Петър Русчуклиев

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ И  ЧЕТВЪРТА

1.

    След една неспокойно прекарана нощ, с травматизирана глава и унила крачка на следващата сутрин се отправих вероятно за сетен път към Генералната дирекция. Трамвая взех от площад Славейков, а не както до сега от спирката пред дома на моята колежка от плановата служба. Понеже желаех да избегна каквато и да е среща с нея.

Този проблем продължаваше все пак да виси като демоклиев меч над главата ми на територията на генералната дирекция през следващите часове на деня. Не желаех повече да я виждам пред очите си! Просто изпитвах отвращение!...

     Може би за първи път престъпих прага на стаята на другаря Василев след като звънецът бе обявил началото на работия ден. Последното обстоятелство не ми причиняваше главоболия.  Затруднения предизвикваше формата, под която трябваше да го информирам по някакъв начин, като все още мой началник за новосъздадената ситуация. За което не ми бе много лесно да намеря подходящи думи. Историята от предидушната нощ бе от твърде интимен характер, нещо което ми причиняваше сериозни затруднения. 

       Василев ме посрещна с физиономия, от която не лъхаше нито следа от завчерашното му повишено настроение. Отвърна някак неприветливо на моето, с не много ведър глас произнесено „Добро утро“. Незабавно запали цигара и ми се стори, че докато изпускаше две нервни струи дим през ноздрите на носа си, очите му се вторачиха неспокойно в мен.

   Изглежда някой преди мене вече го беше запознал с новосъздадената обстановка. Известно време помежду ни царя тягостно мълчание, което първи се осмелих да наруша. 

      - Другарю Василев, трябва да Ви уведомя, че с мене се случи нещо ужасн неприятно. – След тази интрудукция ми се наложи да направя малка пауза, през която той ме прекъсна с привидно учтива, но не много лазурна усмивка.  

- Случва се и в най-добрите английски семейства, другарю Маринов!... Но според мен далеч не е претекст да правиш от мухата слон и пределно екстремно да играеш ролята на оскърбен младенец.

- На чужд гръб и сто тояги са малко! – опитах се да му възразя. Междувременно ми стана кристално ясно, че инцидентът му е предварително добре известен. В неизвестност оставаше само в каква светлина е бил той /и от кого?/ информиран.

   Василев като че ли не обърна сериозно внимание на моите думи, а занарежда нравоучително:

   - Слушай какво ще ти кажа, мой човек! – формата на обръщението, която чувах вероятно за първи път от неговата уста, както и интонацията ми се сториха повече застрашителни, отколкото израз на интимност. - Човек на тоя свят не бива да се подава на излишни емоции! Особено за неща от подобно естество, които трабва да имаш пред вид са банални събития в съвременното столично ежедневие. - След като от моя страна не последва никаква словества реакция, той назидателно добави - Към което ти постепенно трябва да се интегрираш! Иначе по тоя начин рискуваш да изпортиш собственото си бъдеще!

     Последното му предупреждение оттекна направо казано заплашително. Но не ме възпрепятства незабавно да му отвърна:

          – За мене за съжеление не съществува повече бъдеще тук! -  при което до някъде за собствено удивление ми се стори, че гласът ми прозвуча удивително твърдо.

      Той ме изгледа намръщено, с вид едва ли не на недоумение.

- Аз имах малко по-добро мнение за тебе. Но като те гледам и слушам какви ги плещиш, ти се чудя на пипето!

        Реакцията на другаря Василев ми се стори, че не беше просто театър, а искрена и при това доста афектирана. Нещо, което не ме раздразни. Дори в момента ми подейства донякъде разтоварващо.  

- За беда нещата, що се отнася до мен стоят много по-иначе. Една подобна така наречена от вас „дребна афера“ е ужасна трагедия за мен. При това с безвъзвратни последствия. Може да съм старомоден, провинциален и какво ли още, но след всичко онова, което ми бе сервирано да преживея, за мен е немислимо каквото и да е бъдеще с тази жена!

