Петър Русчуклиев

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ  И  ТРЕТА

1.

   Ако останаше лично на мене, още с първия влак незабавно бих си заминал за Русе. След преживяното през изминалата нощ не изпитвах ни най-малко желание нито да видя, нито да чуя нищичко повече за Даниела Найденова. Дори въздухът както и всичко заобикалящо ме в столичния град бяха изведнъж  се превърнали в трудно поносими за мене субстанции.

Обстоятелствата за съжаление налагаха изпълнението на още някои служебни задължения в дирекцията, като писане на т.н. отчетен доклад, сдаване на задграничния паспорт, оформене на командировъчното ми и прочие.

        През остатъка от нощта почти не  ми се отдаде да склопя очи. Видът ми на следващата сутрин, без каквито и да е обяснения, ме  издаде моментално на братовчеда на майка ми. Н.а него незабавно му стана ясно, че моето среднощно „романтично приключение“ е ударило на лош камък. Физиономията му също моментално потъмня. А гласът му изтъня и подскочи най-малко с две октави нагоре по петолинието. 

   - Не те ли дебело предупредих вчера да не правиш  идиотски глупости! Какви ги забърка с твоето „изненадващо посещение“?

    Сведох глава и със зачервено лице, изпаднах в състояние в което не ми се отдаде да произнеса някакъв звук. Този отговор бе достатъчен за моя роднина за да се афектира още повече.  

     - Защо, по дяволите, не ме послуша, каквото те посъветвах вчера? Изглежда всички потомци от новото поколение на нашата фамилия, като братовия ми си син Буби сте наивни, ама – невъобразимо инат магарета, които не слушат когато възрастните хора се опитат да ви насочат по правия път!

    - Имаш право! – промълвих едва чуто – Съжалявам страхотно, че не те послушах! Но…

    - Самокритиката, макaр и със закъснение звучи донякъде положително. При условие, че в бъдеще престанеш да предприемаш от приумици понататъшни маймунджилъци! Както забелязвам, обаче снощи се е получила твърде неприятна инфекция.

     Той бе несъмнено любопитен да узнае подробности, но аз продължих със съкрушен вид мълчалив да седя на масата, без да докосвам нищичко от закуската. Марийка дискретно изчезна от кухнята. Чичо Сашо преглътна с ожесточение залък хляб със сирене и с риск да се задави изкрищя : 

- До кога ще мълчиш като пън, вместо да ми разкажеш докъде си нагазил в лука! Струва ми се, че се както те гледам, че си забъркал забъркала много лоша каша!  – след като отново не получи отговор, той понижи малко тон – Вместо да си засипваш главата с пеппел, трябва да да се опитаме да анализираме новосъздадената позиция и потърсим план за понататъшна стратегия в сношната ти партия, която видимо си успял да изпортиш с твоя мним „романтичен“, но дефакто ужасно хайвански ход!

      - Партията е безвъзвратно загубена, чичо Сашо. Действително чрез „шустер-мат“ в един ход!

    - Сиреч? – гласът му потрепера и отново подскочи още по-високо.

  Бях принуден, макар и без подробности, най-сетне  да му опиша на кратко среднощното си преживяване.  

         Известно време и той изпадна в мълчание. Срамувах се да го погледна в очите, но до слуха ми достигна скърцането на зъбите му. Познавах тая негова реакция от шахматните ни партии. Той реагираше по тоя начин когато изпаднеше в прекалено трудна позиция.  

       След кратко размишление, последвано от дълбока въздишка,  той произнесе под сурдинка: 

- Не зная кой от двама ни е повече виновен за идиотизма, който ти разреших да извършиш вчера!... Ти, както беше и твоята майка на младини, макар и след три десетилетия на тоя греховен свят, си си останал наивна душичка и слабо познаваш хората и живота!... Но моята вина точно затова е още по-голяма! – сетните слова произнесе с болка  и и почти шепнешком, като че ли говореше сам със себе си.

