Савко Калата е явление в българската литература. От 1974 до 1985 г. той излежава присъдите си в три затвора като касоразбивач, а когато излиза на свобода пише книги, върти законен бизнес със своята съпруга и в Созопол е „душата на компанията“ за родната бохема от всички сфери на културата.
Новите издания на неговите истории, толкова увличащи и неподправени, лично преживени от Савко Калата и актуални за днешна България, станаха повод за един интересен разговор, публикуван в lira.bg.
– Кала, кога е най-хубавото време в Созопол?
– Созопол е прекрасен през октомври. Тогава когато градът е затихнал, а морето… морето е застинало и гладко като олио. Градът ухае на море и грозде. Рибарите се радват на добър берекет. Отвсякъде се носи мирис на риба и вино. Есента тук е рай.
– Какво изразява заглавието „Замръзналият Созопол“?
– То е плод на спомен от моето детство. През 1954 морето замръзна цели две мили навътре. Созопол беше затрупан с преспи сняг. Само пушекът от комините напомняше за човешко присъствие. На миля от брега се намира фарът на остров свети Иван. Там вече седмица бедстваше фараджията със съпругата си.
Баща ми и още няколко човека, навързани през два метра с въжета, проведоха спасителна операция и успяха да ги спасят. Това продължи почти цял ден и вълненията на хората тогава не могат да се опишат. Но в моето съзнание остана този ярък спомен.
– Как един касоразбивач става писател и печели доверието на Румен Леонидов, Любен Дилов-син и много други творци?
– Прописах в затвора къде от скука, къде от желание да преборя самотата. Бях изолиран цели две години и половина по метода на Макаренко в килия в тежкия салон. Там лежаха осъдените на смърт, политически затворници и ОООР (особено опасни за обществото рецидивисти). Това после ми донесе привилегията да бъда авторитет в затворите.
Можеш да не работиш, не даваш дежурства, имаш достъп навсякъде и до забранени по закон неща, или, казано просто, си човек с неограничени възможности, с който се съобразяват и надзирателите. И така написах около 35 разказа, които изнесох от затвора. Съпругата ми ги намери, прочете ги, и реши да ги издаде. Получи се първата ми книга със заглавие „Вълча изповед“.
После случайно ми попадна книгата на Джон Маквикар и, докато четях, се заливах от смях.
– Защо, нали е затворник-легенда, филми и музика се правят за него, вдъхновил Стивън Кинг да напише „Изкуплението Шоушенк“ ?
– Ами, английските затвори изглеждат като пионерски лагери в сравнение с нашите. Особено затворът в Пазарджик беше деветият кръг на Ада. Затова написах историята си със заглавие „Да оцелееш в Ада“. Румен Леонидов не се колеба и минутка за нея. Хачо Бояджиев пък лично ме покани да участвам в предаването на БНТ „Полет над нощта“. Но бих казал, че моят ментор е именно Румен Леонидов.
След това дойде „Замръзналият Созопол“. Актьорът Доси Досев после ме провокира да напиша „Улица Рибарска“, докато ми подаряваше „Улица Консервна“ на Стайнбек. Аз съм роден и израснал на „Рибарска“, която е емблемата на Созопол.
– Че си писал в затвора е изумително, а как успяваше да четеш там? Цитираш в „Замръзналият Созопол“ и италианския лекар криминолог Чезаре Ломброзо.
– О, имаше страхотни огромни библиотеки и самите библиотекари бяха затворници. Ако работиш, те викат и, който иска, се качва да си избира книги. Фондът им беше наистина голям, но някои толкова изхабени, че командирът по политическата част нареждаше да се прочистват. За да отчита дейност – колко много се чете в затвора, на случаен принцип просто посочваше книги и те се изхвърляха, буквално ги горяха.
Запомнил съм, че четях как украински партизани начело с техния герой Сидор Ковпак по време на Великата отечествена война обирали влакове и раздавали заграбеното на народа, а нашите партизани слизали хората да ги хранят, защото били гладни. Парадоксално, но от Бургаския затвор именно си взех, откраднах да го кажем, романа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ и „Речник на чуждите думи в българския език“ на Георги Бакалов.
– След толкова горчив житейски опит, имаш ли отговор – кое кара човек да нарушава правилата?
– Ако кажа, че аз съм нарушавал правилата от скука, никой няма да ми повярва, но е факт. Е, и явно, че това ми се е отдавало.
Ще цитирам моя следовател Тодор Батилов – „Невъзможно е понятието Савко да се събере в няколко изречения. Чистокръвен вълк. Той през 70-те години така дръзко и успешно самичък разиграваше онази желязна противозащитна система, че какви ли шансове има срещу него сегашната ù пластамасова имитация. Бог да пази мижавата ни държава, ако Савко се пренесеше в днешно време. Единственото ни оръжие срещу него беше, че зад нас стоеше цялата система, а той беше сам.“
Аз си знаех, че ще загубя, защото по онова време доносници – дал господ. Но инерцията ме бе грабнала и… резултатът е излежани почти 12 години, от които 2 и половина пълна изолация. Влязох на 24 и излязох на 35. Живот като на кино. И сега се питам как съм оцелял, защото – повярвай – тогава едно грешно движение, един грешен поглед и вече си в отвъдното.
– Съществуват ли още такива лоши момчета, брулени от морето и живота мъже, които описваш в книгите си. Или сега жените командват?
– Няма ги вече старите, „изпекани“ морски вълци. Тук-там седят на пейките побелели мъже, които с тъжни очи гледат модерните яхти, пълни с изнежени младежи.
А жените в Созопол винаги са били на почит. Жената е КИРИЯ, сиреч господарка. За мой късмет, аз попаднах на жена, която изцяло промени живота ми. Дори не искам да си помисля през какво е минала и препатила с мен в началото.
Годините в затвора бяха ме направили като като диво животно и не допусках никой до себе си. Един прокурор веднъж ми каза, че съм черно-бял. Нямам цветове и нюанси, нямам чувства. Но сега, поглеждайки назад, аз, неверникът, виждам, че ме е закрилял ангел. И това е моята съпруга Наска.
– Като гледаш на събитията в България напоследък, дали се връщаме в мутренските години?
– Мутри в България има и то създадени по проект на Другарите. Направи си труда да ги проучиш и ще разбереш, че това са все нещатни доносници. Те са нужни, за да създават хаос в държавата и управляващите да си присвояват на спокойствие.
Не крия, че съм имал предложения от такива хора и то сериозни, но пак с помощта, по-точно заради железния характер на съпругата ми, не се поддадох на съблазън. И ето, че си е струвало.
Благодаря ти, Насе! А нито един от онези класни „хайдуци“, с които съм лежал, не е станал член на групировки. Доказва го по-нататъшната им съдба. „Лимонки“ е жаргонната дума за тези момчета и мъже. Защото, след като си свърши работата, лимонката вече е изцедена и пътят е един…
– За финал, ако още работи твоят артистичен казан за ракия в Созопол – „При Савко“, какви хора идват там?
– Така и така постоянно споменавам Насето, нека кажа, че казанът всъшност са съвременни дестилационни системи. Аз ги направих по нейно желание, но с цел да ù натрия носа. Тя обаче отново излезе права и работата тръгна. Хората, които ни посещават, са все от бохемата.
Тук до последно бе моят непрежалим приятел Доси Досев, посрещали сме Катето Евро, Иван Лечев, Васко Кръпката, Милена, Васил Банов, Антикаджиев, Андрей Чертов, Стефан Цанев, Недялко Йорданов и още и още… Любен Дилов не го броя, защото при мен той си е у дома.
Разговора води: Людмила Еленкова