      Той побърза да запали нова цигара, при което ми предложи и на мене една папироса от неговото „БТ“ /която мълчаливо отказах/. След което направи отново опит, донякъде в стила на чичо Сашо вчера, на длъж и шир да ме убеждава на ум и разум. 

       - Нима си готов за тоя що духа да пожертваш всичко това, което ние двамата с толкова усърдие и усилия поставихме на крака и да захвърлиш твоято професионално бъдеще на бунището? 

   Въпреки трагиката на моето положение, вметнатата компонента в неговото последно словоизлияние, с което той не пропусна отново да подчертае и собствените си заслуги предизвика едва ли не лека иронична усмивка на устните ми.

- Последствията ми се известни, другарю Василев, но всички трябва да се примирим с тях.

      - Я престани най-сетне да плямпаш глупости! – прекъсна ме припряно той. - Не си вече на шестнадесет години.  Аз не мога да разбера само едно нещо – кой дявол те накара и то без да се обаждаш предварително да правиш среднощно посещение в дух на романите на Мопасан на твоята ... – тук той изпита известно затруднение при произнасянето на „годеница“, или не зная какво. - Не ти ли мина през ума, че след като се вмъкваш като някой крадец във все още чужда за тебе къща... ти можеше и да си изпатиш и дори по-сериозно!

     Откровено казано, за подобно нещо в това направление изобщо не си бях и помислил. Побързах въпреки това да му възразя:

   - Прелюбодеянието, на което станах свидетел беше за мен предостатъчно болезнено.

- Крайно време е да престанеш да изпадаш в излишни провинциални сантименталности! И да се самосъжаляваш и хленчиш в стила на нешо като морален апостол! На твое място не бих вдигал много, много излишна пара, като потърпевш! На тия години всеки страничен съвременен наблюдател би бил по-скоро склонен да ти се смее, отколкото да гледа осъдително на някакво сексуално сношение, което в последно време не е нищо повече от „кавалерска простъпка“ в нашето съвременно общество.

      - Не ме интересува кой какво щял да каже! Както и кой с кого има извънбрачни „кавалерски сношения“! – в момента се досетих за неговото среднощно посещение в стаята на варненската научна сътрудничка в Комарно и при произнасене на последните думи го изгледах многознаменателно. – Аз съм човек с малко по други, патриархални разбирания, които не ми позволяват понататъшна връзка с една жена, която зад гърба ми спи с друг, да не говорим за това, да свържа живота си с нейния! Съжалявам за всичко, но не съм в състояние да постъпя по друг начин! Такава ми е маята, с която съм замесен.

           Той направи опит да се усмихне. 

        - Смяташ ли, че някога ще намериш жена, която да спи само с тебе? Такива отдавна вече ако изобщо някога се е случвало тук-таме, не се раждат повече в двадесетото столетие!

     За миг изпитах затруднения от последния му аргумент.  Понеже в дъното на душата ми трябваше да призная, че в това отношение имаше право. Но побързах въпреки това да възразя:

- Но поне в мое присъствие да не прави това!

         Моят шеф видимо се раздразни. 

   - Продължаваш да плещиш глупости „на търкалета“! – почти изкрещя той, но положи усилия сред това да говори малко по-спокойно – Аз все пак до някаде те разбирам. Но казах ти, че гневът е много лош съветник! Я слез от облаците, сред които не разбирам защо, продължаваш да се опитваш да витаеш! Я стъпи с двата си  крака на земята и се осъзнай, докато не е станало късно!  Забрави ли какво бъдеще ти се открива като „Главен специалист“ в новия щат при мене!? 

    От негова страна последните му думи представляваха и неволно признание, на кого практически дължах прословутата му нова „щатна бройка“. Това ме направи може би допълнително малко по-агресивен. 

      -Действително много жалко, но не притежавам необходимото дебелокожие, да не говорим за сили и желание да продължа да играя по-нататък великодушно предлаганата ми безхарактерна роля на рогоносец в един водевил, която не ми прави чест! 

