Много невидими линии пресичат животите ни всеки ден. Именно по такъв мистичен начин, обвит като че ли с космичен етер, стигнах до невероятната история за съдбата на преводача Тодор Куюмджиев.
Един изключително незаслужено изстрадал човек, който е изживял ужаса на концлагерите и като по чудо оцелял, за да ни завещае гениалния превод на "Искрица живот" от Ерих Мария Ремарк - книга, в която с брутален реализъм се описват зверствата на безсмислените режими, зад оградите на които са вече са само пределите на ада.
Изключително драматичната, но и невероятна история беше разказана пред "Новинар" от неговия племенник проф. д-р Юлиян Куюмджиев, който чистосърдечно призна, че на негово място повече е прилягало да бъде първият му братовчед (синът на Тодор) Теодор, който за съжаление починал внезапно преди две години.
Тодор Куюмджиев е роден през 1917 година в Бургас. Бил е изключително буден ученик, който се изявявал в различни сфери. За кратко дори е писал статии и репортажи. През 40-те години учи право в Берлин. Ученето му вървяло изключително добре, в резултат на което без проблеми успял да се дипломира. Впоследствие прави и докторантура по журналистика в Берлин. Освен това бил високо ценен от своите млади сънародници в германската столица, за което говори и фактът, че е избран за председател на Българското студентско дружество в Берлин.
Тогава въобще не предполагал за ужаса, който ще изживее. Втората световна война навлязла в заключителната си част и войските на Съветския съюз, САЩ и Великобритания започнали масирани бомбардировки над цяла Германия. При една от тях загива първата съпруга на Тодор. Общата им квартира се намирала в западната част на Берлин, където двамата живеели, преди стотиците тонове снаряди да превърнат Германия в лунен пейзаж. Най-лошото за Тодор обаче тепърва предстояло.
На 9 май 1945 година градът и райхът капитулират. Именно тогава Куюмджиев решил да отиде до предишната си квартира, за да си събере багажа и да се опита да си намери по-сигурно място, където да се подслони. За негово огромно съжаление обаче апартаментът бил в източната част на града, която вече била окупирана от съветските войски. Докато се опитвал да се придвижи между зоните, руската армия преградила двата края на улицата, на която се намирал, и го арестували... без причина и обяснения. Подобна съдба имали и други десетки хиляди души, които останали в зоната на съветско влияние.
Сред тях били дори съветски войници, които успели да стигнат по-рано до Берлин от останалата част на армията. Задържаните "врагове" са натоварени на влакове и изпратени директно в лагера Воркута (в Коми), който е един от най-големите в системата на ГУЛАГ. Там Тодор първоначално бил разпределен в мините, което го обричало на сигурна смърт, тъй като условията били изключително тежки. Успял обаче да се спаси благодарение на грузински лекар в лагера, който разбрал, че Куюмджиев е служил в санитарна рота като войник в Бургас и го взема за помощник в лечебницата. Така се съхранил, но станал свидетел на всички зверства, които се извършвали зад дебелите огради на Воркута.
През четирите години, които прекарал там, родителите му и близките в България нямали никаква представа какво е станало с него и смирено приели, че е загинал при бомбардировките в Германия. Научили, че е жив, по невероятен начин, подобно на този, който е описан в грузинския филм "Покаяние". Тодор успял да издялка на една от дървените трупи, които плували по съседната река, името си, адреса в България и надпис, че е жив. Малко по-късно дървото било намерено от руски селянин, който предал информацията до България.
Получавайки щастливата вест, неговите близки започнали да търсят различни начини, за да го освободят и върнат в родината. Пишат до различни институции, както и до тогавашния ни посланик в Москва - Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов. През това време преместват Куюмджиев в друг лагер, където условията отново са изключително непоносими, а студът сковава всичко наоколо. Докато го транспортират, среща героя от Лайпцигския процес Благой Попов, който също е изпратен на заточение, след като е посрещнат в СССР с овации и почести.
След това обаче заедно с Васил Танев – другия от тримата подсъдими в Лайпциг, се превръщат във врагове и са изпратени в изгнание.
По-късно Попов издава в Англия своите спомени, чиито откъси са четени дори по Би Би Си. Сред спомените му била спомената и срещата с Куюмджиев. Чак след 1989 г. книгата е издадена и у нас.
Куюмджиев все пак успял да изтърпи присъдата си, която е издадена по незнайна причина, защото няма съдебно дело и обвинение. Години по-късно го освобождават, но не му позволяват да се завърне в България и го изпращат близо до езерото Байкал. Там е буквално превърнат в крепостен селянин и отново принуден да работи като санитар. След 10 години в ада, след като самият Тодор е изпращал писма дори до тогавашния съветски лидер Никита Хрушчов, през 1955 г. му съобщават, че може най-накрая да се прибере. С това обаче тежкият живот не приключва.
Пристигайки в България, дипломираният юрист в Германия е принуден да работи по строежите, тъй като му е забранено да упражнява професията си. По-късно го прехвърлят в гордостта на социалистическия режим - завода "Кремиковци". Докато извършва тежката физическа работа, той сам предлага на Съюза на българските преводачи да преведе легендарната творба на Ерих Мария Ремарк — "Искрица живот", в която се разказва за нечовешките страдания на заточениците в германски концлагер. Преживеният ужас му помага да направи гениалния превод, в който влага цялата си душа. По този начин пресъздава цялата трагедия и абсурд на тоталитарния нацистки режим, който в много отношения е огледален на съветския. По ирония на съдбата комунистите я одобрили за превод само защото тематиката била антифашистка. И така "Искрица живот" излязла от печат през 1957 г. и това е единственият й превод у нас до момента.
В края на 70-те години Тодор Куюмджиев получава частична реабилитация и му разрешават да работи като юрист. Наред с това не спира да превежда книги от немски и руски, който научава перфектно по време на престоя си в лагерите на смъртта. Отива си от този свят през 1986 г. на 69 години след много тежко заболяване.
Юлиян Куюмджиев сподели, че Тодор рядко разказвал за ужасите в ГУЛАГ и умишлено не е искал да се връща в миналото, изпълнено с толкова много болка и унижение. Племенникът му призна, че ще запомни чичо си като лъчезарен човек, който обичал живота, бил е душата на компанията и винаги готов да помогне. Неговият дом до последно бил пълен с приятели, сред които Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Стефан Гецов, Славка Славова и др. Всички много обичали него и съпругата му - дългогодишния корепетитор в Софийската опера Катя Вълева, която произхождала от богат индустриален род, чието имущество е национализирано от комунистите след 9 септември 1944 г. Женят се малко след завръщането му от Съветския съюз, а по-късно се ражда и синът им Теодор.
Съвсем наскоро племенникът му Юлиян намерил изключително ценни ръкописи на чичо си за последните дни преди падането на Берлин.
В документите имало хроника за пътуването му до лагера, както и проект за сценарий за филм.
"Писал ги е с ясното съзнание, че едва ли ще видят бял свят. Струва си да бъдат издадени, защото са документално свидетелство, което е написано от човек, който е преживял всичко това. Младите хора знаят малко неща за тези събития и дано човечеството никога повече не се връща към такива лагери", разказа проф. Юлиян Куюмджиев.
Съвсем наскоро беше представена и книгата "За свободната воля", която той издаде в памет на своя първи братовчед Теодор (сина на Тодор), който е много талантлив публицист. Един от разказите в нея - "Вечерята", е именно за санитар, който е взет от грузински лекар в лагер около полярния кръг.
