За силата на вярата, професията на моряк и значимите неща, Радио “Фокус”-Бургас разговаря с единствения оцелял от кораба „Ванеса“ Николай Димитров.

- Г-н Димитров, колко е бил най-дългият ви рейс и по време на избори как гласувахте?

- Година месец и 13 дни на кораба “Балкан”, по времето на океанския риболов, който вече не съществува. Гласувахме всеки път и данните ни пристигаха с радиограма в определения час. Беше задължително, но то е не само задължение, но и отговорност. 

Корабът е българска територия, в момента, в който излезем с кораба от територията на български води, това е частица българска земя в чужди териториални води. Това, че сме излезли зад граница не значи, че сме по-малко българи. Гласуваме по убеждение.

- Има ли отлив на интерес към морската професия?

- Не бих казал отлив на кадри от тази професия, бих казал просто, че това вече не е същата професия, както беше описана като една от най-романтичните, най-смелите. 

Сега повече се обръща внимание на печеленето на пари. Влияние оказа и това, че Българският морски флот беше приватизиран, океанският риболов беше унищожен тотално, танкерният ни флот също и това е държавна политика. 

Далеч съм от мисълта, че един държавник не може да види едно, две, три, пет десетилетия на пред. Фактът, че е унищожен е тенденциозно. Преценявам, че е направено с цел, просто да нямаме флот, който да бъде конкурентноспособен на останалите морски държави. 

Фактът, че добре подготвените кадри напускат България, след като завършат е достатъчен човек да се замисли. Аз не мога да си представя, че това, което вижда един обикновен гражданин, не може да го види един политик. 

Това, че нищо не се прави по този въпрос ме навежда на мисълта, че това е целенасочено, за да бъде унищожен цветът на нацията. Колкото е по-елементарен един човек, толкова по-лесно се манипулира и се води в определена посока.

- Да се върнем назад във времето… Повод ли е Великден да си припомните това, че Вие оцеляхте единствено при трагедията с кораба “Ванеса”?

- За нея си спомням всеки ден, това е част от моя живот. Няма как да забравя хората, с които съм бил. Това са хора достойни, хора, с които е било чест и удоволствие да работя. Самия Великден е ден велик. 

Фактът, че благодарение на тази вяра ние сме останали като българи и сме се съхранили като нация, е достатъчен да покаже силата на този празник. Никой не трябва да се съмнява, че има нещо, което е по-силно от нас. 

Вярата е тази, която ни кара да вървим на пред и да бъдем тези, които сме в момента и ще бъдем за в бъдеще. Във всеки един момент имам чувството, че нещо ме подкрепя, дава ми сили да продължа на пред и ме пази.

- След случилото се с кораба “Ванеса” казахте, че дължите чудото на оцеляването си на иконата на Свети Николай Чудотворец, която имате от дядо си?

- Категорично да, просто в мига, в който паднах във водата и корабът потъна, някакъв вътрешен глас ми каза, че ще бъда спасен. Бях повече от убеден. Трудно е до го обясня, това е вътрешно усещане, което ти дава сили и вяра, че ще бъдеш спасен. 

Иконата стои в дома ни точно до главите ни и всяка сутрин се молим на нея за щастие, късмет, за успех на нас, близките ни, хората около нас. Това е задължителен ритуал.

- Правихте ли го преди това?

- Може би не пред иконата и не по този начин, но с вътрешното убеждение, че събуждайки се исках деня да бъде добър, не само за мен ами и за хората около мен. 

Щастието на човек е да дарява радост и щастие на другите хора. Това, че притежаваш някакви огромни материални блага не е самото щастие. Щастие е част от тези материални блага да ги дариш на някой, който не може да ти отвърне.

- Усетихте ли присъствието на държавата в годините от момента на тази трагедия до днес?

- Държавата е абдикирала от всякаква социална дейност, която не й носи някакъв дивидент. При положение, че аз не мога да и донеса някакъв дивидент, тя няма как да се интересува от мен. И аз не бих искал да бъда социално слаб в държавата, искам да бъда социално силен. 

Самият факт, че съм жив и здрав е компенсация за всичко останало. Има много хора, които са в по-тежко състояние от мен и е нормално да обърне внимание на тях. 

Друг е фактът, че за държавата това е някакъв инцидент, който след три дни се забравя. Аз не бих искал държавата да обърне внимание на мен, а на хората, които оставиха сираци деца. На моя моторист – Адреан, на майката на капитана – Мирослав, на внуците на Петко Мочев, на децата на Митко Чепишев и на всички мои колеги. 

Знаете ли колко е неприятно да ходиш, да се молиш и да обясняваш, че ти имаш нужда. Тези хора са горди и нямат нужда от подаяние, имат нужда от помощ, когато е необходимо. 

Държавата съм убеден, че за тези 9 години не е потърсила нито един от тези хора, които ви изброих от този екипаж. Това показва достатъчно как реагира държавата. Моят апел е просто тези хора да ги уважаваме, обичаме, почитаме и да не ги забравяме. Това са истински хора с голяма буква. 

Човек живее докато го помнят, забравят ли го той наистина е умрял. Те заслужават да бъдат помнени, защото са наистина значителни хора. Не е нужно да бъдеш депутат или министър председател, за да бъдеш значителен. Достатъчно е всеки ден да си вършиш работата и да допринасяш с една малка частичка за доброто на тази държава.

- Как ще отбележите Великден?

- Нашият ритуал е да се събираме цялото семейство и да бъдем заедно. Фактът, че сме заедно ни дава сила и вяра. Щастието е да бъдем заедно. В последния момент решаваме къде да бъдем, но по-важното е, че сме заедно на трапезата, защото рядко успяваме.