      Лицето на Василев придоби напрегнато, едва ли не болезнено изражение.

- Какво значи „чест“ според тебе?

     Не се почувствах в необходимост да му давам понататъшни обеснения на подобни въпроси и се задоволих с една мимика, която трябваше ва интерпретира мнението ми.

- Неблагодарник такъв! – отрони си от устатата му, при което ми се стори, че долната му челюст бе изпаднала във лека вибрация. – Това ли е действително последната ти дума?

  - Другарю Василев, моля Ви много, не ме разбирайте неправилно! Но... при този фатален за мене ход на събитията, не съм в състояние да си позволя каквито и да е било по-нататъшни компромиси със себе си! Играта е приключена! Завесата е спусната!

        Той се задоволи да отговори само с едно твърде грубиянско проклятие, което ме предизвика да му натякна една може би не незначигелна подробност. 

   - Обекгивно погледнато, ако трябва да се търси главната причина за трагичния изход на цялата история, всичко се получи следствие от обстоятелството, че за бела се завърнахме един ден по-рано от ГДР-то!

      Сиреч, че вината в крайна сметка може да се търси у него!

    Последното мое възражение предизвика ново, допълнително помрачаване на физиономията на другаря Василев. Но неочаквано той се умъча и най-сетне ме остави на мира.

                                                          . . . 

                                                   ... 

        Пристъпих към последното си задължение, писането на т.н. „отчет“. За моята втора и ПОСЛЕДНА задгранична командировка.

   До обяд Василев докато се занимаваше също с неговия „Отчетен доклад“. Изпафка необичайно за него количестнво цигари. По едно време напусна стаята. След завръщането му последва нов опит да ме учи на ум и разум. 

    - Знаеш ли какво? – подпрян с две ръце върху бюрото зад което седях, той се наведе повелително над главата ми. – Ти трябва да се постараеш да престанеш да изживяваш някои неща чак толкова емоционално и да ги поемаш прекалено надълбоко! Защо не се опиташ просто да погледнеш от по-друга перспектива на живота!? Това положително би ти помогнало да осъзнаеш, че е абсолютна безсмислица да пожертваш бъдещето си за тоя що духа.

        Постарах се да си дам вид, че съм заангажиран писмената си работа и дълго време не го удостоих с отговор, понеже постепенно ми писна да слушам от негова страна една и съща мелодия и сама в отговор да повтарям едно и съко. 

     След като поставих „точка“ в моя ръкопис, вдигнах все пак глава.

      - Другарю Василев, сигурно си спомняте от „Теоритическата механика“ т.н. „Закон на Хук“ за границите на допустимите напрежения. Този закон струва ми се, важи далече извън областа на устойчиводстта на материалите! При мен „граничната точка на допустимите напрежения“ на темата която напразно се опитвате да ме „вразумявате“ вчера е безвъзвратно прекрачена! 

     Той изведнъж като че ли се поувства може би накрая на „неговия латински“, или просто също загуби желание повече да се занимава с мен и демонстративно се отдалечи. Но нещо не му беше много лесно да се заседи на неговото място. Не след дълго се поразходи из стаята и след това загледан през прозореца някъде в покривите на съседните постройки, неочаквано се заинтересува:

     – В мое отсъствие да ме е търсил другарят Дановски, или някой друг по телефона?

     След моя лаконичен отрицателния отговор, той набра някакъв телефонен номер, но без резултат. След като престоя още малко на стола си и се опита да нахвърли няколко реда върху листа хартия, захвърли химикалката си и наново напусна стаята. 

   Когато по някое време се завърна, останах с впечатление, че дълго време ме съзерцава под око, след което предприе отново опит да ме привлече в разговор. 

- Вместо да се отдаваш на композиране на дълги романи, на твое място аз бих се постарал да се завърна най-сетне отново на земята и постарая да направя малко по-трезвена преценка на бъдещото си! 

