За морските стихии и силата на човешкия дух
Всеки път, когато се отдаваше възможност да разходи семейството си до големия град /Бургас/, капитан Хрисостомос го правеше. Всички се качваха на кораба и отплаваха. Стигнеха ли до града, той връзва здраво кораба за кея и всички се потапят в шумната атмосфера на главните улици – „Фрединандова“ и „Богориди“. Спомен от едно такова пътешествие е семейната снимка по-долу в дясно. На нея са лелите ми, вуйчо, баба и разбира се Той – Капитанът. Достолепен с дълги мустаци, гледащ право в обектива. Облечен в най-новите си дрехи.
Та в един подобен, слънчев, топъл, есенен ден е организирал така чаканото от семейството пътешествие. Баба и дядо с децата вече са в Бургас а корабът „Марика“ е швартован здраво за кея. Всичко тече по своя логичен ред и само опитът на капитана нашепва за очакващият ги път и онова чувство, че много хубаво – не е на хубаво… Макар, че времето не показва никакви признаци за „неприятна изненада“ и под напора на жените за които времето никога не стига… Той взима решение да тръгнат малко по-рано.
Така в ранния следобед, ветроходът „Марика“ е поел курс – Созопол. Минал е фара и оставил бюста на Фердинанд, далеч зад гърба си. Поглеждайки небето и снежно белите облаци, които започват да се движат все по-бързо и да се късат като памук, капитанът разбира, че най-лошите му очаквания може да се осъществят – Бора! Баба отлично знаеща и запозната какво означава това и какво може да стане, крие децата в кубрика. Излиза и започва да помага в подготвянето на каика за бурята, в свалянето на парусите, навиване на въжетата… След това взима буелото и влиза при децата.
Единственото сигурно в тази ситуация е била, че бората ще дойде от Запад – Маистро драмудана. За да е корабът управляем, а не играчка на стихията, оставят малкото платно на носа. Капитан Хрисостомос седнал на бангоза и хванал здраво дякето /дръжката на кормилото/. С надежда бурята да ги подмине и уплаха вятъра да не изхвърли кораба на скалите, взема курс към открито море.
Бората връхлита и за броени минути брегът изчезва. Наоколо само море, вълни, силен дъжд, вятър… с една дума – Бурунтия. От тук нататък само молитви и обещания…
Цяла нощ стихията подхвърля кораба и неговия екипаж. А на сутринта с изгрева, морето утихва и идва ред на навигацията. Спомени за предишни плавания, топоними, предания… Отчитайки посоката на вятъра и предполагаемото движение на кораба, дядо преценя, че е по-добре да поддържа курс Югоизток. Не след дълго, малко преди залез, стигат южното крайбрежие на Черно море – днешна северна Турция. Брегът е познат от предишни плавания и хвърлят котва в тих и защитен залив.
Тук идва редът на подготвените за такива ситуации, чувал с брашно, две стомни с вода, камфорка с въглища и тиган. Баба и майка казваха, че това са най-вкусните питки и най-вкусната вода на света… А обратния път, който продължава два-три дена, си е бил истинска разходка, в сравнение с премеждието. Близките в крайморския град до последно са си мислели, че кораба „Марика“ е вързан здраво в Бургас и чака да отмине бурята.
Тя – „Марика“, беше осем тонен, едномачтов, товарен кораб. Всъщност се намира още там – на дъното. Под всичките си ветрила. На четири часа плуване от брега, пред нос „Колкита“. Последния и рейс, протича горе-долу така:
В ясен и хубав есенен ден, капитана е хвърлил котва в района на „Папия“. Както обикновено, лимбаджиите с техните лимби пренасят и товарят дървения материал до и на намиращите се в близост до брега кораби. Идва реда и на „Марика“. Както не рядко се случва, за да излезе на печалба и да се пребори с така или иначе ниското навло, сваляно от модерните тогава параходи, капитан Хрисостмос товари „Хавале“ /над габаритите/. Дървата за огрев вече са натоварени, но опират в стингата. Курс – Созопол.
Екипаж: Капитан и помощник. Разчитащ изцяло на платната си и напора на все по усилващият се вятър, корабът е бил почти стигнал до целта си. По-точно на повече от половината път. Фара на остров Свети Иван се е виждал, когато грешка на оставения за малко кормчия променя галса. Стингата опира във дървата, вятъра натиска платното и обръща кораба. Над потъващият кораб остават плаващите дървета а върху тях бедстващите моряци.
Момчето, което е било с дядо или не е можело да плува или се е уплашило и не е искало да продължи. Защото е останало вкопчено за изплувалите дърва. След четири часово плуване към брега, дядо достига „Сниз поста“ /моряшкият пост/ и вика помощ. Помощта е била навременна, защото и момчето е спасено.
Крушението е станало при тежки метеорологични условия, а разказите за сравнително щастливия край на случката, бързо се е разпространил сред цялото население на крайбрежните ни градчета. Така много, много години по-късно Барба Ефтим ми разказа и тази случка, която аз по-рано знаех…
Стати Михайлов