      Колкото и да ми беше тежко, за миг изпитах дори състрадание към този човек. 

- Ти стори необходимото да ме предпазиш, но за съжаление не те послушах... Сам съм си виновен! ... Доколкото по-обективно поледнато изобщо става дума за вина…. - добавих след кратка пауза без да си подзволя  по-нататъшен коментар.

     Той се постара да се консолидира и се обърна до колкото му позволява възможностите, по-малко емоционално отново към мен.  

   - Да спорим „след-после“ няма абсолютно никаква смисъл.  Най-добрият ход в момента е да оставим на времето да изясни някои неща и след това да се опитаме на по-свежа глава да търсим план за понатаъшни стратегии.

    - Всичко е адио, чичо Сашо! Партията е безвъзвратно изпортена. Проиграна от мене или... може би от другиго!

      На това място за моя изненада от устата му се изтръгна едно не твърде нежно проклятие по адрес на дъщерята на висшия министерски чиновник.  

                                                                 ---   

    Някъде в ранните сладобедни часове телефонът на Сашо Рашев иззвъня. След като никой не реагира - твърде  продължително. Накрая отхвърлих поканата на домакина отида до телефона и му предоставих  той сам да се обади. Макар и неохотно и твърде бавно  той се видя принуден да стори това. 

    - За тебе! – уведоми ме незабавно той, със симптоматично кимване на глава – Госпожица Найденова! - и ми протегна слушалка.

    Безмълвно отново отказах с категорично поклащане на глава да стора това.   

- Съжалявам, но моят братовчед в момента няма желание да говори с никого! – произнесе  в отговор  той, като не пропусна да гарнира гласа си с обилно количество провокационни унтертове. И без много да се церемони затвори телефона. След това ме изгледа леко иронично – Твоята годеница, струвам ми се, че е не по-малко нокаутирана от тазнощните събития!

- Това не променя абсолютно нищо! Не изпитвам ни най-малко желание повече да я видя пред очите си! – изскърцах злобно през зъби.

  - Гневът понякога е много лош съветник, моето момче. Но аз те разбирам и съм далеч от каквито и да е намерания да те убеждавам или разубеждавам в каквото и да е направление.  Най-доброто е на първо време ти добре да размишлиш и оцениш какво най-оптимално би било да предприемеш в така създаланта се ситуация. Все пак бих ти напомнил може би баналния израз че „Следващият ден е по-мъдър от вечерта“. А и както обичат да казват руснаците – „Поживьом, увидим!“

- За мене всичко е „пито-платено“, чичо Сашо! Жалко наистина... или пък може би точно обратното, но абсолюгно свършен факт!

      - В едно отношение действително жалко и то много жалко, че ти се лишаваш от възможността за една положително завидна кариера на столичен терен!

    Всичко това ми беше разбира се кристално ясно, но за собствена изненада не го понесох чак толкова болезнено, колкото накърненото ми честолюбие и „мъжко достойнство“.

      Той се въздържа от понататъшнш коментари, но направи физиономия, в която прочетох прочетох повече съжаление, отколкото надсмиване върху последните ми думи. 

                                                                 ---- 

  Останалата част от следобеда прекарах повече пред телевизора, без да обръщам  внимание какво се разиграваше на неговия екран. Обадих се по едно време на моите родители. Този път говорих с баща си и го уведомих, разбира се без да споменавам нещо за снощните събития, че в кратък срок, след някой друг ден се прибирам в Русе. Нямам представа по какъв начин съм се артикулирал по време на разговора, но накрая той ме изненада с въпроса  - Какво се е случило? 

 На моето – Нищо особено! - от негова страна последва едно  търде съмнително  - „Хм!“. Но не намери за нужно да ме разпитва повече. 

    По едно време почувствах необходимост от чист въздух, или не зная точно какво. Сашо Рашев не възрази да се поразходя.