     Този път гласът му  ми се стари оваен с необикновено омекотен тебиширен акцент. Називисимо от вичко влиянието му бе поскоро досадно, отколкото нравоучително. В резултат, с цел да му противопоставя някаква защитна контраверса, устата ми изхвърли първата попаднала ми под ръка приумица:  

-  Знаете ли другарю Василев, една древна селска мъдрост, която струва ми се почива на природните закони, казва: „Семена, които не принадлежат едно с друго, не растат едно до друго“!

- Що за врели-некипели бълникат в пощурялата тис  наранено „мъжко достойнство“ кратуна!

      - Може и да е така, другарю Василев, но в древните народни мъдрости има значително повече истина отколкото в болшинството „докторски работи“ по наше време!

      За мен самия остана необяснимо защо изобщо „изплямпах“ и  това. Но когато човек изпада в ситуации като моята в последното денонощие, той изжлежда не е вече в състояние да контролира думите и делата си. 

    Що се отнася до Василев, на него му беше необходимо изглежда известно време за да консулидира мислите си, преди да изломоти:

      – Къде, по дяволите, възнамеряваш да долетиш върху крилете на твоя магарешки инат! - след това вече туширано - Струва ми се, че ти все пак не бива да пренебрегваш една подробност, ноято вероятно ти е неизвестна - че както дъщерята, така и нейните родители са не по-малко покрусени от случилата се инфекция!

- Това вече не е мой проблем! И много Ви моля, другарю Василев, не се мъчете повече да ме убеждавате в каквото и да е. И... извинете, не чувствате ли че цял ден ние повтаряме едно и също!

   В главата на началника на т.н. „Технически отдел“ в Генералната дирекция нахлу хаотично обилно количество кръв. Но устата му за дълго време остана затворена.

    В настъпилото затишие изведнъж у мен се породи едно странно, не зная как да го дефинирам,… като комично или малко перверзно въжделение – въпреки всичко, или може би точно поради това, преди да обърна гръб на София, че изпитвам странното желание още веднъж да видя сестрата на моята ексгоденица – Пепа Влайкова! 

                                                                                    

                                                               2.

       - Време е да отидем да обядваме! – надигайки се от бюрото си по едно време след дълго мълчание ме заговори Василев.

    Отвърнах неохотно, понеже не изпитвах необходимост да попадна на една маса съвместно с колежката от съседната стая.

    - Днес нещо нямам никакъв апетит! Ще се опитам да привърша доклада си и евентуално още довечера да си замина.

    Той сви неприязано рамене, но се отказа повече да се занимава с мен и отиде да обядва сам.

      Като използвах интензивно времето през обедната почивка ми се отдаде да привърша моя „манускрипт“ още в ранните следобедни часове. Предадох надлежно подписан ръкописа на Василев и го помолих да ми завери командировъчното.

       - С това предполагам, че и последната ми задача във връзка с моето делегиране на територията на Дирекцията е приключена.

          Той поклати отрицателно глава. 

    - Забравяш, че още не си сдал паспорта си за задгранични пътувания! Дановски в момента не е в Дирекцията. Трябва да потраеш до утре! 

    Не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря със съществуващото положение. 

      Малко по-късно Василев не пропусна да опита отново да ме вразумява на темата, на която целия преди обяд, но отново не успя да постигне успех.

   Задоволих се да запазя доколкото ми беше възможно спокойствие без да му възразявам повече. Постененно ми бе писнало от всичко наоколо.

   В крайна сметка той се видя принуден да се откаже от понататъшни активности и не  след дълго отново напусна стаята , с което ме остави на мира.

                                                      - - - 

     След някое време, обаче вратата се отвори предпазливо и на прага застана... дъщерята на Белчо Найденов. Видът й днес бе просто неузнаваем. В заетата от нея поза и държанието й не можеше да открие нито частица от познатата напереност и самочувствие. А лицето, независимо от солидната декорация с грим ми се видя посърнало и помръчено. Погледът й предпазливо се насочи към мен, но устата ѝ за разлика от обикновенно остана доста дълго затворена.

