ДО КОМАРНО - Епилог

Петър Русчуклиев

КРАТЪК  ЕПИЛОГ 

Следващия ден сдадох моя задграничен паспорт срещу пооръфаната от годините лична карта и се превърнах отново в простосмъртен гражданин на НРБългария. Началникът на отдела за връзки с чужбина бе крайно неразговорлив и още по-малко учтив с мен. Лесно обяснимо - събития от клюкарски характер се разпространяваха със завидна бързина до всички кътчета на учреждения от категорията на столичната Генерална дирекция по корабоплаване и корабостроене.

 След изпълнението на тази последна формалност Василев с кисела физиономия постави най-сетне заключителен печат върху моето командировъчно. По тоя начин всичко между нас  биде така да се каже „пито – платено“. Сбогуването ни бе лаконично на фона на емоции, които лежаха на противоположни наелектризирани полюси. Но, без ерупции на светкавици и гръмотевици.

  Без да ползвам асансьора, изтрополих по стълбището и се озовах на улицата.  Необходими ми бяха няколко секунди за да си поема въздух и без да поглеждам назад хлътнах в първия попаднал ми трамвай по посока към „Света Неделя“.

Атмосферата през остатъка на деня в дома на чичо Сашо бе пропита с много емоции, но от савършенно друго естество. След обяд изиграхме една прощална шахматна партия. На две издрънквания на телефона, с риск да пропусне собствен разговор братовчедът на майка ми не реагира.

 От бирените бутилки в хладилника вечерта не останаха много.

 Раздялата бе тягостна и придружена от много емоции за двама ни. На изходната врата последните му думи бяха:

– Съжелявам много за твоя “нещастен ход“, който допусна в твоята изключително важна „партия“ завчера! Тя бе един неповторим шанс за тебе да се катапултираш в една нова, но много висока „лига“. Но каквото било – било! Загубата на царицата не винаги означава поражение в една шахматна партия. Може пък да ти се отдаде да произведеш някоя останала ти още  пешка някога в нова царица!... Надявам се, че поне Ванюша ще остане положително доволна от възникналата заключителна позиция! Поздрави родителите си и се наканете някога да ми дойдите тримата на гости! - накрая прибави – Пък и без да чакаш служебни командировки и ти сам си ми винаги добре дошъл! - твоята стая е винаги свободна! ... След някоя и друга секунда дяже дабяве:

- Пък не забравяй, че в София има и други моми!

                                                         - - -

 

    Един второкласен вагон на нощния пътнически влак за Русе още същата вечер ме понесе през Искарското дефиле към Дунавския бряг. Зад гърба ми се затвори последната страница на моята „мелодрама „В полите на Витоша“.  Нейният финален акорд покрай изненадващото вестяване на сцената на втората дъщеря на другаря Найденов  ѝ предаде  донякъде характер на „тригрошен роман“, но в крайна сметка нямах основание да се оплаквам от шармантно подарените ми от Пепа няколко мига на „забвение между земята и небето“ на мрачния фон на маркототевската ми съдба в последните денонощия. Нещичко, което ми подейства като благотворен балсам за нараненото ми его. 

    Впрочем, за мен остана абсолютна загадка израз на какво по точно беше нейния спонтанен плонж в моите обятия. От милосърдно състрание, или може би акт на отмъщение или просто опит за мъничко утеха от терзанията на бремето на собствения й не особено щастлив  брак. 

   Или бе нещо друго!... Което по силата на всесилни житейски канони си остана своеобразно табу и за двама ни!

За разлика от обикновено тая вечер ми се отдаде във влака скоро да се пренеса в царството на сънищата, независимо от неудобствата на седалката... Изглежда след няколкото робера бридж в партньорство с пани Барбара  на Черноморския бряг през лятото и пъстрата емоционална палитра преживявания на софийски терен в шпагат между Генералната дирекция и апартамента на четвъртия етаж на ъгъла на „Граф Игнатиев“, не бях вече оня Стефчо, когото майка му беше възпитала при качване в трамвая да изчаква и да дава път на всички останали. В резултат на което, оставахме обикновено на спирката... да чакаме следващия трамвай. 

  Дали обаче нещата действително се бяха изменили с нещо съществено? Не бе изключено в крайна сметка отново да бях само пропуснал и то безвъзвратно най-големия шанс в моето същеаствувание!

  Или точно обратното?!

                                                . . .