    След като се помотах в пълния смисъл на думата „като муха без глава“ в едно малко паркче в близката околност, по едно време регистрирах, че се намирам някъде по „Раковска“, недалеч от хотел „Славянска беседа“. В чийто ресторант първата вечер след запознаването ми с колежката от „Плановата служба“... По дяволите! Последното нещо, от което в момента се нуждаех, бе да изпадам в сантименталности. Едно первезно желание ме подмами за миг да се опитам да удавя в алкохол маркототевщината на съдбата, но то се изпари почти така бързо както се бе появило. Пък и кесията ми не беше подходяща за подобно мериприятие, особено на територията на „кръчми“ от категорията на „Славянска беседа“.

    Вместо това нозете ми като сумнамбул ме повлякоха нагоре по посока на площад Славейков и в крайна сметка се оказах пред входа на централния столичен шахматен  клуб на същата улица, който бях посещавал още като ученик в прогимназията при посещенията в София с моите родители, когато гостувахме на фамилията Рашеви. Мимоходом, ми мина през ума, че би било за предпочитане да се опитам да поиграя бридж вместо шах, обаче по ония времена в София още не съществуваха бридж-клубове, или поне не ми бе известно ... 

- „Но в Краков!“ – в някакво забутано ъгълче на подсъзнанието ми оттекна гласът на един от моите близнаци.

      Дълго не се задържах в шахклуба. Не направих и опит да търся партньор, беше ми ясно, че в състоянието в което се намирах това не би ми доставило удоволствие. След като се помотах из помещенията, по опушените стени на които висеха портретите на всички носителите на шахматната корона, не след дълго се отравих към изхода.

                                                         - - -

       - Твоят виртуален тъст, другарят Неделчев те търси преди малко по телефона! – бяха думите, с които моят роднина ме посрещна, когато се прибрах по някое време в дома му.  

      Не можех много точно да дифинирам, дали това ме раздразни или предизвика някакъв по-друг вид емоции. Реагирах обаче незабавно с не твърде определено свиване на рамене.

- Той ме помоли, при това невероятно учтиво да ти предам, че имал желание да си поговори на четири очи с тебе и очаква още тази вечер да го потърсиш по телефона.

     - Ще има чака! – прозвуча като изстрелен снаряд моят отговор.

         Не така лаконична бе реакцията на братовчеда на майка ми.    

     – Обещах да не се опитвам да ти влияя в каквото и да е направление по отношение твоята понататъшна жизнена ориентация, но трябва да ти кажа, че на твое място не бих реагирал чак толкова безапелационно на тоя телефонен шахматен ход на другаря Неделчев! Предполагам, че той ще се опита да ти сервира на сребърен поднос интерсна компенсационна сделка, която в известни отношения може би няма да бъде съвършенно неприемлива от твоя страна.

     - Чел съм романи и гледал филми с аналогична тематика, но подобни сценарии са съвършенно неакцептнируеми за мене.

       Братовчедът ва майка ми ме изгледа не твърде възторжено.

  - Твоя воля! Все пак не би било лошо ако се опиташ да погледнеш с малко по трезви очи на създадената ситуация, като  изключиш от играта накърненото си самолюбие и така нареченото от тебе „мъжко достойнство“! Опитай се да направиш малко по - обективен анализ и баланс на твоето бъдеще,  със всичките плюсове и минуси, които би ти поднеесъл един добре компенсиран от другата страна твой компромис!

 - Чичо Сашо, повярвай ми, не съм в състояние да се отдавам на подобни търговии!

   Той реагира с някаква силно деформирана гримаса, но предпочети да изостави тази тема.

       - Нека първо отидем да се навечеряме, пък след това ще видим на пълен стомах може да ти дойеде и нещо по-друг акъл.

- Аз съм вечерял, чичо Сашо – побързах да отвърна без много да му мисля. При това по начин, който не можеше да го накара да ми повярва.

