Биография

Стоян Александров Шахларски е роден през 1924 г. в гр. Пазарджик. 

Той е второто дете в многодетно семейство. През 1940 г. постъпва във Военноморското училище във Варна. Така осъществява своята мечта да служи на родината, както повечето български младежи в началото на Втората Световна война.

Стоян Шахларски е изпратен във Военното на Н.В училище, което завършва през 1945 г. като мичман. 

Производството му е преждевременно, защото войната продължава и випускът му е изпратен по бойните части на фронта.

От края на Втората световна война е офицер във Военния флот и участник в почистване на морските мини из Черно море като командир на миночистачни катери.

Мичман II ранг Стоян Шахларски е офицер от морски войски и служи във флота от юни 1945 г. На 17 юни 1946 г. е преместен във Военноморска база Бургас, където по-късно е назначен като в.и.д. командир на Минна флотилия и сменя на поста лейтенант Рашко Василев.

Веднага след назначението си започва работа по миночистенето на минна флотилия към Черноморски флот.

Мичман II ранг Стоян Шахларски преминава през всички трудности, изправили се пред флота  до края на 1948 г., когато българското правителство обявява териториалните води за чисти от мини.

Уволнен е от комунистическия режим, а по-късно е възстановено капитанското му звание. Плава до пенсионна възраст с корабите на Българския морски търговски флот.

Една книга, издадена от Шахларски през 2017 г., когато той вече е на 93 години, е с много висока стойност. Това е „Миночистенето на Българското Черноморско крайбрежие след Втората световна война“.

Шахларски е събрал спомените си от първите следвоенни години, когато във водите на Черно море все още има мини от войната. 

Написаното е само кратък период от цялостната бойна операция по миночистенето извършена от българските военни моряци по време на Втората световна война и първите години след нея. 

***

Стават ли мините за материал за мотики?

Бай Ненко село Бяла ще прави мотики от тези „казанчета“, изхвърлени от морето.

Това двама земляци на налбантина-новатор обяснили на мичман II ранг Стоян Шахларски, който заедно със своите хора обезврежда мина, изхвърлена на брега между Бял нос /Акборун/ и нос Св. Атанас до село Бяла. 

Случката е от август 1946 г.

Разказва я от първо лице Стоян Шахларски:

... Макар и зарита бе напълно запазена. От практиката, която имахме, се бяхме убедили в тяхвана взривоопасност. Способ за обезопасяване на ударния механизъм имаше добър, известен на нас – специалистите миньори, но да се прилага в подобно състояние на мина бе твърде рисковано, а и безсмислено.

Затова единственото правилно решение в случая беше взривяване на место. Така и направих.

Нужно бе само да се разроби пясъкът от едната страна, за да се постави по-близко подривния патрон.За целта поех от ръката на подофицера извадената от торбата малка окопна лопатка и се заех сам да го сторя.

Преди това трябваше да осигурим закритие. В случай на проблем, наблизо имаше плитка урва, а и дълбоки около метър гънки на пясъка, където да залегнем. И когато понечих да разстилам фитила, преди да го възпламеня, Митьо, който изправен край мен следеше работата, извика:

- Чакайте, чакайте! Ами тия? – изправих се и погледнах накъдето сочеше.

Двама мъже се бяха появили на ръба на урвата, където слизаше пътека, идваща от селото. Очевидно идваха насам, след минута можеше да бъдат при нас. Това не трябваше да се случи. Затова оставих започнатата работа недовършена и отидох да ги пресрещна. Когато приближих, те спряха. Може би ги принуди пагонът на ременете ми. На въпроса: Къде отивате?, те се спогледаха. Бяха на различна възраст – единият почти юноша, другият на средна възраст, загледа ме някак с гузен поглед, продължи да мълчи. Повторих въпроса си:

- Накъде отивате?

- А? То! Ще се върнем, господин офицер – смутолеви човекът и отстъпи крачка-две към младия, който не бе мръднал и само местеше поглед ту към мен, ту там, където стоеше Димитър.

Пристъпих към тях и потретих:

- Накъде се бяхте запътили?

Добил кураж от моето търпение, мъжът се освободи от първоначалното си стъписване и проговори:

- Ще кажа, господин офицер, ще кажа... За желязото идехме – той свали каскет и с него изтри врата си.

После, загледан към мястото на мината, добави:

- Убави мотики щяха да станат от него.

- Какви мотики, бе човече? – с недоумение попитах аз.

- Ами бай Ненко у село ги прави – побърза да поясни младежът вместо него.

- Чакайте, чакайте, елате да се разберем! – шашнат едва ли неот тия негови думи сега пък бях аз, защото напълно ми стана ясна ситуацията – с каква цел тия хора се бяха запътили натам.

- Това е мина, бе хора – гърми и може да убие само ако я мръднеш или чукнеш, не знаете ли?

В последвалия разговор разбрах, че в селото знаели за изхвърляните „казанчета“ от морето – така ги наричал някой си бай ненко, налбантин и твърдял, че от тях може да прави мотики и лопати.

Научили, че тъдява има такова, побързали да дойдат да го вземат, докато не го е отмъкнал някой друг.

Попитах дали знаят и за друго подобно нещо наоколо. Вдигнаха рамене мълчаливо.

Какво да се прави? Бяха години на криза и немотия, опразнен пазар, голяма липса на желязо, защото войната го поглъщаше като хала.

Представих си картината на нещастието, което би могло да се случи, ако тази среща се бе забавила с десетина минути, или пък тези мъже не бяха забелязани от нас и аз бях възпламенил взрива – ние побягнали, а те приближили в този моминт...

Третото: мината би могла да бъда пренесена в селото и след като майстор Нанко я подложи на обработка по какъвто и да е начин, взривът щеше да е неизбежен. А ефектът – Бог знае колко голям и тгагичен, ако наоколо има повече хора.

Изпратих двамата обратно по пътеката и се върнах да си довърша работата – лесна и дребна наглед: искра, запален фитил, бягане десет-петнадесет секунди и залягане, две-три минути мълчаливо очакване, гръм и пушек.

Върнахме се на мястото, където беше лежала мината. Освен дупката, изровена в пясъка, само ръждиво въже и две изкривени метални парчета, големи колкото човешка длан, видях на 10-15 метра едно от друго.

„Дали от тях стават мотики?“, помислих си аз и потърсих нагоре по склона селяните. Не се забелязваха.

ОЩЕ ЗА СТОЯН ШАХЛАРСКИ ЧЕТЕТЕ ТУК!