На следващата сутрин се намерих отново изправен пред прага на бащиния си дом. Донякъде изненадващо родителите ми  посрещнаха по-скоро с разочарование, отколкото с облекчение новината, че както без подробности им обесних „известни стечения на обстоятелства“ са ме накарали да се откажа да ставам заврян зет на столична територия. Аз се постарах, разбира се, да им спестя най-съществените причини и подробности. Ограничих се само да ги информирам, че съм достигнал до убеждение, че за мене би било много трудно да се нагодя към атмосферата и въобще да възприема начина на живот на тази фамилия. Както и на кръговте от „голямото „добро утро“ на съвременното софийско общество, към които тя принадлежеше.

Те струва ми се подразбраха, или поскоро интуитивно почувстваха, че не им казах пълната истина, но тактично се въздържаха да ме затрудняват с допълнителни неприятни въпроси. Единствено баща ми си позволи и то не в много сериозна форма предпазливо по-късно да отбележи:

   - А ние с майка ти постепенно се бяхме настроили да ставаме дядо и баба, но както виждаме, ще трябва още да почакаме!

Неговите думи ме подведоха да изплюя едно допълнително камъче. 

   - До сега се затруднявах да ви кажа, че въпросната Даниела е мома втора реколта! И дори, като зестра си имаше дъщеричка от първия несполучлив брак! – Въздържах се от една допълнителна подробност, която положително би се оказала още по-трудно смилаема за душата на майка.

По тоя начин обаче раздвижих сериозно духовете на моите родители. Особено у мама. Беше й нужно доста време за да понормализира дишането си. Накрая успя все пак донякъде облегчено да въздъхне и не пропусна да ми напомни: 

- Аз не веднъж съм те предупреждавала, че софиянки са развейпрах жени и че не са за тебе! Те знаят само да пушат цигари, да говорят гръмко празни приказки и да изневеряват на мъжете си. Добре все пак, че навреме си успял да се осъзнаеш! Трябва да благодарим на Бога, че те е спасил от кой знае какви по-сетнешни трагедии!

  Баща ми прояви безпокойство на една съвършено друга тема. 

  - Всяко зло за добро! Но покрай цялата тази твоя софийска  брачна авантюра в комбинация с две задгранични командировки ти се откъсна прекалено много от твоята работа! Не зная как ще се отрази това обръщане на гръб на твоето служебно положение на местна почва!

Тактически той премълча да спомене за отношенията в служебното ми положение с появяването на другаря Русев като „началник отдел“, нещо което му беше добре известно.

     Почувствах се в затруднение да намеря удовлетворителен отговор.

Следващите дни показаха, че опасенията му не са били необосновани.      

На работното ми място ме очакваха серия неприяатни изненади. Малко седмиици преди Нова Година нашият филиал беше вече практическиски престанал да съществува. По същество фактически вече се бяхме превърнали отново в заводсксо конструктивно бюро. Въпреки, че още не бяхме надянали сините работни облекла, а все още се движехме облечени в „белите“ униформи на проектанти от НИПКИК - Варна. Новият щат, който предстоеше да влезе в сила от 1 януари също беше станал отдавна публична тайна.  Нашият досегашен Главен инженер  Цонев запазваше до известна степен положението си. Той получи нова, доста пикантна титла – „Главен инженер по проектанската част“. 

  По-низшите от него колеги, заемащи постове в по-горните сфери на институтския филиал претърпяха чувствителни метаморфози в различни направления. Началникът на корпусния отдел Хаджийски и моят бивш началник и напоследък агиращ се на длъжност „Ръководител на проекти“ инж. Попов отказали да стават заводски служители. Първият от тях бе успял своевременно да си осигури сенчесто място като инспектор в Речният корабен регистър при Българско речно плаване, а инж. Попов решил да се завърне при жена си във Варна и да остане на работа в тамошния „НИПКИК“. Що се отнася до другаря Русев, той запази статута си на щатен „Началник отдел Корабни устройства и палубни механизми“  и на нещатен Партиен секретар на заводското конструктивно бюро.

Моето име изглежда беше изчезнало от всички проекти за функционални разпределения и щатове. Една значителна част от моята група се оказа прехвърлена в новосъздаденото Бюро „Стандарти и нормали“. Но аз липсвах в него, въпреки дългогодишните обещания на инж. Цонев. Постът Началник на въпросното бюро в новия заводски щат бе поверен на един „заводски човек“, щойто току що се беше окичил след дълголетно задочно следване с титлата „инженер“.  До този момент той се бил подвизавал на всевъзможни синекурни служби из производствените подразделения на завода, нямащи ни най-малък допир със създаване на техническа документация. Някои зли езици говореха за него, че се ползвал с протекторацията на Заводския директор, с когото били добри приятели, понеже добре се разбирали ... по „тънката част“ и при „Хайде, наздраве!“

Увлечен в оказалата се в крайна сметка илюзионна химера да се превърна в „Главен специалист“ в Техническия отдел на Василев в столичната централна дирекция на Обединението, която след изпадането ми в конфликтна ситуация с дъщерята на другаря Найденов се разпука като сапунен мехур, изведнъж се оказа, че просто съм увиснал във въздуха!