   От моя страна не последва никаква проява на активност. Положих усилия, доколкото ми беше възможно да се покажа външно спокоен и дори се престорих че продължавам да пиша, като че ли не съм я забелязал. След като престоя някое време на прага тя пристъпи колебливо и затвори внимателно вратата зад гърба си. След което най-сетне положи усилия да ме заговори. 

      - Извинявай, че си позволявам да те безпокоя, но се чувствам задължена все пак да направя опит да ти обясня някои неща!  - Гласът й прозвуча чуждо и прегракнал и в съвършено необичайна тоналност.    

       - Не се нуждая от никакви обяснения, „мила“! - последната думичка се отрони от устните ми спонтанно, но преизпълнена с „отрова“ - След всичко това, на което станаха свидетели очите ми, повече каквито и да са обяснения са вече напълно излишни!

       Тя почти простена:

   – Нещата в действителност далече не стоят така, както вероятно си ги представиш! Въпреки, че се страхувам, че няма да ми повярваш, трябва да ти кажа, че колкото и да ти звучи невероятно, по едно трагично стечение на обстоятелствата ти просто стана свидетел на едно... ако мога така да го нарека... прощаване с миналото... На една стара, някогашна връзка, далеч от времената когато ти не се бе появил още в моя живот... Заклевам ти се - гласът й направи опит да се украси с някоя и друга лирична трела - че от както те познавам... ти си единствения мъж, който в момента желая! – след което заглъхна в горчиво декресчендо – И не желая да те загубя, понеже съм уверена, че ние можем да бъдем едно много щастливо семейство. 

  Разиграната от нея сцена освен искрено удивление пред високото артистичното изкуство на изпълнителката, не беше в състояние да предизвика вероятно очакваното въздействие.      Прекъснах потока от нейните понататъшни словоизлияния:

     – Каквото и да ми разпрявяш, никога няма да мога да изтрия от съзнанието си отвратителната сцена в леглото с този... дърт пръч и нечестен играч на покер, което прави абсолютно невъзможно повече и то в както каквато и да е форма общуване между нас, да не говорим за брак!… Жалко, но факт! 

     Кратко време тя престоя безмълвно, с широко отворени очи, които постепенно обаче, започнаха да придобиват злокобно изражение.

- Това ли е последната ти дума? – отрони се сурово и даже застрашително от изведнъж прибледнелите ѝ устни.

      - Съжалявам, но между нас няма повече място за каквито и да е повече илюзии! Трябва при това да ти обърна внимание, че не е по моя вина!  

        Тя остана няколко секунди безмълвна, сред което изхриптя:

     - Ще съжаляваш за това! - от черните ѝ зеници изхвърчаха мълнии. 

         След това плановичката от съседната канцелярия се извъртя енергично кръгом и почти на бегом напусна стаята.

         Вратата се затвори с трясък след нея.

 

                                                            3.

    Финалната сцена разиграна от Даниела наистина съумя в последния момент да ми поразвали още веднъж настроението. Но разбира се, нищо не бе в състояние от тук нататък да промени състоянието на нещата между нас.

    След като нямах повече какво да правя напуснах Дирекцията около два часа преди изтичане нва работното време. Разбира се със знанието на Василев.  

     По време на пътуването с трамвая, което се очертаваше като едно от последните в рамките на моите станали вече прословути   командировки до Генералната дирекция, продължаваха да ме занимават и вълнуват маса емоции, над които доминираше една, която уж се стремях да туширам, но тя необяснимо защо продължаваше все по настойчиво да ме преследва.

    В крайна сметка, след като слязох на площад Славейков, като че ли под командата на магическо дистанционно управление краката ми ме повлякоха по Раковска, но не на ляво, към жилищетно на Сашо Рашев, а в абсолютно противоположнаа посока!... Не след дълго като сомнанбул по-нататък свих по една пресечка, която ме поведе в направление на милиционерския участък, в който неотдавна трябваше да давам показания във връзка с автомобилната злополука на Теди по време уикенда ни във вилата на неговия завод на Витоша.