  - Защо се опитваш да лъжеш, след като сигурно отдавна забелязал, че не ти се отдава! 

    Думите му възкресиха една малко аналогична сцена от близкото минало с една друга персона, която не ми подейства никак приятно. Опитах с едно – Ама чичо, повярвай ми моля те,… в това състояние не ми се яде!

           Той ме прекъсна:

       – Стига си се магаросвал! Марийка отдавна ни чака в кухнята. Добрата женица с нищо не е заслужила да гладува заради... нас! Бе на път вероятно да каже „заради тебе“.

       Видях се принуден да престана да му възразявам.

    Известно време се хранихме мълчаливо. Всеки изглеждаше погълнат в собствените си мисли. Изпитвах огромни трудности при преглъщането на всеки залък. Сашо Рашев с навъсен вид работеше настървено с ножа и вилацата. В един момент лицето му нещо се попросветли. Физиономията му, като че ли придоби по-ведър характер. Той избърса бавно и внимателно устата си със салфетка и докато отваряше една нова бутилка „Загорка“, ми зададе въпроса:

     – „Стефанчо, известно ли ти е  кава мисъл е изказал Макиавели за брака?“

     Името Макиавели ми беше смътно известно, но никога не ми се бе случвало да прочета нещо от неговите философски ерупции. Поклатих отрицателно глава.

   – В твоята обемиста библиотека струва ми се, веднъж ми попаднало някакво книжле от Шопенауер, но Макиавели ми е абсолютно непознат. 

  - Той е повече известен като паталогичен мизантроп и черногледец, но между другото понякога е изпадал в моменти на гениални жизнени прозрения. Например следното – „Мъдростта в един брак се крие в способността на съпрузите да извиняват взаимно неблагоразумията си!“ – и преди да успея да проявя някаква реакция, добави – Освен това, за разлика от някои като тебе, бе врял и кипял в живота и познававал и най-затънтените кътчета и гънки на човешката душа.

     Набръчках вежди и след кратко размислене се опитах сам мъничко да изфилософствам:  

    - А какво би казал въпросният Макиавели, за случаи, когато  само едната страна не е  склонна да проявява благоразумие?

           Сашо Рашев не изпадна в затруднение, а незабавно отвърна:

      – Няма такива случаи, моето момче. Всички сме някога неблагоразумни. Беше ли много разумно твоето романтично рандеву посред нощ без предупреждение? И то след като на всичко отгоре се връщаш един ден по рано?

      Почувствах се принуден за замълча. В този момент телефонът, който се намираше в съседното помещение отново иззвъня.

  - Обзалагам се, че е пак за тебе! – откликна чичо ми.

  - В такъв случай е излишно да вдигаме слушалката!

       Той ми хвърли не особено нежен поглед, но се отказа да ме агитира повече. В същото време се надигна тежко от стола, но вместо към телефона изприпка в противната посока и отвори вратата на стаята на домашната му прислужница.

  - Марийке, я виж моля те, кой звъни по телефона.

    Добрата женица без да пророни нито звук се отправи незабавно да изпълни нарежданието му.

      След малко тя се появи на вратата от другата страна на кухнята.

- Мъж без да се представи иска да говори с инженер Стефан Маринов.

    -Така ли каза - инженер Маринов? – заинтересува се Сашо Рашев.

   - Точно ака.

         Той ми хвърли един поглед, означаваш „не желаеш ли все пак да се обадиш“?

       Аз естествено отказах. 

      - Марийке, кажи на този другар, че инж. Маринов все още не се е прибрал в къщи и го запитай допълнително какво да му предадеш като си дойде и от кого е бил търсен!

        Тя се обърна незабавно на 180 градуса. Не след дълго се завърна с една бележка в ръка, която подаде на домакина. 

- Не си каза името, продиктува ми обаче този телефонен номер, на който да се обади братовчеда ти, когато се прибере. - Любопитен ли си кому принадлежи този телефон – обърна се той към мене.

