Посещение на винарни, дегустации директно в избата, активно участие във винопроизводствения процес,
разходка в лозовите масиви: всичко това е част от описанието за винен туризъм. Общото между всички тях е споделеното, автентично преживяване.
В началото на 90-те години се заражда официално понятието винен туризъм. Новият винен свят е отговорен до голяма степен за бума в посещението на изби.
Там, където традицията липсва, има маркетинг и продажба на продукт. САЩ, Нова Зеландия, Австралия първо правят концепция как да продават вино на туристите и създават условия за това, а едва в следващата фаза започват да мислят какъв стил вино ще произвеждат.
Такива примери има и в България. В стария винен свят (Италия, Франция), туризмът е просто следствие от традицията и логична формула за представяне на виното на все по-образованата и любопитна публика.
Виненият туризъм става популярен в България още по време на социалистическия режим към края на 80-те години. Тогава в Лондон започват да се предлагат първите организирани турове към България. До началото на 2000 година обаче те са просто част от системата и политиката на управляващите.
След това, подкрепени от европейски средства и стратегии, българските винопроизводители поемат инициативата в свои ръце. Сега те се грижат за осведомяване и посрещане на индивидуални групи от винени ентусиасти, търговци, журналисти.
Има ли условия в България за винен туризъм? Определено отговорът е “да”. В последните 10 години, наред със създаването на нови изби се мисли все повече и за представянето на виното на крайния потребител директно в избата.
Създават се хотели, дегустационни зали, винени маршрути. Несъмнено България произвежда вече качествено вино, като само за 2016 български вина са спечелили над 150 медала от интернационални конкурси.
Друго условие, което е изпълнено е и наличието на достатъчно количество винарски изби, а в България по настоящем те са над 350, като всяка година се появяват поне десетина нови.
Само около 50-ина от тях обаче са подготвени за посрещане на гости за дегустации и винени турове. Едва 20-ина от друга страна – така наречените по френски пример “шата” – разполагат с пълния винен пакет: леглова база, обучен персонал, и т.н. И за съжаление повечето не се зараждат от винения, а от туристическия бизнес.
Има все пак добри примери за винени маршрути, които са създадени не от държавата, а от винопроизводителите и те идват главно от регионите на Мелник (Орбелус, Вила Мелник...) и Тракия (изба Драгомир, Вила Юстина, Виа Винера, Румелия и т.н.). От София, в радиус до 150 км има доста изби, които могат да бъдат посетени с цел винен туризъм дори за ден.
По данни на Института за анализи и оценки в туризма от 2017 около 55.000 български туристи и 7000 чуждестранни: основно от Великобритания, Германия, скандинавските страни, Русия, Сърбия и Македония са посетили с цел винен туризъм български изби.
Все още обаче той е скъпо удоволствие. Избите предлагат платени дегустации, които варират от 10 до 50 лв на човек, в зависимост от избрания дегустационен пакет.
Какво липсва все пак на българския винен туризъм?
За да бъде той не само мода, а дългосрочна инициатива са необходими няколко условия. Всичко започва не от избата, а от привличането на вниманието на хората, водейки ги към винените региони. Необходими са съвместни усилия от страна на винопроизводители, туроператори, хотелиери, ресторантьори, институции и местни общности за създаване на маршрути и условия за винен туризъм.
Периодични винени събития и фестивали, предлагане на иновативни турове (йога сред лозята), интерактивни сайтове и медии за информиране на потребителите, създаване на регионални енотеки са също необходими изисквания за дългосрочно развитие.
Тези стратегии могат да бъдат взаимствани от типичните региони за винен туризъм: САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, както и от напредничавите съседни държави като Гърция например. Потенциал определено има.
