Днес е Трети март – Националният празник на Република България. На тази дата през 1878 година се полагат основите на Третата българска държава.
Мнозина считат, че датите 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя, са по-подходящи за национален празник, тъй като събитията тогава са извършени с усилията на самите българи.
Не трябва да се забравя обаче, че в Руско-турската война самоотвержено
се бие и българско опълчение,
което, особено в епопеята на Шипка, съдейства за победоносния ѝ изход. Там 16 000 турци са хвърлени срещу 3500 българи и малко руси. На 8-9 януари 1878 г. в боя влиза целият състав на опълчението в атаката на укрепения от турците форт край Шейново. В щаба на ген.Скобелев е писателят П.Р.Славейков, който познава проходите в Стара планина.
За него А. Н. Куропаткин, началник щаб на Скобелевата колона, пише: „И наистина мъчно е да се каже какво бихме направили ние без Славейков. Той ни доставяше безчет сведения за положението на турците отвъд Балкана. Той бе организирал цели чети, които минаваха там и оглеждаха турските позиции. По целия път при спускането на Скобелевия отряд отстраняваше множество пречки и снабдяваше с всичко необходимо две и половина дивизии…И само тогава отдъхна, когато минахме Балкана и турците бидоха съсипани при Шейново“.
Трети март e датата, която бележи възкресението на българската държава, което е и основанието днес да празнуваме нашия национален празник.
На 3 март 1878 година в градчето Сан Стефано, днешен Йешилкьой, предградие на Истанбул, е подписан мирен договор между Русия и Османската империя. С него се слага край на Руско-турската освободителна война (1877-1878) и се създава Българска държава след 500-годишно османско владичество.
Датата не е избрана случайно.
Тя съвпада с коронацията на Александър ІІ през 1855 година и освобождаването на крепостните селяни в Русия през 1861 година, за което руският император получава прозвището Освободител. Договорът е прелиминарен – т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.
Една от основните причини за Руско-турската война е жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 година, което предизвиква огромен отзвук в Европа. Редица видни европейски общественици и държавници, сред които личат имената на Уилям Гладстоун, Виктор Юго издигат глас в подкрепа на потиснатите българи.
Санстефанска България, с малки изключения, припокрива картата на Екзархията от 1870 година, с която султанът легитимира православната духовност на българското население.
За съжаление, договорът е ревизиран от Великите сили. Берлинският конгрес, открит на 13 юни 1878, в който участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция решава да раздели България.
По силата на неговите клаузи Санстефанска България е разделена на пет части
- Северна България и Софийския санджак формират васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана; земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначаван от Високата порта; Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана; градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа.
Един от важните резултати на Санстефанския договор е,
че той създава един идеал, който е в основата както на големите успехи, така и на националните катастрофи за българската държавност след 1878 година
Големите успехи, както знаем са Съединението и обявяването на независимостта. Двете последователни национални катастрофи – при Междусъюзническата и Първата световна война обаче слагат край на идеала за „България на три морета“. От загубените тогава български земи тръгва вълна от бежанци, които се установяват в рамките на българската държава и постепенно се интегрират в нея.
За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори.От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство.
Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на Великото народно събрание, датата бе обявена за национален празник на страната.
На този ден се вдига националното знаме и се поставят венци на паметника на Незнайният войн в София, в паметта на българите, загинали в борбата за освобождението на Отечеството. Вечер на площада пред Народното събрание, до паметника на Цар Освободител - Александър II, се провежда тържествена заря-проверка. Гражданите поставят венци и цветя на паметника на загиналите за освобождението на България руски, финландски и румънски войници.
Голяма част от воювалите за освобождението на България
офицери и войници са били украинци.
И в това няма нищо странно - руският императорски щаб е предпочел да използва военния потенциал на най-близко разположената до България своя вътрешна колония, вместо да праща гарнизони от районите на Москва и Петербург. Затова мобилизацията за войната е проведена преди всичко сред украинското население на Киевското, Одеското и Харковското военни окръжия.
В структурата на воювалата тогава армия има голям брой полкове и други военни формирования, чиито имена издават произхода на рекрутираните войници - Киевски, Харковски, Полтавски, Гродненски, Житомирски, Черниговски, Мариуполски и още десетки други.
Във войската се включват и голям брой украинци с български корени, които с огромен ентусиазъм тръгват да освобождават своята прародина, а някои от офицерите остават след това в България, за да подготвят младата ѝ армия.
Интересен е и съставът на първата руска военна част, която стъпва в България. Това е 14-та пехотна дивизия, която създава предмостие за инвазията. Тя се състои предимно от украинци и се ръководи от генерал Михайло Драгомиров.
