Журналистката Лияна Панделиева участва със свой разказ в книгата „Анхиалски истории“. Нейното детство е свързано с Поморие, тъй като баща й е роден там.
Томчето е с лични разкази, посветени на Анхиало/Поморие, а името на журналистката стои сред автори като Антон Дончев, Владимир Зарев, Михаил Неделчев, Жанина Драгостинова.
Лияна Панделиева бе лицето на "избухващата демокрация" у нас през 1990 г. и красеше плакатите на СДС "45 години стигат". Тогава е само 19-годишна и е секретарка на журналиста Иван Гарелов, водещ на предаването Панорама по БНТ.
Завършила е публична реч. Учила е и в САЩ, има магистърска степен по Съвременна политическа философия в Англия. Специализирала е в Би Би Си и Ройтерс. Работила е в БНТ и БНР. Сега е журналист на свободна практика.
Ето как анонсира съавторството си в „Анхиалски истории“ Лияна Панделиева. Прочетете и нейният разказ:
Аз съм голямата дъщеря на Пандели́то.
Моят баща, Пантелей Пандели́ев, чиито матерен и бащин език е гръцки, беше разказвач-магесник, беше пълен с повече идеи, отколкото някой може да си представи, но знаеше и как да ги осъществи и да вдъхновява хората да го следват.
За всички приятели и за семейството, той винаги е бил Пандели́.
Днес, и когато вече го няма, в Поморие се представям като негова дъщеря, а всеки път се оказва, че човекът насреща, го е познавал и го помни с добро.
Затова на драго сърце се съгласих да участвам в книжка с лични разкази, посветени на Анхиало/Поморие. Името ми стои сред автори като Антон Дончев, Владимир Зарев, Михаил Неделчев, Жанина Драгостинова. Позволявам си тук да публикувам разказа си. Когато понечих към клавиатурата, пред монитора се разхождаха картини и истории, а после разказът беше готов.
Благодаря на Tania Ilieva, че ми отправи тази покана и за удоволствието да споделим официалното й представяне.
Разказът:
Поморие е в очите на моя баща и в гласа, който още чувам
Не само Поморие, цялото ни Черноморие беше онова, което казваше за него моят баща. А той, като верен и в кръвта си на родното място, не признаваше друго място и друго море, освен онова, което заобикаля поморийския полуостров.
В ранното си детство бях убедена, че поморийският плаж е един и затова само там ходим. И макар самото море да беше на 50-тина метра от родната къща на татко, за плаж отивахме от другата страна. По пътя минавахме край големи солници и когато бях мъничка, татко ме слагаше на рамене и тичаше с мен през дървената пътечка, която пресичаше блатистото и ужасно миризливо място. Писъците ми се чуваха и до най-високо летящите гларуси!
На плажа всички бяха приятели, роднини, познати от десетилетия, а в моите очи дори от столетия и ми изглеждаха връстници на битката при Ахелой. В час по история, когато стигнахме до прочутата битка, грабнах уважението на целия клас, като им обясних, че моят татко се е дуелирал като момче с бедрени кости на загиналите воини край Ахелой – толкова много били останките през вековете. Разбира се, часът по история отиде по дяволите, докато целият клас ме разпитваше точно колко големи са били костите, а аз, сякаш дете на рибар, ги докарах до мамутски пропорции.
Когато веднъж отидохме на гости в новия поморийски дом на таткови приятели от детинство и с изумление видях от другата страна на улицата, издигната нависоко над морето огромен плаж, татко категорично отсече: „Това тука не е плаж за поморийци, за някакви други хора е!“ И е факт, че цялото семейство, при което гостувахме, пресичаше града по диагонал, за да се съберем на „нашия“ плаж – единственият признат в целия свят!
