнъж. В душата ми бушуваше буря от болезнени емоции - жестока болка и бесен гняв! Все още не бях в състояние да асимилирам всичко, което току-що се разигра пред очите ми, но след като се намерих на улицата постепенно изпитах неутолима необходимост да напълня дробовете си с чист въздух. За миг вниманието ми бе привлечено отново от паркираната с две колелета върху трутоара лека кола. Беше „Ауди“... Някъде в подсъзнанието ми проблесна възпоменанието, че на симфоничния концерт с голямо закъснение Даниела пристигна именно с една черна кола с верига от четири кръга на предния капак!... Изпитах желание да си отмъстя на собственика, като нанеса някакви щети на колата, но това ми се се стори съвършенно безсмислено и преди всичко абсолютно недостойно.
Без повече да се обръщам назад прекосих все още в кариер „Граф Игнатиев“ и и като сомнанбул краката ми ме понесоха в посока към жилището на братовчеда на майка ми.
Ноща бе тъмна и наприятно мразовита. Но вече изобщо не бях в състояние дори да почувствам ледено студения вятър, въпреки че нито едно копче на чехското ми яке не беше закопчано. Над всичко в тотално дезориентираното ми и потъмняло съзнание продължаваше да доминира в неизмерими размери само див, безсилен гняв, от смъртоносно нараненото ми лично досдтойнство.
Ревност?! Можеше ли това да се възприеме за обикновенна ревност?
Струва ми се, че не бе подходяща диагноза. По отношение на Даниела сърцето ми не беше в състояние да изпита чувства от рода на ония, които някога хранех към Славомира. Най-трудно поносима беше, обаче болката от раната нанесена ми от нечестния играч на покер!
Сега вече в друг вид игра!
Попътно все по-често започна в съзнанието ми да се появява предупреждението на чичо Сашо, че в София „добрият тон“ изисквал да не се правят посещения от рода на моето без предварително предупреждение. Както и изглежда пророческите думи на мама – „Софиянки са много нахални! И те не са навикнали да вършат нещо друго, освен да изневеряват на мъжете си! “
Но беше вече много късно!... Впрочем, от малко по-друга страна погледнато, постепенно някъде дълбоко в душата ми като че ли бавно и до някъде мъничко успокоително започна да се прошмугва една нова мисъл – „Може би, пък не трябва чак толкова много да съжалявам за случилото се! Ако не тая проклета нощ, това вероятно щеше неминуемо да ми се наложи да изживея някога по-късно!“
Двамата ми близнаци бяха също загубили словоохотливостта си. Няколко десетки метра пред фасадата на апарта на чичо Сашо първият от тях, който беше по-консервативен, направи опит да ме поутеши –„Ти не си нито първият, нито последният човек на този свят, на когото Съдбата поднася тая горчива ябълка! Такъв е животът! Не бива да се гледа на него чак толкова сериозно! Иначе човек остарява много бързо!“
Неговият събрат, който напоследък бе изпаднал в прагматично опияниение от някои „съблазни земни“, от които изглежда не бе лесно склонин да се откаже, също се постара дори да ме успокои – „Знаеш ли, Стефчо, как постъпват французите в подобни ситуации ? Те се извиняват най-учтиво и затварят вратата зад себе си!“
Мене, разбира се далеч не ми беше до подобни вицове. Освен това във вените ми течеше само чиста българска кръв. Краката ми никога не баха стъпвали на френска почва.
Постепенно започна да ме завладява друга, нова помисъл, която се криеше зад въпроса - Дали все пак това, което преживях в тази злокобна нощ, не беше „Божие дело“ за спасение на душата ми?
Но това абсолютно с нищичко не беше в състояние да успокои дълбоко и болезнено нараненото ми „лично достойнство“!
---
ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!