- Не ме интересува! – продължих намръщен да упорствам. Но същевременно изневиделица в подсъзнанието ми прошмугна една невероятна мисъл:

– „Дали не е се обажда мъжа на нейната сестра или... самата Пепа?“

     - Няма да бъде може би много лошо, ако вместо да се инатиш като магаре на мост, да си помислиш за „торбата на сърдитко Стефанчо“! – не съвсем нежно ме апострофира чичо Сашо, което стана причина Марийка отново да се скрие в нейната стаичка. В същото време и той напусна кухнята и изчезна за известно време.

        След появяването си ми изтърси телефонния указал на София, отворен на буквата „Н“. Върху отворената страница лежеше бележката на Марийка.  

    Изписаният телефонен номер принадлежеше на абонат с име Белчо Найденов Неделчев – „Граф Игнатиев“ №4....  Това не представляваше изненада за мен, но кой знае защо ме предизвика да си припомня, че винаги съм се питал защо табелката на входната врата  на апартамента носеше надпис „Семество Неделчеви“, а Даниела – презиме Найденова. След това ме обхвана съмнение – не беше ли точно обратното? ... Но вече всичко бе отишло вече по дяволите и нищо нямаше повече абсолютно никакво значение.

     Братовчедът на майка ми полагаше усилия да търси решение на проблеми от по-друг характер и не ме остави на мира.  

     - Как намираш повторното дрънкане на телефона от страна на твоя тъст? 

     - Чичо Сашо, на тази тема повярвай ми, никак не ми се говори! За мене във всеки случай, завесата на водевила „Дъщерята на другаря Неделчев, или Найденов“ тази нощ дефинитивно падна. Безвъзвратно!  

     - Разбирам те много добре моето момче, но имам чувството, че един ден ще съжаляваш, че нараненото ти „мъжко достойнство“ е станало причина да пренесеш в жертва една твърде завидно многообещаваща кариера, от която готов съм да се обзаложа малцина твои колеги биха се отказали. И дори биха готови да заплатят всякаква цена.

        След като от моя страна не последва реакция, което би могла да се приеме за донякъде насърчително от негова гледна точка, той допълни като дебело подчертаваше всяка дума:

   – Моят последен съвет е, преспи тая нощ и след това се постарай да сложиш на кантар какво губиш и какво би спечелил ако...  и тогава решавай. По възможност по-трезво и без емоции. Остави и малко настрана накои морални принципи. За времената, в които днес живеем, те са отдавна поостарели.

     Постарах се да продължа да се придържам към тактиката мълчание, която не изеснява определено мнение. Той продължи неговата песен в нравствен стил обилно гарниран с народни мъдрости и неряко дори с турцизми. Познавах го доста добре и ми бе известно, че последното издаваше лошо настроение 

         - Една стара, но хубава народна мъдрост казва – „Всяко чудо, за три дни!“ А после!? Помисли какво бъдеще те очаква на брега на Дунава? 

- Разбира се, това означава край на моята т.н. софийска кариера със задгранични командировки и прочие – принудих се най-сетне да наруша мълчанието си - Трябва, обаче да ти кажа, че неотдавна стоях пред подобен проблем, разбира се в по-скромни мащаби и от по-друг, но също етично-морален характер в Русе. Ставаше дума дума за сключването на един компромисен договор в малко по друго отношение и да стана „партиец“, който не се съгласих да сторя. Вероятно – твърде нерационално от прагматична гледна точка решение. Но навремето съвестта ми и тогава не ми позволи…

- Звучи може би патетично, достойно за удивление и дори за уважение! - прекъсна ме вече възбудно той - Може да послужи за героична примиса на древни рицарски романи, даже и малко покъсно, но... какво можеш да си купиш със съхранението на твоята чиста съвест през двадесетото столетие в епохата на реално съществуващия социализъм у нас?