     Сградата на милиционерския участък остана обаче скоро зад гърба ми... Не след дълго хлътнах в намиращата се недалече от   нея Четвърта градска поликлиника. Там на рецепцията с вибриращ от вълнение глас се заинтересувах на дали доктор Пепа Найденова в момента има дежурство в поликлиниката, представейки се като пациент. Отговорът бе положителен, което предизвика рапидно ускорение на пулса ми.

       Насочих се да търся нейния кабинет.

    По съществуващата система дошлите за преглед пациенти получаваха картонче с номер и определен цвят съответстващ на тяхното, така да се каже „социално положение“. С предимство се ползваха борци против фашизма, минни работници под земята, военнослужещи и органи на министерството на вътрешните работи, специалисти с ранг на ръководители на предприятия и тяхните семейства и прочие... Всичко това правеше тезата за „бизкласовостта“ на нашето социалистическо общество по скоро само жалка пародия...Но на такива теми по ония времена у нас никой не смееше да си „надига опашката“.

   Независимо от обстоятелството, че с полагащия ми се обикновен бял номер щеше да ми се наложи да чакам до умопомрачение, се насочих да търся кабинета на малката сестра на моята доскорошна годеница.

     След известно лутане из различни коридори да се намерих  пред вратата на кабинет, на който се четеше табелка с името на Д-р П. Найденова  - интернист.

    Наоколо от двете страни в коридора се тълпеше грозд от търпеливо чакащи пациенти. Докато застанал бузмълвно пред вратата на кабинета се чудех какво да правя, тя по едно време изненадващо се отвори. В открехнатия процеп застана ниска на ръст медицинска сестра облечена изцяло в бяло и започна да събира номерцата на чакащите. Проявих неимоверна натрапчивост и изправен пред нея източих врат и вперих поглед във вътрешността на кабинета. Зад едно бюро пред очите ми се мярна фигурата на Пепа. Поиска ми се да се провикна, но не намерих достатъчно дързост да сторя това, или просто гласът ми отказа. По някаква случайност тя погледна към коридора и... ми се стори че ме забеляза и позна. Опитах да махна с ръка, но точно в този момент сестрата изчезна обратно в кабинета и затвори вратата зад гърба си.

   Останах няколко минути объркан, в неведение какво да предприема. Някои от чащащите пациенти се размърмориха че съм ги изпреварил да си дам картончето преди тях. Опитгах се да ги успокоя, че всички картончета са номерирани и не съществува подобна опасност.

     Не след дълго вратата отново се отвори и на прага се появи сестрата с цветна хартийка в ръка, от която прочете с висок глас: 

      - Моля, да влезе следващия пациент инж. Стефан Маринов!

      Останах слисан, като потресен от светкавица. Зад гърба ми се разнесоха протестни гласове. Хората негодуваха раздразнено, че току-що съм дошъл. Разбира се, както в подобни случаи – без последствие. 

   Сестрата на Даниела ме посрещна изправена на крака със странна физиономия, по която почувствях и нещичко като усмивка. Но не мажорна. Нейната близост ми подейства моменталвно зашеметяващо и за миг всичко останало наоколо  като че ли престана да се съществува.  

     - Радвам се да те видя! – бяха първите ѝ думи.

     С разтреперани пръсти поех елегантно подадената ми ръка. 

     Мекотата на нейната длан ми подейства наелектризиращо. Задържах ръката й малко по-продължително отколкото се изисква при едно ръкуване и отвърнах:

     – Аз може би още по-вече! Но се страхувам, че това ми се отдава за последен път в живота!

   Изражението на лицето й претърпя моментална промяна. Придоби помрачен вид. 

      - Научих за идиотския гикс, който се е разиграл у нас миналата вечер. Мама ми разказа по телефона скандалния гаф. – Лицето се помрачи от може би състрадателна гримаса – Какво само трагично стечение на обстоятелствата! ...Сестра ми изпаднала в страхотна нервна криза. Представям си, че за тебе преживяното е било направо убийствено. Слава Богу, че си съумял да се въздържиш и не си изпаднал в по-голячм амок! Тогава последствията щяха да бъдат положително още по-фатални.