Не знам националната принадлежност се изразява така силно, както моят татко принадлежеше на Поморие. И когато хората ме питаха къде ще ходим през лятото и отговарях „на море“, не можех да разбера що за въпрос е този: „Ама къде на морето?“ „Как така – къде? Мястото е едно! И плажът е един – поморийският!“
Звукът на гръцки е част от мелодията на детството ми, съставна част от кръвообращението ми. В ранните ми години май никой от жителите на нашата улица не говореше на български със съседите и само ние, родените в България наследници на гърците, трябваше да чуваме българска реч, за да се разбираме. Баба ми Смарагда – Смарото, както я наричаха, никога не стана „бабо“ – тя си беше яя (γιαγιά). Истинска гъркиня, щура, бъбрива, неуморна, прегърбена, слаба, съсухрена, с черна рокля, черна забрадка и сякаш с ракетни двигатели в пантофите – май не съм я виждала кротко да стои на едно място.
Татко е бил най-малкият от три деца и единствен син в семейството. Знам обаче, че е бил неспокоен дух, пълен с творчески идеи за всевъзможни бели. От своя баща е научил, че човек трябва да се труди, не трябва да подвива крак, не трябва да се отказва и да държи на думата си. Тези повели бяха сякаш гравирани в душата му и той не знаеше смисъла на думата „спирам“.
Беше вече възрастен и много зле с краката, но когато влезеше в морето, то го превръщаше в риба. Мисля, бе взел нещо от духа от делфина Гошо, когото със свои приятели хранел, когато бил малко момче. Заставали до колене във водата, навеждали се, почти допрели устни до сякаш езерно гладкото море и викали: „Гошооо, Гошооооо!“ И изведнъж перката му се виждала и делфинчето идвало почти до децата, със скок улавял рибките, които му носят, завъртал се около тях и си тръгвал. Исках тази история да е много по-дълга, да ми разказва как с Гошо са били приятели, как Гошо го е теглел навътре в морето, където се е запознал с другите делфини…
Всеки път, когато виждахме морето бурно, татко започваше друга приказка:
- Морето е приятел на всеки, който не се страхува от него и го познава. Вълните не са страшни, ако не се бориш с тях. Никой не е победил нито вълните, нито морето. Нека те носят, нека те въртят, те не са страшни – страшен е само страхът от тях!
Била съм едва на три годинки, когато гръден хирург спасява живота ми с тежка белодробна операция. Проблемите с дробовете ми продължиха с десетилетия, но основната задача, която лекарят поставя пред родителите ми, е да правя гимнастика, която разгръща дробовете. Не е полезно да плувам в басейн, затова освен с художествена гимнастика, татко наваксва през лятото в морето.
Не помня случай на черен флаг и гигантски, мощни вълни, когато да сме пропуснали да влезем навътре. Въпреки думите му за приятелите-вълнички, аз се страхувах до полуда. Татко ме носеше навътре, вдигаше ме над вълните, докато той потъваше в тях, не спираше да ми говори как да дишам, а аз бях парализирана от страх. След като минехме прибоя и морето беше само рошаво, разлюляно и немирно, той ме пускаше да плувам. Моето беше цапане и държане над водата, но важното беше да работя с ръцете, да ги разгъвам и дробовете да укрепват. Уморявах се толкова бързо, започваше толкова силно да ме боли от дясно и дори езикът ми изтръпваше, че дясната ми ръка увисваше, започвах да потъвам, да гълтам вода и да викам на пресекулки: „Няма въздух, няма въздух!“ Когато останех съвсем без сили, татко ме вдигаше високо над водата, за да подишам и хайде – пак в развълнуваното море.
Години по-късно си дадох сметка колко мъжество се иска да не се предадеш пред страданието на детето си и да настояваш то да се бори, за да добие липсващата му сила. Но го запомних, разбрах го – искаш да постигнеш нещо – бориш се, макар е най-вероятно да боли и в тази борба да не откриваш нищо приятно.
Татко не спираше да ми обяснява какво значи безопасност в морето. И за прочутото мъртво вълнение знаех толкова много, че ставах за консултант на всеки морски спасителен екип.
- Не се бориш с морето, не се бориш с течението – това е най-сигурният начин да се удавиш. Пускаш се в тази морска река и тя ще те вози спокойно, ще те отведе до някъде и ще те пусне! Ако си в прибоя, не опитваш да излезеш на брега, вълните няма да ти позволят, връщаш се на дълбоко в морето и то ще те пази. Излизаш само, когато морето позволи.