      - По тоя въпрос баща ми е на малко по-друго мнение. Но не се опита да ми дава съвети в никакво направление. 

- Познавам го добре. Петко е злато човек във всяко отношение, но страда от една неизличима болест – неговото втълпено призвание да бъде вечен опозиционер! Какво му донесе това? – Горна Джумая преди „Девети септември“ и „Белене“ - след „девети“! А ако не беше такава крива круша и като се завърна през 1944 от лагера в Горна Джумая и ме бе послушал да стори това, което и ти си се инатил да станеш, то днес той вероягто щеше да бъде даже с по-висок ранг от тоя на твоя тъст!

        Той направи малка пауза. Може би да си поеме въздух.

         На мен не ми остана нищо повече от запазването на мълчание.

- А, ти – фалцетът му се извиси постепенно застрашително афектирано – щеше без проблеми да осъществиш юношеската си мечта да следваш журналистика и драматургия и днес може би щеше да бъдеш един от съавторите на сценариите на многосерийната продукция на българската телевизия „На всеки километър“ покрай Павел Вежинов и Георги Марков.

    Последните подробности ми подействаха малко неприятно „жегващо под лъжичката“.

     - От практическа гледна точка си абсолютно прав, но хората са различни и както се казва обикновенно „Ябълката не пада далече от дървото“. А има и нещо друго, което според мене не е съвсем за пренебрегване – човек, както някои обичат да казват, на тоя свят има..., ако мога така да се изразя,  потребности не само от телесен, но и от душевен характер.

        - По отношение на последното мога да ти напомня само, че така говорят обикновенно ония, които не са стояли гладни. Но нещо много го ударихме на философстване, а след кошмарната минала нощ ти се нуждаеш преди всичко от сън! Върви си лягай и не му умувай повече. Беше казал, че утре трябва да се явиш във вашата дирекция. Аз ще те събудя когато му дойде времето за закуска.

          С това той сложи край на нашия диспут.

     Постарах се да изпълня препоръката му, но се оказа че въпреки умората съзнанието ми бе до такава степен затормозено, че отново ми бе изключително трудно да заспя. Дълго време прекарах в полудрямка притиснат от всевъзможни кошмарни мисли. Беше ми ясно, че се намирам в много  съдбовен момент на моя живот. 

    ...Това лято ми поднеси турболетни преживявания, които доведоха да сериозни компликации в моето иначе прекалено скромно житие и битие. В резултат на което много компоненти в моето съзнание бяха подложени на чувствителни ерозии.  Особено когато се озовах сред работната група в софийската генерална дирекция. Появяването на сцената на „колежката“ от плановата служба със зашематяващо темпо ме изправи пред приказни алтернативи за скокообразни качествени редукции. Макар, че не ми се отдаде лесно, след предълги колебания най-сетне се осмелил да сложа крак върху едно стъпало по стълбата нагоре към по-висша професионална орбита.   

         Но тя миналата нощ изведнъж се прекатури.

      Постепенно се наложи да се примиря, че не ми остава нищо друго, осван в крайна сметка да се зъвърна отново долу в лоното на плебеите, на което вероятно съм бил обречен,  както се казва в математиката „по определение“. 

   От друга гледна точка, кто че ли постепенно започна да ме обзема нещо като успокоение, че трагедията от миналата нощ в крайна сметка се разигра все пак по-скоро навреме. А не след като вече ми би бил надянат брачния пръстен на ръката!

    Малко горчива полусънна усмивка в тази връзка предизвикаха възкръсналите по едно време в паметта ми пророчески думи на полякинята Ванда това лято във Варна, която по линиитне на ръката ми предсказа, че на този свят на млади години не ме очаква много щастие с жени.   

    Какво за се прави? Срещу така наречената „Съдба“ изглежда действително е трудно да се рита!... Тази мисъл за всеки случай като че ли ми погна най-сетне да заспя.

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!