     Изслушах я мълчаливо. Тя впери любопитен поглед в мене и се заинтересува:

- Какво възнамеряваш да предприемеш по-нататък?

     - Какво може да предприеме идин мъж след като намери жена си или любовницата си с друг мъж в леглото? 

     - Възможни са твърде различни сценарии, но аз имам впечатление, че особено през последните петилетки у нас произшествие от подобен характер отдавна вече не правят голямо впечатление на никого!

       - Не изпитвам необходимост да се дуелирам с пенсионер, но трябва да ти призная, че между мене и сестра ти всичко е вече пардю! Утре се прибирам в Русе и в бъдеще кой знае кога и по какъв повод бих се появил някога в повече в София. – Изведнъж ме обзе непреодолимо желание да не си играя повече на криеница и без да обръщам внимание, че сестрата, която си даваше вид, че подрежда някакви документи и бумаги в противоположния ъгъл на помещението, слухтеше любопитно, добавих тихичко:

    – Съжалявам най-много, че Съдбата ни лиши от възможността някога да изиграем като партньори партия бридж!- След това гласът ми се понижи още повече - ... Както и че няма да ми се отдаде да танцувам още веднъж с тебе! – накрая, вече едва чуто промълвих - ... а най-болезнено от всичко ще остане несбъдването на химерата ми да се насладя поне на една целувка от твоите устни!

   За разлика от мене тя не се изчерви, но хвърли поглед към часоовника и ме информира под сурдинка: 

  – Времето за всеки пациент е ограничено на средно пет минути.  Така че за бридж и почти всичко останало в момента не разполагаме с време и възможности. Но, - тук нейните зеници за миг се впиха изпитателно в моите, при което последва - моето работно време днес не след дълго завършва. Тогава мога да намеря и малко време за тебе!  

   Последната забележка ми подейства като адреалинова инжекция. Но почувствах, че изпитвам затруднение с дишането.

Възбудено отвърнах: 

     – В такъв случай бих могъл да те почакам и след работа можем да поседнем в някое заведение да си поговорим малко на прощаване!

     Тя се замисли за миг, след което по лицето й пробегнва палава усмивка. 

    - Аз имам да уреждам една малка, но неотложна още една друга работа, но бих ти предложила един по-оптимален вариант – Не е необходимо да ме чакаш неопределено колко време нито тук, нито където и да е! Но мижеш да ми дадеш телефона на твоя роднина, на който да ти се обадя когато се освободя!

    Получих застрашително главозамайване. Трудно ми беше да възприема нейните думи за реалност.  Та те ми прозвучаха, фигуративно казано, като супер-форсинг предложение за „голям шлем“ по терменологията на бриджа!

     За щастие в паметта ми не се бе загубил телефонния номер на Сашо Рашев!

   Написах го с разтреперана ръка на една бланка за рецепти върху нейното бюро, която тя моментално прибра в едно от джобчетата на снежно-белия и прецицно изгладен работен кител.

   Посрешнат от масивен протест на недоволство от опашката пред вратата  на кабинета, се постарах да изчезна по най-бързия начин по посока на изхода на поликлиниката.

                                                                --- 

   Когато се прибрах Сашо Рашев, който прелистваше днешния брой на вестник „Труд“ ме изгледа изпод очилата си и ме послещна с въпроса:

     – Проблеми при конфронтация със съседката от плановата служба? 

      Постарах се да поклатя отрицателно глава.

      Той обаче, продължи да любоопитства: 

      - Имаш нещо изключително развълнуван вид.

      - Може би, понеже гастролът ми на столичен терен приключва след броени часове. Утре вечер се завръщам отново в състава на „Дунав“ – Русе. А столичният „Левски“ ще трябва да се лиши от един привърженик на собствен терен.

         От гърдите на чичо Сашо се откъсна прочувствена въздишка.