- Морето не е живо! Как ще знае да ме пази?
- Ако го слушаш, то ще те пази винаги!
- Ами ако съм много навътре, как ще успея да изляза?
- Без да бързаш, без да доказваш на морето, че си силна. Отпускаш се и само гребеш в своята посока.
С годините се убедих, че татко може да говори с морето и бях убедена, че знае неговата тайна – ако му позволиш, морето ще ти каже как да постъпиш! И не само това – морето връща покоя във всяка душа.
Татко сам доказа своята правота. Отминал вече 70-те си години, влязъл да поплува – както обикновено, около три часа, навътре, навътре, където дори си подремваше, ако се умори, но този път го хванала неумолимата река на мъртвото течение. Без да се паникьосва, той се понесъл с нея, а през това време облаците се сгъстили, свлекли се почти до водата, станало студено, завалял остър дъжд, носен от мощни пориви на вятъра. Когато се измъкнал на сушата, татко се оказал по бански гащета в…Несебър. Треперещ от студ застава на пътя, в опит да стопира кола. Спира камионетка и човекът, изпълнен с любопитство пита: „Абе, човек, какво правиш гол на пътя?“ „Ми…аз до Поморие искам да се върна!“ Шашнал се водачът, но го завил с одеяло и го закарал право до дома му – такъв плуво-крушенец за първи път виждал!
Моят татко беше и най-смелият сред морските вълци. В предишни векове щял да стане страхотен пират, но закъснял с раждането си и това му объркало плановете. Неизменно ми пееше пиратската песен „Дванайсет души във ковчега на мъртвеца! Йо-хо-хо, бутилка ром!“ и после ми разказа, че остров Света Анастасия, към който плавахме с катерче, което в моите очи беше истински презокеански кораб, е най-истинският пиратски остров.
- Да, бе! – невярващо възкликнах аз – че той Островът на пиратите е на другия край на света!
- Именно! – доволно кимна татко – точно тук е краят на света! Нали все някой живее на този край и това сме ние. Затова и Островът на съкровищата е тук!
- Амиии! – разколебано се почесах по главата и веднага контраатакувах - А къде са съкровищата, тогава?
- Още са на острова! Крият се и чакат някой да ги изрови! Защо мислиш, че идваме насам – да огледаме и да видим за знаци! Ти виждаш ли знаци?
Ей, очите си изгледах, дори видях някои…знаци, а татко рече, че ще ги отбележи на тайната си пиратска карта. А вечерта татко избра какво да ми чете от книгата „Островът на съкровищата“ и аз злорадствах, че ние знаем точно къде се намира богатството!
Когато десетилетия по късно се озовах на карибски остров, за който се твърди, че е „истинският Остров на съкровищата“, поклатих с насмешка глава и казах: „Грешите! Всички наивно си мислите, че е тук, но той е на края на света, край Поморие! И съкровището е все още там!“ Не знам дали местните ми повярваха, но поне мъничко ги разколебах.
Смелостта на моя татко трябваше да стане достояние на целия свят, затова, след като се наслушах на истории как той от малък може да плува с вързани ръце, реших да проверя това лично. Татко обеща да скочи с главата надолу от кея в началото на пешеходната алея. Случи се обаче в лято, когато морето беше толкова пълно с медузи, че приличаше повече на медузена супа. И затова героизмът му в очите ми добиваше галактически размери.
На утрото, за да не е твърде голяма публиката, отидохме до кея, където заедно със сестра ми щяхме да сме свидетели на героичната постъпка. Като надзърна през парапета и видя под нас медузи така нагъсто, че водата не се виждаше, по-малката ми сестра ревна с пълен глас: „Не, татенце, не, не го прави! Те ще те изядат!“
И какво? Толкова време да чакам този величествен момент и тя да ми го провали! Като малко, коварно дяволче, застанах зад татко и зашепнах упорито: „Скачай, скачай, хайде, давай!“
Татко помоли преминаващи мъже да му вържат ръцете, после те го изправиха на перилата, той се наклони напред и бух! Невероятно бързо се случват най-смелите неща в този живот!