Пре крайно непоносимите ми отношениея, в които бях изпаднал с моя нов началник –  Русев, не ми оставаше нищо друго, освен да си потърся нова работа извън територията на лимана на Дунава.

По ония времена понятието безработица бе абсолютно чуждо в нашето общество строящо все още упорито социализъм в България. Така или иначе, обаче се оказах такъв. Без да съм в състояние да си обясня защо, при това се отказах да се регистрирам в профсъюзите, респективно да проявя аспиации за финансова подкрепа като такъв.

Изненадващо обаче се натъкнах на сериозни затруднения да си намеря някаква горе-долу подходяща работа.

Първо се досетих за предложението на моя някогашен съученик и приятел Попито, направено неотдавна през лятото на тенис-кортовете  и се засилих да постъпя при него в „Машпроект“. Неочаквано се натъкнах на дълбоко разочарование. 

   - Съжалявам много, Стефчо – обясни ми с половин глас той, след като учтиво ми предложи един стол срещу бюрото му на Главен инженер в неговия кабинет – но въпросната бройка „Ръководител група“ – отопление и вентилации е отдавна заета. В момента нещо повече от длъжност „проектант“ не съм в състояние да ти предложа.

Намерих за обидно да отида да чертая тръбопроводни системи и щранг-схеми от сутрин до вечер срещу значително по-мизерно възнаграждения от досегашната ми заплата и насочих вниманието си към други индустриални предприятия в града.

За съжаление и изненадващо навсякъде се натъквах изключително на учтиви предложения за редови конструктор, или технолог. Дори за длъжност ръководител на група никъде не се намери свободна щатна бройка за мене от Нова Година.

От един мой състудент, който междувременно бе съумял да достигне  до поста „Главен конструктор“ на една т.н. „База за техническо развиние“ на едно индустриално предприятие в града, на вратата на когото също се видях принуден да почукам, след като получих поредния идентичен отговор като навсякъде научих нещо, което в първия момент ме обезмълви, но в последствие ми позволи да си обясня как стоели нещата около липсата на подходящи щатове за мене в целия град.

  След моето възмущение срещу унизителното предложение, което ми направи да изпълнявам функциите на контролен инженер, но срещу заплата на „старши конструктор“, той се видя принуден да започне да ми се извинява.

 - Съжалавам ужасно Стефчо, но не съм в състояние да ти предложа нищо по-хубаво. Опитах се, но директорът и партийният секретар не ми разрешават. – след малко ми зададе въпроса – Не зная дали и до колко ти е известно, че имаш ужасно лоша характеристика!

В първия миг се почувствах дълбоко изненадан, но постепенно започнаха да ми се проясняват  някои неща. Особено, след като той продължи:

 – Не ми са известни конкретни подробности, но ми се струва, че нещо много яко си изпонагазил лука на твоите досегашни началства в корабостроителницата. От друга страна страна си не по-малко накован от вашата Генерална дирекция, от и където си бил изпращан на две задгранични командировки в някаква работна група по линия на СИВ. Там си се проявил с груби нарушения на дисциплината и пренебрегвайки изричните наставления на шефа на българската делегация си си позволил да се обявиш против предложения на СССР по дискутираните технически въпроси, както и да се впускаш в провокационни дискусии с цел подкопаване на авторитета на Съветската наука и култура. С такава характеристика не можеш да очакваш нищо хубаво... Бих те посъветвал, да се постараеш по някакъв начин да изтриеш това черно петно! Иначе, както си наклепан не те очаква нищо хубаво за цял живот!

Как бих могъл да сторя това, той за съжаление не ми напраи предложение.

А бях ли въобще в състояние да сторя нещо, с което да се противопоставя на дългата ръка на висшия министерски служител Белчо Найденов, който без съмнение не можеше да ми прости отхвърлянето на ръката на неговата дъщеря?

 Макар и на базата на малко по-други мотиви, аналогично бе състоянието на отношенията ми с въоръжения с лобито на партиен секретар на конструктивния отдел на корабостроителния завод и седнал на „моя стол колега“ Русев. 