       - Трудно ми е да ти дам какъвто и да е съвет на дереджето в което се изманеврира! Но колкото по-дълго размишлявам, започвам да стигам до заключениие, че тази жена не беше най-подходяща за твоя спътница в живота. Това разбира се не променя мнението ми, че на тебе мястото ти е тука! Не бива да си пропиляваш живота в провинцията. Ние сме малка държава и само тука в столицата свири музиката, коятно командва парада! 

     Аз не отвърнах нищо и той продължи, при което лицето му доби мъничко по-ведра физиономия.

    – Всяко зло, за добро. Представям си колко ще се зарадва Ванюша от последното стечение на обстоятелствата!

    От моя страна отново не последва никакъв коментар. Моят роднина изглежда не очакваше тази вечер посещение от партньори за белот и за да поразсее атмосферата, потърси съдействието на телевизора. Присъединих се да му правя компания, но седях като на тръни. 

   Времто минаваше бавно. Голямата стрелка на стенния часовник зад гърба ми направи почти цяла обиколка. От телефона не долиташе никакъв звук. Моето безпокойство започна застрашително да нараства. 

      Марийка извести, че вечерята у готова на масата.

     Бях вече започнал да се примирявам с мисълта, че петте минути „като пациент“ в кабинета на доктор Найденова бяха в крайна сметка всичко, с което Съдбата все пак бе благоволила  да ме дари днес с тях. 

    Седнахме за вечеряме. Но на мен беше ужасно трудно да сложа нещичко в устата си. Сашо Рашев ме наблюдаваше “изпод вежди“, но предпочете да не ме закача повече. Най-малкото, по време на ядене.

    По едно време долетя телефонен звън. Сашо Рашеев се обърна мързеливо към неговата икономка:

    – Марийке, извинявай, но я виж моля те, кой е решил да ни безпокои отново по това никое време!

    Аз подскочих пъргав като леопард от стола и незабавно изхвърчах от кухнята. След няколко секунди вдигнах слушалката, без да позволя на Марийка изобщо да се надигне от масата.

        Беше Пепа! 

       - Съжалявам, че те накарах да чакаш! – побърза припряно да се извини тя.

          - Нищо. Притежавам вече необходимия опит със сестра ти!

          До слуха ми достигна нещо като подхилваща гримаса.

        - Аз не съм повече стока от нея!

        - Аз съм на много по-друго мнение!

   - Благодаря за комплимента! С какво бих могла да се реванширам?

  - Ще имаш ли... възможност тази вечер още веднъж да се видим? – запитах предпазливо, обзет от парливо чувство на    страх, независимо от нейния отговор.

        - След около половин час, ако нямаш нещо против бих могла да дойда при тебе! – отвърна след кратко замисляне с удивително спокоен тембър на гласа Пепа. 

    Дъхът ми окончателно присекна. С пресъхнало гърло и титанически усилия можах само да произнеса:

    - Страхувам се, че  сънувам! Но те очаквам!

   Последва звънливо подсмихване, последвано от произнесено този път с подходяща дикция допълнение   – Макар и рядко, понякога ни спохождат и красиви сънища!   

     След което последва изключване на връзката. 

      Чичо Сашо ме посрещна с любопитство – С кого разговаря?

   Наложи ми се да събера цялото си себеотрицание и с усилия отговоорих: 

    – С една дама от фамилията.

 Братовчедът на майка ми, беше човек с привидно поне външно титаническо спокойствие. Но в този момент се превърна в комбинация от въпросителен и удивителен знак.

-      С майката?

    - Не. С нейната по-малка дъщеря!!

  Тук братовчедът на моята майка неочаквано изпадна в състоявие, което изглежда го лиши от способността да произнесе нито дума. Езикът на неговото тяло издаваше, че нему не му бяха неизвестни някои мои проблеми, за които никога не бяхме говорили. 

   А на мене не ми се отдаде от вълнение повече да сложа нито  хапчица в устата си. 

 

                                                      Край 

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!