Всички се наведохме над перилата и докато татко изплуваше, една медуза му се лепна върху лицето. Е, тогава и аз се разпищях – не бях виждала по-страшно и по-смело нещо! Татко направи кръгче за овации, плувайки в тази кашеста медузена супа, а един от мъжете слезе по стълбите под ресторанта до водата и му помогна да излезе навън.
Когато в училище писахме задължителното съчинение „Как прекарах лятната ваканция“, аз разказах за моя татко и медузите и отново преживях щастието да бъда център на вниманието с героичните му прояви.
Ако нещо татко не обичаше, то е да ходи на ресторант. Домашната храна, неговото майсторско приготвяне на риба не можеше да бъде заменено от ни едно ресторантско ястие. Но моята мечта – нещо като поморийска мечта на мечтите – беше всички да се облечем официално и тържествено да отидем до ресторанта, който е на самия бряг, с еркерен втори етаж, надвесен над водата, досами кея и да вечеряме на маса до голямата витрина и да похапваме кебапчета (считах кебапчето за единствено възможна храна в ресторант), да поглеждам към морето и да отпивам лимонадка. Мечта ми беше, ама чак до болка. Това щеше да е еманация на семейното щастие, богатство и ваканционно безгрижие и курортна елитарност.
Накрая татко склони и отидохме в ресторанта.
Първо – вътре седяха може би около петстотин човека. Шумът беше невъобразим – от говор, прибори, келнери, които надвикват всичко, за да вземат поръчка. Намериха ни маса толкова далеч от витрините край морето, че от улицата ги виждах къде-къде по-близо. Почти до нас беше вратата към кухнята, която се тряскаше с адска сила, докато оттам излитаха келнери. И татко започна да се върти на стола във всички посоки, да маха с ръка и да подвиква: „Ало, келнер!“ „Келнер, моля!“ „Келнер, може ли!“ „Келнер, тук, тук!“
Минутите минаваха, татко все така се въртеше, ръкомахаше и викаше, но никой не ни поглеждаше. Помня, че татко каза, че ако и след 40 минути никой не е дошъл, ще си ходим. Отчаяно го хванах за ръката – ама поне сме в ресторанта. И ето – келнерът - потен, зачервен, задъхан, спря пред нас и рече: „Останаха кюфтета и мешана салата. Това е.“
Татко се изправи, грабна ме за ръката, а мама се понесе зад нас със сестра ми и почти набегом напуснахме ресторанта и мечтата ми за романтична семейна вечеря с гледка към морската шир. И в идните години, ако станеше дума за посещение на ресторант, докато сме на морето, татко вдигаше вежди: „А, вече бяхме! Сега ще си хапнем хубаво у дома!“
С годините Поморие се промени. Наложи се татко да подписва договор със спасителната служба с какъв цвят шапка ще плува, за да не го вадят постоянно спасителите на буксир, защото е минал отвъд шамандурата, която и без това вече слагат така наплитко, че е малко над коляното на човек. Бившата солница, през която татко минаваше набегом с мен на раменете си, се превърна в квартал.
А вече и татко го няма.
Останал е обаче гласът му – накъдето и да завия, накъдето и да погледна, там ме чака една история с него – винаги удивителна и вълнуваща, разказана милион пъти и пожелана отново.
В топлия привечер на спокойна лятна вечер, когато съм вероятно на пет или шест годинки, докато слънцето бавно потъва някъде зад Бургас, с татко стояхме на крайбрежната алея и аз здраво го държах за ръката, докато съзерцавахме аленеещото море и гларусите, които чернеят на запаленото небе.
- Знаеш ли, татко, обичам я тази България!
- Моля? Какво каза? Чакай – защо го казваш?
- Защото е хубава България и защото на мен ми е хубаво. И защото те обичам и защото сме тук.
- Ще запомниш ли този момент, как мислиш?
- Вече го помня завинаги, татко.