По такъв начин не ми остана нищо друго, освен да се примиря със съдбата и да поема понатък трънливия път към собствената  си голгота. Прикован с невидима, но тежка верига към чертожната дъска, като робите в трюмовете на древните гребни галери. Постепенно ми стана кристално ясно, че никъде както в моя роден град, нито в прехвалената от чичо Сашо София, не съществува кътче повече между Дунава, Черно Море, Стара планина, Витоша и Родопите, в което да се намери подходящо за мене местенце озарено от слънцето на реално съществуващия, т.н. „социалъм“ у нас.

                                                    ---

И в крайна сметка, отначало бавничко и плахо, но като единствен слабо мъждукащ маяк в безпътицата на моето съществувание, постепенно, но неумолимо се появи и ме завладя  една нова, трудно реализируема идея – да потърся по подходящо за мене място на този свят, някъде далече зад безбрежните предели на хоризонтите, извън гръниците на моето Отечество.  

   Вариантът, свързан с преодоляване на „Желязната завеса“ и отиване при брата на моя баща в Белгия, отхвърлих незабавно. Не бях по характер подходящ за такова мероприятие, а и не можех да приема да навлека неприятности на моите родители.

Но съществуваше още един проблем, който с който все още не ми се бе отдало да намеря отговор – Има ли изобщо „слънчеви пътеки“ за типове като мене на планетата Земя?

                                                . . . 

... По една щастлива случайна среща малко сред Нова Година с мой стар много близък приятел състудент, който междувременно бе станал директор на модерно предприятие за електронна обработка на техническата конструкторска и технологична докумнтация, той изглежда ме съжали и прие на работа въпреки липсата на дигитална квалификация в конструктивния отдел. Нямах желание повече да се мотая из града като безработен и приех протегнатата от него ръка. С дълбока благодарност. Заплатата бе по модерен щат и не много по-малка от тая на ръководител група в нормално индустриално предприятие.

 Беше ми кристално ясно, че нямах сили в създадената обстановка да се преквалифицирам скорстно и лесно в областа на електронната обработка, но бях принуден да започна оново някак си  от „а“ – „б“.

                                                  ...

Независимо от всичко това, една ветровита зимна вечер в пощенската кутия на няколко разкрача от бащиния ми дом на ъгъла под часовника на т.н. „Данъчно управление“, след кратко колебание пръстите ми напъхаха адресирана до старинния полски град Краков пощенска картичка. - Със закъснение „Новогодишна честитка“. 

                                                  - - -

    ... След няколко  седмици неочаквмано получих от Барбара  дебело писмо в син разкошен плик и удивително съдържание.

    Незабавно реагирах на нейния „анонс“, като реакция на описанието на моето актуално състояние и в следващите месеци между нас се завърза оживена кореспонденция.

                                                 -- -

     Още в началото на лятото, в един слънчев ден посрещнах Барбара на русенскато гара. Кореспондентно бяхме се уговорили да летуваме заедно на българския Черноморски бряг. Първите   няколко дена тя ми гостува у дома. Моите родители я посрещнаха много радушно и майка ми вложи цялото си готварско изкуство в рамките на нашите възможности да не липсва нищо на трапезага. Въпреки, че предусещаше на къде „вее вятърът“.

   Изпитвах обаче чувството, че за мама новосъздадената ситуация не беше по-прелъстителна от неотдавнашната ми „софийска авантюра“. А и, честно казано, за мене също не беше много лесно да се нагодя с новата статуткова обстановка. Моято кушетка беше обширна, но аз до сега бях навикнал да спя сам на нея...

  Баща ми, без най-малък еуфоризъм, прояви по-голямо разбиране и даже толерантност и благодарение подходящи връзки с шефа на градското паспортно бюро в последствие ми помогна да се сдобия с паспорт за пътуване до Полша.

     След няколко дена заминахме на морето.  

   Нашата черноморска идилия на морския бряг бе значително по-продължителна от двата дена както миналата година на курорт „Дружба“. Тя се проведе в едно малко градче недалече от Слънчев бряг в южното черноморско крайбрежие, където отседнахме в частна квартира и ресторанта ни беше с по-достъпни цени. Липсваха турболенции от рода на тия с македонеца и дори не ни се отдаде да намирим подходящи партнъори за бридж. Пък и много, много не търсихме такива! Но за сметка на това се наслаждавахме до насита двамата на слънцето и морскатга вода... Разбира се наравихме някое и друго вечерни посещения на „Слънчев бряг“.

    След две седмици Барбара замина обратно за Краков, но нашата кореспонденция продължи с неотслабващ интензитет.  По Коледа, след една драматична раздяла с моите родители с помоща на визата за частно гостуване, с която ме снабди моят баща и с много обемист багаж и... някои допълнителни документи аз заминах за древния полски град, за който Барбара твърдеше, че болшинството от кореняците били със „синя кръв“.

    Нейното жилище бе скромно по квадратура, но тя мe посрещна много радушно. Градът бе действително импозантен с историческите си паметници и архитектура и по-голям от Русе. Коледните праздници преминаха придружени от посещения на бридж-клуба и църковни служби. В средите, в които тя ме представи, имах комуникационни затруднения поради липса на елементарни познания на полски език, въпреки че още в Русе от месеци си бях купил българо-полски речник и положих усилия да назубря някои понятия. За щастие с помощта на малко немски и руски с повечето можех криво-ляво да се разбера.

   Времето течеше бързо, но благодарение енергичната активност на моята бридж-партньорка в рамките на моето гостуване ние се отзавахме своевременно под звуците на „менделсоновия марш“ в едно брачно бюро и на безименния пръст на ръката ми се появи брачна халка с гравюра “Барбара“... Интензивното ми занимание с местния език и помощта на моята вече съпруга Барбара, която прие моето фамилно име ми помогнаха да си намеря сравнително безпроблемно работа като конструктор в градския строителен комбинат за стоманено-бетонни съоръжиения.

  В заключение скоро аз отново се озовах зад една чертожна дъска, въпреки известни сериозни труднасти от българска страна да удължи валидноста на паспорта ми. Но в крайна сметка и това ми се отдаде.

     Какво можех да очаквам да ми донесе бъдещето беше труден   въпрос. След всичко преживяно напоследък, изпаднал в своеобразен „цугцванг“ и „цайтнот“, без много да умувам с лека ръка загърбих не само бащината стряха, но и родината, която по силата на известни нетривиални обстоятелства, се бе превърнала в жестока мащеха за мен.

   Но,ь нима разполагах с друг избор?

    Тук, на много хиляди километри от брега на Дунава, където се бях появил на Божия свят и закърмен с майчиното ми мляко, постепенно започнах постепенно да се чувствам не много удобно в кожата си, съвсем сам в непозната чужда страна. Наистина по тоя начин ми се отдаде да се изскубна от лапите на злите духове, срещу които бях безсилен да се съпротивлявам на родна земя, но... в други отношения нещата не се промениха съществено. Не ми беше никак лесно да се нагодя към новата обстановка, която  по силата на обстоятелствата не беше твърде различна от досегашната, но над всички у мен доминираше едно подтискащо чувство на самотност и безперспективност. Което и в България не ми беше съвършенно чуждо.

    Имаше ли изобщо местенце на тоя свят за такива като мене, които кой знае защо, цял живот бяха изглежда орисани от съдбата напразно да дирят каменистите пътечки към недостигаемата безбежност на хоризонтите?... Вместо да правят онова, което вършат всички практични същества под слънцето – да се нагаждат с посоката, по която „духа вятъра“.

                                      КРАЙ на ТРИЛОГИЯТА               

                                            „Срещу вятъра“

ДО КОМАРНО - Останалите глави четете ТУК!

 

Последната част  „До Комарно“ е написана –/довършена/  през последните три години на „пандемия“ – от корона.  А настоящите заключителни редове са написани на 3.09.2022

                                               - о -

   Аз изживявам последните си дни и може би часове на планетата земя. Вятърът в крайна сметка ме отвя на брега на Шпрее в старата и нова столица на Германия Берлин. Трябва да призная, че немските картофи на „Фрау Меркел“ и нейните последственици не се оказаха прекалено по-сладки от българския хляб на Тодор Живков.

   Към който бях навремето доста критичен. Но на края на живота си се убедих, че светът с нищичко не се изменил по същество от както нашата цивилизация съществува. Независимо от „техническия прогрес“ и политическата обстановка всичко си остава непроменено и се предава от поколение на поколение и от политически „строй“ на „строй“!...

 Баща ми имаше право навремето като твърдеше, че човек за човека рядко е „брат“, а генетически съдържа в себе си и добро и лошо. А „лошото“ се проявава най-силно, когато той „налапа кокала“ - стане много богат или като политик – дойде на власт...

 

                                                     Петър Русчуклиев.

28.11.2022

Берлин